Роджър Зелазни
Господарят на светлината (3)

3

Разказват, че когато се появил Учителят, хора от всички касти се стекли да слушат неговото учение, дошли също животни, богове и минаващи наблизо светии; и тръгвали си вдъхновени и по-праведни от всякога. Смятало се, че бил той просветлен, макар да имало и такива, които го наричали мошеник, престъпник или остроумен шегаджия. Не всички от последните се числели към неговите врагове, ала и не всички от праведните и вдъхновените били в редиците на неговите приятели и поддръжници. Последователите му го наричали Махасаматман и някои от тях твърдели, че е бог. И когато станало ясно, че е всепризнат за Учител и че гледат на него с дължимото уважение, приобщили се към вярата му много богати привърженици и той се прославил далече зад пределите на областта. В онези времена започнали да го наричат Татхагата, което означавало Онзи Който Постигна. Трябва да се подчертае, че макар богинята Кали (наричаща себе си Дурга в моменти на слабост) никога да не бе заявявала своето мнение относно достигнатото от него състояние на буда, тя му оказа изключителната чест да изпрати своя личен палач за да му заплати полагаемото, вместо да се обръща към наемен убиец…

Не се губи истинската Дхама,

докато лъжовната Дхама не заеме мястото си в този свят.

Но израсне ли лъжовната Дхама на света,

тя принуждава истинската Дхама да изчезне.

Самуюта-никая (II,224)

Близо до град Алундил имаше гъста горичка от дръвчета със сини стебла, чийто пурпурни листа приличаха на птичи пера. Тази гора се беше прославила със своята красота и със свещения покой, който цареше под нейните дебели сенки. Тя принадлежеше на търговеца Васу, преди да се обърне към вярата, а след това я предостави той на учителя, известен още като Махасаматман, Татхагата и Просветленият. Там обитаваше учителят заедно със своите последователи, и когато се появяваха те в града по обед, не оставаха празни паничките им за подаяния.

В гората непрестанно се стичаха многобройни поклонници. Вярващи, любопитни, или просто молители — един безкраен поток от хора, дошли по вода, на крак или с кон.

Алундил не беше кой знае колко голямо градче. Срещаха се в него и схлупени сламени колиби и дървени къщурки, кална и непавирана си оставаше главната улица, имаше в градчето два големи пазара и множество малки, наоколо се простираха обширни житни полета, принадлежащи на вайшите, ала обработвани от судрасите, и много страноприемници имаше в градчето (макар нито една от тях да не бе така прославена като тази на Хаукана в далечната Махартха), заради големия наплив на пътешественици, живееха тук и свети хора и разказвачи и разбира се, градчето си имаше своя Храм.

Храмът бе издигнат на един невисок хълм близо до центъра на града, четирите му страни красяха просторни порти. Както вратите, така и самите стени на храма бяха гъсто покрити с изящна резба, изображения на музиканти и танцьори, воини и демони, богове и богини, зверове и артисти, любовници и полу-човеци, стражи и деви. И водеха тези врати към външния двор, където имаше още стени и още врати, водещи на свой ред към вътрешния двор. Във външния двор бе разположен малък пазар, където се продаваше всичко, необходимо за поклонение пред боговете. Освен това, тук имаше множество малки светилища, посветени на второстепенните божества. Тук се срещаха просяци, медитиращи светии, усмихнати деца, сплетничещи жени, горяха ароматни пръчици, пееха птички, гъргореха грехопречистващи резервоари и бръмчаха молитвени автомати по всяко време на деня и нощта.

За разлика от него, вътрешния двор, със своите масивни светилища посветени на главните божества, беше място изключително само за религиозна дейност. Хората пееха, или произнасяха на глас молитви, мърмореха строфи от ведите^[1], едни стояха, други бяха коленичели, трети лежаха проснати пред каменните изображения, които нерядко бяха така гъсто покрити с цветни венци, намазани с червеникав кум-кум и заобиколени от купища дарове, че бе невъзможно да се разбере, кое е божеството потопено в такова безмерно поклонение. От време на време тръбяха храмовите тръби, след това настъпваше момент на почтително мълчание, преди отново дворът да се изпълни с глъчка.

И на никой и през ум не му минаваше мисълта да оспори неоспоримото, а именно, че царица на този храм е самата Кали. Нейната висока, белокаменна статуя доминираше над вътрешния площад. Едва забележимата й усмивка, може би леко презрителна към другите богове и техните поклонници, притежаваше не по-малка притегателна сила от огърлицата от черепи на шията й. В юмруците си стискаше кинжали и в позата й сякаш се четеше колебание — дали да затанцува или да насече онези, които се кланяха в краката й. Устните й бяха сочни, а очите — големи, широко отворени. От трепкащите светлини на факлите, тя сякаш леко помръдваше.

Съвсем естествено бе, светилището й да е разположено срещу това на бог Яма, Смъртоносецът. Единодушни бяха както свещенослужителите, така и архитектите, че от всички божества, именно на него се полага да прекара вечността в нейната компания и непрестанно да среща погледа й и насмешливо извитите устни. Дори най-екзалтираните посетители избягваха пространството между тези две светилища, а когато над града се спускаше мрак, тишина и покой възцаряваха в тази част на Храма и рядко се срещаха тук закъснели богомолци.

Когато от север над областта повя пролетният вятър, появи се по тези места човек на име Рилд. Дребен бе той на ръст, с побелели коси — макар и млад на години и носеше черните дрехи на поклонник. Но когато го откриха да се въргаля свален от треска в една канавка, по аления шнур, увит около ръката му мигом познаха истинската му професия: Рилд Удушвача.

Рилд дойде в Алундил с пролетта, по времето на празненството. В същия този Алундил със сините дръвчета, схлупените колиби, дървените къщички, калните пътища, многобройните страноприемници, пазари, светии и разказвачи, с великото религиозно възраждане и с неговия Учител, прославен далеч отвъд пределите на областта и с неговият Храм, където царуваше покровителката на града.

Времето на празненството.

Само допреди двадесетина години, празникът на Алундил си оставаше изключително местен обичай. Но сега, когато тук се стичаха безчислените пътешественици, привлечени от славата на Просветления, който проповядваше учението за Осемизмерния Път, празненството в Алундил се превръщаше в такова многолюдно сборище, че всички стаи в страноприемниците се оказваха препълнени. Трикратни наеми събираха притежателите на палатки. Дори в конюшните бяха настанени хора, а полята наоколо се превръщаха в лагерни градчета.

Алундил боготвореше своя Буда. Не един и два града, се бяха опитвали да го примамят в своята обител. Шенгоду, Цветът на Планините му предложи дворец и собствен харем само за да дойде да преподава по хълмовете. Но Просветленият отказа да отиде в планината. Много слонове и кораби му предложи град Канака, край Змийската река, а също голяма къща и вила в околията, за да възнася учението си от пристана. Но Просветленият не отиде и на реката.

Буда остана в своята горичка и всичко живо се стичаше към него. Все по-голямо ставаше празненството с течение на годините, като добре охранен дракон, чийто люспи блестят на слънцето. Местните брамини не одобряваха антиритуалистичните учения на Буда, но благодарение на неговото присъствие се пълнеха раклите им с пари и те се научиха да живеят в сянката на учителя и никога да не произнасят на глас думата тир-тхика — еретик.

И така Буда остана в своята горичка и всичко живо се стичаше при него, в това число и Рилд.

Времето на празненството.

Вечерта на третия ден забиха барабаните.

На третия ден подеха своя ритъм масивните барабани на катхакули. Тътенът им се понесе на много мили през полето, прелетя над града, над горичката и тресавищата, които лежаха отвъд нея. Барабанчиците, обути в бели мундуси, с разголени, мургави гърди и покрита с плътен слой пот кожа, удряха на смени, толкова изнурителен бе поддържания от тях могъщ ритъм и нито за миг не бе прекъснат тътенът, даже когато новата смяна заемаше места пред силно изпънатата кожа на инструментите.

С падането на нощта, поклонниците и жителите на града чули барабанния бой се стекоха към празничното поле, просторно като старите бойни полета. Тук всеки намери своето място и зачака да настъпи нощта и да започне драмата, като междувременно отпиваха подсладен чай, който си бяха купили от тентата сред дърветата.

В центъра на полето стоеше висок колкото човешки бой меден котел пълен с масло, а от всички страни се спускаха надолу напоени фитили. Запалиха фитилите и край палатките на актьорите засвяткаха факли.

Отблизо тътенът на барабаните бе направо оглушителен, в него имаше нещо хинпотизиращо, този ритъм ставаше все по усложнен, коварно унасящ. С наближаване на полунощ прозвучаха първите славославящи песнопения, следвайки ритъма на барабаните и ту затихваха, ту се усилваха, оплитайки в невидима мрежа хорските мисли.

Изведнъж всичко утихна, защото съпроводен от своите монаси облечени в жълти раса, на полето се бе появил сам Просветленият. Монасите отметнаха назад своите качулки и насядаха със скръстени крака право на земята. И отново въздухът и умовете на зрителите се изпълниха с тътенът на барабаните и песнопенията на богомолците.

Когато се появиха актьорите, превърнати в гиганти от многопластния грим и съпроводени от звъна на завързаните за прасците им звънчета, посрещнаха ги не с аплодисменти, а със заострено внимание. Танцьорите катхакали бяха прославени надалеч, учеха се от съвсем малки на акробатика, както и на изпитани от времето образци на класически танци, познаваха те и деветте различни движения на шията и очите, стотиците положения на ръцете, необходими за да се пресъздадат на сцената древни епични предания за любов и сражения, за стълкновения между богове и демони, за героични двубои и кървави предателства и измени. Музикантите гръмко рецитираха строфи от сказанията за подвизите на Рама и братята Пандави, а в същото време актьорите мълчаливо ги възпроизвеждаха на сцената. Изрисувани в червени, или зелени цветове, с черни или бели маски, те се носеха през полето с развети дрехи, а огледалата над главите им блестяха като ослепителни златни ореоли под светлините на лампите. От време на време някоя от тези лампи блесваше ярко или угасваше съскайки и тогава тези ореоли се преливаха в най-различни неземни или земни оттенъци, обърквайки напълно смисъла на преданията и заставяйки самите зрители да се почувстват рожби на илюзията, а единствено реални в този свят бяха колосалните фигури, които танцуваха своят циклопски танц.

