Роджър Зелазни
Господарят на светлината (7)

7

И наричаха го още понякога Майтрея, което ще рече Господар на Светлината. След завръщането от Златния Облак той се отправи в Хайпур, за да събере сили и да се приготви за Последния ден на Юга. Един мъдрец веднъж бе казал, че никому не е писано да срещне този ден, а той се познава едва след като е преминал. Защото зората му е като всяка друга и тече той като всички останали дни, преповтаряйки историята на света.

Понякога го наричаха Майтрея, което ще рече Господар на Светлината…

Светът е като жертвен огън, топлина му е слънцето, дим са лъчите му, денят е пламъкът, а посоките на света са негови въглени и искри. На този огън поднасят боговете вярата в качеството на възлияние. А от това възлияние се ражда Цар Луна.

Дъждът, о Гаутама, е огънят, годината му е топлината, негов дим са облаците, светкавиците са пламък, въглени и искри. На този огън боговете поднасят Цар Луна като възлияние. А от него се ражда дъждът.

Светът, о Гаутама, е огънят, топлина е земята, пожарите са дим, нощта е пламък, луната е негов въглен, а искри са звездите. На този огън боговете поднасят дъжда като възлияние. А от него се ражда храната.

Човекът, о Гаутама, е огънят, топлина бълва от устата му, дъхът му е дим, пламък е речта му, въглени са очите, а ушите са искри. На този огън боговете поднасят храна като възлияние. А от него се ражда зачеващата сила.

Жената, о Гаутама, е огънят, топлина са нейните форми, косите й са дим, органите й пламък, въглени и искри са удоволствията, които дарява. На този огън боговете поднасят като възлияние зачеващата сила. А от него се ражда човекът. И той живее толкова дълго, колкото му е писано.

А когато човек умре, занасят го на жертвения огън. И огънят се превръща в негов огън, димът в дим, пламъците в пламъци, въглените във въглени, искрите в искри. На този огън боговете поднасят човека като възлияние. А от него човекът се появява в сияещо величие.

Брихадараняка упанишад (VI, 2, 2–14)

В един висок, син дворец, увенчан със стройни кули и с украсени с дърворезба порти, където въздухът бе пропит с мириса на морска сол и пронизан с виковете на крайморските твари, а от това само се усилва жаждата за житейски удоволствия и наслади, Бог Нирити разпитваше човека, когото му бяха довели.

— Как те наричат, капитане? — запита той.

— Олвага, Господарю — отвърна капитанът. — Защо изби моят екипаж, а мен остави жив?

— Защото исках да разпитам точно теб, капитан Олвага.

— Относно?

— Различни неща. Неща, които един стар морски капитан би могъл да научи по време на своите странствания. Добре ли контролирам южните морски линии?

— По-добре отколкото мислех, иначе нямаше сега да съм тук.

— Много други не смеят да рискуват, нали?

— Да.

Нирити се приближи до прозореца, застана с гръб към пленника и се загледа към морето. След известно време проговори отново:

— Чух, че на север имало значителен научен прогрес след битката при, хм, Кинсет.

— Аз също чух за това. И знам че е вярно. С очите си видях парна машина. Печатарският стан вече е навлязъл в ежедневна употреба. Мъртвите крайници на гущери подскачат под въздействието на галваничен ток. Стоманата е с далеч по-добро качество. Преоткрити бяха микроскопът и телескопът.

Нирити се извърна и двамата се измериха с погледи.

Нирити беше дребничък човек с пламтящи очи, мимолетна усмивка, косите му бяха тъмни и прибрани от сребърен обръч, носът му бе вирнат, а очите бяха в цвета на неговия дворец. Облечен беше в черно, а кожата му отдавна не бе излагана на слънце.

— А защо Боговете от Града не съумяха да предотвратят подобно нещо?

— Струва ми се, защото силата им е намаляла, в което и сам искаш да повярваш, Господарю. След трагедията при Ведра те изглежда се боят да подтискат прогреса със сила. А говори се още, че сега в Града си имат свои разпри — между полубожествата и оцелелите от старите. Към това се прибавя и проблемът с новата религия. В наше време хората не се боят от Небесата както преди. Чувстват, че са способни да се защитят и сега, когато са по-добре подготвени, боговете не бързат да влязат в открит конфликт с тях.

— Значи Сам наистина е победил. Времето е на негова страна.

— Да, Ренфрю. Мисля, че си прав.

Нирити погледна към стражите, които стояха от двете страни на Олвага.

— Свободни сте — нареди той. А после продължи: — Познаваш ли ме?

— Да, капелан. Та аз съм Ян Олвег, капитанът на „Звездата на Индия“.

— Олвег. Струва ми се невъзможно.

— Но въпреки това е самата истина. Това вече поостаряло тяло получих в деня, когато Сам разгроми Повелителите на Карма в Махартха. И аз бях там.

— Един от Първите и при това — християнин!

— Във всички случаи, когато ми свършат индуските ругатни.

Нирити постави ръка на рамото му.

— Тогава би трябвало цялото ти същество да се бунтува против богохулствата, които насаждат!

— Никога не съм ги обичал, а и те мен.

— Нищо чудно. Но ето Сам, например — и той правеше същото — сееше по света ерес, погребвайки още по-надълбоко истинското Слово…

— Оръжие, Ренфрю, — каза Олвег. — Нищо повече от едно оръжие. Сигурен съм, че той е искал да бъде бог не повече от теб и мен.

— Може би. Но по-добре да беше избрал друго оръжие. Дори и да победи, все едно — душите им са загубени.

Олвег сви рамене.

— Не съм теолог, като теб…

— Но ще ми помогнеш, нали? С течение на вековете трупах сили. Разполагам с хора и машини. Казваш, че нашите врагове са по-слаби от всякога. Моите лишени от душа воини — неродени от мъж и жена — са безстрашни. Разполагам с небесни гондоли — и то много. Мога да се добера до техния Град на полюса. Мога да разруша Храмовете им по целия свят. Мисля, че е дошъл моментът да прочистим земята от тази гадост. Истинската вяра трябва да се възцари отново! Веднага! Не може повече да се чака…

— Както вече казах, не съм теолог. Но аз също бих искал да видя падането на Града — прекъсна го Олвег. — Ще ти помогна, доколкото мога.

— Тогава като начало ще завземем няколко от градовете им и ще оскверним Храмовете, за да видим какво ще предприемат в отговор.

Олвег кимна.

— Ти ще бъдеш мой съветник. Ще ми оказваш морална поддръжка — рече Нирити и сведе глава. — Присъедини се към молитвите ми — нареди той.

Дълго време стоя старият скитник пред Двореца на Кама в Хайпур, разглеждайки неговите мраморни колони. Най-сетне една девойка го съжали и му поднесе къшей хляб и купичка с мляко. Той изяде хляба.

— Изпий и млякото, стари човече. Полезна е и ще укрепи плътта ти.

— Проклятие! — отвърна старецът. — Проклето мляко! И проклета да бъде плътта ми! И духът ми също!

Девойката се отдръпна.

— Така ли ще отвърнеш на моята милост?

— Аз не ругая твоята милост, дете мое, а твоя вкус относно напитките. Не можеш ли да ми измъкнеш от кухнята чаша вино, пък и най-долнопробното?…От онова, което нито един от гостите ви не би поръчал, а готвачът не би разлял и върху най-вмирисания къс месо. Жадувам за нещо, изстискано от грозде, а не от крава.

— Да ти поднеса тогава менюто? Хайде, изчезвай, преди да съм повикала слугите!

Той се загледа в очите й.

— Не се обиждай, млада госпожице, моля те. Виждаш сама, че не ме бива да прося.

Тя се вгледа в черните му като въглен очи, изгубени в лабиринта от бръчки. Прошарена бе брадата му, а на устните му играеше едва доловима усмивка.

— Добре… върви след мен. Ще те заведа в кухнята и там ще потърсим нещо. Не знам обаче, защо го правя.

Пръстите му се сгърчиха, когато тя се извърна, усмивката му се разшири и той тръгна след нея, наблюдавайки походката й.

— Защото аз го искам — прошепна старецът.

