Роджър Зелазни
Господарят на светлината (2)

2

Веднъж, някакъв второстепен раджа, от далечен, затънтен край се появил със свитата си в Махартха, градът, наречен Вратата на Юга и Столицата на Зората, за да си купи ново тяло. И било това в онези времена, когато нишката на съдбата все още можела да бъде извлечена от уличната канавка, когато боговете не се придържали толкова строго към формалностите, обуздани били демоните, а Небесният град все още бил достъпен за простосмъртния. И ето как този управник се сблъскал в храма с обредния еднорък приемник и си навлякъл гнева на Небесата, заради своята самонадеяност…

Малко са онези, които отново се раждат сред хората, повечето се прераждат някъде другаде.

Ангутара-никая (1,35)

Наближаваше обед, когато принцът, яхнал своята бяла кобила пое по широката улица на Сурия — Столицата на Зората. Свита от сто конника препускаше зад него, от лявата му страна яздеше съветникът Стрейк, пъхнал ятаган в широкия си пояс. Няколко товарни коня едва стигаха за да носят тежестта на богатствата.

Знойният пек се стоварваше върху чалмите на воините, удряше в пътя и пак се връщаше към тях.

Отсреща се зададе талига, кочияшът впери изненадан поглед в разветите знамена на свитата; една куртизанка ги проследи с ленив поглед, подпряна на прозореца на своя павилион; глутница задавени от лай кучета подскачаха след конете.

Висок и строен беше принцът и мустаците му бяха с цвета на въглен. Ръцете му, тъмни като кафето, бяха набраздени от множество изпъкнали вени. Но той се държеше изправен на коня, а очите му зорко оглеждаха всичко, сякаш принадлежаха на някоя хищна птица.

От двете страни на улицата се стичаше многолюдна тълпа, за да посрещне минаващата конница. Защото в тези времена, конете бяха привилегия само за богатите и малко бяха онези, които можеха да си позволят подобен лукс. Гущерите бяха най-често използваното средство за предвижване — покрити с хлъзгави люспи същества, с дълга, змиевидна шия, множество остри зъби, тъмен и неясен произход, зъл нрав и кратка продължителност на живота. А конете, по някакви неизвестни никому причини, от година на година ставаха все по-безплодни.

Принцът продължаваше да язди невъзмутимо право напред — към сърцето на Столицата на Зората, под любопитните погледи на зяпачите.

Не след дълго конницата изви и навлезе в тясна, сенчеста улица. От двете страни се занизаха прихлупени магазинчета и редом с тях просторните палати на процъфтяващите търговци, банки, Храмове, страноприемници и бордеи. Продължиха по уличката, докато най-сетне стигнаха богаташкия квартал и тук, на самия му край се намираше гостилницата на Хаукана, най-добрият от всички гостилничари. Пред самите врати ездачите дръпнаха юздите на своите коне, защото на прага ги очакваше самият Хаукана, облечен простичко, възпълен — както е прието и широко усмихнат — готов собственоръчно да въведе бялата кобила на принца в своя двор.

— Добре дошъл, Господарю Сидхартха! — извика със силен глас той, за да могат да чуят всички съседи, какъв виден гост посреща в този ден. — Щастлив съм да те приема в този рай за птичките, в моите благоуханни градини и мраморни зали! Добре дошли и на твоите верни сподвижници, които са яздили редом с теб в това знаменито пътешествие и без съмнение жадуват час по-скоро да си отдъхнат. Вътре ще намериш всичко, което пожелаеш. Както надявам се, нееднократно си имал възможност да се убедиш при предишните си посещения, в компанията на знатни гости и благородни посетители, твърде много за да мога да ги изредя на един дъх, пред които…

— Добър ден и на теб, Хаукана! — прекъсна го принцът, изгубил търпение от жегата и сякаш безкрайната реч на гостилничаря. — Нека побързаме да се скрием зад прохладните стени на твоя дом и да вкусим от всички удоволствия, които ни чакат.

Хаукана кимна, хвана бялата кобила за юздите и я поведе към средата на двора, където я задържа, за да може принцът да слезе от седлото, а сетне я предаде на конярите, като не забрави да нареди на един ратай да помете пред вратата.

Мъжете бяха поканени да влязат в банята с мраморни стени, където за най-голямо тяхно удоволствие, слугите започнаха да ги поливат с хладка вода. После, след като се посдърпаха помежду си, по обичая на кастата на воините, хората на принца облякоха чисти дрехи и се отправиха към залата за обед.

Обедът се проточи почти до вечерта и не след дълго воините изгубиха представа за количеството на поднесените блюда. От дясната страна на принца, който седеше в средата на трапезата, три танцьорки плетяха сложната плетка на танца, кастанети потракваха на пръстите им, а лицата им меняха израженията си в съответствие с музиката, която свиреха безспирно от часове, прикритите зад плътната завеса музиканти. Трапезата бе покрита с разноцветен гоблен от сини, кафяви, жълти, червени и зелени багри, които изобразяваха цяла поредица от батални и ловни сцени: конници, яхнали гущери и коне пробождаха с копия пернати панди и огнепетли, докато в клоните на дърветата се спотайваха зеленикави маймуни, Птицата Гаруда бе впила страшните си нокти в един небесен демон, насочила към него острия си клюн, армада от рогати риби въоръжени с коралови копия се надигаше от дълбините на морето, а на брега ги очакваха страховити воини с тежки шлемове и ризници, стиснали пики и горящи факли.

Принцът почти не докосна ястията. По-скоро си играеше с тях, заслушан в музиката и от време на време се разсмиваше на шегите на хората си.

Пред него застана Хаукана.

— Всичко наред ли е, господарю мой? — запита той.

— Да, добри ми Хаукана, всичко е наред.

— Но ти не ядеш наравно с воините си. Не ти ли харесва яденето?

— Не е причината в ястията, които са великолепни, нито в приготовлението им, безпогрешно що е, драгоценни Хаукана. А по-скоро в това, че напоследък нямам апетит.

— Ах! — възкликна Хаукана с вид на познавач. — Имам точно това, което ти трябва, Господарю! И само прекрасен принц като тебе ще е достоен да го оцени. От дълги години го пазя скътано в избата си. Сам Повелителят Кришна го е съхранил неведомо как през вековете. Дари ми го преди много години, в отплата за указания му тук топъл прием. Лично ще ти го донеса.

При тези думи той отстъпи с поклон към вратата.

Когато се върна, в ръцете си държеше стъклена бутилка. Още преди да зърне надписът на етикета, принцът позна какво му носят по необичайната форма на бутилката.

— Бургундско! — възкликна той.

— Точно така — кимна Хаукана. — Спомен от отдавна изчезналата Гея. — Той подуши отвора на бутилката и се усмихна блажено. След това сипа малко от виното в една крушовидна чаша и я поднесе на своя гост.

Принцът вдигна чашата и вдъхна от омайния аромат. После отпи малка глътка и притвори очи.

В стаята се възцари тишина от уважение към неговото наслаждение.

Принцът бавно свали чашата и гостилничарят побърза да сипе още малко от скъпоценната течност, нектар от божественото грозде пино нуар, което не растеше на тази земя.

Но принцът дори не докосна чашата с ръка. Вместо това се обърна към Хаукана и го запита:

— Кой е най-старият музикант в тази къща?

— Манкара — гостилничарят посочи с ръка един белокос мъж, който си почиваше на малката маса в ъгъла.

— Стар не по тяло, а по години — рече принцът.

— Ах, това ще е Дели — рече Хаукана. — Ако въобще може да се нарече музикант. Казва, че на времето е бил такъв.

— Дели?

— Момчето, което наглежда конете.

— Аха, разбирам… изпрати да го повикат — при тези думи Хаукана плесна с ръце и нареди на появилия се слуга до доведе момчето от конюшнята, като преди това го приведе в приличен вид.

— Моля, не се тревожи за външния му вид, нека да го доведат час по-скоро — намеси се принцът.

След това се облегна назад и зачака със затворени очи. Когато най-сетне момчето застана пред него, принцът го запита:

— Кажи ми, Дели, каква музика можеш да свириш?

— Музиката, която свиря не е на почит сред брамините — отвърна момчето.

— Какъв бе твоят инструмент?

— Пиано — рече Дели.

— Можеш ли да свириш на някой от тези? — той махна с ръка към подредените покрай стената инструменти на почиващите музиканти.

Момчето изви глава натам.

— Мисля, че бих могъл да се справя с флейтата.

— Знаеш ли валсове?

— Да.

— Ще ми изсвириш ли „Синият Дунав“?

Мрачното изражение на момчето се смени с открита тревога. Той метна поглед на Хаукана и гостилничарят кимна.

— Сидхартха е принц сред хората, един от Първите — заяви гостилничарят.

— „Синият Дунав“ на флейта?

— Бъди така добър.

Момчето сви рамене.

— Ще се опитам — каза то. — Измина толкова много време… надявам се да бъдете снизходителен.

Той приближи към инструментите и прошепна нещо на притежателя на флейтата. Мъжът кимна. Момчето вдигна флейтата, допря я до устните си и издаде няколко пробни звука. Спря за миг, помисли и я изпробва отново.

После се нагласи, пое дълбоко въздух и в залата се разнесоха първите нежни звуци на валса. Докато момчето свиреше, принцът бавно отпиваше от виното.

Най-сетне момчето спря, за да си поеме дъх, но принцът мигом му даде знак да продължи. И отново започнаха да се леят една след друга забранените мелодии и музикантите стояха с каменни лица, но краката им под масата подскачаха в такт с ритъма на музиката.