Танците обикновено продължаваха до зори и приключваха с първите лъчи на слънцето. Малко преди зазоряване, обаче, от града пристигна един от жълторасите монаси, проправи си път през тълпата и прошепна нещо на ухото на Просветления.

Буда понечи да се надигне, после изглежда промени намерението си и се намести отново. Той даде кратко нареждане на монаха, който кимна и се отдалечи.

На пръв поглед все така невъзмутим, Буда отново насочи вниманието си към сцената в полето. Един от наблизо седящите монаси забеляза, че потропва с пръст по земята, но реши че вероятно следи ритъма на музиката, тъй като общоизвестно бе, че Просветленият стои над такива неща като нетърпението. Когато драмата свърши и Сурия-слънцето украси в розово Небесата над източния пръстен на света, тълпата се изправи, сякаш отърсила се от вълшебен и страшен сън, на който бе присъствала зад пределите на нощта.

Буда и последователите му поеха незабавно към града. Без да спират никъде за почивка, те пресякоха целия Алундил с бърза, но изпълнена с достойнство крачка.

Когато навлязоха в пределите на горичката, Просветленият нареди на своите сподвижници да отдъхнат, а той самият пое към един малък павилион навътре в гората.

В павилиона го чакаше същият този монах, който бе донесъл посланието по време на драмата. Тъкмо се бореше с тежкия пристъп на треска, който измъчваше странника, намерен от него в тресавищата, защото именно там, сред смрадливите изпарения монахът често медитираше за неизбежното разложение на своето тленно тяло.

Татхагата огледа проснатия на нара спящ мъж. Тънки и бледи бяха устните му, челото му — високо, изпъкнали скулите, веждите му бяха посивели и Татхагата реши, че под склопените клепачи се крият бледосиви или светлосини очи. От тялото му се излъчваше някакво… призрачно?…сияние, което може би се дължеше на треската, изгаряща тялото му, ала едва ли само болестта бе причина за него. На този дребничък човек съвсем не му подхождаше да носи със себе си страшната вещ, която сега Татхагата държеше в ръка. На пръв поглед той изглеждаше старец. Ала вгледаш ли се по-внимателно, веднага ще осъзнаеш, че безцветните му коси и крехкото телосложение не свидетелстват за преклонна възраст, а по-скоро в тях имаше нещо детинско. По външния му вид Татхагата стигна до извода, че не му се е налагало твърде често да се бръсне. И да имаше бръчки лицето му, може би се бяха скрили в ъгълчетата на устата. А може би нямаше.

Буда вдигна аления шнур за душене, който имаше право да носи само светият палач на богинята Кали и измери здравината му с ръце. Без никакво съмнение той бе предназначен да се увие около неговата шия. Почти несъзнателно стисна двата края и повтори онези движения, с които това се правеше.

После сведе поглед към монаха, който го гледаше с широко отворени очи, усмихна му се невъзмутимо и остави шнура настрана. Монахът протегна влажната кърпа и отри потта от бледото чело.

При допира спящият на нара мъж потрепера и отвори очи. В тях се четеше безумието на треската и когато тези очи се впиха в лицето на Татхагата, последният се отдръпна.

Черни като антрацит бяха тези очи и почти невъзможно бе да се различи зеницата от ириса. Имаше нещо крайно противоестествено в погледа на този човек с иначе хилаво и изтощено тяло.

Татхагата разпери пръсти и докосна ръката на мъжа — сякаш бе докоснал стомана, хладна и неподатлива. Той заби нокти в гърба на ръката. Ноктите се плъзнаха като по стъкло, а по кожата не остана и най-малка следа. Татхагата притисна с пръсти палеца на лежащия мъж. Цветът на нокътя на се промени, сякаш ръката бе отдавна умряла или бе изкуствена.

Той продължи обследването на болния. Странният феномен се губеше някъде над лактите, за да се появи отново на други места. Ръцете, гърдите, коремът, шията и части от гърба изглежда са били потопени в умъртвяващата вана и това им придаваше тази неуязвимост и неподатливост. Цялостното потопяване, без съмнение, би било фатално, а по този начин за сметка на частична загуба на чувствителността, мъжът се бе сдобил с цял набор от невидими на пръв поглед доспехи — нагръдник, шиен протектор и ръкавици от най-здрава стомана. Той наистина бе личният убиец на страховитата богиня.

— Кой още знае за него? — запита Буда.

— Монахът Симха, — отвърна другият, — той ми помогна да го пренесем тук.

— Той видя ли… — Буда махна с ръка към аления шнур — …това?

Монахът кимна.

— Тогава незабавно го доведи при мен. Не споменавай пред никой за случилото се, кажи само че наглеждаш един повален от треска поклонник. Аз лично ще се заема с неговото лечение.

— Да, Победоносни.

Монахът забърза към изхода на павилиона.

А Татхагата приседна край спящия мъж и зачака.

Изминаха цели два дни преди да намалее треската и съзнанието да се върне отново в тези черни очи. Всеки, който минаваше покрай павилиона през тези два дни можеше да чуе гласът на Просветления, монотонна песен, която ту се издигаше, ту утихваше. От време на време болният отвръщаше с несвързани викове, както често се случва по време на треска.

На втория ден мъжът отвори очи и впери поглед в тавана. След това се намръщи и завъртя глава.

— Добро утро, Рилд — изрече Татхагата.

— Кой си ти…? — запита другият с неочаквано дълбок баритон.

— Онзи, който преподава пътя на освобождаването.

— Буда?

— Така ме наричат.

— Татхагата?

— И това име са ми дали.

Болният направи опит да се надигне и отново се отпусна на постелята. Очите му оставаха все така празни.

— Откъде знаеш името ми? — рече той най-накрая.

— Каза ми го по време на треската.

— Да, бях болен и сигурно съм надрънкал доста глупости. Простудих се в онова проклето тресавище.

Татхагата се усмихна.

— Един от недостатъците на самотното пътуване е, че ако паднеш в блато, няма кой да те измъкне.

— Вярно — кимна другият, очите му се затвориха и той потъна в укрепителен сън.

Татхагата остана да чака, заел поза лотос.

Когато Рилд се събуди отново, беше вечер.

— Жаден съм — проговори той.

Татхагата му даде да пие.

— Гладен ли си? — запита.

— Още не. Ако хапна стомахът ми ще се разбунтува.

Болният се надигна на лакът и спря поглед на своя лечител. После отново се отпусна на нара.

— Значи това си бил ти — произнесе той.

— Да.

— Какво смяташ да правиш?

— Да те нахраня, когато ми кажеш, че си гладен.

— Имам предвид — след това?

— Ще те наглеждам, докато спиш, за да не почнеш отново да бълнуваш.

— Не говорех за това.

— Зная.

— След като се нахраня, наспя се и събера сили — тогава какво?

Татхагата се усмихна и извади изпод расото аления шнур.

— Нищо — рече той. — Абсолютно нищо — при тези думи той протегна ръка и положи шнура на рамото на Рилд.

Мъжът поклати невярващо глава, отпусна се назад и придърпа шнура. Сетне го уви около китката си и нежно го погали.

— Той е свещен — рече, след известна пауза.

— Така изглежда.

— Знаеш за какво е предназначен, нали?

— Разбира се.

— Тогава защо не предприемаш нищо?

— Не ми се налага да върша нещо или да действам. Всичко идва при мен. Ако нещо трябва да стане, ти си този, който ще го сториш.

— Не разбирам.

— И това знам.

Мъжът се загледа в сенките над него.

— Мисля, че сега мога да хапна нещо.

Татхагата му подаде купичка с бульон и хляб и мъжът бавно се нахрани. Сетне отпи няколко глътки вода и когато свърши, гърдите му се повдигаха тежко.

— Ти оскърби Небесата — заяви той.

— Това ми е известно.

— Нанесе ущърб на величието на богинята, което никога не е било поставяно под съмнение.

— Зная.

— Но аз ти дължа живота си, ядох от твоя хляб…

Нямаше отговор.

— И заради това, трябва да наруша своята свещена клетва — довърши Рилд. — Не мога да те убия, Татхагата.

— Тогава и аз ти дължа своя живот. Да смятаме, че сме квит.

Рилд се засмя отпаднало.

— Така да бъде — въздъхна той.

— И какво ще правиш сега, след като се отказа от мисията си?

— Не знам. Прекалено голям е грехът ми, та да се върна обратно. Сега и аз оскърбих Небесата и богинята ще отвърне милостта си от мен. Аз я подведох.

— Щом е така, остани при нас. Поне ще ми правиш компания в проклятието.

— Чудесна идея — съгласи се Рилд. — И без това нямам голям избор.

Той отново потъна в сън, а Буда — в търпеливо очакване.

В дните, които последваха, докато стихията на празненството постепенно утихваше, Просветленият неуморно проповядваше пред сбиращите се в гората поклонници. Говореше за единството на всички неща, големи и малки, за законите на причинността, за раждането и умирането, за илюзорността на света, за искрицата на атман, за пътя на спасението, чрез пълно самоотричане и единение с цялото, говореше за реализацията и просветлението, за безсмислието на браминските ритуали като ги сравняваше със съдове, изпразнени от съдържание. Слушаха го много, някои го чуваха и още по-малко оставаха в пурпурната горичка за да носят шафрановото расо и да застанат на пътя към истината.

И всеки път, когато проповядваше, мъжът на име Рилд присядаше наблизо, облечен в своите черни дрехи и не откъсваше замислен поглед от лицето на Просветления.

На втората седмица след своето оздравяване, Рилд пресрещна учителя, докато се разхождаше из градината за медитация. Той закрачи редом с нето и след кратко мълчание заговори.

— Просветлени, слушах твоите проповеди и ги слушах внимателно. Много мислих върху думите ни.

Събеседникът му кимна.

— Винаги съм бил страстно вярващ, — продължи Рилд, — иначе едва ли щях да бъда избран на този пост, който заемах до скоро. Но след като осъзнах, че е невъзможно да изпълня своята мисия, почувствах огромна празнина. Подведох своята богиня и животът изгуби смисъл за мен.

Другият го слушаше мълчаливо.