Неспокоен бе Тарака — вождът на ракашасите. Разположен на един носещ се в обедното небе облак, той размишляваше за пътищата на силата. Отдавна бе онова време, когато и той бе могъщ. В дните преди Обуздаването никой не можеше да се мери с него. После дойде Сидхартха — Обуздателят. Познаваше го и преди — под името Калкин — и знаеше, че е много силен. Рано или късно двамата щяха да се срещнат, за да изпита силата на Атрибута, с който се бе сдобил Калкин. И когато най-сетне се пресякоха пътищата им — в онзи велик, отдавна отминал ден, когато планинските върхове пламтяха като факли от тяхната ярост — Обуздателят победи. А при следващата им среща, след много векове, макар и по друг начин отново той сломи ракашаса и това поражение бе по-тежко от първото. Но Сам единствен бе способен на това, а сега вече бе напуснал този свят. Сред всички създания, само Обуздателят можеше да надвие господаря на Адския кладенец. А после се явиха боговете за да оспорят силата му. В началото той се присмиваше над тяхното нищожество, над неумелите им опити да подчинят своите мутирали способности с помощта на лекарства, хипноза, наркотици, неврохирургия — да изковат от тях Атрибути — но с времето тяхната сила растеше. Четирима бяха проникнали в Адския кладенец, само четирима и всичките му легиони не можаха да издържат срещу им. Могъщ бе онзи, когото наричаха Шива, но по-късно Обуздателят го уби. Така и трябваше да бъде, защото Тарака признаваше Обуздателя за равен на себе си. Жената не влизаше в сметките, в края на краищата тя беше само една жена и се нуждаеше от помощта на Яма. Но Бог Агни, чиято душа светеше с ослепително ярък пламък, — от него Тарака почти се страхуваше. Той си припомни деня, в който Бог Агни влезе сам в двореца в Паламайдзу и го предизвика на двубой. Не беше по силите му да го спре, колкото и да се опитваше ракашасът, а след това видя какво направи неговият противник с двореца. Същото се повтори и в Адския кладенец — нямаше сила, която да се изправи насреща му. И тогава Тарака си бе дал обещание, че ще дойде ден, когато ще изпита неговата сила, както бе станало със Сидхартха, за да го победи, или да бъде обуздан от него. Но така и не му се отдаде. Богът на Огъня на свой ред бе паднал в битката с Червения — четвъртият от дръзналите да стъпят в Адския кладенец — който неведомо как бе успял да извърне пламъците към техния източник в денят на битката край Ведра, недалеч от Кинсет. А това означаваше, че той е най-великият. Та нали самият Обуздател го бе предупреждавал да внимава с Яма-Дхарма, Богът на Смъртта? Да, онзи чийто очи пият живота е най-великият от всички могъщи на света. Веднъж дори и Тарака за малко да падне под ударите му, в гръмотевичната колесница. И друг път му се отдаде да вкуси от силата му, но само за малко, защото в този ден бяха съюзници. Разказват, че след битката, Яма загинал в града. После плъзна слух, че все още крачел по света. Защото като Бог на Смъртта той не можел да умре, освен ако сам не реши. Тарака прие този факт, с всички произтичащи от него последствия. А едно от тях бе, че той, Тарака, трябва да се върне на далечния южен остров със синия дворец, където Богът на Злото, Нирити, очаква неговия отговор. И той ще приеме предложението. Ще се присъединят неговите ракашаси към мощта на черния властелин и ще поемат от Махартха през морето на север, за да разрушат редом с него Храмовете на шестте най-големи града на юго-запада и да залеят улиците с кръвта на техните жители, която ще се смеси с черната кръв на бездушните легиони — докато боговете решат да се спуснат на помощ и така посрещнат съдбата си. А не се ли явят боговете, ще признаят слабостта си. И тогава ракашасите ще щурмуват Небесата и Нирити ще изравни Небесния град, ще рухне Километровата кула, ще се пропука куполът, из руините ще се скитат белите котки на Канибурха, а павилионите на божествата и полубожествата ще бъдат покрити с полярни снегове. Но зад всичко за Тарака се криеше една единствена цел — ако се остави настрана разбира се, че ще разсее скуката и ще приближи последните дни на боговете и хората в света на ракашасите. Там където има голяма битка и се вършат велики дела — навсякъде, Тарака бе сигурен, — ще се появи той, Червеният, защото това е неговото царство и натам го тегли неговият Облик. И знаеше също така Тарака, че ще го търси, ще го чака, колкото и време да е необходимо, докато не настъпи най-сетне денят, когато отново ще надзърне в черните пламъци, които бушуват в очите на Смъртта…

Брама погледна картата, а след това отново се обърна към кристалния екран, около който се извиваше захапала опашката си бронзовата Нага.

— Пожар, жрецо?

— Пожар, Брама… горят всички складове!

— Нареди на хората да потушат пламъците.

— Вече е сторено, Всемогъщи.

— Тогава защо ме занимаваш с подобна дреболия?

— Тук цари страх, Велики.

— Страх ли? Страх от какво?

— Защото Черният, чието име не смея да произнеса в твое присъствие и чиято сила на юг расте непрестанно, контролира морските пътища и е прерязал всички търговски маршрути.

— Защо се страхуваш да произнесеш пред мен името на Нирити? Познавам добре Черния. Мислиш ли, че той е предизвикал пожарите?

— Да, Велики — или по-скоро някой негов прокълнат пратеник е извършил това. Говори се, че възнамерявал да ни отреже от света, да пресуши извора на богатствата ни, да унищожи запасите и да отслаби духа ни, защото смятал…

— Да ви нападне, разбира се.

— Твои са думите, Всеможещи.

— Може и да е вярно, мой жрецо. Кажи ми, не вярваш ли, че ако Богът на Злото ви нападне, твоите богове ще ви се притекат на помощ?

— В мен никога не е имало и капчица съмнение, Всемогъщи. Просто искахме да ти напомним за тази възможност и да подновим нашите несекващи молби за опрощение и божествено покровителство.

— Твоите думи са чути, жрецо. Не се страхувай — при тези думи Брама прекъсна връзката. — Той ще нападне.

— Разбира се.

— Интересно, докъде се простира силата му? Никой не знае колко е могъщ в действителност, Ганеша. Така ли е?

— Мен ли питаш, Господарю? Твоят скромен политически съветник?

— Не виждам наоколо никой друг, скромни създателю на богове. Кой би могъл да притежава подобна информация?

— Не знам, Господарю. Аз самият не разполагам с такава. Всички избягват нечестивия, сякаш е самата смърт. До известна степен е така. Както знаеш и тримата полубогове, които изпратих на юг не се завърнаха.

— И те бяха силни, макар че не помня как се казваха. Отдавна ли беше?

— Последният — преди близо година. Тогава изпратихме новия Агни.

— Да, той не беше най-добрия — все още използваше запалителни гранати…

— Морално беше изграден. Но какво да се прави, като няма бог и полубогът е бог.

— В старите дни просто щях да се метна на гръмотевичната колесница…

— В старите дни нямаше гръмотевична колесница. Бог Яма…

— Замълчи! Сега вече имаме гръмотевична колесница. Мисля, че високата гъба от дим скоро ще се издигне над двореца на Нирити.

— Брама, струва ми се, че Нирити може да спре гръмотевичната колесница.

— Защо мислиш така?

Ако се съди по някои поверителни съобщения, получени от първа ръка, той е използвал управляеми ракети срещу бойните съдове, които изпратихме към него.

— Защо ми го казваш едва сега?

— Това са съвсем пресни сведения. Още нямах възможност да ти ги съобщя.

— Значи не смяташ, че трябва да го нападаме?

— Не. Почакай. Нека той направи първия ход, а ние ще преценим силата му.

— Но това значи да пожертваме Махартха.

— И какво? Не си ли виждал досега разрушени градове?…Какво ще спечели от временното завладяване на Махартха? А ако не успеем да си го върнем, тогава и над Махартха ще се издигне чудовищната бяла гъба.

— Прав си. Заслужава си да опитаме, ще преценим силата му и донякъде ще го изтощим. А междувременно ще се готвим.

— Да. Какви ще бъдат твоите нареждания?

— Да се приведат в състояние на бойна готовност всички сили на Града. Незабавно повикайте Бог Индра от източния континент!

— Ще бъде изпълнено.

— Предупредете другите пет града на реката — Лананда, Хайпур, Килбар…

— Незабавно.

— Върви тогава!

— Вече съм тръгнал.

Времето е като океан, пространството — като негови води, а по средата е Сам — застинал, готов за решение.

— Повелителю на Смъртта, — провиква се той, — умножи силите ни.

Яма се протяга, прозява се и после се надига от аления диван, на който е придремвал, почти невидим. Той пресича стаята и се вглежда в очите на Сам.

— Без да приемам своя Облик, ето моя Атрибут.

Сам посреща погледа му, задържа го.

— Това отговор на въпроса ми ли е?

— Донякъде, — отвръща Яма, — но в основата си това е изпробване на твоята собствена сила. Изглежда че вече се връща. Ти издържа на смъртоносния ми поглед повече от който и да е простосмъртен.

— Аз също знам, че силата ми се връща. Чувствам го. Много неща се връщат сега. През седмиците, откакто живеем тук, в двореца на Ратри, нерядко медитирах за моите предишни животи. Не всички бяха неудачни, Смъртоносецо. Точно днес стигнах до този извод. Макар всеки път Небесата да ме побеждаваха, скъпо им струваше всяка една победа.

— Да, по всичко изглежда, че ти си човек с мисия. Те сега са далеч по-слаби, отколкото в деня, когато оспори властта им в Махартха. По-слаби са и в относителен смисъл, защото на свой ред хората станаха по-силни. Боговете унищожиха Кинсет, но не можаха да унищожат акселеризма. Опитаха се да погребат будизма в недрата на тяхното учение, но и това не им се отдаде. Не мога да кажа със сигурност, че твоята религия е била от полза за акселеризма, но важното е, че дълго време боговете не се усъмняваха в нея. Но като маскировка беше направо чудесна — първо отвлече вниманието на боговете от вредата, които сами си нанасяха, а когато най-сетне се сетиха да предприемат стъпки срещу него, това само допринесе за допълнително засилване на антидеикратическите настроения. Ако не беше толкова практичен, щяха да те обявят за светия.

— Благодаря ти. Искаш ли моята благословия?

— Не, а ти моята?

— Може би по-късно, Смърт. Но ти не отговори на моя въпрос. Моля те, кажи с какви сили разполагаме.