Най-накрая принцът допи и последната глътка вино. Над града Махартха се спускаше нощта. Принцът хвърли на момчето една натъпкана до пръсване кесия без да обръща внимание на сълзите в очите му. След това се изправи, протегна се, прикривайки прозявката си с опакото на ръката.

— Време е да се отправя към покоите си — обяви той на хората си. — Внимавайте да не проиграете в мое отсъствие всичко, което имате.

Мъжете избухнаха в смях и му пожелаха лека нощ, сетне поръчаха още вино и сладкиши. Последното, което принцът чу, докато вървеше по коридора към покоите си, беше тропането на зарове.

Принцът напусна празненството рано, защото възнамеряваше да стане от постелята преди да настъпи новия ден. Слугите получиха инструкции през целия следващ ден да не пускат никого вътре, като обясняват че принцът не е разположен.

Още преди първите цветове да разтворят листенцата си за ранобудните насекоми, принцът напусна страноприемницата и само един зелен папагал стана свидетел на това. Не в коприна, обшита с перли излезе той, а в дрипави парцали, както повеляваше случаят. И не възвестяваха раковини и барабани излизането му, а обгърна го воала на тишината, докато крачеше по тъмните улички. Пусти бяха тези утринни улици, само тук-там се срещаше по някой спешно повикан лечител, или закъсняла проститутка. Едно бездомно псе притичваше след него, докато принцът се насочи през търговския квартал право към пристанището.

Недалеч от самия пристан, принцът приседна на един сандък. Зората дойде да прогони мрака от света и той гледаше как приливът полюшва привързаните кораби, със спуснати платна, бъркотия от такелаж на палубата и изрязани на носовете фигури на чудовища и морски красавици. Всяко негово идване в Махартха неизменно бе придружено от посещение на същия този пристан.

Над смръщените на хоризонта облаци бавно се разтвори розовия чадър на утрото и отнякъде повя хладен ветрец. Хищни птици се издигнаха с хрипливи крясъци над бойниците на крепостта и сетне се понесоха над гладката вода на залива.

Принцът проследи един излизащ в морето кораб, чийто платна се издигаха нагоре по мачтата като разлистващо се цвете, за да се изпълнят от утринния бриз. Постепенно оживяваха и другите кораби, легнали на вахта, екипажите се приготвяха да товарят или разтоварват най-различни стоки — подправки, корали, благоуханни масла и всевъзможни тъкани, а също метали, дървесина, животни и храна. Той жадно поглъщаше аромата на тези товари и слушаше хрипливите ругатни на моряците, и едното и другото му доставяха удоволствие — първото, защото ухаеше на богатство, а второто — тъй като комбинираше останалите му увлечения — към теология и анатомия.

Не след дълго, принцът заговори един от капитаните на кораби, който прикрит под дебела сянка наблюдаваше разтоварването на чували със зърно.

— Добро утро — обърна се той към него. — И нека далеч от пътя ти да бъдат бурите и корабокрушенията и да те дарят боговете със спокойни пристанища и добър пазар за стоката ти.

Събеседникът му, приседнал на един дървен сандък, благоволи да кимне, без да прекъсва пълненето на своята малка глинена лула.

— Благодаря ти, стари човече — отвърна капитанът, след като приключи с лулата. — Макар че аз се моля на боговете само в тези храмове, които си избирам сам, благословия съм готов да приема от всеки. За моряка, благословията е като слънцето — винаги има нужда от нея.

— Трудно ли бе плаването ти?

— Можеше да е и по-трудно. Онази тлееща морска планина — Мортирата на Нирити, отново разцепи небето със своите мълнии.

— А, значи идваш от юго-изток!

— Да. Шатистан, от приморския Испар. Ветровете са благоприятни по това време на годината, но именно по тази причина отнасят те пепелта от мортирата далеч навътре в морето. Цели шест дни се сипеше върху ни черен сняг и преследваше ни отвратителната смрад на подземния свят, отравяйки храна и вода, очите ни сълзяха непрестанно и гърлата ни болезнено се свиваха. Когато тази мърсотия остана зад нас отслужихме благодарствен молебен. Виж как е почернял корпуса на кораба. А да беше видял само платната ни — черни, като косите на Ратри!

Принцът се наведе напред за да огледа по-добре кораба.

— Но големи вълнения нямаше по пътя ви, нали? — запита той.

Морякът поклати глава.

— Край бреговете на Соления остров застигнахме една шхуна и от екипажа научихме, че най-страшния изстрел на мортирата е бил преди шест дни. Изгорила е облаци, вдигнала огромни вълни и потопила два кораба пред очите на хората от шхуната, а може би и трети — малко по-късно — капитанът се облегна назад и всмукна от лулата. — Та както вече казах, морякът винаги има полза от благословия.

— Търся един моряк, — заговори принцът. — Капитан. Казва се Ян Олвег, или може би сега е известен като Олвага. Познаваш ли го?

— Чувал съм за него, — кимна морякът, — но той отдавна вече не излиза в морето.

— Така ли? И с какво се занимава сега?

Морякът изви глава и се зае да изучава лицето на принца.

— А кой си ти и защо питаш? — запита най-сетне той.

— Името ми е Сам. Ян е мой много стар приятел.

— Какво означава „много стар“?

— Преди много, много години, на друго място, когато той беше капитан на кораб, който никога не е браздил водите на това море.

Морският капитан внезапно се наведе, грабна една пръчка и я запрати по кучето, което се въртеше на другия край на пристана. Псето нададе болезнен вой и побягна към складовете. Без съмнение, това бе същото куче, което се мотаеше зад гърба на принца още когато напусна страноприемницата на Хаукана.

— Пази се от дяволските псета — предупреди го капитанът. — Има всякакви кучета — и такива и не такива и… други. Три различни вида, но който и да срещнеш — гони го по-далеч — капитанът отново го разгледа внимателно. — Знаеш ли, — поде той, — че на ръцете ти има пресни отпечатъци от пръстени.

Сам погледна ръцете си и се усмихна.

— Нищо не остава скрито от очите ти, моряко, — отвърна той. — Принуден съм да призная очевидното. Съвсем доскоро носех пръстени.

— Значи, подобно на кучетата и ти не си онова, което изглеждаш, така ли? Освен това разпитваш за Олвага, като използваш едно от най-старите му имена. Казваш, че твоето име е Сам. Да не би, случайно да си един от Първите?

Сам не бързаше да отговаря, вместо това загледа събеседника си, в очакване да продължи.

Сякаш прочел мислите му, капитанът заговори отново:

— Този Олвага, който аз познавам, се смяташе за един от Първите, макар никога да не говореше за това. Ти също си от Първите, или си някой от Господарите, но това е известно само на теб. Искам обаче да знам — с приятел ли разговарям, или с враг.

Сам сбърчи вежди.

— Ян нямаше врагове. Говориш така, сякаш сега има и то сред Господарите.

Морякът не сваляше от него втренчения си поглед.

— Ти не си Господар, — заключи той най-накрая, — и идваш отдалеч.

— Вярно, — кимна Сам, — но кажи ми — откъде разбра тези неща?

— Ами първо, — отвърна другият — не си млад на години. Един Господар също би могъл да се възползва от някое старо тяло — но не би останал задълго в него, тъй както не би останал задълго в тялото на куче. Защото прекалено голям ще е неговият страх да умре внезапно, ненадейно, от истинска смърт. Ето защо едва ли би останал чак толкова дълго, че по ръцете му да има следи от пръстени. Богатите никога не се лишават от собствените си тела. Ако им се откаже прераждане, доживяват живота си до самия край. Господарите биха се страхували, че срещу тях могат да се надигнат съратниците на този човек, ако той умре не от естествена смърт. Така че тяло като твоето не може да бъде завладяно по този начин. Е, а път тяло от жизнерезервоарите едва ли ще носи отпечатъци от пръстени.

Следователно, — заключи той, — мисля, че си някоя важна особа, макар да не си Господар. А щом познаваш от край време Олвага, трябва и ти като него да си един от Първите. По това, че не знаеше нищо за него, заключих, че идеш отдалеч. Ако беше жител на Махартха, щеше да знаеш за Господарите, а знаеш ли за тях, ще да си научил и защо вече не може да плува Олвага.

— Ти, моряко, макар и току-що пристигнал, както изглежда знаеше повече за този град от мен.

— Аз също идвам отдалеч, — усмихна се при тези думи капитанът, — но в разстояние само на няколко месеца обикалям най-малко две дузини пристанища. До ушите ми стигат какви ли не новини — сплетни, клюки и разкази отвсякъде. Научавам дворцови интриги, разказват ми за потайностите на Храмовете. Зная кои са тайнствените слова, нашепвани под покривалото на нощта на нежното ушенце на някоя златокоса девойка. Известни са ми походите на кшатриавите и спекулите на търговците със зърно, подправки, скъпоценности и коприна. Вдигам наздравици с бардове и астролози, с пътуващи артисти и слуги, с клошари и шивачи. Случва се да вляза в пристанище, където са се разположили флибустери и да узная тайни от живота им, кого са отвлекли и какъв откуп ще искат за главата му. Така че, няма нищо странно в това, че макар да пристигам отдалече, знам повече за местните дела от теб, който може би си вече от седмица тук. А случва се, да науча и нещо от живота на боговете.

— Значи можеш да ми разкажеш за Господарите, и защо ги смяташ за врагове? — попита Сам.