— Но чух словата ти, — продължи Рилд, — и те ме изпълниха с радост. Те ми показаха друг път за спасение и той, както ми се струва, превъзхожда пътя, който следвах до сега.

Докато говореше, Буда разглеждаше внимателно лицето му.

— Твоят път на отричане е строг, но чувствам, че е правилен. Той съответства на нуждите ми. Ето защо моля за разрешение да встъпя в твоето съобщество и да следвам пътя ти.

— Уверен ли си, — запита го Просветленият, — че не се стремиш към самонаказване, заради онова, което тежи на съвестта ти?

— Уверен съм — отвърна Рилд. — Приех дълбоко в мен твоите слова и почувствах истината, която се крие в тях. Докато бях на служба при богинята, избих повече мъже, отколкото пурпурни листа има на този храст. Дори не броя жените и децата. Така че, не е никак лесно да ме убедиш с думи, защото съм чул прекалено много гласове с най-разнообразна интонация — гневни, молещи, проклинащи. Но твоите думи ме трогнаха и те превъзхождат проповедите на брамините. Бих бил щастлив да стана твой личен палач и да изпращам в отвъдния свят враговете ти с помощта на шафранен шнур — с кинжал, пика или голи ръце, защото съм добре сведущ във всички оръжия, след като посветих три живота да ги изучавам — но знам, че не това е твоят път. Животът и смъртта за теб са едно и също и ти не се стремиш към унищожаване на твоите противници. Ето защо моля да бъда допуснат в твоя орден. За мен, уставът му не ще е толкова тежък, колкото за останалите. Те трябва да се откажат от семейство и деца, от произход и собственост. Аз съм лишен от всичко това. Те трябва да прекършат волята си, а за вече го сторих. Единственото, което все още нямам е жълтото расо.

— Имаш го, — рече Татхагата, — заедно с моята благословия.

Рилд навлече расото на будистки свещеник и с усърдие се отдаде на пост и медитации. След седмица, когато празненството наближаваше своя край, той взе със себе си паничката за подаяния и се отправи с останалите монаси към града. Но не се върна с тях. Настъпи здрач, после дойде нощта. На полето се разнесоха последните звуци на нагасуарам, роговете на Храма и много пътешественици вече бяха напуснали празненството.

Дълго броди из гората Просветленият, потънал в размишления. След това и той изчезна.

Спусна се надолу в гората, заобиколи тресавищата по посока към Алундил, над който се издигаше тъмната маса на скалистите хълмове, стигна до града, който все още гъмжеше от шумни и възбудени пътешественици и пое нагоре по улицата, която завършваше при Храма.

Буда проникна във външния двор, но тук вече цареше тишина. Отишли си бяха кучетата, децата и скитниците. Отдавна спяха жреците. Един единствен служител дремеше зад една лавка на пазара. Много от светилищата бяха празни, статуите бяха пренесени вътре докато премине нощта. Пред някои от останалите бяха коленичили позакъснели поклонници.

Той влезе във вътрешния двор. Пред статуята на Ганеша, на молитвена рогозка бе коленичил потънал в молитва аскет. Застинал в пълна неподвижност, той също сякаш се бе превърнал в каменно ваяние. Четири газени лампи мъждукаха от краищата на малкия двор и трепкащите им отблясъци само подчертаваха спускащия се мрак, който покриваше със своя воал светилищата. Мънички молитвени светилници осветяваха някои от статуите.

Татхагата прекоси двора и се спря пред статуята на Кали, в чийто крака потрепваше молитвен светилник. Устните й сякаш се изкривиха в усмивка, докато богинята оглеждаше странника пред себе си.

Около протегнатата й ръка бе увит аленият шнур, а края му бе закачен на каменния кинжал.

Татхагата я погледна усмихнат и в този миг, чертите й като че ли се намръщиха.

— Това, скъпа моя, е заявление за напускане на служба — произнесе той. — Този рунд го загуби.

В отговор богинята сякаш кимна.

— Поласкан съм, че за толкова кратко време получих такова признание — продължи той. — Но дори да бе успяла в замисленото, стара приятелко, едва ли щеше да спечелиш много. Вече е твърде късно. Дадох началото на нещо, което не ще съумееш да спреш. Много са онези, които чуха древните слова. Ти мислеше че са загубени — аз също. Но грешахме и двамата. Религията, с която управляваш е много стара, богиньо, но не по-малко древно е и моето протестно учение. Така че, наричай ме протестант и помни — сега аз съм повече от човек. Лека нощ.

Той напусна Храма и светилището на Кали, където гърба му пронизваше погледът на Яма.

Много месеци изминаха, преди да се случи чудото, а когато най-сетне се случи, никой на прозря че е чудо, защото началото му не бе от вчера.

Рилд, който бе дошъл от север заедно с пролетните ветрове, на ръката си бе намотал смърт, а в очите му блестеше черен огън; Рилд — с побелелите вежди и заострените уши заговори един следобед, когато пролетта си бе отишла и дълги летни дни заляха със зной земята под Божествения мост. Той заговори със своя неочаквано дълбок баритон, за да отвърне на въпроса, зададен от някакъв странник.

Човекът зададе втори въпрос, после трети.

А той продължаваше да говори, докато наоколо започнаха да се трупат монаси и други поклонници. След въпросите, задавани вече от всички, следваха отговори и се разрастваха тези отговори и ставаха все по-дълги и изчерпателни, защото се превръщаха в притчи, примери и алегории.

Постепенно всички приседнаха в краката му и очите му се превърнаха в тъмни бездни, а гласът му сякаш идеше направо от небесата, тих, мелодичен и настоятелен.

След като го изслушаха, странниците се отправиха по своя път. Но по пътя си те разказваха за чутото на всички срещнати и още преди да свърши лятото, заприиждаха в пурпурната горичка нови поклонници, които искаха да чуят словата на ученика на Буда.

Татхагата проповядваше на смени с него. Двамата говореха за Осемизмерния път, за величието на нирвана, за илюзорността на света и за оковите, с които този свят сковава хората.

А после настъпи време, когато дори сладкодумният Татхагата започна да се вслушва в проповедите на своя ученик, който бе разкрил сърцето си за всичко, на което бе научен от учителя си, продължително бе разсъждавал и медитирал над него и сега, сякаш открил проход към незнайно море, той потапяше своята стоманена десница в този потаен източник и разпръскваше истина и красота над главите на слушателите.

Отмина лятото. Вече нямаше никакво съмнение, че двама бяха просветлените: Татхагата и неговият дребничък ученик, който всички наричаха Сугата. Говореха дори, че Сугата бил изцелител и когато очите му блестели със странен огън, а ледените му ръце докосвали някой навехнат или счупен крайник, този крайник мигом заздравявал. Говореха също, че по време на една от проповедите му прогледнал слепец.

Самият Сугата вярваше в две неща: в Пътя на Спасението и в Татхагата, наречен още Буда.

— Победоносни, — рече му той един ден, — животът ми бе лишен от съдържание, преди да разкриеш пред мен Истинския път. Какво почувства, когато бе просветлен? Видя ли ослепителен огън, или тътен на падаща вода, докато ти се сливаше с всичко и ставаше част от него — дърветата, облаците, животните в гората, хората, снегът по планинските върхове и разпилените из полето кости?

— Да — рече Татхагата.

— Аз също познах радостта на всички тези неща — отвърна Сугата.

— Да, зная — кимна Татхагата.

— Сега вече разбирам, защо веднъж ми каза, че всичко идва при теб. Да дариш на света подобно учение — нищо чудно, че боговете ти завиждат. Нещастните! Те са достойни за съжаление. А ти знаеш. Ти познаваш всички неща.

Татхагата не отговори.

И когато отново над страната повяха пролетните ветрове и измина още една година от появяването на втория Буда, в един ден от небесата се разнесе ужасяващ вопъл.

Жителите на Алундил излязоха на улиците и впериха погледи в небето. Судравите зарязаха полската работа и вдигнаха глави. Внезапна тишина се възцари в големия Храм на хълма. В пурпурната горичка отвъд пределите на града, монасите бяха устремили погледи нагоре.

И премина над тях родената да властва над ветровете… Дойде от север, зелена и червена, жълта и кафява… Полетът й бе като танц, а въздухът й бе пътека…

Не след дълго се разнесе втори вопъл, последван от свистенето на могъщи криле, докато онова, що се бе появило се издигна нагоре сред облаците и се превърна в мъничка точка.

А после се спусна право надолу, като метеор, избухна в пламъци в най-различни цветове на дъгата, докато растеше и ставаше все по-голямо и невъзможно бе да се предположи, че нещо с подобни размери, подобен размах и подобно великолепие е живо същество…

Наполовина дух, наполовина птица, небето бе затъмнено от легенда.

Над Алундил кръжеше Птицата Гаруда.

Птицата направи няколко кръга, а сетне се скри зад скалистите хълмове на хоризонта.

— Гаруда! — тази дума се понесе от уста на уста из целия град, през полето, през храма и достигна пурпурната горичка.

Ако не летеше сама, само бог мажеше да управлява Птицата Гаруда.

Над града се спусна мълчание. След оглушителния тътен и ужасяващите вопли на небето, гласовете на хората от само себе си утихваха в шепот.

Просветленият стоеше на пътя, недалеч от горичката, заобиколен от тревожно суетящи се монаси и гледаше към далечните хълмове.

Сугата се спря до него.

— Беше миналата пролет… — поде той.

Татхагата кимна.

— Когато се провали Рилд — довърши Сугата. — Какво ли ново ни изпращат Небесата?

Буда сви рамене.

— Страхувам се за теб, учителю мой — продължи другият. — През целия си живот не съм срещал по-добър приятел от теб. Твоето учение ми дава душевен покой. Защо не те оставят на мира? Ти си най-безобидният от всички хора, а твоето учение е най-благородното. Какво зло би могъл да им причиниш?

Татхагата се извърна.

В този миг, пляскайки оглушително с крила, Птицата Гаруда отново се издигна над хълмовете и от разтворения й клюн се разнесе познатият ужасяващ вопъл. Но този път тя не прелетя над града, а се издигна право нагоре в небето и после пое на север. С такава скорост летеше тя, че само след няколко секунди се изгуби на небосклона.

— Ездачът вероятно е слязъл на хълмовете — предположи Сугата.