— Добре. Скоро ще пристигне Бог Кубера…

— Кубера? Къде е той?

— От години се крие и разпространява знания по света.

— Толкова много години? Тялото му сигурно съвсем се е износило. И как се справя?

— Спомняш ли си Нарада?

— Моят стар лекар от Капил?

— Същият. Когато след битката при Махартха ти разпусна своите копиеносци, той се скри с неголяма група сподвижници в някакъв затънтен край. Взе със себе си и машините, които изнесохте от Залата на Карма. Открих го преди много години. След падането на Кинсет се измъкнах от Небесата по Пътя на Черното Колело и изведох Кубера от неговия бункер под разрушения град. После двамата с Нарада се събраха и построиха някъде из хълмовете магазин за нелегална продажба на тела. Открихме и на други места подобни пунктове.

— Значи Кубера идва! Чудесно!

— А Сидхартха все още е Принц на Капил. И един призив към войските на княжеството със сигурност ще бъде чут. Вече го сторихме.

— Шепа хора. Но все пак е приятно.

— А освен това Бог Кришна.

— Кришна? И той ли е на наша страна? Къде е сега?

— Беше тук. Открих го в деня, когато пристигнахме. Тъкмо се беше настанил при една от девиците. Много патетично.

— Защо?

— Той е вече стар. Един достоен за съжаление немощен старец, но все още пияница и развратник. Неговият Облик все още му служи и от време на време му придава неотразим чар и му вдъхва колосална жизненост. Изгониха го от Небесата след Кинсет, затова че не искал да се сражава против Кубера и мен. Скитал се половин век по света, пиянствал, развратничил и свирил когато може на своята флейта, а старостта наближавала. На няколко пъти се опитвахме да го открием с Кубера, но той непрестанно се местеше. Какво да очакваш от едно божество на плодородието в оставка!

— И с какво може да ни бъде полезен?

— Още същия ден, в който се срещнахме го изпратих при Нарада за ново тяло. Ще пристигне заедно с Кубера. Той също умее бързо да възстановява силата си след прехвърляне.

— Но каква полза ще имаме от него?

— Не забравяй, че именно той съкруши черния демон Бана, пред който се страхуваше да застане дори Индра. Когато е трезвен, той е може би най-опасният войн на света. Яма, Кубера, Кришна и ако пожелаеш — Калкин! Ние ще бъдем новите локапали, ще бъдем заедно.

— Съгласен съм.

— Така да бъде, тогава. Нека да изпратят срещу нас поредната учебна група от полубожества. Изобретих някои нови оръжия. Досадно е, че се налага да разполагаме с толкова разнообразни образци, някои дори екзотични. Чувствам, че пилея своя гений, превръщайки всеки образец в произведение на изкуството, вместо да разработвам масовото производство на няколко определени средства за нападение. Но в мен диктува влечението към паранормалното. А и все ще се намери някой, чийто Атрибут противодейства срещу конкретно оръжие. Нека сега ги разфибрилира моята пушка „Геена“, да кръстосат острие с „Електромеча“ или да се изправят срещу щитът-фонтан, който разпръсква пред себе си облак от цианид и диметилсулфоксид — и тогава ще разберат какво значи да застанеш срещу локапалите!

— Сега разбирам, Смърт, защо всеки бог, дори Брама, може да бъде заменен от друг, всеки, но не и ти.

— Благодаря. Имаш ли някакъв план?

— Още не. Ще ми трябва повече информация за силите, с които разполага Градът. Демонстрирали ли са Небесата мощта си през последните години?

— Не.

— Ако имаше само някакъв начин да ги изпитаме без да се разкриваме… Може би ракашасите…

— Не, Сам. Не им вярвам.

— Аз също. Но понякога се оказват полезни.

— Както, когато ги използва в Адския кладенец над Паламайдзу?

— Добър отговор. Може би си прав. Ще го обмисля. Чудех се какво ли става с Нирити?

— От няколко години насам е сложил ръка на моретата. Говори се, че легионите му се множат, и че усилено строи бойни машини. Мисля, че веднъж ти споменах за моите опасения по този въпрос. Смятам, че трябва да държим Нирити настрана. Единственото, което ни свързва с него е желанието да превземем Небесата. Нито акселерист, нито дейкрат, успее ли в плановете си, над света ще се спусне ново мрачно средновековие, още по-страшно от досегашното. Може би най-подходящия начин за действие би бил да провокираме война между Нирити и Боговете от Небесата, а после да изчакаме изхода и да нападнем победителя.

— Може и да си прав, Яма. Но как да го сторим?

— Нищо чудно да се започне и без нашето участие — и то съвсем скоро. Махартха вече се гърчи в железните окови, които я ограждат откъм морето. Ти си изявен стратег, Сам. Аз съм само един скромен тактик. Върнахме те при нас, за да ни кажеш какво да правим. Имаш време да обмислиш всичко внимателно, сега, когато отново си ти.

— Непрестанно наблягаш на тези думи.

— Да, проповеднико. Откакто се завърна от нирвана, не сме имали възможност да те изпитаме в боя… Кажи ми, можеш ли да се сражаваш като будист?

— Вероятно, но ще трябва да се олицетворя с нещо, което ми е неприятно.

— Е… тогава недей. Остави го за в случай, че се окажем в затруднение. За по-сигурно, обаче, можеш да тренираш всяка нощ пред огледалото онази лекция по естетика, която изнесе на времето в манастира на Ратри.

— По-добре да не го правя.

— Знам, но трябва.

— Предпочитам да се поупражнявам с меч. Намери ми някой подходящ и аз ще ти дам добър урок.

— Хо! Страхотно! Ако наистина успееш ще си спечелиш един ярък привърженик!

— Тогава да слизаме на двора, където ще се заема с просветляването ти.

Когато, в своя син дворец, Нирити вдигна ръце нагоре, се понесоха право в небето монтираните на палубите на неговите кораби ракети, а сетне се спуснаха към Махартха.

Когато му завързваха нагръдника, първите ракети паднаха и пламнаха пожари.

Когато му слагаха ботушите, неговият флот вече навлизаше в залива.

Когато привързаха черното му наметало и наместиха стоманения шлем, стотниците започнаха да бият барабаните по палубите.

Когато затъкваха сабята в пояса му, безмозъчните вече излизаха от трюмовете на корабите.

Когато си поставяше ръкавиците, от кожа и стомана, неговият флот понесен от вятъра, който бяха вдигнали ракашасите, приближи пристанището.

Когато даде знак на своя млад помощник, Олвага, да го последва, воините, които никога не отронваха дума се подредиха на палубата лице в лице с горящия град.

Когато от небето пред тях се спусна небесната гондола и врата се разтвори, корабите вече хвърляха котва.

Когато влязоха в гондолата, първите отряди вече влизаха в града.

Когато стигнаха Махартха, градът вече бе паднал.

Птици пееха сред високите, зелени корони на дърветата. На дъното на синия басейн лежаха риби, като стари златни монети. Разцъфналите цветя бяха предимно ярко-червени, с едри цветове, но срещаха се жълти, най-вече край скамейката от нефрит. Скамейката, на която тя си почиваше, бе с облегалка от бяло ковано желязо. В полезрението на сведения й поглед се появиха ботушите му, докато пристъпваше бавно по ситния чакъл към нея.

— Сър, тази градина е частна — посрещна го тя.

Той спря пред пейката и погледна надолу към нея. Мускулест, тъмнокож, черноок, с гъста брада, той я разглеждаше безстрастно, а после се усмихна. Одеждите му бяха от син плат и кожа.

— За гостите, — продължи тя, — е предназначена градината в другото крило на стаята. Минете през онази арка…

— Но ти винаги беше добре дошла в моята градина, Ратри — каза той.

— Твоята…?

— Кубера.

— Бог Кубера! Вече не си…

— Дебел. Зная. Имам ново тяло, което здравата се труди. Помагам на Яма да създава своите оръжия, после ги пренасям…

— Кога пристигна?

— Току що. Доведох с мен Кришна, заедно с пратка взривни материали, гранати и пехотни мини…

— Богове! Толкова време мина, откакто…

— Да, много. Но така или иначе — дължа ти извинение и затова дойдох да ти го поднеса. През всичките тези години това ме измъчваше. Съжалявам, Ратри, че в онази нощ, преди толкова много години, именно аз те забърках във всичко това. Направих го, защото се нуждаех от твоя Атрибут. Иначе не обичам да използвам хората.

— Рано или късно щях да напусна Града, Кубера. Затова, не се чувствай виновен. Бих предпочела, разбира се, да имам по-приятни форми от настоящите. Но това не е кой знае колко важно.

— Друго тяло ще ти намеря, Богиньо.

— Не сега, Кубера. Но, моля те, седни. Ето тук. Гладен ли си? Или жаден?

— Да и да.

— Заповядай, има плодове и сома. Или предпочиташ чай?

— Сома, благодаря.

— Яма казва, че Сам най-сетне се възстановил от своята святост.

— Чудесно, нуждата от него непрестанно расте. Има ли готови планове за нас?

— Яма не ми е съобщил. Но може би Сам е споделил нещо с него.

Дървото наблизо се разклати и от един клон скочи Так, приземявайки се на четири крака. Той претича по камъните и спря пред пейката.