— Бих могъл да ти кажа едно-две неща за тях — за да не живееш в пълно неведение. Търговците на тела сега се наричат Господари на Карма. Истинските им имена се пазят в дълбока тайна, подобно на боговете, и те изглеждат толкова безлични, колкото и Великото Колело, което твърдят че олицетворяват. Сега вече те не са само търговци на тела, а са в тясно сътрудничество с Храмовете, които на свой ред също се измениха, за да могат да поддържат връзка връзка с твоите сродници — Първите, които живеят в Небето. Ако наистина си един от тях, Сам, пътят ти неминуемо ще те доведе или до обожествяване, или до смъртта, когато се изправиш пред тези нови Господари на Карма.

— Как? — попита Сам.

— Подробностите ще научиш на друго място, — отвърна неговият събеседник. — Не знам как точно стават тези неща. Намери улицата на тъкачите и попитай за Янавег, майсторът на платна.

— Така ли се нарича Ян сега?

Морякът кимна.

— И се пази от кучетата, — добави той, — а и от всяка друга жива твар, която може да приюти чужд разум.

— Как е името ти, моряко? — запита Сам.

— В това пристанище нямам истинско име, а фалшиво и не виждам причина да те лъжа. Приятен ден, Сам.

— Приятен ден, капитане. Благодаря ти, за добрите слова. Сам се надигна и пое обратно към търговския квартал и занаятчийските улици.

Яркочервеният диск на слънцето се готвеше да закрие Божествения мост. Принцът крачеше през пробудения от сън град, пробивайки си път из отрупаните със стока тесни улички. Наоколо сновяха разносвачи на благоуханни масла, парфюми и пудри. Цветарки подканваха минувачите с разноцветни букети и венци, търпеливо очакваха своите купувачи търговците на вино, приседнали до пълните мехове. Отнякъде се носеше примамливата миризма на изпечен хляб, примесена като осезаем, но невидим облак с аромата на мускус, животински изпражнения и благовонни масла.

Облечен като скитник, принцът не намираше нищо странно в това да спре и да размени няколко думи с приседналия зад празната паничка гърбав просяк.

— Добра стига, братко, — обърна се той към него. — Изглежда, че малко съм посбъркал пътя. Ще ми кажеш ли как да стигна до улицата на тъкачите?

Гърбавият просяк кимна и многозначително разклати паничката.

Принцът извади една дребна монета, от прикритата под дрипите кесия. Миг след като я пусна в паничката, монетата изчезна.

— Натам — посочи просякът с глава. — Ще преброиш три улици и сетне ще свиеш наляво. Следвай тази посока още две пресечки и така ще стигнеш площада на фонтана пред Храма на Варуна. Излезеш ли на площада, улицата на тъкачите е белязана със знака на Шилото.

Принцът кимна на просяка, потупа го по гърбицата и продължи по своя път.

Когато най-сетне излезе на площада с фонтана, той се спря и се огледа. Пред Храма на Варуна, най-неумолимият и величествен от всички богове, се виеше опашка от няколко десетки нетърпеливи поклонници. Тези хора както изглежда не се готвеха да влязат в Храма, а чакаха реда си за участие в нещо на пръв поглед непонятно. Принцът чу звънкото потропване на монети и се приближи.

Опашката се виеше пред една блестяща метална машина.

Един мъж пъхна монета в в устата на стоманения тигър. Машината мигом започна да бръмчи. Той натисна няколко копчета с изображения на животни и демони. И тогава по телата на двете Наги — свещените змии, които се извиваха над машината, пробягна пулсираща светлина.

Озадачен принцът направи още няколко крачки.

Мъжът сграбчи с две ръце стърчащата отстрани ръчка, оформена като рибя опашка и я дръпна с все сила към себе си.

Вътрешността на машината се изпълни със свещена синя светлина, змиите запулсираха в червено и в този миг, под акомпанимента на нежна мелодия, в средата на свещеното сияние се появи и започна бясно да се върти молитвено колело.

На лицето на мъжа се изписа неземно блаженство. След няколко минути машината изгасна. Мъжът побърза да пъхне нова монета и дръпна ръчката, с което предизвика чакащите зад него да замърморят недоволно, че това вече е неговата седма монета, че денят е горещ, а опашката е дълга и щом е решил да направи такова щедро пожертвувание за молитви, защо не влезе в Храма и да го поднесе лично на жреците? Някой подхвърли, че вероятно молителят има много грехове за изкупване. Това значително подобри настроението на останалите и те се заеха да разсъждават на глас за вероятния характер на тези грехове. Всичко това бе придружено с гръмогласен смях.

Принцът забеляза, че сред опашката има и бедняци и побърза да се нареди отзад.

Докато се придвижваха напред, той откри, че ако едни се редяха пред машината с монети, за да натискат многобройните копчета, други — макар и по-малко на брой, използваха отсрещната тигрова глава, където пъхаха плоски метални жетони. След приключване на изпълнението, машината връщаше тези жетони в предназначения за целта отвор. Принцът реши, че не рискува нищо, ако прояви известно невежество.

— Защо някои от молителите си имат собствени жетони? — запита той стоящият пред него.

— Защото са се зарегистрирали — отвърна другият без да извръща глава.

— В Храма ли?

— Да.

— Аха.

Той почака малко и зададе следващия въпрос.

— Значи тези, които не са регистрирани и желаят да използват машината, трябва да натискат копчетата?

— Точно така — кимна събеседникът му. — Като не пропускат да съобщят своето име, местоживеене и занятие.

— Ами ако някой е странник в този град — като мен?

— Трябва да добавиш името на града, от който идеш.

— А ако съм неграмотен — тогава какво да сторя?

Мъжът пред него се обърна и го погледна.

— В такъв случай, — предложи той, — най-добре ще е да се помолиш по древния начин и да направиш пожертвувания направо в ръката на жреца. Или да се регистрираш при него и да получиш свой собствен жетон.

— Ясно — кимна принцът. — Да, май си прав. Ще помисля върху думите ти. Благодаря.

Той напусна опашката, заобиколи фонтана и се отправи към входа на улицата на тъкачите, обозначена със знака на Шилото.

Три пъти пита принцът за майстора на платна Янага, третият път се спря пред една дребничка на ръст жена, с масивни, мускулести ръце и мустаци над горната устна. Жената плетеше, седнала със скръстени крака, пред входа на нещо, което доскоро вероятно е било конюшня и в момента все още миришеше на такава.

След като го огледа от главата до петите със своите изненадващо нежни и красиви меко-кафяви очи, жената изръмжа няколко кратки напътствия. Следвайки указаната посока, той пое по стръмно извитата стълба покрай стената на една пет етажна сграда и най-накрая застана пред една врата, от която се влизаше в тъмно, влажно помещение.

Принцът влезе в сумрачния тунел и почука — както му бяха казали — на третата врата отляво.

Мъжът, който застана на прага, впери въпросителен поглед в него.

— Да?

— Мога ли да вляза? Въпросът не търпи отлагане…

Мъжът се поколеба за миг, после кимна, обърна се и потъна в тъмнината.

Принцът го последва. Голямо парче от платно бе проснато на пода до стола, на който отново седна мъжът, като махна с ръка на принца да се настани където намери за добре.

Мъжът бе нисък, широкоплещест, със снежнобели коси, зениците на очите му гледаха с помътнелия блясък на начеващата катаракта. Ръцете му бяха загорели от слънцето, с изпъкнали жили и груби, очукани пръсти.

— Да? — повтори той.

— Ян Олвег — рече другият.

Очите на стареца се разшириха за миг, сетне се превърнаха в цепки. Той вдигна ръка, стиснала масивна ножица.

— „Дълъг е пътят до Типерери“ — произнесе принцът.

Мъжът отсреща се опули, после на лицето му се разля усмивка.

— „Ако сърцето ти не е тук“ — отвърна той и остави ножицата на рафта. — Колко време мина оттогава, Сам? — запита той.

— Изгубих броя на годините.

— Аз също. Но трябва да са изминали най-малко четиресет, или четиресет и пет години, откакто за последен път се видяхме с теб.

Сам кимна.

— Просто не знам откъде да започна… — рече мъжът.

— Започни от началото. Защо се наричаш Янага?

— А защо не? Има нещо правдиво в името, а и напълно подхожда на професията ми. Ами ти? Още ли се представяш за принц?

— Аз съм си аз, — отвърна Сам, — а другите все още ме наричат Сидхартха.

Мъжът се изкиска.

— И Обуздателят на демоните — изрецитира той. — Ясно. Предполагам, че след като облеклото ти не подхожда на поста, който заемаш, си излязъл да подушиш обстановката.

Сам кимна.

— И се натъкнах на много непонятни за мен неща.

— Ах — въздъхна Ян. — Ах, как да започна? Как? Ще ти разкажа за себе си, ето как… натрупах прекалено много лоша карма, за да получа право на телопренасяне.

— Какво?

— Лоша карма, ето какво. Старата религия не е просто Религия — тя е показна, със сила насадена и непрестанно демонстрирана религия. Но не си прави от това кой знае какви изводи. Преди десетина-дванадесет години, Съветът издаде указ за задължителен психотест на всички, на които предстои обновяване. Това стана точно след разкола между акселеристите и дейкратите, когато Светата коалиция изхвърли техничарите и се зае да ги преследва. Най-простото разрешение беше да се надживее проблемът. Но тогава управата на Храмовете влезе в съюз с търговците на тела и всички потенциални клиенти задължително се подлагаха на психотестуване. На акселеристите ново тяло се отказваше, или… е… разбираш, нали? Не след дълго акселеристите се брояха на пръстите на ръката. Но това бе само началото. Малко по-късно Божествената партия се досети, че тук се крие разковничето за неограничена власт. И така сканирането на мозъка се превърна в стандартна процедура преди всяко телопренасяне. Търговците на тела станаха Господари на Карма и се сляха с храмовите служители. Прочитат предишния ти живот, измерват тежестта на твоята карма и определят имаш ли право на нов живот и на какъв. Идеален способ за поддържане на кастова система и осигуряване на контрола на дейкратите. Между другото, голяма част от нашите най-стари познати са затънали в тази работа чак до своя ореол.