Буда се отправи към пурпурната горичка.

Той се зададе откъм каменните възвишения, без да бърза.

Червените му ботуши стъпваха безшумно по тясната, изрязана в скалите пътека.

Пред него се чуваше шумът на бързо течаща вода, малко по-нататък пътеката пресичаше малък поток. Като се загърна по-плътно в своето кърваво-червено наметало, той изви по пътеката, а рубинената дръжка на неговия ятаган проблясваше над алената ножница.

След като излезе от завоя той спря.

Отсреща, до прехвърленото през потока стъбло, го очакваше някой.

Той присви за миг очи, после продължи напред.

Онзи, който стоеше на пътя му, беше дребен на ръст, облечен в черните дрехи на поклонник, прихванати в кръста с тънка, кожена връв, на която се поклащаше закривен кинжал. Главата му бе избръсната до голо — с изключение на малка плитка посивели коси. Посивели бяха и веждите над черните очи, бледа бе кожата му, а ушите — щръкнали.

Пътникът вдигна ръка и поздрави срещнатия.

— Добър ден, пътешественико.

Мъжът не отговори, но вместо това запречи пътеката, която извиваше към падналото стебло.

— Прости ми, добри човече, но смятам да се прехвърля на другия бряг, а ти ми пречиш — рече новопристигналият.

— Грешите, Господарю Яма, ако си мислите, че ще минете оттук.

Мъжът в червено се усмихна и показа едрите си, равни зъби.

— Винаги ми е приятно, когато ме познаят, — кимна той, — даже когато това се съпровожда с грешки по останалите въпроси.

— Не се дуелирам с думи — заяви мъжът в черно.

— Така ли? — другият вдигна вежди с малко пресилена изненада. — И с какво се дуелирате, сър? Предполагам, че не с това парче криво желязо, което се поклаща на пояса ви.

— Именно с него.

— А аз го помислих за някаква варварска религиозна реликва. Доколкото ми е известно в този край се срещат какви ли не странни секти и примитивни култове. За миг си помислих, че и ти си привърженик на някоя подобна групичка. Но щом казваш, че това нещо е оръжие, тогава предполагам, че умееш да боравиш с него?

— Донякъде — отвърна мъжът в черно.

— Добре тогава, — кимна Яма, — защото не бих искал да убия човек, който не знае с какво се е захванал. Длъжен съм обаче да те предупредя, че когато се изправиш пред Висшия съд, ще ти бъде зачетено самоубийство.

Другият отвърна с едва забележима усмивка.

— Веднага щом си готов, Смъртоносецо, ще помогна на духа ти, да се освободи от оковите на плътта.

— Само още един въпрос, — отвърна Яма, — и ще съм готов да поставя точка на нашия разговор. Кажи ми името си, за да знам за кого да поръчам на жреците да се молят.

— Съвсем наскоро се отказах от своето последно име — отвърна другият. — И поради тази причина, светият съпруг на Кали ще трябва да умре от ръката на безименен.

— Ти си глупак, Рилд — заяви Яма и извади своя ятаган.

Човекът в черно измъкна кинжала.

— Това и заслужаваш — да умреш без име, защото предаде своята богиня.

— Животът е пълен с предателства — отвърна неговият опонент, преди да нанесе първия удар. — Като заставам с оръжие в ръка срещу теб, аз предавам и учението на моя настоящ господар. Но трябва да следвам повелята на сърцето. Нито старото ми име, нито новото ми подхождат в този миг — така че, не ме наричай по име!

И кинжалът му се превърна в огън, който скачаше навсякъде, святкаше и пробождаше.

Яма отстъпи пред тази яростна атака, крачка по крачка, с леки завъртания на китката той отбиваше сипещите се върху му удари.

После, когато наброи десет крачки назад, той се спря и закова на място. Парираше ударите с по-голяма лекота, неговите собствени контраудари бяха все по-чести и все по-остри, примесени с финтове и внезапни атаки.

Битката ставаше все по-разгорещена, пот се сипеше като дъжд от челата им, после внезапно Яма премина в настъпление, като постепенно принуди противника си да отстъпи назад. И така крачка по крачка, докато застанаха на първоначалното място.

Когато под краката им бе отново парчето земя, на което за пръв път размениха удари, Яма заговори, сред звъна на сипещите се удари.

— Изглежда добре си учил уроците си, Рилд! По-добре, отколкото предполагах. Поздравления!

Докато изговаряше тези думи, опонентът му успя да изпълни един щателно подготвян двоен финт и го прониза в рамото, а потеклата кръв мигом се смеси с цвета на плаща.

В отговор Яма се хвърли напред, разби защитата на противника и нанесе такъв ужасяващ удар по врата, че сигурно щеше да му отреже главата.

Мъжът в черно зае защитна позиция, отби още една атака и се хвърли напред, за да бъде отбит на свой ред.

— Значи са ти потопили вратлето в смъртоносната вана — отбеляза Яма. — Ще потърся другаде слабото ти място — и острието му запя като струна, докато се впиваше все по-ниско в защитата на противника.

Яма даде воля на ятагана си и на умения, които бе придобивал и усъвършенствал в течение на много векове. Но съперникът му продължаваше да отбива тези растящи като лавина атаки, отстъпваше, измъкваше се все по-бързо и дори от време на време нанасяше удари.

Ала не след дълго се озова на брега на потока. Тогава Яма забави своите движения и заговори:

— Преди близо половин век, когато съвсем за кратко беше мой ученик, си рекох: „В този има наченки на майстор“. И оказва се, Рилд, че не съм грешал. Ти вероятно си най-великият фехтовач на всички времена, за които пазя спомен. Наблюдавайки изключителното ти умение, готов съм дори да ти простя изменничеството. Наистина е жалко…

Мъжът в черно отскочи назад, отблъсна поредния удар, после замахна към главата на Яма и изведнъж осъзна, че е стигнал до падналото през потока дърво.

— И ръката ти също! Наистина, Рилд, трябва да признаеш, че богинята е била доста щедра в покровителството си към теб. Да опитаме това!

Стоманеното острие запя отново, Яма сграбчи кинжала на противника в захват и с бърз удар го прониза в бицепса.

— Аха! — възкликна той. — Ето едно място, което е пропуснала! Я да потърсим още!

Остриетата се вплитаха и разделяха, извъртаха се, промушваха, отбиваха и контраатакуваха.

Мъжът в черно се покатери на стъблото и замахна от високо към главата на Яма, но ударът му бе отблъснат с лекота. Яма се нахвърли още по-ожесточено върху него, принуждавайки го да отстъпи назад по стъблото, а сетне ритна с крак подпрения на отсамния бряг край.

Опонентът му подскочи във въздуха назад, приземи се на отвъдния край и също ритна полупотопеното във водата дърво.

Още преди Яма да се покатери на него, стъблото се завъртя в потока и изчезна по течението на запад.

— Ширината е не повече от седем или осем фута, Яма! — извика другият. — Защо не прескочиш?

В отговор Богът на Смъртта се усмихна.

— Поеми си дъх, докато все още можеш — отвърна той. — Диханието е най-ценния от всички дарове на боговете. Никой не го възпява в химнове, никой не възнася в молитви добрия въздух, който дишат наравно както принцът така и просякът, господарят и неговото куче. Но, Боже опази, да те лишат от него! Наслаждавай се, Рилд, на всеки свой дъх, сякаш е последният, защото и това скоро ще стане!

— Казват, че си много сведущ по тези въпроси, Яма — отвърна онзи, когото бяха наричали Рилд и Сугата. — Казват, че си бог на царството на смъртта и че познанията ти се простират отвъд пределите на простосмъртните. Питам те, тогава, защо стоим тук?

Този път Яма не отвърна с познатата си насмешлива усмивка, както при предишните думи на своя опонент. В лицето му се долавяше нещо ритуално.

— Какво искаш да научиш? Ще те даря, предсмъртно, с отговора на един твой въпрос.

И тогава онзи, когото наричаха Рилд и Сугата, запя древните строфи на „Ката Упанишад“:

— „Съмнения се пораждат, когато човек умира. Едни казват, че все още го има. Други — че няма го вече. Ето това е, което искам да науча от теб.“

На свой ред Яма отвърна също с древните слова:

— „В това дори боговете се съмняват. Не е лесно да се осъзнае, защото неуловима е природата на атман. Задай ми друг въпрос. Освободи ме от бремето на този!“

— „Прости ми, о Смърт, но това стои над всичко за мен, а едва ли ще намеря друг учител, който да се равнява на теб. Няма друг въпрос, на който бих желал да науча отговора.“

— „Запази тогава живота си и си върви по пътя — рече Яма и прибра ятагана в ножницата. — Освобождавам те от твоята съдба. Избери си синове и внуци, избери слонове, коне, безчислени стада и злато. Избери си каквото пожелаеш — русокоси красавици, колесници, музикални инструменти. Всичко ще ти дам, каквото само пожелаеш, но не ме питай за смъртта.“

— „О Смърт, — пропя другият, — всичко що ми предлагаш е преходно и утре не ще го има. Запази за себе си красавиците, конете, танците и песните. И не искам никакъв друг предсмъртен дар от теб, освен онзи, що вече си пожелах — кажи ми, Смърт, какво лежи отвъд живота, и в което се съмняват както хора, така и богове.“

Яма замря неподвижно и се отказа да продължи с цитатите от древния текст.

— Добре, Рилд, — рече най-сетне той, — но не е подвластно това царство на думите. Ще трябва да ти го покажа.

Двамата постояха неподвижно няколко секунди и после мъжът в черно се залюля, прикри очите си с ръце и от устните му се отрони сподавено хлипане.

И тогава Яма свали плаща си и го хвърли като мрежа през потока.

Специално утежнен за подобни случай, плащът загърна като в желязна паяжина мъжът в черно.

Докато се бореше, мъжът чу бързи стъпки и после удар в земята — Яма се бе прехвърлил на отсамната страна на потока. В този миг той успя да отхвърли плаща и отби новата атака на Яма. Брегът зад него се издигаше постепенно и докато отстъпваше назад той все повече се извисяваше над своя противник. Оттук започна той своите ожесточени атаки. Но бавно и неумолимо Яма се изкачваше нагоре по хълма.