— Събудихте ме с вашите приказки — заяви той. — Ратри, кой е събеседникът ти?

— Бог Кубера, Так.

— Ако наистина е така, то страшно се е изменил!

— Същото важи и за теб, архиварю Так. Защо си все още в облика на маймуна? Яма можеше да те трансмигрира.

— Като маймуна съм по-полезен — рече Так. — Аз съм чудесен шпионин — далеч по-добър от едно куче, например. По-силен съм от човек. И кой би могъл да различи една маймуна от друга? Ще запазя формата си, докато изчезне нуждата от моите специални услуги.

— Похвално. Има ли новини за действията на Нирити?

— Неговите кораби вече са близо до пристанището — отвърна Так. — Повече са, отколкото очаквахме. Но за останалото — нищо ново. Изглежда, че боговете все пак се страхуват от него, защото досега не са го унищожили.

— Така е, — кимна Кубера, — сега той е неизвестна величина. Склонен съм да мисля, че Нирити е грешка на Ганеша. Именно той му позволи да напусне невредим Небесата и да вземе със себе си цялото си оборудване. Мисля, че Ганеша искаше да разполага с противник на боговете, в случай че възникне подобна спешна необходимост. Едва ли си е представял, че лишен от технически познания бог ще е в състояние да се справи с апаратурата и да натрупа подобни сили.

— В това, което казваш има известна логика — рече Ратри. — Чувала съм, че Ганеша е склонен на подобни замисли. Какво възнамерява да прави?

— Ще позволи на Нирити да завземе безпрепятствено първия град, който атакува, за да оцени силите му — стига разбира се да убеди Брама. След това ще нападне Нирити. Така че, Махартха ще падне и ние трябва да сме наблизо. Гледката ще е интересна.

— Значи чувстваш, че може да не си останем само наблюдатели? — запита Так.

— Аха. Сам знае, че няма да се размине само с местене на пешките. Започне ли играта ще правим ходове и ние, а това значи съвсем скоро.

— Най-сетне — възкликна Так. — Откога мечтая да вляза в сражение на страната на Обуздателя.

— Обзалагам се, че в предстоящата седмица много подобни желания ще бъдат изпълнени, или нарушени.

— Още сома? Или плодове?

— Благодаря ти, Ратри.

— А ти, Так?

— Защо не, един банан.

Под сянката на гората, на върха на високия хълм седеше Брама като божествена статуя, издигната на някой готически замък и гледаше надолу към Махартха.

— Те оскверниха Храма.

— Да — отвърна Ганеша. — Чувствата на Черния не са се променили с годините.

— От една страна жалко. А от друга — страшно. Воините му са въоръжени с пушки и пистолети.

— Да. Трябва да им се признае силата. Да се връщаме при гондолата.

— След малко.

— Но, опасявам се, Господарю… че в този миг са прекалено силни.

— И какво предлагаш?

— Корабите няма да минат нагоре по реката. Ако решат да нападнат Лананда, ще трябва да се отправят пеш.

— Вярно. Освен ако не разполагат с летящи машини.

— А нападнат ли Хайпур, значи ще стигнат още по-нататък.

— Така е! А след като превземат Килбар вероятно пак няма да се спрат. Хайде, изплюй камъчето! Какво се опитваш да кажеш?

— Колкото по-далеч отиват, толкова повече проблеми ще възникват пред тях и толкова по-уязвими ще бъдат за партизанска война в тила им…

— Ти какво, предлагаш ми само да ги жиля, за да насочвам войските им? И да ги оставя да прекосят страната и да превземат един след друг градовете ми? А сетне те ще се окопаят, докато пристигнат подкрепления за да задържат онова, което вече са завладели. И тогава отново ще продължат напред. Само глупак би постъпил иначе. Ако чакаме…

— Погледни натам.

— Какво? Какво има?

— Те се готвят за настъпление.

— Невъзможно!

— Брама, струва ми се забравяш, че Нирити е фанатик, безумец. Той не иска да получи Махартха, нито Лананда или Хайпур. Той иска да разруши нашите Храмове, да ни унищожи. Единственото нещо, което го интересува в тези градове са душите, а не телата. Той ще обходи страната, разрушавайки всяка светиня, която се изпречи насреща му, докато не решим да го сразим. Ако и тогава не предприемем нищо, ще изпрати мисионери.

— Но ние трябва да предприемем нещо!

— Като начало ще се помъчим да отслабим силите му. А след това, когато е достатъчно слаб ще ударим! Ще му оставим Лананда. И Хайпур — ако се наложи. Дори Килбар и Хамса. Но когато почувстваме че е слаб, мигом ще го нападнем. Можем да пожертваме тези градове. Колко се унищожавали ние самите? Дори не им помня броя.

— Тридесет и шест — отвърна Брама. — А сега да се върнем на небесата, докато обмисля предстоящите действия. Ако послушам съвета ти, а сетне той се отдръпне преди да отслабнат силите му, смятай че ще загубим много.

— Готов съм да се обзаложа, че няма да го направи.

— Нито ти, нито аз сме в положение да хвърляме жребий. Виж, на негова страна са проклетите ракашаси. Да се махаме, преди да са ни открили!

— Прав си, да побързаме!

И те насочиха своите гущери обратно към гората.

Кришна остави настрана своята флейта, когато му доведоха пратеника.

— Да? — запита той.

— Махартха падна…

Кришна се надигна.

— И Нирити се готви да поеме към Лананда.

— Какво предприеха боговете за да я защитят?

— Нищо. Абсолютно нищо.

— Ела с мен. Локапалите се събират на съвет.

Кришна остави флейтата си на масата.

Същата нощ Сам стоеше на най-високия балкон, в двореца на Ратри. Дъждът се сипеше върху него и капките го пронизваха като ледени гвоздеи. На лявата му ръка сияеше с изумруден блясък пръстен от желязо.

Светкавици падаха и падаха от небето — и оставаха.

Той вдигна ръка и затрещяха гръмотевици, като предсмъртните викове на демони, живели много много отдавна…

Нощта се отдръпна назад, когато огнените елементи се появиха пред Двореца на Ратри.

Сам вдигна заедно и двете си ръце и елементите се понесоха във въздуха като безброй светулки.

След това описаха кръг. Разделиха се и затанцуваха в ритъма на бурята.

Сам свали ръце.

Елементите се завърнаха и отново увиснаха пред него.

Сам не помръдваше. Чакаше.

След близо сто удара на сърцето, то се появи и заговори с него в нощта:

— Кой си ти, дето дръзваш да командваш робите на ракашасите?

— Доведи ми Тарака — нареди Сам.

— Не приемам заповеди от простосмъртни.

— Тогава погледни в пламъците на моето истинско същество, преди да съм те приковал към пилона на знамето, където ще останеш докато не изгние от старост.

— Обуздателю! Ти си жив!

— Доведи ми Тарака — повтори той.

— Веднага, Сидхартха. Ще бъде изпълнено.

Сам плесна с ръце, елементите изчезнаха и нощта отново се върна.

Господарят на Адския кладенец прие човешка форма и влезе в стаята, където го очакваше Сам.

— Последният път, когато те видях бе в денят на Великата битка — заговори той. — След това се разнесе слухът, че намерили начин да те унищожат.

— Както виждаш още не са.

— Как успя отново да се появиш на света?

— Бог Яма ме върна обратно — Червеният.

— Наистина е велика силата му.

— Във всеки случай е достатъчна. Как са твоите ракашаси?

— Добре. Продължаваме борбата.

— Наистина ли? И по какъв начин?

— Присъединихме се към твоя стар съюзник — Бог Нирити Черният — в неговата борба срещу боговете.

— Подозирах нещо подобно. Точно по тази причина се свързах с теб.

— И ти ли ще дойдеш при него?

— Обмислих внимателно всичко и въпреки възраженията на моите приятели наистина смятам да се присъединя към вас — стига разбира се да стигнем до споразумение. Бих искал да занесеш моето послание до него.

— И какво е то, Сидхартха?

— Гласящо че локапалите — сиреч Яма, Кришна, Кубера и аз — ще встъпят редом с него в битка срещу боговете, с всички свои сили, апарати и помощници, ако се откаже от преследване на изповядващите будизма и индуизма — под онази форма, която се е наложила в този свят — с цел да ги присъедини към своята секта и още — че за разлика от боговете няма да потъпква акселеризма, стига разбира се, крайната победа да е наша. Гледай внимателно пламъка на неговата аура, докато отговаря и ще ми съобщиш, дали е казал истината.

— Мислиш ли, че ще се съгласи с предложението ти, Сам?

— Уверен съм. Той прекрасно осъзнава, че в момента, в който паднат боговете няма да има кой да насажда индуизма и веднага ще спечели привърженици, каквито получих аз за каузата на будизма, независимо от тяхното противодействие. Естествено, той смята своето учение за единствено правилно и най-способно да се справи с останалите религии. Обзалагам се, че ще се съгласи на честно съперничество. Занеси му моето послание и ми донеси отговора. Ясно?

Тарака се залюля. Лицето и лявата ръка се превърнаха в дим.

— Сам…

— Какво?

— А кой е правият път?

— А? Това ли ме питаш? Откъде да знам?

— Простосмъртните те наричат Буда.

— Само защото са обременени от традиции и невежество.