— Боже! — възкликна Сам.

— Богове — поправи го Ян. — Винаги са ги смятали за богове — с техните Атрибути и с техния Облик, но сега превърнаха всичко това в нещо ужасно официално. И всеки един от Първите, дръзнал да стъпи в Храма за телопренасяне, сега е изправен пред дилемата — или незабавно обожествяване, или изгаряне на кладата. За кога ти назначиха среща? — приключи той.

— Утре, — отвърна Сам, — утре следобед… а ти защо още бродиш по тези места, щом нямаш нито ореол, нито дори торба с гръмотевици?

— Така ме посъветваха някои мои приятели — че е по-добре да изживея кротко оставащите ми дни, отколкото да се подложа на психотест. Приех с разтворени обятия този мъдър съвет и ето че сега поправям платна и от време на време вдигам врява в местната кръчма. В противен случай, — той вдигна мазолестата си ръка и щракна с пръсти, — ме чака или някое пълно с метастази тяло, или скучното съществувание на скопен бик… или…

— Куче? — вметна Сам.

— Точно така — съгласи се Ян.

Ян предпочете да наруши възцарилата се тишина с плискането на вино в неизмитите чаши.

— Благодаря.

— За неизгасващия огън в пъклото — Ян остави бутилката до себе си.

— Не знам как ще ми понесе на празен стомах… сам ли го направи?

— Ъхъ. Имам още в другата стая.

— Моите поздравления. Дори и да имам някаква лоша карма, сигурно вече се е разтворила в алкохола.

— Определението „лоша карма“ важи за всичко, което не се нрави на нашите приятели.

— Какво те кара да мислиш, че и ти носиш подобна тежест?

— Исках да продам някои машини на потомците ни по тези места. И за това изядох доста пердах в Съвета. Публично се покаях и оттогава заживях с надеждата, че всичко ще бъде забравено. Но акселеризмът сега е толкова далечен, че едва ли ще видя възраждането му, поне докато съм жив. Жалко. А как бих искал да изляза в открито море и да поема към нови хоризонти. Или да се издигна с кораба…

— Но нима този психотест е толкова чувствителен, че може да долови дори толкова дребно нещо като склонността към акселеризъм?

— Психотестът, — отвърна Ян, — е толкова чувствителен, че може да каже какво си закусвал преди единадесет години и дали си се порязал тази сутрин, докато си си тананикал андорския национален химн.

— Но всичко това беше още в експериментален стадий, когато заминавахме — рече Сам. — Двата апарата, които взехме с нас, можеха само да диагностицират състоянието на мозъчните вълни. Кога стана този пробив?

— Чуй ме, братовчеде от дълбоката провинция, — каза Ян. — Спомняш ли си един чипонос сополанко, трето поколение с неясен произход, на име Яма? Непрестанно се вреше из генераторите и все променяше нещо в тях, докато един ден един от тях изгърмя и се наложи да заменят обгорялото му, шестнадесетгодишно тяло, с петдесет годишно? Момчето, което бе побъркано на тема оръжия? Същото, което упойваше всичко, което се движи и го подлагаше на безжалостни дисекции, с което си спечели прозвището „смъртоносеца“?

— Аха, спомням си го. Ами той жив ли е още?

— Може и така да се каже. Сега той е Смъртоносецът — не по прозвище, а по титла. Именно той усъвършенства психотеста преди около четиресет години, но известно време дейкратите пазеха това в дълбока тайна. Чух, че измайсторил и други безценни машинки, които да служат на боговете… като например една механична кобра, която може да регистрира енцефалограми на разстояние до една миля, стига само да се издигне е да разтвори качулката си. Нищо не й струва да открие нужния й човек дори в гъста тълпа, независимо от тялото, което носи в момента. Срещу ухапването й няма известна противоотрова. Четири секунди… не повече. Или Огненосният жезъл, който, казват е изпепелил повърхността на три луни, докато Бог Агни стоял на брега на морето и го размахвал. А неотдавна, доколкото знам, е сътворил реактивен въздухолет специално за бог Шива…

— О! — възкликна Сам. — Слушай, тази сутрин видях една машина, която може да се нарече молитвен автомат — това нещо обичайно ли е по тези места?

— Да — кимна Ян. — Появиха се преди около две години, идеята за тях осенила една нощ младия Леонардо, докато надигал поредната чаша със сома. Сега, когато на мода е тази история с карма, машинариите се оказаха по-сигурни от данъкосъбирачните апарати. Когато господин гражданинът се явява в навечерието на своята шестнадесетгодишнина в клиниката на избрания от него бог или църква, заедно с греховете му, се извършва и точна сметка на вложените в молитви пожертвования и въз основа на получения баланс се взима решение за това в коя каста да попадне — а също възраст, пол и физическо състояние на тялото, в което му предстои да се пренесе. Умно измислено, нали?

— Аз няма да мина психотеста, — заяви Сам. — Дори ако разполагам със солидна сума от молитвени пожертвования. Ще ме надушат отдалеч, опре ли въпросът до греховете.

— Какви грехове?

— Грехове, които предстои да извърша, но вече са записани в ума ми, тъй като в момента ги обмислям.

— Да не възнамеряваш да се възправиш срещу боговете?

— Да.

— Как?

— Още не съм решил. Най-напред трябва да се свържа с тях. Кой сега е най-главният?

— Трудно е да се каже. Управлява Тримурти — с други думи Брама, Вишну и Шива. Кой от тримата е най-главен, не аз ще определям. Някой казват, че Брама…

— Кои са те — в действителност? — запита Сам.

Ян поклати глава.

— Не знам. Те всички носят различни тела от онези. И всички използват божествени имена.

Сам се надигна.

— Ще се върна по-късно, или ще изпратя да те повикат.

— Надявам се… още едно?

Сам поклати глава.

— Отивам, за да се превърна отново в Сидхартха. Смятам да се появя пред Храма в цялото си великолепие. Щом едновремешните ни приятели сега са богове, трябва да имат някакъв способ за комуникация с Храмовете и жреците. Сидхартха отива да се помоли.

— Кажи и няколко добри думи за мен — отвърна Ян и си наля още вино. — Не знам, дали ще имам сили да понеса някое божествено посещение.

— Е, не вярвам да са чак толкова вездесъщи — усмихна се Сам.

— И аз се надявам, искрено, но страхувам се, че този ден не е чак толкова далеч.

— Бог с тебе, Ян.

— Скаал.

По пътя към Храма на Повелителя Брама, принц Сидхартха се спря на улицата на ковачите. Половин час по-късно, той излезе от един магазин, съпроводен от Стрейк и още трима сподвижници. Усмихнат, сякаш е бил споходен от щастливо видение за предстоящото дело, той прекоси централния площад на Махартха и застана пред високия и просторен Храм на Създателя. Без да обръща внимание на любопитните погледи на тълпящите се пред молитвения автомат, Сам пое нагоре по стълбата, където вече го очакваше предварително уведомения за срещата жрец.

Сидхартха и хората му влязоха в Храма, като преди това свалиха от себе си всички оръжия и се поклониха в знак на почит пред централния олтар.

След това Стрейк и хората му отстъпиха назад, а принцът извади една добре натъпкана кесия и я положи в ръката на жреца, добавяйки с нисък глас:

— Бих искал да разговарям с Бога.

Жрецът се вгледа внимателно в лицето му и отвърна:

— Храмът е отворен за всички, Господарю Сидхартха, и всеки може да общува с Небесата, колкото счита за нужно.

— Не точно това имах пред вид, — рече Сидхартха. — Мислех за нещо по-интимно, от някое дребно пожертвование, или дълга проповед.

— Не разбирам напълно…

— Но разбираш какво има в кесията, нали? Пълна е със сребро. А тук има още една — този път със злато — която ще получиш, след като изпълниш моята молба. Трябва да говоря по телефона.

— Теле…?

— Системата за комуникации. Ако беше от Първите като мен, веднага щеше да разбереш за какво говоря.

— Аз не…

— Уверявам те, че моето обаждане няма по никакъв начин да повлияе на положението ти в този Храм. От край време съм известен със своята пословична дискретност. Ако толкова много се притесняваш, можеш сам да поискаш връзка с Първа база. Ще чакам тук отпред. Кажи им, че Сам иска да размени няколко думи с Тримурти. Ще се обадят.

— Но аз не знам…

Сам извади и втората кесия и премери тежестта й на ръка. Очите на жреца се впиха в нея и той облиза устни.

— Чакайте тук — нареди свещенослужителят, извърна се рязко и влезе във вътрешното помещение.

Или, петата нота от гамата на арфата, се разнесе над Градината на Пурпурния Лотос.

Брама тъкмо се изтягаше край басейна с топла вода, където се бе разположил заедно с целия си харем. Притворил блажено очи, той мързеливо помръдваше потопените си във водата крака.

Но под спуснатите клепачи, той внимателно следеше дузината млади момичета, които се забавляваха в басейна, с надежда да види как някоя от тях оглежда с възхищение неговото стройно, мускулесто тяло. Дребни капчици вода блестяха в мустаците му, черните му коси се спускаха като криле назад по гърба. Той разтвори уста в ослепителна усмивка под ярките лъчи на слънцето.