— Смъртоносецо, Смъртоносецо, — пропя мъжът в черно, — прости моят прекалено дързък въпрос и ми кажи, че не ме излъга.

— Скоро ще разбереш — отвърна Яма и нанесе удар в краката.

Следващия удар на Яма попадна право в гърдите и всеки друг, на мястото на мъжа в черно би паднал пронизан. На острието само се плъзна по гладките му гърди.

Когато излязоха на склона, където почвата под краката им бе разровена, дребният мъж започна да рита, засипвайки своя противник с пръст и камъни. Яма прикри очите си с ръка, но в следващия миг върху него се стовариха няколко по-едри камъка. Още камъни се посипаха, някои от тях попаднаха под краката му, той се подхлъзна и се свлече надолу по хълма. Мъжът в черно успя да бутне няколко големи камъка и след това се хвърли надолу с вдигнат над главата кинжал.

Яма осъзна, че не ще съумее да посрещне на време атаката на своя противник и затова се претърколи и се свлече до самия поток. Със сетни усилия избягна лавината от едри камъни, която летеше към него, но докато се търкаляше по брега на потока, ятаганът отхвърча от ръката му и потъна във водата.

Яма измъкна от пояса си кинжала и полуизправен едва успя да отбие удара на своя нападател. Зад гърба му, няколко едри скални отломъка изплющяха в потока.

Той се пресегна с лявата си ръка и се вкопчи в десницата на противника си. Опита се да нанесе удар със своя кинжал, но почувства, че и неговата ръка попада в желязна хватка.

Двамата замръзнаха в мъртва хватка, измервайки силата на своите мишци, но неочаквано Яма приклекна, изви се настрана и прехвърли противника през себе си.

Двамата се затъркаляха по земята без да отслабват хватката. Стигнаха брега на потока, наклониха се и се преметнаха през него. При удара с повърхността на водата, Яма почувства, че кинжала се изплъзва измежду пръстите му.

Когато отново изплуваха на повърхността и двамата стискаха в шепите си само вода.

— Дойде време за последно покръстване — каза Яма и замахна с лявата си ръка.

Противникът отби удара и нанесе удар на свой ред.

Водата ги повлече вляво, докато и двамата стъпиха на скалното дъно и така продължиха да се бият, пристъпвайки надолу по течението.

Потокът се разшири и стана по-плитък, докато накрая водата се плискаше някъде до пояса и на двамата. На отделни места брегът вече не бе толкова стръмен.

Яма нанасяше удар след удар, с юмруци и с острата част на дланта, но със същия успех можеше да блъска статуя, защото този, който някога бе избран за палач на Кали, понасяше ударите с пълно равнодушие и ги връщаше със сила, способна да раздроби и най-здравата кост. Повечето от тези удари се забавяха във водата, или бяха блокирани от самия Яма, но един от тях попадна в ребрата, а друг се плъзна по лявото рамо и се спря в скулата.

Яма се хвърли право назад за да излезе някъде на плитко.

Противникът го последва, без да изостава на крачка и се натъкна с неуязвимия си корем право на тока на червения ботуш. В същия миг Бог Яма го сграбчи с две ръце и го дръпна с все сила към себе си. Мъжът в черно прелетя над главата на Яма и се просна по гръб в плитчината.

Яма се изправи и се завъртя, тъкмо на време, защото другият вече измъкваше кинжал от колана си. През цялото време лицето му бе останало безстрастно.

Очите им се срещнаха за миг, но този път човекът в черно не трепна.

— Вече мога да срещам смъртоносния ти поглед, Яма, — изрече той. — Научи ме на прекалено много неща!

Но в мига, когато се хвърли напред, Яма замахна с пояса си и го обви около бедрата на противника.

От изненада мъжът в черно изпусна кинжала, в същия миг Яма го обгърна с ръце, притисна го здраво към себе си и го повлече към дълбокия вир.

— Никой не възпява диханието — повтори той. — Но горко на онзи, който остане без него!

При тези думи той се хвърли право в черните води, стиснал в стоманена прегръдка съперника към гърдите си.

По-късно, много по-късно, една измокрена до кости фигура стоеше до брега на потока, поемайки си с мъка въздух.

— Ти беше… — произнесе с мъка човекът — …най-великият… от всички, които са въставали срещу мен… за всички векове… които помня… Наистина е жалко…

След това мъжът пресече потока и продължи пътя си по изрязаната в скалата пътека.

След като пристигна в Алундил, пътникът се настани в първата изпречила му се таверна. Там нае стая и поиска да му приготвят гореща вана. Докато се къпеше, слугата почисти дрехите му.

Преди да пристъпи към сервирания обяд, той се приближи до прозореца и огледа улицата. Из въздуха се носеше аромата на печени гущери, улицата тънеше в прах и глъчка.

Хората напускаха града. В двора на таверната, още от сутринта един керван се готвеше за дълъг път. Изминалата нощ бе последна за пролетното празненство. Долу, на улицата, търговците продължаваха да хвалят стоката си, майки успокояваха разплаканите си деца, а някакъв местен принц тъкмо се връщаше от лов с хората си, към ездитния гущер бяха привързани ловни трофеи — два огнепетела. Малко по-нататък една уморена проститутка оживено обсъждаше нещо с местен жрец, а той само поклащаше глава и накрая пое по улицата. Една от луните вече се бе издигнала високо в небето — и на фона на Божествения мост изглеждаше като златна — а втората, по-малката луна, тъкмо се бе появила на хоризонта. Във вечерния въздух повя хлад и донесе със себе си над всички градски миризми ароматът на зараждащата се пролет: на нежна трева и току-що поникнали цветя, на влажна почва и пълноводни ручеи. Като се наклони напред, той успя да зърне разположеният на хълма Храм.

Странникът заповяда на слугите да му поднесат обяда и да повикат един местен търговец.

Хранеше се бавно, без да обръща особено внимание на ястията и когато привършваше, на прага се появи повиканият търговец, който носеше цяла торба с образци. След кратко колебания странникът се спря на една дълга, извита сабя и къс кортик, които затъкна в пояса си.

След това той излезе от таверната и закрачи в падащия здрач, по главната улица на града. Любовници се прегръщаха страстно под капчуците. В една къща оплакваха покойник. Някакъв просяк куцука след него известно време, докато накрая странникът се извърна и процеди през зъби: „Ти не си сакат“. Онзи замръзна на място, след това побърза да се скрие в тълпата. В небето избухнаха огньовете на първите фойерверки и се спускаха надолу като дълги бледорозови ленти. От Храма се носеха пронизителните звуци на нагасуарам и дудуци. Непознат мъж се препъна в него и направи опит да се побегне, ала ръката на странника с едно движение скърши китката на непознатия, а измъкнатата кесия тупна в прахта. Мъжът злобно изпсува и повика на помощ, но странникът го бутна небрежно в отходната канавка и продължи, прогонвайки с мрачния си поглед двамата съобщници на крадеца.

Най-сетне той наближи Храма, поспря се за миг на прага и после влезе.

Продължи направо към вътрешния двор. Пред него, един жрец тъкмо пренасяше малка статуетка от една външна ниша.

Странникът огледа двора, след това се отправи с бърза крачка към статуята на богинята Кали. Известно време я разглежда внимателно, накрая извади сабята и я положи в нозете й. Когато най-сетне я вдигна отново и се обърна за да си тръгне, странникът откри, че отзад го наблюдаваше един жрец. Странникът му кимна, а другият незабавно го доближи и го поздрави.

— Добър вечер, сияйни — отвърна странникът.

— И нека Кали благослови твоето оръжие, войнико.

— Благодаря ти. Тя вече го стори.

Жрецът се усмихна.

— Говориш така, сякаш го знаеш със сигурност.

— И това ти се струва самонадеяно, така ли?

— Във всеки случай, не прави добро впечатление.

— И въпреки това, почувствах как силата й се прехвърля в мен, докато я съзерцавах в светилището.

Жрецът сви рамене.

— Независимо от службата ми, — заяви той, — бих могъл и без тази сила.

— Страхуваш се от силата?

— Трябва да отбележа, — рече в отговор жрецът, — че независимо от своето великолепие, светилището на Кали е далеч по-малко посещавано от тези на Лакшми, Сарасвати, Шакти, Шитала, Ратри и други, не толкова ужасни богини.

— Но те не могат по нищо да се мерят с нея.

— Защото е най-ужасяващата.

— Е и? Независимо от силата си, тя е справедлива богиня.

Жрецът се усмихна.

— Справедливост ли е онова, което би пожелал човек, преживял няколко десетки години, войнико? Що се отнася до мен, милосърдието ми се струва далеч по-привлекателно. Ето защо предпочитам да се прекланям пред всеопрощаващи божества.

— Добре, — отвърна другият, — но аз, както сам отбеляза, съм войник. И природата ми е близка до нейната. Ние мислим еднакво, богинята и аз. Имаме общо мнение по много въпроси. А когато възниква противоречие, спомням си, че тя е жена.

— Макар и да живея тук, — отвърна жрецът, — не си позволявам да говоря така свойски за моите подопечни — боговете.

— Пред публика, сигурно — отбеляза другият. — Но не ми разказвай басни от живота на жреците. С много от вас съм вдигал наздравици и знам, че сте също такива богохулници като останалите простосмъртни.

— За всичко има време и място — произнесе жрецът и вдигна глава към статуята на Кали.

— Да де, да. Кажи ми сега, защо не е излъскана основата на статуята? Цялата е в прах.

— Вчера я почистваха, но от тогава минаха толкова много хора.

Странникът отвърна с усмивка.

— А защо в краката й няма никакви жертвоприношения?

— Никой не поднася цветя на Смъртта — каза жрецът. — Идват само за да я погледнат — и после отминават. Ние, местните жреци, винаги сме смятали, че двете статуи са разположени изключително удачно. Страхотна двойка се, не мислиш ли? Смъртта и повелителката на разрухата.

— Отборът си го бива — кимна другият. — Но да не искаш да кажеш, че никой не поднася дарове на Яма? Абсолютно никой?

— Никой, с изключение на нас жреците, когато го изисква храмовия календар, или някой отчаян гражданин, чиято възлюбена е на смъртно легло, а са й отказали прераждане. Вън от тези случаи не съм виждал някой да поднася дарове, или да извършва жертвоприношение в чест на Яма.