— Не. Аз надзърнах в твоя пламък и те нарекох Господаря на Светлината. Ти ги обуздаваш така, както обузда нас, а сетне им даваш свобода, както даде и на нас. Ти единствен притежаваш власт да им дадеш вяра. Ти си онзи, за когото те смятат.

— Но аз ги излъгах. Никога не съм вярвал в това, а и сега не вярвам. Със същия успех можех да избера друг път, например — религията на Нирити. Болезнено е само разпятието. Бих могъл да се спра и на исляма, но знам, че той е заимствал твърде много от индуизма. Изборът ми се дължи по-скоро на пресметливост, отколкото на вдъхновение, а самият аз съм нищо.

— Ти си Господарят на Светлината.

— Върви и отнеси моето послание. Можем да си поговорим за религия и някой друг път.

— Значи казваш, че локапалите сте Яма, Кришна, Кубера и ти самия?

— Да.

— Значи той наистина е жив. Преди да си тръгна, Сам, кажи ми… можеш ли да сразиш Бог Яма в битка?

— Не зная. Струва ми се, че не. Едва ли някой би могъл.

— А може ли той да те победи?

— Вероятно, ако битката е честна. При всички наши срещи в миналото, или съм имал късмет, или съм успявал да го надхитря по някакъв начин. Наскоро се дуелирах с него и трябва да призная, че няма равен. Той е ненадминат експерт по всички методи за унищожение.

— Разбирам — отвърна Тарака, докато и другата му ръка се изгуби в облак дим. — Е, тогава, лека нощ, Сидхартха. Ще занеса посланието ти.

— Благодаря ти, лека нощ и на теб.

Тарака се превърна в дим и се изгуби в бурята.

Един смерч високо над света — Тарака.

Бурята бушува около него, но той почти не забелязва нейната сляпа ярост.

Гръмотевици разцепват поройния дъжд и Божественият мост е потънал в мрака.

Но и това не го безпокои.

Защото той е Тарака, господарят на Адския кладенец…

И той е бил най-могъщото същество на този свят, до появата на Обуздателя.

А сега Обуздателят му съобщи, че има един още по-велик… и отново ще се бият рамо до рамо.

Колко високомерен бе той със своята Сила и червените си одежди! В онзи ден. Само преди половин столетие. Край бреговете на Ведра.

Ако успее да унищожи Яма-Дхарма, да победи Смъртта, ще докаже, че Тарака е най-силният…

А да докаже това е далеч по-важно от разгрома на боговете, които все някога ще напуснат този свят, защото не са ракашаси.

Ето защо, посланието на Обуздателя към Нирити — с което според Сам последния неминуемо ще се съгласи — ще остане ведомо само на бурята, а Тарака ще погледне нейния пламък и ще се увери, че тя не лъже.

Защото бурята никога не лъже… и отговорът й винаги е не!

В лагера го въведе черният стотник. Изглеждаше великолепно в своите блестящи доспехи и не беше пленник — просто се приближи към поста и заяви с ясен глас, че носи послание за Нирити. Именно поради тази причина, стотникът реши да не го убива веднага. Той взе оръжията му и го поведе към лагера разположен в гората над Лананда, а сетне го остави под стража, докато съобщи на началството.

Нирити и Олвег се бяха разположили в черната палатка. На масата пред тях бе разтворена картата на Лананда.

След като въведоха пленника, Нирити освободи стотника и го огледа от глава до пети.

— Кой си ти? — запита той.

— Ганеша от Града. Онзи, който ти помогна да избягаш от Небесата.

Нирити потъна в мълчание.

— Да, помня единствения си приятел от онези дни — отвърна най-сетне той. — Защо си дошъл?

— Защото настъпи подходящият момент. Ти поведе своя кръстоносен поход.

— Да.

— Бих искал да го обсъдя с теб.

— Говори тогава.

— А този приятел?

— Да говориш пред Ян Олвег — все едно да говориш пред мен. Кажи какво си намислил.

— Олвег?

— Да.

— Така значи. Дойдох да ти съобщя, че Боговете от Града са слаби. Прекалено слаби, както ми се струва, за да те победят.

— Чувствах, че е така.

— Но не са чак толкова слаби, че да не успеят да ти нанесат тежък удар, когато решат да предприемат някакви действия. И ако изберат подходящ момент и хвърлят всичките си сили, възможно е да настъпи равновесие.

— Когато влизах в битката имах и това пред вид.

— Но по-добре, ако победата ти не е толкова скъпо струваща. Знаеш, че съм стар привърженик на християнството.

— И какво си намислил?

— Съгласих се, да развърна против теб партизанска война само за да получа възможност да се срещнем и да ти съобщя, че Лананда е твоя. Боговете няма да я защитават. Ако продължиш и нататък настъплението в същия дух — без да укрепваш завоюваните пунктове — Брама ще те остави да вземеш и Хайпур. Но когато наближиш Килбар и войските ти са изтощени от трите сражения, дългия преход и нашите партизански атаки, тогава Брама ще се спусне върху теб с цялата мощ на Небесата и може би там ще срещнеш своето поражение. Всички сили на Небесния град са приведени в пълна бойна готовност. Ще те чакат пред вратите на четвъртия град по реката.

— Ясно. Полезно е да го знаеш. Значи те се страхуват от онова, което им нося.

— Разбира се. Ще го занесеш ли до Килбар?

— Да. И ще победя в Килбар. Преди атаката на града ще изпратя да донесат най-силните ми оръжия. Пазех ги за щурма на Небесния град, но сега ще стоваря унищожителната им мощ върху моите врагове, когато се появят за да защитават обречения Килбар.

— Те също разполагат със свръхсилни оръжия.

— Значи, когато се срещнем изходът не ще е нито в техни, нито в наши ръце.

— Но има начин да се наклонят везните, Ренфрю.

— Така ли? И какво още си намислил?

— Сред полубожествата цари несъгласие с политиката на Града. Те биха искали да се продължи кампанията срещу акселеризма и последователите на Татхагата. Разочаровани са, че това не стана веднага след Кинсет. Освен това, Бог Индра бе призован обратно от източния континент, където воюваше срещу вещиците. Индра също ще застане на страната на полубожествата — а неговите сподвижници са разгорещени от досегашните битки.

Ганеша нагласи наметалото си.

— Продължавай — рече нетърпеливо Нирити.

— И когато се изправят пред Килбар, — продължи Ганеша, — част от тях може би няма да са на страната на защитниците.

— Аха. А ти, Ганеша, какво ще спечелиш от всичко това?

— Удовлетворение.

— И нищо повече?

— Надявам се някой ден да си припомниш за моето посещение.

— Не се съмнявай. Няма да го забравя и ти ще бъдеш възнаграден, по-късно… Стража!

Покривалото на палатката се вдигна и стотникът, който доведе Ганеша застана на прага.

— Ескортирайте този човек докъдето пожелае и го освободете — нареди Нирити.

— Нима ще му повярваш? — запита Олвег след като събеседникът им излезе.

— Да, — отвърна Нирити, — но своите сребърници ще получи по-късно.

Локапалите се бяха събрали на съвет в стаята на Сам в хайпурския Дворец на Карма. Присъстваха също Так и Ратри.

— Тарака съобщи, че Нирити е отказал да приеме нашите условия — започна Сам.

— Чудесно — възкликна Яма. — А аз се опасявах, че ще ги приеме.

— Утре сутринта те ще атакуват Лананда. Тарака смята, че градът ще падне. Малко по-трудно ще е отколкото при Махартха, но той е сигурен, че ще победят. Аз също.

— И аз.

— И аз.

— А след това ще поеме насам — към Хайпур. После ще дойде ред на Килбап, Хамса и Гаятри. Някъде по протежение на този маршрут, Нирити ще очаква да бъде нападнат от боговете.

— Естествено.

— И така — ние сме точно по средата и имаме няколко възможности. Вече не можем да разчитаме на съюз с Нирити. А дали можем да сключим такъв с Небесата?

— Не! — извика Яма. — Сам, ти всъщност на чия страна си?

— На акселеризма — отвърна той. — И ако успея да го утвърдя с преговори и без ненужно кръвопролитие, това само би ме радвало.

— Бих предпочел да съм в съюз с Нирити, пред този с Небесата!

— Тогава да гласуваме, както направихме, когато обсъждахме въпроса с Нирити.

— И ще ти е нужен само един глас за да спечелиш.

— Такива бяха условията, при които се съгласих да вляза в кръга на локапалите. Вие пожелахте да ви стана водач, а аз настоях равните гласове да се броят в моя полза. Но нека преди гласуването да изясня моите съображения.

— Добре — говори!

— Доколкото разбирам, през последните години Небесата са изработили по-либерално отношение към акселеризма. Официална промяна в позицията няма, но вече не се предприемат стъпки срещу него — може би заради тежкия удар, който им бе нанесен при Кинсет. Прав ли съм?

— По същество.

— Изглежда са стигнали до извода, че ще им излезе твърде скъпо, ако реагират така всеки път, когато Науката надигне уродливата си глава. В онази битка срещу тях се сражаваха хора, човешки същества. Срещу Небесата. А хората — за разлика от нас — имат семейства, обвързани са с родствени връзки, които ги правят слаби и най-вече ги сковава необходимостта да пазят чисти кармичните си записи, ако искат отново да се преродят. И въпреки това те се сражаваха. Изглежда точно това е смекчило позицията на Небесата през последните години. Не им остава нищо друго освен да го признаят. Биха могли дори да спечелят, като му придадат облика на божествена милост. Ето защо смятам, че те са готови да се съгласят на онзи съюз, който ни отказа Нирити…

— Искам да видя падането на Небесата — прекъсна го Яма.