Но нито една от девойките не поглеждаше към него и Брама обидено се намръщи. Всички бяха прекалено увлечени в играта на водна топка.

Или, сигналната камбанка на комуникационната система зазвъня отново и заедно с нея, изкуствения бриз довя до него ароматът на градински жасмин. Той въздъхна. Така му се искаше да боготворят могъщото му тяло, изваяните черти на лицето. Да го боготворят като мъж, а не като властелин.

Но макар че неговото специално подобрено тяло правеше възможно извършването на подвизи, които не са по силата на нито един простосмъртен, той се чувстваше неловко в присъствието на стар боен кон, какъвто бе Бог Шива, който, независимо от привързаността си към по-обичайни човешки пропорции, изглежда се радваше на по-голяма популярност сред жените. Изглежда, въпреки всичко, полът е в състояние да надвие която и да е биологична форма и колкото и да се стараеше да подтисне своите спомени и да унищожи тази част от своята душевност, Брама знаеше, че е роден жена и до известна степен си остава жена. Ненавиждайки тази своя черта, той упорито се прераждаше отново и отново във все по-красиви мъжки тела, но дори в тази постъпка, сякаш се долавяше неизтриваемото позорно клеймо на неговия истински пол, което сякаш бе изписано на челото му. При тези мисли му се искаше да тропне ядосано с крак и да се разплаче.

Той стана и се отправи към своя павилион — покрай низките дръвчета, които се извиваха с някаква гротескна красота, покрай езерцата с разцъфнали водни лилии, покрай блестящите гирлянди от перли и бисери, обковани с бяло злато, покрай фенерите, оформени като стройни тела на девойки, триножниците, от които се разнасяше аромат на димящи благоуханни пръчици, покрай осемръката статуя на синята богиня, която, ако съумееше да зададеш правилно въпроса, отръщаше с нежно изпълнение на виина.

Брама влезе в павилиона и се приближи към кристалния екран, около който се извиваше бронзовото тяло на Нага, захапала опашката си с уста. Той натисна клавиша за обратна връзка.

Екранът се изпълни със смущения като от снеговалеж и после от там го погледна лицето на неговият жрец в Храма на Махартха. Жрецът падна на колене и три пъти докосна своя кастов знак в пода.

— ~От четирите божествени рода и осемнадесетте войнства райски, най-могъщият е Брама, — произнесе с напевен глас жрецът. — ~Създател на всичко, Повелител на небесата и всичко, що е под тях. ~Лотос разцъфтява на свещения ти пъп, ръцете ти се срастват с океаните, а краката ти трижди обикалят всички светове. ~Барабанът на твоето величие внася смут в сърцата на враговете ти. В десницата ти е колелото на закона. ~Ти плетеш катастрофи, използвайки змии за въжета. ~Приветствам те! ~Благоволи да се вслушаш в молитвите на твоя жрец. ~Благослови ме и чуй думите ми, Брама! ~

— Стани… жрецо — произнесе Брама, който не можеше да си спомни името му. — Каква е тази неотложна работа, която те е накарала да ме тревожиш в покоите ми?

Жрецът се изправи, хвърли бърз поглед на мокрото божествено тяло и после сведе очи.

— Господарю, — заговори той, — не исках да нарушавам твоето свещено къпане, но тук има един от твоите смирени поклонници, който иска да общува с теб по въпроси, които, осмелих се да сметна, ще са важни за теб.

— Един от моите поклонници! Кажи му, че вездесъщият Брама чува всичко и нека отиде и да ми се помоли в Храма, както правят всички останали.

Брама понечи да изключи връзката, но в този миг ръката му замръзна.

— А той откъде е научил за линията Храм-Небеса? — запита Богът. — И за директното общуване между светии и божества?

— Той каза, — отвърна жрецът, — че е един от Първите и помоли да предам, че Сам иска да разговаря с Тримурти.

— Сам? — изненада се Брама. — Сам? Но той не може да е… онзи Сам?

— Твърди, че бил известен още като Сидхартха, Обуздателят на Демоните.

— Докато чакаш благоволението ми, — нареди Брама, — можеш да изпееш няколко подходящи за случая строфи от ведите.

— Слушам, Господарю мой, — поклони се жрецът и веднага запя.

Брама се отправи към гардероба, на другия край на павилиона, чудейки се каква ще е най-подходящата дреха за случая.

Принцът чу името си и откъсна замислен поглед от интериора на Храма. Жрецът, чието име вече бе забравил, го повика от другия край на коридора. Принцът се отправи натам и попадна в просторно складово помещение. През това време жрецът опипа по стената за скритата ключалка и издърпа към себе си една библиотека, зад която се откри врата.

Принцът пристъпи прага и се озова в богато украсено светилище. Блестящ видеоекран висеше над олтарно-контролния пулт, рамката на екрана беше самата бронзова змия Нага, пъхнала опашката си в уста.

Жрецът се поклони трикратно.

— ~Приветствам те, Повелителю на вселената, най-могъщи от четирите рода богове и осемнадесетте райски войнства. ~Лотос разцъфтява на свещения ти пъп, ръцете ти се срастват с океаните, а краката ти трижди…~

— Потвърждавам истинността на това, което казваш, — прекъсна го Брама. — Чувам те и те благославям. А сега ни остави сами.

— ~?

— Точно така. Предполагам, че Сам ти е платил за разговор на четири очи?

— Господарю…!

— Достатъчно! Напусни!

Жрецът се поклони бързо и излезе, като дръпна импровизираната врата след себе си.

Брама огледа с критичен поглед Сам, който носеше тъмни кожени бричове, небесно-синя камизола, зеленикава чалма от Гея и празна ножница, окачена на верига от златни брънки.

Сам също оглеждаше своя събеседник, застанал на черен фон, с наметало от пера, прихванато от огърлица с огнен опал върху лека желязна ризница. Главата на Брама бе украсена с пурпурна корона, в която пулсираха аметисти, а в лявата си ръка стискаше скиптър, украсен с девет ослепително красиви брилянта. Очите му бяха като два тъмни отвора на лицето. Някъде зад него се носеха нежните звуци на виина.

— Сам? — попита той.

Сам кимна.

— Опитвам се да определя твоята истинска самоличност, Господарю Брама. Трябва да призная, че до момента не съм успял.

— Така и трябва да бъде, — рече Брама, — щом някому е било съдено да стане бог, какъвто е бил и ще бъде завинаги.

— Имаш много красиви одежди — отбеляза Сам. — Чудесно ти стоят.

— Благодаря ти. Все още ми е трудно да повярвам, че наистина съществуваш. Направих малка проверка и установих, че близо половин век не си получавал ново тяло. Поел си много голям риск.

Сам вдигна рамене.

— Животът е пълен с рискове, хазарт, несигурност…

— Вярно — съгласи се Брама. — Помоли се, придърпай един стол и седни. Настани се удобно.

Сам последва съвета му и когато отново вдигна очи, Брама се бе настанил на трон, изваян от червен мрамор, с подходящото божествено сияние отгоре.

— Не изглежда кой знае колко удобно — отбеляза той.

— Дунапренена възглавница — отвърна с усмивка Богът. — Ако искаш, можеш да запалиш.

— Благодаря — Сам извади лулата от торбичката на пояса, напълни я грижливо и сетне я запали.

— И какво прави през всичкото това време, — запита Богът, — откакто напусна Небесните владения?

— Работих в градината си — отвърна Сам.

— Можехме да те използваме тук, — рече Брама, — в нашия хидропонен отдел. Всъщност и сега не е късно. Разкажи ми повече за престоя ти сред хората.

— Лов на тигри, гранични свади със съседните царства, поддържане на висок дух в харема, някои дребни ботанически изследвания — такива работи. Баналните дреболии на живота — заговори Сам. — Но сега, силите ми са на изчерпване и аз отново си спомням с нега за своята младост. Но доколкото разбирам, ако искам да я получа отново, трябва да подложа мозъка си на промивка. Вярно ли е това?

— До известна степен — отвърна Брама.

— И с каква цел, ако мога да запитам?

— За да се преборим с грешниците, а на праведните да дадем път — произнесе с усмивка божеството.

— Да предположим, че аз съм грешник, — запита Сам, — как да се преборя с това?

— Ще трябва да отработиш тежестта на твоята карма.

— Имате ли някакви данни за процентното съотношение между грешниците и праведните?

— Надявам се, няма да се усъмниш в божественото ми всемогъщество, — изсумтя Брама и прикри прозявката си със скиптъра, — ако ти призная, че в момента съм забравил точните цифри.

Сам се изкиска.

— Май спомена, че имаш нужда от градинар в Небесния град?

— Да — кимна Брама. — Искаш ли да те назнача?

— Не знам — поколеба се Сам. — Може би.

— Да, или не? — запита другият.

— По-скоро не. Трябва да призная, че в добрите стари дни нямаше такова ровене в човешките мозъци. Ако някой от Първите пожелаеше телопренасяне, просто си плащаше и веднага го получаваше.

— Тези дни са отдавна отминали, Сам. Сега е друго време.

— Човек би си помислил, че искате да премахнете всички онези сред Първите, които не са с вас.

— В пантеона има място за всички, Сам. Има ниша и за теб, стига да заявиш, че искаш да я заемеш.

— А ако не искам?

— Тогава помоли се в Залата на Карма за ново тяло.

— А ако избера божественото?

— Умът ти няма да бъде сканиран. Господарите на Карма ще получат нареждане да те обслужат без никакви задръжки. Ще изпратим летяща машина да те докара в Небесата.