— Той сигурно се чувства обиден.

— Не е така, войнико. Защото не е ли всичко живо само по себе си жертвоприношение пред Смъртта?

— Право казваш. За какво са му потрябвали техните лицемерни дарове? Не, Яма взима от тях само онова, което иска.

— Както и Кали — съгласи се жрецът. — В казуса и на двете божества, не веднъж съм намирал оправдание на атеизма. За съжаление, те се проявяват прекалено силно в този свят, за да може сериозно да се отрече тяхното съществувание. Жалко.

Войникът избухна в смях.

— Жрец, който вярва въпреки желанията си! Това ми хареса. Ето, купи си буре със сома — ще ти помогне в жертвоприношенията.

— Благодаря ти, войнико. Ще го сторя. Не искаш ли да се присъединиш към мен?

— Кълна се в Кали, искам! Но само по една малка.

Той пое след жреца към централната сграда, след това по тясна стълба се спуснаха в подземието, където веднага бе отворено буренце със сома и им предложиха два черпака.

— За твое здраве и дълголетие — вдигна тост странникът.

— За твоите мрачни покровители — Яма и Кали — отвърна жрецът.

— Благодаря ти.

На един дъх погълнаха те силната напитка и си наляха още.

— Това ще загрее гърлото ти през нощта.

— Така е.

— Добре че най-сетне си тръгват поклонниците — рече жрецът. — Набожността им обогатява нашия Храм, но затова пък са толкова отегчителни за всички служители.

— За заминаването на поклонниците!

— За заминаването на поклонниците!

Отпиха отново.

— Все си мислех, че повечето от тях идват да видят Буда — отбеляза Яма.

— Вярно — кимна жрецът. — Но от друга страна, не искат да подминават с пренебрежение и боговете. Така че, преди да посетят пурпурната горичка, те поднасят дарове и извършват жертвоприношения в Храма.

— Какво знаеш за онзи, когото наричат Татхагата и за неговото учение?

Събеседникът му зарея поглед.

— Аз към жрец на боговете и брамин, войнико. Не желая да говоря за него.

— Значи и теб те е засегнал?

— Стига! Казах ти вече, че не искам да говоря на тази тема!

— Това няма особено значение — а скоро ще има още по-малко значение. Благодаря ти за вкусната сома. Лека нощ, жрецо.

— Лека нощ, войнико. Нека боговете дарят с усмивка твоя път.

— И твоя също.

Странникът пое нагоре по стълбите, напусна Храма и се отправи към града.

Когато стигна пурпурната горичка, в небето висяха три луни, зад дърветата мъждукаха светлините на лагерните огньове, призрачно сияние се издигаше над града, а листата потрепваха от влажния ветрец.

Странникът продължи безшумно напред и влезе в гората.

Когато излезе на една осветена поляна, той се изправи лице в лице с насядали неподвижно, мълчаливи фигури. Всяка една носеше жълто расо, а лицето й бе покрито с жълта качулка. Стотици бяха насядалите пред него и никой от тях не издаваше и най-малък звук.

Той застана до най-близкия.

— Дойдох да видя Татхагата, наречен Буда — произнесе.

Човекът сякаш не го чуваше.

— Къде е той?

Човекът не отговори.

Странникът се наведе напред и се вгледа в притворените му очи. Постоя така малко, но другият като че ли бе изпаднал в транс, защото очите му не трепваха.

Тогава странникът повиши глас, за да го чуят всички на поляната.

— Дойдох да видя Татхагата, наречен Буда. Къде е той?

Сякаш разговаряше с поле от камъни.

— Да не смятате по такъв начин да го скриете от мен? — извика той. — Или си мислите, че понеже сте много и облечени еднакво, няма да успея да го открия сред вас?

В отговор се чу само песента на вятъра. Светлините на огньовете потрепнаха, а сенките на дърветата затанцуваха.

Той се изсмя.

— В това може би сте прави — наложи се да признае. — Но все някога ще ви се наложи да се размърдате — ако възнамерявате да живеете — а аз мога да чакам не по-зле от всеки простосмъртен.

При тези думи той приседна, облегна се на едно дърво и зачака, положил сабята върху скръстените си нозе.

Почти мигновено го налегна дрямка. Главата му клюмна няколко пъти. После странникът опря брадичка в гърдите и захърка.

Вървеше през синьо-зелена равнина, тревата се огъваше пред него за да му стори път. Отсреща се виждаше огромно дърво. Не беше израснало това дърво върху света, а по-скоро сякаш го крепеше с могъщите си корени и простираха се клоните му сред звездите.

В основата на дървото седеше със скръстени нозе човек, а на устните му играеше лека усмивка. Веднага разбра, че този човек е Буда, приближи се и спря пред него.

— Приветствам те, о Смърт, — произнесе седналият и като корона блесна ореолът над главата му.

Вместо отговор Яма извади сабята.

Буда продължаваше да се усмихва, Яма направи крачка напред и изведнъж до слуха му достигна ехото на далечна музика.

Той замря и се огледа, вдигнал над главата си острието.

Те се появиха от четирите страни, Пазителите на света, спуснали се от планината Шумерну — приближаваше се Господарят на Севера, следван от своите якаши, целите в злато, яхнали жълти коне, а щитовете им блестяха със златна светлина, идваше Ангелът на Юга, съпроводен от своите кумбханди, на сини коне и със сапфирени щитове; от изток се зададе Господарят, чийто конници имаха щитове от перли и бяха облечени в сребро, а от запад препускаше Властелинът на нагите, с кърваво-червени коне, червени доспехи и щитове от корал. Копитата на конете сякаш не докосваха тревата, а единственият звук, който се чуваше, беше далечната музика, която постепенно се усилваше.

— Защо приближават Пазителите на света? — чу гласа си Яма.

— Дойдоха да приберат останките ми — отвърна все така усмихнат Буда.

Пазителите дръпнаха юздите на своите коне, ордите зад тях спряха и Яма се изправи на среща им.

— Дошли сте да отнесете останките му, — рече Яма, — но кой ще отнесе вашите?

Пазителите слязоха от конете.

— Не е за теб този човек, о Смърт — рече Господарят на Севера, — защото той принадлежи на света и ние като Пазители на света ще го защищаваме.

— Чуйте ме, Пазители от планината Шумерну, — извика Яма и прие своя истински Облик. — Във вашите ръце е съдбата на света, но Смъртта е тази, която избира кого да вземе със себе си. И не е ваша работа да оспорвате моите Атрибути или начините на тяхното използване.

Четиримата Пазители застанаха между Яма и Татхагата.

— Що се отнася до този човек, Господарю Яма, ние оспорваме твоето право върху него. Защото в ръцете си той държи съдбините на нашия свят. Можеш да се докоснеш до него едва след като си оборил четирите сили.

— Така да бъде — каза Яма. — Кой от вас пръв ще застане срещу мен?

— Аз — отвърна събеседникът му и извади своя меч.

Яма, приел своя същински Облик, замахна с ятагана и преряза като масло острието пред него, след това удари с плоската част Пазителя и го просна на земята.

Страхотен вопъл се надигна от редовете на якашите и двама от позлатените конници избързаха да приберат тялото на своя предводител. След това се извърнаха и поеха на север.

— Кой е следващият?

Пазителят на Изтока пристъпи напред, стиснал дълъг сребърен меч и мрежа от сплетени лунни лъчи.

— Аз — извика той и хвърли мрежата.

Яма я настъпи с крак, после я уви около китката си и я дръпна, а съперникът му загуби равновесие. Той се залюля напред, в този миг Яма замахна и го удари в лицето с предпазителя на ятагана.

Двама сребристи войни го огледаха свирепо, след това се наведоха и отнесоха своя Господар на Изтока, съпроводени от нестройна музика.

— Следващият! — каза Яма.

И тогава пред него застана плещестият Властелин на нагите, който захвърли оръжията и свали доспехите си.

— Аз ще се боря с теб, Повелителю на Смъртта — рече той.

Яма на свой ред постави оръжията си на земята и си свали плаща.

През цялото това време Буда продължаваше да седи в сянката на титаничното дърво, все така усмихнат, сякаш тези битки нямаха никакво отношение към него.

Властелинът на нагите сграбчи с една ръка Яма за врата и го придърпа към себе си. Яма понечи да стори същото, но противникът му го обви през раменете с другата си ръка и започна да го притегля надолу, като същевременно извиваше тялото му. Тогава Яма се пресегна зад гърба му, впи пръсти в лявото му рамо, след това го прехвана с другата ръка под коленете и като дръпна рязко, откъсна и двата крака от земята.

Той застина за миг, притиснал съперника си като мъничко дете, след това го вдигна до гърдите си и разтвори ръце.

В мига в който Пазителят се удари в земята Яма скочи с колене върху него и сетне се изправи. Но противникът му не помръдваше.

След като се оттегли конницата на нагите, на полето остана само Ангелът на Юга, целият облечен в синьо.

— А ти? — произнесе Смъртоносецът и отново вдигна оръжията си.

— Аз не ще вдигна срещу теб оръжие, било то от стомана, кожа или камък, не съм дете, за да играя на тези игри. Няма и да меря с тебе сили — заговори Ангелът. — Знам, че ме превъзхождаш във всичко това, защото никой не може да се мери с теб в боя.

— Качвай се тогава на своя син кон и изчезвай — отвърна Яма.

Ангелът не отговори, а хвърли своя син щит във въздуха и той се завъртя като колело от сапфир и увисна над тях, като ставаше все по-голям и по-голям.

После падна на земята и започна да потъва в нея, докато не изчезна от погледите, като не преставаше да расте, а тревата отново покри мястото, където се изгуби.

— И какво значи това? — попита Яма.

— Не ти съпернича. Просто се защищавам. Моята сила е силата на пасивната съпротива. Това е силата на живота, а твоята е силата на смъртта. Каквото и да изпратя срещу теб — ти ще го унищожиш, но ти не можеш да унищожиш всичко, о Смърт. Моята сила е силата на щита, не на меча. Животът ще се изправи срещу теб, Господарю Яма, за да защити твоята жертва.

И Синият се извърна, яхна своя син жребец и препусна на юг, последван от своите кумбханди. Но музиката не изчезна с него, а остана да се носи из въздуха.