— Разбира се. Аз също. Но помислете добре. След всичко онова, което дадохме на хората през последния половин век — дълго ли ще могат Небесата да ги държат в робско подчинение? Аз мисля, че в онзи страшен ден, при Кинсет, Небесата паднаха. Още едно две поколения и властта им над смъртните ще е мит. Дори ако победят в битката с Нирити, раната ще е дълбока. Ще им остават още няколко години декадентско величие. С всяка измината година ще са все по-безсилни. Те преминаха своя разцвет. Дойде време за упадъка.

Яма запали цигара.

— Ти искаш някой друг да убие Брама, нали? — запита Сам.

Яма седеше мълчаливо и придръпваше от цигарата.

— Може би — отвърна след малко. — Може би е така. Не зная. Не обичам да мисля за това. Струва ми се, че си прав.

— Искаш ли да ти дам гаранции, че Брама ще остане жив?

— Не! Ако го сториш, аз ще го убия!

— Значи самият ти не знаеш, дали го искаш жив или мъртъв. Вероятно защото едновременно го обичаш и мразиш. Ти си бил стар, преди да станеш млад, Яма, и тя е единственият човек, когото си обичал. Прав ли съм?

— Да.

— Тогава не разполагам с готов отговор за твоите проблеми, но те моля да ги разграничиш от конкретната ситуация.

— Добре, Сидхартха. Съгласен съм да спрем Нирити тук, в Хайпур, ако небесата ни подкрепят.

— Някой да е против?

Мълчание.

— Тогава да отидем до Храма и да се възползваме от средството за свръзка.

Яма изгаси цигарата.

— Аз няма да разговарям с Брама — заяви той.

— Тогава ще разговарям аз — отвърна Сам.

Или, петата нота от гамата на арфата, се разнесе над Градината на Пурпурния Лотос.

Когато Брама включи връзката в своя павилион, на екрана се появи човек със синьо-зелена чалма от Гея.

— Къде е жрецът? — запита Брама.

— Вързахме го навън. Ако много държиш да чуеш молитвите му, ще наредя да го донесат…

— Кой си ти, който носиш чалма като Първите и влизаш въоръжен в Храма?

— Имам странното чувство, че и друг път сме водили подобен разговор — каза мъжът.

— Отговаряй на въпросите!

— Мадам, искаш ли да спрем Нирити? Или предпочиташ да му оставиш всички градове край реката?

— Изпитваш търпението на Небесата, простосмъртни човече! Няма да напуснеш този Храм жив!

— Твоите смъртни заплахи не значат нищо за вожда на локапалите, Кали.

— Няма ги вече локапалите, нито пък техния вожд.

— Той стои пред теб, Дурга.

— Яма? Това ти ли си?

— Не, но и той е тук, заедно с Кришна и Кубера.

— Агни е мъртъв. Всички знаят, че Агни загина при…

— Кинсет. Знам, Чанди. Никога не съм бил с вас. Рилд не можа да ме премахне. Призрачната котка свърши добра работа, но и това не беше достатъчно. А сега отново пресякох Божествения мост. Локапалите ме избраха за техен водач. Готови сме да защитим Хайпур и да съкрушим Нирити, ако Небесата ни помогнат.

— Сам… не е възможно да си ти!

— Тогава наричай ме Калкин, Сидхартха, Татхагата, Махасаматман, Обуздателя, Буда или Майтрея. Все едно, това съм аз — Сам. Дойдох да се преклоня пред теб и да сключим сделка.

— Говори.

— Хората могат да живеят в мир с Небесата, но не и Нирити. Яма и Кубера са натъпкали града с оръжие. Можем да го укрепим и да създадем здрава защита. Ако Небесата присъединят силите си към нашите, тогава Нирити ще срещне своето поражение край стените на Хайпур. Съгласни сме да го сторим, ако Небесата признаят акселеризма и религиозната свобода и сложат край на господството на Повелителите на Карма.

— Сам, това което искаш е пре…

— Първите две точки се отнасят за нещо, което вече е факт и просто трябва да се признае. Третото ще стане съвсем скоро, независимо дали ти се харесва, или не, така че аз ти давам шанс да излезеш в ролята на благодетел.

— Ще трябва да помисля…

— Давам ти една минута. Ще почакам. Ако отговорът ти е не, знай, че ще се изтеглим от града и ще оставим на Ренфрю да го превземе и да оскверни Храма. А след като в ръцете му паднат и останалите градове, ще трябва да се срещнете с него. Само че тогава ние няма да сме наблизо. Ще чакаме всичко да свърши. Дори и да ви има след битката, едва ли ще сте в изгодна позиция да преговаряте с нас. Така или иначе — ще победим Черния и неговите зомбита, а после ще получим онова, което искаме. Но сега ви предлагам по-безопасния начин.

— Добре! Веднага ще наредя да се разгърнат силите ни. Ще бъдем заедно, в тази последна битка, Калкин. Нирити ще умре в Хайпур! Остави някой в стаята за свръзка, за да поддържаме контакт.

— Тук ще е моят щаб.

— А сега нареди да развържат жреца и нека ми се обади. Ще му предам няколко божествени заповеди, а не след дълго го чака и височайшо посещение.

— Добре, Брама.

— Сам, почакай! След битката — ако останем живи — бих искал да поговоря с теб относно взаимното ни преклонение.

— Да не искаш да станеш будист?

— Не, искам пак да съм жена…

— За всяко нещо си има време и място. Моментът не е подходящ.

— Когато бъде подходящ, аз ще съм там.

— Ей сега ще ти доведат жреца. Не затваряй.

Веднага след падането на Лананда, Нирити нареди да се извърши молитвена служба сред руините, за по-скорошна победа и над останалите градове. Стотниците подеха бавен ритъм с барабаните си, а зомбитата се отпуснаха на колене. Нирити продължи да се моли, докато лицето му се покри с пот, която приличаше на полупрозрачна маска, а сетне потече надолу под протезните доспехи, които удесетворяваха силите му. Тогава вдигна поглед към небесата и Божествения мост и тихо произнесе: „Амин“.

После се обърна и пое към Хайпур, а армията потегли след него.

Когато Нирити наближи Хайпур, там вече го очакваха боговете. Редом с хайпурската армия се бяха строили отредите на Килбар.

Очакваха го полубожества, благородници и герои.

И очакваха го още брамини от висок ранг и многобройни последователи на Махасаматман. Последните бяха дошли в името на Божествената естетика.

Нирити погледна през минираното поле, което водеше към стените на града и съзря четиримата конници, четиримата локапали, които чакаха пред вратите, а зад тях се вееха знамената на Небесата.

Той спусна предпазителя на шлема и се обърна към Олвег.

— Прав беше. Чудя се, дали Ганеша е вътре?

— Скоро ще узнаем.

Нирити нареди да продължат напред.

В този ден бойното поле принадлежеше на Господаря на Светлината. Пълчищата на Нирити така и не влязоха в Хайпур. Ганеша бе пронизан от меча на Олвег, докато се опитваше да нанесе предателски удар в гърба на Брама, който се биеше с Нирити на един хълм. А след това падна и самия Олвег, притисна с ръце корема си и запълзя към скалите.

Брама и Черния се изправиха лице в лице, а главата на Ганеша се изтъркаля между тях надолу по склона.

— Той ми разказа за Килбар — каза Нирити.

— Той искаше там всичко да свърши — отвърна Брама. — И сега знам защо.

И те стъпиха в схватка и доспехите на Нирити се биеха за него със силата на много.

Яма пришпори коня си към хълма и изведнъж върху него се спусна вихър от прах и пепел. Той прикри очите си с плаща, а отнякъде прокънтя смях.

— Къде е сега твоят смъртоносен поглед, Яма-Дхарма?

— Ракашас! — изръмжа той.

— Да. Това съм аз — Тарака!

И изведнъж върху Яма се изляха тонове вода, под чийто напор конят му се препъна и падна назад.

В миг скочи Яма на крака и извади своя ятаган, а пред него огнения смерч започна да придобива човешки размери.

— Аз отмих от теб онова, което ме отблъсква, Смъртоносецо. И сега ще паднеш от удара на моята ръка!

Яма се хвърли напред.

Ударът му разсече сивкавия противник от рамото до бедрото, но не бликна кръв и нямаше следа от рана.

— Не можеш да ме пронижеш така, както пронизваш хората, о Смърт! Но почакай да видиш какво ще направя аз с теб!

Тарака се хвърли върху него, прикова ръцете му към тялото и после го събори на земята, сред фонтан от искри.

Недалеч от тях, Брама бе подпрял коляно в гръбнака на Нирити и бавно извиваше главата му назад, преодолявайки силата на черните доспехи. И в същия миг Бог Индра скочи от седлото на своя гущер и замахна с меча Гръмовержец срещу Брама. И чу как се скърши вратът на Нирити.

— Само твоето наметало все още те спасява! — извика Тарака, докато се бореха на земята и погледна в очите на Смъртта…

Яма почувства как силите на Тарака стремително намаляват и го отблъсна встрани.