— Май ще трябва да го обмисля — рече Сам. — Обичам този свят, макар над него да се е спуснала тъмна епоха. От друга страна, тази любов едва ли ще ми помогне да достигна онова, което искам, а най-много да завърша дните си от истинска смърт, или да се скитам из джунглите в кожата на маймуна. Но трябва да призная, че не си падам и по изкуственото съвършенство, което съществуваше в Небесата, при последното ми посещение. Бъди търпелив, почакай, докато помисля и помедитирам малко.

— Твоята нерешителност ми се струва направо обидна, — каза Брама, — спрямо мен и моето предложение.

— Знам, на твое място щях да се чувствам по същия начин. Но ако аз бях Бог, а ти човек, не бих имал нищо против да почакам няколко минути, докато вземеш подобно съдбоносно решение.

— Сам, ти си невероятен търгаш! Кой друг би ме накарал да чакам, когато на карта е поставена възможността за безсмъртие? Да не мислиш, че ще ти позволя да търгуваш с мен?

— Ами, нали знаеш, че съм потомствен търговец на гущери, а освен това страшно много искам едно нещо.

— И какво е то?

— Да отговориш на няколко въпроса, които измъчват душата ми от доста време.

— Като например?

— Както знаеш, още преди стотина години престанах да посещавам събранията на Съвета, защото се бяха превърнали в скучни сбирки с цел взимането на маловажни решения и повод за самоцелни празненства на Първите. Не че имам нещо против празненствата. Да си призная честно, близо половин век ги посещавах само за да мога да опитам от добрите стари земни напитки. Но винаги съм мислил, че е редно да направим нещо за пасажерите, както и с клоновете на нашите многочислени тела, а не да ги захвърлим на произвола на съдбата, в този порочен свят, където те неминуемо ще се превърнат в диваци. Смятам че ние, членовете на екипажа, сме длъжни да им помогнем, да поставим в тяхна услуга всички съхранени от нас предимства на техниката, а не да си изграждаме един непристъпен рай и от него да гледаме на света, като на комбинация от ловно поле и публичен дом. Дълго време се питах, защо това не е сторено. Това би бил най-честният и справедлив начин да се управлява този свят.

— От думите ти схващам, че си акселерист?

— Не, — поклати глава Сам, — просто съм любознателен. Или пък любопитен, както предпочиташ.

— Тогава, отговаряйки на въпросите ти, — заговори Брама, — постъпваме така, защото те не са готови. Ако бяхме действали така още в самото начало, вероятно всичко щеше да мине гладко. Но тогава ни беше все едно. А после, когато се появиха първите проблеми, вече бяхме разделени. Изминало бе прекалено много време. Не само те, а и ние не сме готови и няма да бъдем още много столетия. Ако в този момент ги запознаем с всички напредничави технологии, ще последва неминуема война, която ще разруши и малкото, постигнато до момента. Изминаха доста дълъг път. Поставиха началото на една цивилизация, каквато навремето са имали прадедите им. Но все още са деца и като такива обичат да си играят с играчки, а не рядко и с огъня. Те са наши деца, потомци на нашите отдавна умрели първи тела и втори и трети и още много — и ние сме тези, които носим отговорност за тях в качеството си на родители. Не можем да позволим, да се прехвърлят от първото стъпало на цивилизацията направо в индустриалната ера. Нашият родителски надзор най-добре се осъществява с помощта именно на Храмовете. Боговете и Богините винаги са се смятали за прародители на хората, така че какво по-истинно и справедливо решение от това, да се възползваме от традицията и да играем тези роли до край?

— Защо тогава унищожавате тяхната собствена зародишна техника? На три пъти вече е била откривана печатарската преса и трите пъти е била унищожавана.

— По същата причина — защото още не са готови за нея. А и самото откритие, по-скоро може да се нарече припомняне. Нещо чуто от легендите, което по-будни умове съумяха да възпроизведат. Едно откритие трябва да бъде извършено в резултат на фактори, които вече съществуват в културата, а не да бъде измъкнато като заек от шапката на вълшебника.

— До колкото разбирам, тук линията е доста твърда, Брама. Сигурно твоите шпиони кръстосват целия свят, за да могат да унищожат и най-малкия зародиш на техника?

— Не е вярно — възпротиви се божеството. — Говориш така, сякаш искаме во веки веков да носим бремето на божественоста, като че ли умишлено се стараем да поддържаме средновековно невежество, за да търпим до безкрай скуката на нашето принудително свещено съществувание.

— Добре казано — потвърди Сам. — Ами какво мислиш за молитвените апарати, които сте монтирали пред входа на този Храм? Връзват ли се те, от гледна точка на културата, с каруцата?

— Това е друго — възпротиви се Брама. — Като божествена проява, тя предизвиква в гражданите свещенопреклонен трепет и не буди в душата им съмнение. Пък и в края на краищата — това не е барут.

— А какво ще стане, ако някой тукашен атеист вземе и я разглоби на части? Някой потенциален Томас Едисон? Тогава?

— Машините притежават усъвършенствана система от ключалки. Ако някой друг, освен жрецът се опита да отвори, заложената вътре мина ще експлодира заедно с нещастника.

— Както виждам обаче, не сте успели да предотвратите изобретяването на дестилиращо устройство, та се е наложило да поставите данък върху производството на алкохол, заплащан на Храмовете.

— От край време човечеството е намирало отдушник в алкохола — каза Брама. — Не рядко, употребата на алкохола се е приемала за неизменна част от религиозните ритуали. Така се е подтискало чувството за вина. В началото ние също направихме опит за борба с употребата на алкохол, но доста бързо се отказахме. Така, в замяна на данъка, гражданите получават правото безнаказано да употребяват алкохол. Няма чувство за вина, а и престъпността намалява — знаеш за забранения плод, нали? Пък и данъкът не е толкова висок.

— Но кой знае защо, повечето предпочитат светското замайване пред религиозното.

— Дойде да молиш, а сега изглежда че ми се подиграваш, така ли е, Сам? Съгласих се да отговоря на твоите въпроси, а не да дискутирам с теб дейкратическата политика. Взе ли някакво решение, относно моето предложение?

— Да, Мадлейн, — произнесе Сам, — казвал ли ти е някой някога, че когато си гневна, ставаш още по-красива?

Брама подскочи от трона.

— Как успя? Как ме позна? — изкрещя божеството.

— Всъщност, аз не успях — отвърна Сам. — Поне до този момент. Беше само една догадка, въз основа на някой запомнени от онези времена типични твои маниери на речта и жестове. Значи най-сетне постигна мечтата на живота си? Обзалагам се, че имаш и харем. Е, мадам, как се чувстваш сега като истински жребец, след като дълго време си била кобила? Бас държа, че всички лизита на света биха умрели от завист, ако знаеха истинското ти положение. Поздравления.

Брама се изправи в цял ръст и го погледна гневно. Тронът зад гърба му пламтеше в ярка светлина. Чуваше се безстрастният ритъм на виина. Той вдигна скиптъра и заговори:

— Приготви се да срещнеш проклятието на Брама…

— Но защо? — прекъсна го Сам. — Защото открих тайната ти? Какво значение има това, щом и аз ще бъда бог? Другите сигурно го знаят. Или може би се гневиш затова, че те ухапах, за да те накарам да се разкриеш? Помислих си, че ще ме оцениш по-добре, ако ти покажа на какво съм способен. Прости ми, ако съм те обидил с нещо.

— Причината не е в това че позна — или в твоето държане, както предполагаш. Проклинам те задето ми се подигра.

— Да съм ти се подиграл? — учуди се Сам. — Не разбирам. Не съм имал и най-малкото намерение да те обидя. В старите времена двамата с теб винаги сме били в добри взаимоотношения. Спомни си само — и веднага ще се съгласиш с мен. Защо да излагам на риск и без това несигурното ми поведение като ти се подигравам?

— Просто защото произнесе думите преди да помислиш върху смисъла им и възможните последствия.

— Но не, Господарю мой. Пошегувах се, точно както всеки друг мъж на мое място би се пошегувал, когато става дума за подобни неща. Съжалявам, ако си ме разбрал неправилно. Сигурен съм че имаш харем и то такъв, че при първия удобен случай бих се промъкнал тайно в него за да прекарам някоя незабравима нощ. Щом си решил да ме прокълнеш за завистта ми, тогава давай — той извади лулата и се ухили сред облак цигарен дим.

Най-сетне Брама също си позволи да се усмихне.

— Прав си, че реагирах малко необмислено, — обясни той, — и може би съм прекалено чувствителен за моето минало. Естествено и аз съм си правил подобни шеги с другите мъже. Прощавам ти и оттеглям проклятията си. А що се отнася до решението — както разбирам, готов си да приемеш моето предложение?

— Точно така — кимна Сам.

— Добре. Винаги съм изпитвал братска привързаност към теб. Върви и повикай моя жрец. Ще го инструктирам за твоето прераждане. Доскоро виждане.

— Разбрано, Господарю Брама — в отговор Сам вдигна лулата си. След това отмести библиотеката и се огледа за жреца. В главата му се гонеха множество най-различни мисли, но той ги остави неизказани.