Отново направи няколко крачки напред Яма, стиснал сабята в ръка.

— Усилията им бяха напразни — каза той. — Удари твоят час.

И той замахна със сабята.

Ударът, обаче, не достигна целта, защото помежду им се спусна клон на гигантското дърво и отби оръжието от ръката му.

Яма посегна да го вдигне, но тревата вече се бе сплела над него като непробиваема ограда.

Проклинайки, той извади кинжала и замахна на свой ред с него.

Още по-голям клон се спусна пред жертвата и кинжалът потъна дълбоко в меката дървесина. След това клонът се изправи рязко, отнасяйки със себе си оръжието.

А Буда медитираше със затворени очи и в сянката над главата му блестеше ореол.

Яма пристъпи отново напред и вдигна ръце за удар, но тревата плътно обви краката му и го задържа на място.

Той направи опит да се откопчи, дърпайки с все сила неподатливите корени. След това се отказа, изви глава назад, вдигна ръце към небето, а в очите му сияеше смъртта.

— Чуйте ме, о Сили! — извика той. — От сега и занапред това място ще носи в себе си проклятието на Яма! И нито едно живо същество не ще помръдне на тази земя! Не ще запее птица, не ще пропълзи змия! Безплодна и мъртва ще бъде тази почва, само пясък и островърхи камъни! Едно стръкче трева не ще се покаже тук! Нека вината за това проклятие да падне върху защитниците на моя враг!

Тревата залиня и изсъхна, но още преди да успее да се измъкна от отслабналата й хватка, се раздаде оглушителен трясък и дървото, чийто корени крепяха света и в чийто клони бяха заловени звезди, като риби в мрежата на рибаря, се наклони напред, разцепи се по средата, короната му раздра небето, а корените разровиха бездна в земята, докато над всичко като синьо-зелен дъжд се спускаха листа. Огромно парче от ствола се понесе право към него, разпръсквайки пред себе си сянка, мрачна и тъмна като нощта.

А в далечината все още се виждаше Буда, потънал в медитация, сякаш дори не подозираше за настъпилия наоколо хаос.

После се спусна мрак и се разнесе тътен, подобен на гръмотевица.

Яма стреснато вдигна глава и отвори очи.

Седеше в пурпурната горичка, опрял гръб на едно дърво, а на коленете му лежеше сабята.

Наоколо всичко изглеждаше непроменено.

От двете му страни седяха, потънали в медитация монасите. Ветрецът бе все така хладен и влажен, а далечните огньове продължаваха да потрепват.

Яма се изправи, вече знаеше къде трябва да отиде за да открие онзи, когото търси.

Той премина по пътеката между монасите и потъна в гората.

Не след дълго стигна до един пурпурен павилион, но вътре нямаше никой.

Продължи още напред и горичката постепенно премина в гъсти, подивели шубраци. Тук почвата бе влажна, а над земята се спускаше ниска мъгла. Но пътят напред бе все така пусти осветен от блясъка на трите луни.

Пътеката водеше право надолу, сините и пурпурни дръвчета наоколо ставаха все по-приведени и закривени. Тук-там се виждаха локви покрити със зеленикава пяна. Блъсна го миризмата на блато, непознати твари помръдваха наблизо в калта.

Далеч зад него се носеха песни и той се досети, че монасите най-сетне са се пробудили. Явно целта на медитацията е била да обединят мислите си, за да му внушат този сън, или видение за непобедимостта на техния учител. А песните им бяха сигнал, изпратен към…

Ето там!

Той седеше на една скала в средата на обширната поляна, а над него се спускаше лунната светлина.

Яма извади сабята и закрачи напред.

Когато наближи на двайсетина крачки, другият извърна глава.

— Приветствам те, о Смърт — рече той.

— Приветствам те, Татхагата.

— Кажи ми, защо си тук?

— Беше решено, че Буда трябва да умре.

— Това обаче не отговаря на моя въпрос. Защо си дошъл тук?

— Не си ли ти Буда?

— Наричали са ме и Буда и Татхагата и Просветленият и как ли не. На ако трябва да отговоря на твоя въпрос — не, аз не съм Буда. Ти вече преуспя в онова, с което се захвана. Днес ти уби истинския Буда.

— Изглежда паметта ми отслабва, защото, длъжен съм да призная, че не си спомням да съм го вършил.

— Истинския Буда ние нарекохме Сугата — отвърна другият. — А преди това беше известен като Рилд.

— Рилд! — подсмихна се Яма. — Да не искаш да кажеш, че той не е просто палач, който си вкарал в правия път?

— Много хора са били палачи, преди да влязат в правия път. Рилд се отказа от мисията си по собствена воля и застана на Пътя. Той е единствения човек, който доколкото ми е известно е получил просветление.

— Учението, което насаждаш не е ли пацифистко?

— Така е.

Яма вирна глава и се изсмя.

— Слава Богу, че не проповядваш някое милитаристко учение! Защото твоят най-добър ученик, просветлен и така нататък, днес едва не ми отсече главата!

На лицето на Буда се спусна сянката на умората.

— Да не мислиш, че наистина би могъл да те победи?

— Не — отвърна Яма след кратко мълчание.

— А той дали го е знаел?

— Може би — рече Яма.

— Нима не се познавахте преди днешната среща? Не сте ли се занимавали заедно?

— Да — кимна Яма. — Познавахме се.

— Значи той бе запознат с твоето майсторство и би могъл да предвиди вероятния изход от схватката?

Яма не отговори.

— Доброволно е поел към своето мъченичество. Не мисля, че се е надявал да те победи.

— Тогава защо го е направил?

— За да докаже.

— Какво би могъл да докаже по този начин?

— Не знам. Знам само, че това, което казвам е вярно, защото го познавам. Достатъчно съм слушал проповедите му и съм се наслаждавал на изкусните му притчи за да си помисля, че би могъл да го стори без причина. Ти уби истинския Буда, Смъртоносецо. Знаеш кой съм аз.

— Сидхартха, — отвърна Яма, — знам, че си измамник. Знам, че ти не си Просветленият. Давам си сметка, че твоето учение можеше да си припомни всеки един от Първите. Ти си решил да го възкресиш и да си припишеш авторството. Заел си се да го разпространяваш, с надеждата, че ще създадеш опозиция срещу религията на истинските богове. Възхищавам се от твоите опити. Премислил си всичко много внимателно. Но според мен, грешката ти е, че си избрал пасивното вероучение, за да се бориш против една активна религия. Интересно ми е, защо си се спрял именно на него, при такъв широк избор?

— Може би, ми е било любопитно да видя какво ще стане, когато се сблъскат тези две противоположни течения.

— Не, Сам, не е това — отвърна Яма. — Чувствам, че става дума за далеч по-обширен замисъл, разработен от теб и че през всичките тези години, през които се представяше за светец и четеше проповеди, в които ти самия не вярваше, си се занимавал с изпълнението на съвсем друг план. Колкото и обширно място да заема една армия в пространството, тя може да окаже съпротива само в ограничен отрязък от време. А сам човек, песъчинка в пространството, е принуден да разпростре съпротивата си на много години, ако иска да успее. Ти го осъзнаваш добре и сега, след като си посял семената на откраднатата религия, се готвиш да преминеш към следващия стадий на съпротива. Опитваш се да се утвърдиш като антитеза на Небесата, като се противопоставяш години наред на волята им, по най-различен начин и зад най-различни маски. Но всичко това ще свърши тук и сега, фалшиви Буда.

— Защо, Яма? — запита той.

— Всичко това бе обсъдено много внимателно, — отвърна Яма. — Не искахме да те превърнем в мъченик и по-такъв начин да способстваме за по-нататъшния растеж на онова, което си посадил. Но не те ли спрем своевременно, то ще продължава да расте. Ето защо бе решено, че трябва да паднеш от ръката на небесен посланик, та всички да разберат коя религия е по-силна. И така, дори и да се прославиш като свят мъченик, будизмът ще остане второразрядна религия. Ето защо сега трябва да умреш от истинска смърт.

— Когато те попитах „защо“, имах предвид нещо друго. Ти не отговори на моя въпрос. Исках да узная, защо именно ти дойде да изпълниш това решение, Яма? Защо ти, майсторът на всички оръжия, владетелят на всички познания, се яви тук като слуга на сбирщина от впиянчени теломенители, които не заслужават дори да ти излъскат сабята или да мият епруветките ти? Защо ти, един свободен и възвишен дух, се унижаваш като слугуваш на недостойните?

— За тези обиди ти обещавам не съвсем приятна смърт.

— Защо? Просто зададох въпрос, който сигурно не измъчва само мен. Не се обидих, когато ме нарече фалшив Буда. Аз знам кой съм. Но кой си ти, Смъртоносецо?

Яма пъхна сабята в пояса и извади лулата, която бе купил сутринта в таверната. След това я натъпка с тютюн и запали.

— Изглежда, че ни предстои малко по-дълъг разговор, щом ще трябва да очистим умовете си от измъчващите ни въпроси, — заяви той, — така че, ако нямаш нищо против ще се настаня по-удобно — при тези думи Яма се облегна на един камък. — Първо, човек може да превъзхожда по един или друг начин своите началници и същевременно да им служи за дело, което стои над всички хора. Вярвам, че аз служа на такова дело, иначе нямаше да се захвана въобще. Доколкото разбирам и ти вярваш също толкова непоколебимо в онова, което правиш, иначе едва ли би се примирил с този жалък аскетизъм, с който си обкръжен — макар че, забелязах, че не си толкова отслабнал, колкото твоите последователи. Доколкото си спомням, само преди няколко години в Махартха са ти предложили обожествяване, а в отговор ти си се подиграл с Брама, нападнал си Двореца на карма и си натъпкал с фалшиви жетони всички молитвени автомати в града…

Буда се изкиска. Яма се присъедини към него за кратко, след това продължи:

— С изключение на теб, на този свят няма останал нито един жив аскелерист. Това дело е мъртво, а и никога не е било перспективно. Но аз лично изпитвам уважение към теб и онова, което върши през всичките тези години. Дори се надявах, че ако някога прозреш безсмислието на своите опити, може би ще пожелаеш да се присъединиш към обитателите на Небесата. Макар че дойдох да те убия, ако ми дадеш дума да прекратиш своята борба, обещавам да ходатайствам за теб. Ще те взема с мен в Божествения град, където ще можеш да приемеш онова, което неотдавна си отказал. Те ще ме послушат, защото разчитат на мен.