После скочи и се затича към Брама, без да губи време да търси своя ятаган. Горе, на хълма, Брама отбиваше един след друг ударите на Гръмовержеца, а от отсечената му лява ръка шуртеше тъмна кръв. Кръв се стичаше и от главата и гърдите му. Нирити стискаше крака му в желязна хватка.

Яма изрева яростно и се хвърли напред с кинжал в ръка.

Индра отстъпи назад и се извърна да го посрещне.

— С кинжал срещу Гръмовержеца, Смъртоносецо? — запита той.

— Да — отвърна Яма и нанесе лъжлив удар с дясната ръка, като същевременно прехвърли кинжала в лявата за истинския.

Острието се заби в предмишницата на Индра.

Богът изпусна своя Гръмовержец и удари с юмрук Яма в зъбите. Яма падна, но успя да подкоси своя противник, който също се строполи до него.

И тогава неговият Облик го завладя напълно и когато погледна към Индра, последният се сгърчи под страшния му поглед. Тарака се хвърли на гърба на Смъртоносеца в мига, в който Индра издъхна. Яма се помъчи да се освободи от него, ала демонът легна като планина на гърдите му.

Брама, който лежеше до Нирити, разкъса с един замах пропитите си с репелент дрехи и ги хвърли към Яма.

Тарака мигом отскочи и Яма се обърна за да го срещне с поглед. И тогава Гръмовержецът полетя от мястото, където беше паднал право към гърдите на Яма.

Яма успя да спре меча с притиснати длани, а острието бе само на няколко сантиметра от сърцето му. Но мечът бавно се плъзна напред, а от дланите му покапа кръв.

Брама хвърли убийствен поглед на Господаря на Адския кладенец, поглед, за който черпеше направо от силата на живота вътре в него.

Острието опря в гърдите на Яма.

Яма се изви рязко и се хвърли встрани, а мечът разсече кожата му от ключицата до рамото.

И тогава очите му се превърнаха в копия и изгуби ракашасът своя човешки облик, за да се превърне в дим. Брама отпусна глава на гърдите си.

Тарака нададе пронизителен вопъл, когато съзря приближаващия се към него на бял кон Сидхартха, около който въздухът трещеше и лъхаше на озон.

— Не, Обуздателю! Задръж силата си! Смъртта ми принадлежи на Яма…

— О, глупав демон! — възкликна Сам. — Необходимо ли беше…

Но Тарака вече го нямаше.

Яма коленичи до Брама и пристегна колана си около онова, което бе останало от лявата му ръка.

— Кали! — повика го той. — Не умирай! Отговори ми, Кали!

Брама изпъшка и направи безуспешен опит да отвори очи.

— Късно е — промърмори Нирити. Той вдигна глава към Яма. — Или по-точно — тъкмо на време. Ти си Азраил, нали? Ангелът на Смъртта…

Яма го зашлеви и кръвта от дланта му се размаза по лицето на Нирити.

— „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно — произнесе Нирити. — Блажени плачещите, защото те ще се утешат. Блажени кротките, защото те ще наследят земята“^[1].

Яма го зашлеви повторно.

— „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят. Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога…“

— „И блажени миротворците, — прекъсна го Яма, — защото те ще се нарекат синове Божи“. Кой от всичките си мислиш, че си, Нирити? Чий син си, та сътвори всичко това?

Нирити се усмихна и отвърна:

— „Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно“.

— Безумец! — извика Яма. — Точно затова няма да ти отнема живота. Сам ще ми го дадеш, когато сметнеш че е дошъл момента. А това ще е съвсем скоро.

А след това той вдигна Брама на ръце и пое към града.

— „Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене…“

— Вода? — попита Сам и допря манерката до устните на Нирити.

Нирити го погледна, облиза пресъхналите си устни и кимна. Сам му даде да отпие няколко глътки.

— Ти кой си? — запита го.

— Сам.

— Ти? Възкръсна отново?

— Тоя път не се брои — отвърна Сам. — Не беше никак трудно.

Очите на Черния се напълниха със сълзи.

— Значи победата пак ще е твоя — с мъка проговори той. — Не мога да разбера, защо Той допуска подобно нещо…

— Това е само един от многото светове, Ренфрю. Кой би могъл да каже какво става по другите? А и не тази бе битката, която исках да спечеля. Ти го знаеш. Мъчно ми е за теб, мъчно ми е, че всичко стана така. Съгласен съм с всичко, което каза на Яма и не само аз, а и всички последователи на онзи, когото наричаха Буда. Честно да си призная, не помня дали това бях аз, или някой друг. Но вече съм обърнал гръб на онова време. Отново ще стана човек и нека хората да съхранят в сърцата си спомена за оня Буда, такъв, какъвто са го познавали. Какъвто и да бе източникът, посланието бе чисто, повярвай ми. Това е единствената причина, поради която спусна корени и се разрасна.

Ренфрю преглътна мъчително.

— „И така всяко добро дръвче ще дава и добри плодове“ — каза той. — Воля по-висша от моята пожела да умра в ръцете на Буда и наложи своя Път на света… Благослови ме, Гаутама, защото умирам.

Сам сведе глава.

— „Вятърът се носи на юг и отново поема на север. Светът е кръговрат и вятърът следва този кръговрат. Всички реки текат към морето, но морето не се препълва, а водата се връща там, откъдето е тръгнала. Онова, което е било, пак ще бъде, онова което е свършено, ще бъде свършено отново. Няма спомени за отминалите неща и няма да има спомени за онези, които предстои да отминат…“

И покри той след това Черния със своето бяло наметало, защото бе издъхнал…

Ян Олвег бе пренесен до града на носилка. Сам незабавно изпрати Кубера и Нарада, за да го съпроводят до Залата на Карма, защото беше ясно, че дълго няма да остане жив в настоящото си тяло.

Когато влизаха в Залата, Кубера се препъна в трупа на един мъж, който бе издъхнал на прага.

— Кой…? — зачуди се той.

— Един от Господарите.

Тялото на другия намериха проснато недалеч от машината. Острието го бе пронизало право в жълтия кръг на гърдите, наподобяващ мишена. Устата му бе разтворена за вика, който така и не бе успял да издаде.

— Дали не е дело това на хората от града? — зачуди се Нарада. — С всяка измината година Господарите губят своята популярност сред народа. Сигурно са се възползвали от суматохата по време на битката…

— Не — отвърна Кубера и повдигна окървавения чаршаф, който покриваше тялото на операционната маса. След това отново го пусна. — Не, не са били хората от града.

— Кой, тогава?

Той погледна към масата.

— Това е Брама — рече.

— О!

— Някой изглежда е заявил на Яма, че не може да използва машината за телопренасяне.

— Тогава, къде е самият Яма?

— Нямам представа. Но по-добре да побързаме, ако искаме да помогнем на Олвег.

— Да. Хайде!

Строен, висок юноша влезе в Двореца на Карма и попита за Бог Кубера. На рамото му се полюшваше дълго, блестящо копие, докато той мереше с нетърпеливи крачки пода.

Кубера влезе в стаята и погледна мълчаливо към младежа с копието.

— Да, това съм аз — Так — заговори копиеносецът. — Ново копие, нов Так. Вече не е необходимо да съм в тялото на маймуна и аз побързах да се прехвърля. Скоро ще ви напусна… и дойдох да се сбогувам — с теб и Ратри…

— Къде ще отидеш, Так?

— Бих искал да се запозная със света, Кубера, преди да прогониш магията от него с твоите механизми.

— Денят вече приключва, Так. Остани поне още малко…

— Не, Кубера. Благодаря ти, но капитан Олвег ме очаква с нетърпение. Двамата тръгваме заедно.

— И накъде се отправяте?

— На изток, на запад… кой знае? Накъдето ни призоват ветровете… кажи ми, Кубера, чия е сега гръмотевичната колесница?

— Естествено, принадлежи на Шива. Но Шива вече го няма. Известно време я използваше Брама…

— Но и Брама също го няма. За пръв път Небесата са без него — остана само Вишну Съхранителят. Сиреч…

— Яма я построи. Ако въобще принадлежи на някого, това е той…

— А на него не му е нужна — завърши Так. — Така че, с Олвег сме решили да я наемем за известно време.

— Какво искаш да кажеш с това, че не му била нужна? Никой не е виждал Яма през трите дни, откакто свърши битката…

— Здравей, Ратри — каза Так, когато богинята на Нощта влезе в стаята. — „Пази ни от вълка и вълчицата, и ни пази от крадеца-скитник, о Нощ, и дари ни с дълъг живот.“

Тя се поклони и го докосна по челото.

Сетне той се вгледа в лицето й и за един кратък миг богинята изпълни обширно пространство, чак до дълбините и висините му. Сиянието й разсея мрака…

— Трябва да вървя — каза той. — Благодаря ти, за това че ме благослови.

Той се извърна и забърза към изхода.

— Почакай! — извика Кубера. — Ти спомена Яма. Къде е той?

— Ще го намерите в таверната „Триглавата огнеквачка“ — подхвърли Так през рамо. — Но може би ще е по-добре, ако изчакате той да ви потърси.

И Так излезе.

Сам тъкмо наближаваше Двореца на Карма, когато по стъпалата се спусна Так.