Същата вечер, принцът събра на съвет всички свои сподвижници — онези, които вече бяха успели да посетят своите роднини и близки в Махартха и другите — които бе изпратил да съберат информация из града. От тях научи, че в Махартха пребивават само десет Господари на Карма, които живеят в двореца на хълма, който започва от юго-източната част на града. Те посещават, по предварително изготвено разписание всички клиники и читалните на Храмовете,за да се запознаят подробно с онези граждани, които кандидатстват за телопренасяне. Самата Зала на Карма беше масивна черна постройка в двора на техния дворец, тук постъпваше молителят, след като жреците взимаха съответното решение. Стрейк и двама негови помощници бяха изпратени малко преди залез слънце за да направят схема на крепостните съоръжения. Двама придворни от свитата на принца се отправиха на другия край на града за да поканят на тържествена вечеря и представление Шан Ирабекски — стар познат и съсед на Сидхартха, с който бе участвал рамо до рамо в три кръвопролитни сражения и в не един лов на тигри. Шан бе пристигнал в Махартха със свои роднини, в очакване да получи достъп до Господарите на Карма. Още един човек бе изпратен на улицата на ковачите, за да им предаде да удвоят поръчката на принца и да бъдат готови до зори, за което им бе отпуснато допълнително щедро възнаграждение.

Малко по-късно Шан Ирабекски пристигна в Гостилницата на Хаукана, придружен от шестима от хората си, които бяха въоръжени до зъби, сякаш бяха воини, а не търговци. Като видяха обаче какъв покой цари в страноприемницата и че никой от другите гости или посетители не е въоръжен, те оставиха настрани оръжието и насядаха около принца.

Шан беше висок мъж, но стойката му бе малко прегърбена. Носеше роба с тъмнокафяв цвят и нахлупена чак до очите чалма. Брадата му бе посивяла, когато се смееше виждаха се множеството липсващи зъби, а долните му клепачи бяха толкова зачервени и подпухнали, сякаш бяха изтощени от дългогодишните опити да задържат на място неговите изпъкнали и налети с кръв очи. Смехът му беше флегматичен, той непрестанно блъскаше с юмрук по масата и повтаряше вече за шести път:

— В наши дни слоновете са ужасно скъпи, а и хич не ги бива да газят в калта! — което бе във връзка с разгорещения спор за това, кой сезон на годината е най-подходящ за водене на военни действия. Най-накрая всички се съгласиха, че само някой неопитен новак би дръзнал да оскърби посланика на своя съсед през дъждовния сезон и той тутакси ще си спечели прозвището нуво роа.

Малко преди полунощ, личният знахар на принца се извини и излезе, за да пробва десерта и да постави предварително приготвения наркотик в сладкишите, предназначени за Шан. Малко по-късно, след като бе поднесен и десертът, Шан все по-трудно се бореше с неудържимото желание да затвори очи и главата му все по често се люшкаше напред.

— Чудесна забава — промърмори той между две похърквания. — Слоновете хич не ги бива… — с тези думи той заспа и никой не бе в състояние да го събуди. Както изглежда роднините му не горяха от желание да го носят към къщи, тъй като знахарят бе сипал в чашите им по малко хлоралхидрат и те също похъркваха, проснати на пода. Един от придворните на принца уреди настаняването им с Хаукана, а що се отнася до самия Шан — пренесоха го в покоите на Сидхартха, където малко по-късно го посети и знахарят. След като го нагласи удобно на леглото, той му заговори с тих, настоятелен глас:

— Утре следобед, — рече знахарят, — ти ще си принц Сидхартха и това ще са твоите придворни. Заедно с тях ще се явиш в Залата на Карма и ще поискаш да бъдеш прехвърлен в тялото, което ти е обещал Брама. По време на телопренасянето ще си останеш Сидхартха, а после ще се върнеш при мен за да те прегледам. Разбра ли ме?

— Да — прошепна Шан.

— Тогава повтори това, което ти казах.

— Утре следобед, — заговори Шан, — ще стана Сидхартха, предводител на тези хора…

Ярко блестеше утринта, а под покривалото й се уреждаха стари сметки. Половината от хората на княза напуснаха града на коне и се отправиха на север. Когато изгубиха от поглед Махартха, те започнаха да извиват на югоизток, прокрадвайки се между хълмовете и се спряха само веднъж — за да облекат своите бойни доспехи.

Половин дузина мъже се отправиха към улицата на ковачите, откъдето се върнаха с тежки чували, чието съдържание бе разпределено в кесиите на три дузини конници и те излязоха от града веднага след закуска.

Принцът се събра на съвет със своя личен знахар, Нарада и му рече:

— Ако неправилно съм оценил милосърдието на Небесата, тогава наистина заслужавам да съм прокълнат.

Но докторът се усмихна и отвърна:

— Съмнявам се, че грешиш.

И така неусетно утрото се смени с ден, а високо над тях блестеше Божественият мост.

А когато се събудиха гостите, първото, от което се оплакаха беше тежкия махмурлук. Дадоха на Шан да изпие постхипнотична отвара и после го изпратиха в Храма на Господарите, съпроводен от шестима васали на Сидхартха. А на роднините му рекоха, че все още спи в покоите на принца.

— Най-големият риск на този етап, — заяви Нарада, — е самият Шан. Дали не ще го познаят? В наша полза е фактът, че той идва от далечен, затънтен край, от скоро е в града, по време на пребиваването си тук е бил само в компанията на своите родственици и все още не е кандидатствал за ново тяло. Господарите още не знаят, как изглеждаш…

— Освен ако не съм им бил описан от Брама, или неговият жрец — прекъсна го принцът. — Пък и нищо чудно разговорът ни да е бил записан и после да са им го възпроизвели за да ме идентифицират.

— Но защо ще го правят? — запита Нарада. — Едва ли ще очакват измама и подмолни действия от човек, на когото правят услуга. Не, мисля, че няма защо да се страхуваме. Шан, без съмнение, не ще е в състояние да мине успешно през психотест, но за повърхностен преглед подготовката ще е напълно достатъчна, пък и нали се явява там придружен от твоите васали. В настоящия момент той е убеден, че е Сидхартха, което е напълно достатъчно за да измами лъжедетекторите — а това, струва ми се, ще е най-сериозното препятствие, пред което ще се изправи.

И така, двамата мъже зачакаха, а в същото време трите дузини мъже се върнаха с празни чували, събраха вещите си, оседлаха конете и поеха сякаш без цел из града, ала в същност незабележимо се изнесоха в югоизточна посока.

— Сбогом, добри ми Хаукана — рече принцът, когато последните от хората му вече се готвеха да напуснат страноприемницата. — Както винаги, ще разказвам на всички, които срещна, за добрият прием, който ми е бил оказан в твоя дом. Искрено съжалявам, че се налага толкова бързо да напусна страноприемницата, но се налага веднага щом напусна Залата на Карма да се отправя към една от моите провинции, за да потуша надигналия се бунт. Знаеш, предполагам, как бързо се разпространяват подобни вълнения в мига щом господарят напусне земите си. Така че, колкото и да ми се иска да остана поне още една седмица, за да се порадвам на удоволствията, които ми предлагаш под твоя покрив, опасявам се, че вкусването на тези удоволствия ще трябва да бъде отложено за следващия път. Ако някой попита за мен, отпрати го да ме търси в Хадес.

— В Хадес ли, господарю?

— Това е най-южната провинция на моето царство, която се отличава с изключително топъл климат. Постарай се да не забравиш и да предадеш съвсем точно моето местонахождение, особено на жреците на Брама, които може би до няколко дни ще се заинтересуват от моето местонахождение.

— Ще бъде изпълнено, господарю.

— И, моля те, погрижи се специално за момчето Дели. Бих искал отново да се наслаждавам на неговото умение, когато посетя твоята страноприемница.

Хаукана се поклони до земята и тъкмо се готвеше да произнесе прощалното си слово, когато принцът побърза да му хвърли последната кесия с монети и като добави няколко комплимента за вината на Гея, той се метна на коня и даде с висок и ясен глас нареждания на хората си.

Сетне конниците напуснаха пределите на дома, а в страноприемницата останаха само знахарят и трима стражи, които трябваше да прекарат още една нощ по някаква неясна и смътна причина, свързана с промяната на климата, преди също да се отправят на юг.

Конният отряд пресече града по странични улички и излезе на пътя, който водеше към Храма на Господарите на Карма. Докато препускаха по този път, Сидхартха размени тайни знаци с трите дузини воини, които бяха разположени от двете страни на улицата.

Когато стигнаха половината на пътя, Сидхартха и хората му дръпнаха юздите, с намерение да починат, ала всъщност искаха да дадат време на скритите в гората воини да се изравнят с тях.

Не след дълго, обаче, забелязаха че нещо се движи по пътя пред тях. На среща им се носеха седем ездачи и принцът предположи, че това са шестимата копиеносци и Шан. Когато конниците наближиха, принцът вдигна ръка за поздрав.

— Кои сте вие? — извика високият ездач, с изострени, орлови черти, който яздеше най-отпред на бяла кобила. — Кои сте вие, що дръзвате да се изправите на пътя на Сидхартха, Обуздателят на Демоните?

Принцът го огледа от главата до петите — висок, мускулест, добре сложен, не повече от двадесет годишен, но с величествена осанка — и изведнъж почувства, че подозренията му са били безпочвени и че сам се е подвел от прекомерна подозрителност и недоверчивост. Съдейки по гъвкавото, силно тяло, което бе яхнало неговата собствена бяла кобила, нямаше съмнение, че Брама бе играл честно и му бе предоставил за ползване прекрасен във физическо отношение екземпляр, който сега бе станал достояние на стария Шан.

— Господарю Сидхартха, — заговори мъжът, който яздеше отдясно на ирабекският владетел, — изглежда, че постъпиха съвсем честно. С него всичко е наред.

— Сидхартха! — възкликна Шан. — Кой е този, към когото се обръщаш с името на твоя господар? Аз съм Сидхартха, Обуздателят на… — при тези думи той изви глава назад и в гърлото му нещо загъргори.