— Не, — поклати глава Сам, — защото не съм убеден в безизходността на моето положение и възнамерявам да продължа представлението.

Откъм пурпурната горичка отново долетяха отгласи от песни. Една от луните се скри зад короните на дърветата.

— Защо твоите последователи не ти се притичат на помощ?

— Ако ги повикам ще дойдат, но аз не ще го сторя. Нямам нужда от помощ.

— А защо ме накараха да сънувам този глупав сън?

Буда сви рамене.

— Защо не ме убиха докато спя?

— Не на това съм ги учил.

— Ни ти би го направил, нали? Стига да си уверен, че никой няма да узнае.

— Може би — отвърна събеседникът му. — Както сам знаеш, личните качества на предводителя не свидетелстват за достойнствата, или недостатъците на неговото учение.

Яма всмукна от лулата. Облакът тютюнев дим се издигна нагоре и се сля с мъглата, която ставаше все по-гъста.

— Знам че сме сами тук и ти не си въоръжен — каза Яма.

— Вярно е че сме сами. А вещите ми са скрити надолу по пътеката.

— Вещите ти? Да не възнамеряваш да пътуваш?

— Делото ми тук е приключено. В това беше прав. Началото е дадено. След като свърши разговора, ще поема по своя път.

Яма се закиска.

— Винаги съм се чудил на революционния ти оптимизъм. И как смяташ да си тръгнеш? На вълшебно килимче?

— Ще вървя като всички останали.

— По моему, това е под достойнството ти. И мислиш, че силите на света ще побързат да ти се притекат на помощ? Не виждам никакво гигантско дърво, което да те защити с клоните си. Нито пък хитроумна трева, която да се вкопчи в краката ми. Кажи ми, как ще си тръгнеш?

— Предпочитам да те изненадам.

— А какво ще кажеш за един двубой? Не бих искал да убивам невъоръжен човек. Щом вещите ти са наблизо иди си вземи меча. Това е шанс, макар и нищожен. Чувал съм, че на времето Господарят Сидхартха бил знаменит фехтовач.

— Благодаря, може би друг път.

Яма отново дръпна от лулата, протегна се и се прозя.

— Е, не се сещам за други въпроси, които бих могъл да ти задам. Изглежда е безсмислено да споря с теб. Нямам какво повече да ти кажа. А ти имаш ли нещо да добавиш към нашия разговор?

— Да — рече Сам. — Как изглежда тя, тази кучка Кали? Толкова различни неща чух за нея, че вече се чудя, дали за всеки не е различна…

Яма запрати внезапно лулата и тя отскочи от рамото на Сам сред облак искри. Той подскочи и сабята блесна като ярка мълния над главата му.

Но когато направи крачка през пясъчната ивица, която ги делеше, краката му се заковаха. Той едва не падна, завъртя се и с мъка запази равновесие. След това се помъчи безуспешно да продължи напред.

— Някои подвижни пясъци, — отбеляза Сам, — са по-подвижни от други. За нещастие ти си попаднал на по-бавния тип. Така че, разполагаш с доста време за размисъл, преди да се измъкнеш. Бих искал да продължим нашия разговор, но едва ли ще се съгласиш да тръгнеш с мен. Така както и аз не пожелах да те последвам в Небесата.

— Ще се измъкна — отвърна с мек глас Яма, като престана да се съпротивлява. — Ще се измъкна и тогава ще те намеря.

— Да, — кимна Сам, — знам, че ще направиш точно така. Но в настоящия момент, ти не си нищо друго освен идеалния слушател на всеки проповедник. Ето защо, съм приготвил къса проповед специално за теб, Господарю Яма.

Яма прибра сабята в ножницата, с мъка подтисна желанието да я запрати нанякъде преди да я пъхне в пояса.

— Проповядвай — нареди той и впи ужасяващия си взор в очите на другия.

Макар и седнал, Сам се залюля под погледа му, но въпреки това заговори:

— Удивително е, че твоят мутирал мозък поражда разум, способен да пренася всички свои вътрешни сили във всеки друг мозък, който решиш да завладееш. Изминаха доста години, от последния път, когато изпитах моите собствени способности, които не са по-различни от твоите. Без значение в какво тяло се пренасях, винаги ме съпровождаше и моята сила. Доколкото знам и при останалите е така. Чух например, че Шитала можела да променя температурата от разстояние. И когато се прехвърляла в ново тяло, тази нейна способност се запазвала, макар и малко отслабнала в началото. Известно ми е, че Агни може да подпалва предмети като се вгледа по-продължително в тях и пожелае да да пламнат. Или пък да вземем за пример твоя смъртоносен поглед, който и в момента си впил в мен. Не е ли поразително твоето умение да запазваш този дар, в продължение на толкова много години? Често съм размишлявал над физиологичната основа на този феномен. Ти не си ли правил изследвания в тази насока?

— Да — рече Яма, а очите му горяха с ярка светлина.

— И какво обяснение би дал? Ражда се някой с паранормален мозък, след това душата му се пренася в нормален и въпреки това неговите паранормални способности се запазват непокътнати. Защо става така?

— Защото всички ние разполагаме с една единствена телесна матрица, както химическа, така и електрическа по своята същност и тя веднага се заема да преустройва новото физично обкръжение. Новото тяло съдържа много неща, които матрицата е склонна да третира като болестни промени и се опитва да излекува. Ако например, тялото, което заемаш в момента е физически безсмъртно, рано или късно под въздействие на същата тази матрица то ще заприлича на твоето изходно тяло.

— Колко интересно.

— Ето защо пренесените способности в началото са доста слаби, но с течение на времето стават все по-силни. За това, по-добре е да се сдобиеш с Атрибут и дори да прибегнеш до помощта на определени механизми.

— Добре. Често съм се чудил над тези неща. Благодаря ти за поясненията. А междувременно — продължавай да ме изпепеляваш със своя смъртоносен поглед, знаеш ли — той е доста болезнен. А това все пак е нещо. Но да се върнем към проповедта. На един такъв горд и самонадеян изследовател като теб — при това с възхитителна склонност към поучение — веднъж се наложило да проведе изследвания върху заболяване, което водело до физическа и морална деградация на пациента. Но един ден той самият заболял от него. И тъй като все още не бил успял да изобрети лекарство против болестта, всеки ден когато се поглеждал в огледалото, той казвал: „На мен не ми причинява нищо“. Ти приличаш на този човек, Яма. За нищо на света не искаш да се бориш със създалото се положение, а по-скоро предпочиташ да се гордееш с него. В своя гняв ти издаде слабото си място и сега вече знам, че твоята болест се нарича Кали. Не би предал уменията си във властта на недостойните, ако не бе те принудила тази жена. Познавам я много отдавна и уверен съм, че в нищо не се е променила. Тя е неспособна да обича. Държи единствено на онези, които й поднасят плодовете на хаоса. Ако някога престанеш да й се подчиняваш тя ще отстрани и теб, Повелителю на Смъртта. Не го казвам защото сме врагове, а по-скоро като един мъж на друг. Повярвай ми, знам какво говоря. Жалко, че никога не си бил млад, Яма, и не си познал първата любов, когато дойде пролетта… Смисълът, иначе казано, на моята проповед е следният — даже и огледалото не ще те покаже, ако не желаеш да виждаш. За да изпиташ верността на думите ми, постъпи поне веднъж пряко волята й и ще видиш колко бързо ще реагира и по какъв начин. Какво ще направиш, Смърт, ако срещу теб се обърнат твоите собствени оръжия?

— Свърши ли с приказките? — запита Яма.

— Почти. Моята проповед е предупреждение и то предупреждение към теб.

— Каквато и да е силата ти, Сам, виждам, че за момента тя спира моя смъртоносен поглед. Смятай, че ти е провървяло, защото ако не бях така слаб…

— Съгласен съм и без това главата ми ще се пръсне от болка. Проклети да са очите ти!

— Някой ден отново ще изпитам силата си срещу теб и дори отново да спреш погледа ми, считай, че този ден ще е последен за теб. Ако не от моя Атрибут, тогава от сабята ми.

— Ако това е предизвикателство, бих искал за сега да не го приемам. Съветвам те, преди следващия опит да провериш онова, което ти казах.

По това време Яма вече бе потънал до пояс в пясъка.

Сам въздъхна и се изправи.

— До тази скала води само една сигурна пътека и сега ще се възползвам от нея. Ще ти кажа как да спасиш живота си, ако не си прекалено горд. Наредих на моите монаси да дойдат незабавно тук ако чуят вик за помощ. Преди малко ти казах, че аз не възнамерявам да ги викам и това беше самата истина. Ако ти, обаче, заревеш със своя мощен глас, сигурен съм, че ще дотичат преди да потънеш. Те ще те изведат на твърда земя и не ще ти сторят зло, защото такава е натурата им. Освен това, харесва ми идеята Богът на Смъртта да бъде спасен от монасите на Буда. Лека нощ, Яма, време е да те напускам.

Яма отвърна с усмивка.

— Ще дойде и друг ден, Буда — заяви той. — Ще го дочакам. Бягай сега, колкото се може по-бързо и по-далече. Светът не е достатъчно голям за да те скрие от моя гняв. Аз ще вървя след теб и ще те науча на просветлението на пречистващия адски огън.

— А междувременно, — обади се Сам, — те съветвам да се обърнеш за помощ към моите последователи, или да овладееш трудното изкуство на дишане в пясъка.

Той се извърна под изпепеляващия поглед на Яма и закрачи през полето.

Когато стигна пътеката, погледна назад.

— Ако искаш, — извика, — съобщи в Небесата, че напускам града по работа.

Яма не отговори.

— Струва ми се, че е време да се заема с набавяне на оръжия, — приключи Сам, — някой доста специални оръжия. Така че, като тръгнеш да ме търсиш, не забравяй да вземеш със себе си и своята приятелка. Ако й хареса онова, което ще види, може и да мине на моя страна.

И той пое по пътеката и изчезна в нощта, подсвирквайки си, под луната бяла и луната златна.