— Добро утро, Так! — извика той, но Так не отговаряше, докато се приближи съвсем до него. След това спря изведнъж и прикри очи с ръка, като от ярко слънце.

— Добро утро, сър!

— Накъде си се забързал, Так? Нямаш търпение да изпробваш своето ново тяло, а?

Так се изкиска.

— Да, Бог Сидхартха. Имам среща с приключението.

— Чух за това. Снощи говорих с Олвег… желая ти успех в пътешествието.

— Исках да ти кажа, — рече Так, — че не се съмнявах в твоята победа. Знаех, че ще намериш най-правилното решение.

— Не беше най-правилното, а просто едно от многото решения, Так. А и битката не беше нищо особено. И без мен щяха да се справят чудесно.

— Имам пред вид всичко — поправи се Так. — Ти участва във всичко, което доведе до този завършек. Без теб нищо нямаше да е така.

— Е, мисля че си прав… да, мисля че си прав… Все имаше нещо, което да ме привлича към дървото, върху което ще падне гръмотевицата.

— Съдба, сър.

— По-скоро бих казал случайно-ориентирана социална съвест и несъзнателно умение да се греши правилно.

— А сега с какво ще се заемеш, Господарю?

— Не зная, Так. Още не съм решил.

— Защо не се присъединиш към нас двамата с Олвег? Ще обиколим света! Чакат ни приключения!

— Не, благодаря. Уморен съм. Може би ще кандидатствам за твоята предишна работа и ще стана архиварят Сам.

Так повторно се изкиска.

— Съмнявам се. До скоро виждане, Господарю. Пак ще се срещнем.

— До скоро… имаше още нещо…

— Какво?

— Нищо. За миг нещо в теб ми напомни за един човек, когото познавах на времето. Сторило ми се е. Успех!

Той го потупа по рамото и продължи.

А Так забърза по своя път.

Съдържателят на таверната каза на Кубера, че наистина при него се е настанил мъж с подобна външност, заел е задната стая на втория етаж, но вероятно не желае да го безпокоят.

Кубера се изкачи на втория етаж.

Никой не отговори на почукването и Кубера се опита да отвори вратата.

Беше залостена отвътре и той започна да блъска по нея.

Най-сетне се чу приглушения глас на Яма:

— Кой е там?

— Кубера.

— Върви си, Кубера.

— Не. Отвори, иначе няма да мръдна от мястото си.

— Добре, почакай малко.

Мина известно време, преди резето да бъде вдигнато и вратата се отвори с няколко сантиметра.

— Не миришеш на алкохол, така че най-вероятно си с някоя девица — рече Кубера.

— Не — отвърна Яма и плъзна невиждащ поглед по него. — Какво искаш?

— Да си изясня какво не е наред. И да ти помогна, ако мога.

— Не можеш да ми помогнеш, Кубера.

— Откъде знаеш? И аз като теб съм занаятчия — макар от по-друг тип.

Яма поразмисли върху думите му, сетне отстъпи встрани и разтвори вратата.

— Влез — каза той.

На пода, пред купчина най-разнообразни вещи седеше едно непознато момиче. Беше съвсем малко, почти дете, притискаше към гърдите си мъничко кутре на кафяви и бели петна, без да откъсва от Кубера своите големи, уплашени очи. Кубера и махна успокоително с ръка и тя се усмихна.

— Кубера — каза Яма.

— Ку-бра — повтори момичето.

— Това е дъщеря ми — поясни Яма. — Нарича се Мурга.

— Не знаех, че имаш дъщеря.

— Тя изостава в развитието си. Последствие от мозъчна травма…

— Вродена, или придобита при телопренасяне? — запита Кубера.

— Придобита.

— Разбирам.

— Тя е моя дъщеря — повтори Яма. — Мурга.

— Да — кимна Кубера.

Яма коленичи до момичето и взе едно кубче.

— Кубче — каза той.

— Куб-че — повтори момичето.

Той вдигна лъжица.

— Лъжица.

— Лъ-жи-ца — повтори момичето.

Яма взе една топка и я постави пред него.

— Топка.

— Топ-ка — отвърна момичето.

Той посочи кубчето.

— Топ-ка — повтори то.

Яма отпусна безсилно ръце.

— Помогни ми, Кубера — каза той.

— Ще ти помогна, Яма. Ако има някакъв начин, ще го открия.

Той приседна до Яма и вдигна ръце.

И лъжицата оживя, а след това я последва топката и кубчето. Момичето избухна в смях и дори кутрето сякаш се вгледа в подскачащите пред него предмети.

— Локапалите никога не се предават — изрече Кубера, а момичето вдигна кубчето, разглежда го известно време и след това го назова.

Както е известно, след Хайпур Бог Варуна се завърнал в Небесния град. Примерно по същото време започнала да отмира небесната система за чиноизрастване. Господарите на Карма били заменени от Надзиратели на Прехвърлянето и функцията им била отделена от Храмовете. След това някой преоткрил велосипеда. Издигнати били седем будистки светини, а Дворецът на Нирити бил превърнат в художествена галерия и Павилион на Кама. И до ден днешен всяка година в Алундил се провежда пролетния празник и нямат равни на себе си танцьорите му. Пурпурната горичка си расте под грижите на правоверните.

Онези, които се молят на седемте риши, възнасят към тях благодарности за велосипеда и за своевременния аватар на Буда, когото наричат Майтрея, сиреч Господаря на Светлината, дали защото може да хвърля мълнии, или защото се старае да не го прави. Други продължават да го наричат Махасаматман и да твърдят, че е бог. А той както преди предпочита да пропусне гръмките Маха– и –атман и се нарича просто Сам. Не твърди, че е бог, но и не го отрича. Като се имат предвид обстоятелствата, нито едно от двете твърдения не би могло да му донесе особена полза. Освен това, той не остана достатъчно дълго сред хората, за да предизвика излишни теологични спорове. Няколко противоречиви истории разказват за дните на неговото заминаване.

Единственият детайл, който е общ за всичките тези легенди е разказът за огромна червена птица, с опашка три пъти колкото тялото, която се спуснала към него, когато веднъж по здрач яздел своя кон.

Още преди разсъмване той напуснал Хайпур и повече никой не го видял.

Някои смятат, че появата на птицата е чисто съвпадение, без никаква връзка със заминаването му. А той тръгнал да търси анонимния покой на шафрановото расо, защото приключил с онова, заради което се явил, и вече бил уморен от шумотевицата, свързана с неговата победа. Може би птицата му напомнила за това колко преходен е подобен светски блясък. Или той самият вече бил стигнал до този извод.

Други твърдят, че не е обличал расото отново, а птицата била посланик на Силите Отвъд Живота, които го призовали да се върне при насладите на нирвана, отново да познае Великия Покой, нескончаемото блаженство и да чуе песните, които звездите пеят над бреговете на Великия океан. Те казват, че преминал по Божествения мост и че никога вече не ще се върне.

Според трети, той приел нова идентичност и продължава да живее сред хората, да ги пази и да им помага в дни на смут и да не позволява на ония, които са на власт да подтискат простолюдието.

А има и такива, които са уверени, че птицата била посланик, но не на отвъдния свят, а на този и че посланието, което носела, не било предназначено за него, а за Бог Индра, владетелят на Гръмовержеца, който погледнал Смъртта в очите. Дотогава никой не бил виждал подобна птица, макар че, както станало известно по-късно, нейните родственици обитават източния континент, където дълго време Индра се сражавал с вещиците. И ако имало дори искрица разум в главата на птицата, тя би могла да носи от далечната страна зов за помощ. Не бива да се забравя, че Господарката Парвати, която била или негова жена, или може би майка, сестра, дъщеря, или пък от всичко по малко, избягала от Небесата, когато ги зърнали призрачните котки на Канибурхи за да живее сред същите тези вещици, които смятала за свои роднини. И ако наистина носела подобно послание тази птица, привържениците на легендата смятат, че Сам се е отправил към източния континент, за да я спаси от опасностите, на които е била изложена.

Такива са четирите версии за Сам и Червената Птица Която Възвестила Неговото Заминаване — така, както ги разказват моралисти, привърженици на мистицизма, социални реформатори и романтици. Ще се осмеля само да добавя, че всеки може да избере онази версия, която най-много му допада. Не бива обаче да забравя, че ако такива птици не обитават западния континент, те са наистина широко разпространени на източния.

Някъде след половин година Яма-Дхарма също напуснал Хайпур. Нищо особено не е известно за неговото заминаване, и болшинството смята, че информацията е напълно достатъчна. Своята дъщеря Мурга той оставил под попечителството на Ратри и Кубера и от нея израснала жена с поразителна красота. Може би той също е заминал на изток и нищо чудно да е прекосил океана. Защото в далечните места се разказва друга легенда, за това как някой облечен в червено се вдигнал срещу обединените сили на Седемте Господаря на Комлат в страната на вещиците.

Но огледайте се наоколо…

Смъртта и Живота са навсякъде и винаги, те започват и свършват, бързат и чакат, те са вътре и извън Сънят на Безименния, какъвто е светът, изгарящи слова в сансара, за да се роди може би нещо красиво.

А междувременно облечените в шафранови раса монаси продължават да медитират за Пътя на Светлината и всеки ден, момичето на име Мурга влиза в Храма, за да положи пред тъмния силует в светилището единственото, което той е съгласен да приеме — цветя.