И тогава дойде пристъпът. Тялото му замръзна, после Шан изгуби равновесие и тупна на земята. От устата му бликна пяна, очите му се изцъклиха.

— Епилепсия! — извика принцът. — Искали са да ми пробутат болен мозък!

Останалите се притекоха на помощ на принца, който се мъчеше да удържи бясно мятащия се Шан, докато дойде на себе си.

— К-к-какво стана? — запита най-сетне той.

— Предателство — отвърна Сидхартха. — Предателство, о Шан Ирабекски! Един от хората ми ще те придружи до моя знахар за незабавен преглед. А след като си отдъхнеш, съветвам те да подадеш оплакване в читалнята на Брама. Моят знахар ще се погрижи за теб в страноприемницата на Хаукана. Съжалявам за случилото се. Но сигурен съм, че всичко ще бъде уредено. Ако ли пък не — спомни си последната обсада на Капил и считай, че вече сме квит. На добър път, братко принце — той се поклони, а хората му помогнаха на Шан да се качи на талигата на Хаукана, която предвидливо бяха наели.

От седлото на своята бяла кобила принцът проследи как се отдалечават, сетне се обърна към хората си и заговори с гръмък глас, та всички да го чуят:

— Отпърво ще влезем деветима. Дваж свирне ли рогът — ще ни последват останалите. Ако окажат съпротива — накарайте ги да съжаляват за своята несъобразителност, а знайте че трикратно изсвири ли рогът, от планините на помощ ще дойдат още петдесет конници. Това е храм за благочестия, а не крепост, готова за отбрана. Всички Господари да бъдат взети в плен. Не причинявайте вреда на машините и не позволявайте на който и да е да ги поврежда. Ако пък не ни окажат съпротива — толкова по-добре. Тогава ще прекосим Храмът на Господарите и Залата, като малко момче през голям и добре устроен мравуняк. Успех! И не дай боже, боговете да са с нас!

При тези думи той извърна коня и се понесе по пътя, следван от осмина копиеносци.

Принцът прелетя през широката двойна врата, портите бяха разтворени и неохранявани от никого. Още щом влезе, той се замисли дали Стрейк не е пропуснал да забележи някое тайно средство за защита.

Дворът беше гол, лишен от растителност и оскъдно павиран. В градината отсреща, многобройни слуги се занимаваха с прекопаване, подрязване и поливане на растенията. Принцът се огледа за място, където да остави оръжията си, но не забеляза такова. Още щом влезе слугите вдигнаха погледи към него, но не прекъснаха своите занимания.

Залата, съградена от черен камък се издигаше на отвъдния край. Принцът се отправи натам, следван от копиеносците, докато се изравни със стълбите на Храма отдясно, откъдето някой го повика.

На това място дръпна той юздите и се извърна натам. А насреща му стоеше мъж в черни дрехи, на гърдите си носеше жълт кръг, а в ръката си жезъл от ебонит. Беше висок, с могъщо телосложение, а лицето му бе увито в черна кърпа, та се виждаха само очите. Мъжът не повтори поздрава си, а остана в очакване.

Принцът насочи коня си към подножието на стълбата.

— Трябва да говоря с Господарите на Карма — заяви той.

— Имаш ли назначена среща? — запита мъжът.

— Не, — поклати глава принцът, — но въпросът е много важен.

— Тогава съжалявам, но си изминал целия този път напразно — отвърна другият. — Трябва да имаш назначена среща. Можеш да си уговориш такава в Храма в Махартха.

При тези думи мъжът удари с жезъл в земята, обърна се и понечи да влезе в сградата.

— Изтъпчете градината, — нареди на хората си принцът, — отсечете дръвчетата, после струпайте всичко накуп и го запалете.

Мъжът в черно се спря, после отново се извърна към тях.

Само принцът бе останал в подножието на стълбите. Хората му вече препускаха към градината.

— Не можеш да постъпиш така — рече мъжът.

Принцът в отговор се усмихна.

Хората му скочиха от конете и се заеха да секат дръвчетата и да тъпчат цветята.

— Кажи им да спрат!

— Защо? Дойдох да говоря с Господарите на Карма, а ти ми казваш, че не мога. Аз пък ти казвам, че мога и ще говоря с тях. Да видим кой от нас е прав.

— Нареди им да спрат — отвърна другият, — и тогава ще занеса посланието ти на Господарите.

— Спрете! — извика принцът. — Но бъдете готови да започнете отново.

Мъжът в черно изтича по стълбите и изчезна през вратата. Принцът вдигна ръка и стисна висящият на врата му рог.

Съвсем скоро след това от вратата започнаха да излизат въоръжени мъже. Принцът вдигна рога и свирна дваж.

Мъжете бяха облечени в кожени доспехи, които се мъчеха да натъкмят в движение — и калпаци също от кожа. Късите им саби бяха привързани към предмишниците, в ръцете си държаха кръгли металически щитове с изображения на жълти кръгове. Пиките им бяха дълги с извити накрайници. Мъжете запълниха стълбите и зачакаха по-нататъшни нареждания.

Мъжът в черно се появи отново и слезе сред хората си.

— Хайде сега, — извика той, — щом имаш послание към Господарите — кажи го.

— А ти не си ли Господар? — запита принцът.

— Господар съм.

— Тогава сигурно ще си най-низшият сред тях, щом са те сложили да пазиш вратата. Искам да говоря с най-старшия от вас.

— Ще си платиш за наглостта и в този живот и в следващия — отбеляза Господарят.

И в този миг три дузини копиеносци нахлуха през вратата и застанаха от двете страни на принца. Осмината, които се бяха заели да тъпчат градината побързаха да се присъединят към тях.

— На кон ли да вляза в Храма, — запита принцът, — или ще повикаш най-сетне другите Господари, с които искам да говоря?

Лице в лице с воините на принца стояха близо осемдесет въоръжени мъже. Господарят изглежда преценяваше шансовете на двете сили. Той стигна до извода, че най-добре ще е да не рискува необмислено при така създалото се положение.

— Не прави нищо прибързано, — извика, — защото хората ми ще се защищават по-особено жесток начин. Чакай завръщането ми. Ще извикам останалите.

Принцът напълни лулата си и я запали. Хората му бяха неподвижни като статуи, стиснали копия в ръка. Изпотени бяха единствено лицата на въоръжените мъже от предната редица на стълбите.

За да мине по-бързо времето, принцът се обърна с кратка реч към своите конници.

— Да не сте посмели да показвате майсторството си, като сечете глави, както предишния път — при обсадата на Капил. Целете се в гърдите.

Също така, — продължи той, — не бива да поругавате телата на ранените и убитите — защото това е свято място.

От друга страна, — добави, — ще го възприема като лично оскърбление, ако не ми осигурите поне десет пленника, за жертвоприношение в чест на Нирити Черния — моят персонален покровител — естествено зад пределите на тези стени, където изпълнението на обреда не ще призове проклятие върху ни…

При последните думи се разнесе тропот и войникът вляво, който разглеждаше с разширени от ужас очи закривената пика на Стрейк се свлече по стълбите.

— Спрете! — извика черната фигура, която в този миг се бе появила на вратата придружена от още шестима — също облечени в черно. — Не осквернявайте с кръвопролитие Дворецът на Карма. Кръвта на този паднал войник вече…

— …нахлува обратно в главата му — довърши принцът, — защото той е само припаднал, а не е убит.

— Какво искаш? — фигурата в черно, която този път говореше с него, беше средна на ръст, но с огромна талия. Стоеше като необхватна черна бъчва, а жезълът блестеше като мълния.

— Преброих седем, — рече принцът, — а доколкото знам тук обитават десет Господаря. Къде са останалите трима?

— В този момент те са на прием в трите читални на Махартха. Какво искаш от нас?

— Ти ли си най-старшия тук?

— Само Великото Колело на Закона може да властва тук.

— Тогава ти ли си най-старшия представител на Великото Колело в пределите на Двореца?

— Аз.

— Много добре. Искам да говоря с теб насаме — ей там — принцът посочи черната зала.

— Невъзможно!

Принцът изчука лулата си в тока на обувката, остърга дъното с острието на кинжала и след това я прибра в кесията. После се изправи на седлото и стисна рога с две ръце. Очите му се впиха в лицето на Господаря.

— Абсолютно ли си уверен в това? — запита.

Устата на Господаря се изкриви мъчително и той направи няколко безуспешни опита да отвърне.

— Както кажеш! — проговори той най-накрая. — Пуснете ме да мина — при тези думи Господарят се спусна надолу по стълбите и застана пред бялата кобила.

Принцът стисна бедра и насочи коня си към черната зала.

— Задръжте позицията докато се върна! — извика Господарят.

— Вие също — добави принцът на хората си.

Двамата пресякоха двора и пред вратите на залата принцът спря и слезе от коня.

— Дължиш ми едно тяло — произнесе той с тих глас.

— За какво става дума? — запита Господарят.

— Аз съм принц Сидхартха Капилски, Обуздателят на Демоните.

— Сидхартха вече беше обслужен.

— Така си мислиш. Обслужихте го с тяло на епилептик — както ви е наредил Брама. Ала сгрешихте. Човекът, когото измамихте днес е само един неволен самозванец. Аз съм истинският Сидхартха, о безименни жрецо и дойдох за да получа своето тяло — силно, здраво, без скрити пороци. И ти ще ме обслужиш както желая. Ще ме обслужиш — волю или неволю.

— Така ли си мислиш?

— Така мисля — повтори принцът.

— Напред! — извика Господарят и замахна с черния си жезъл към главата на принца.

Принцът се наведе, за да избегне удара, отстъпи крачка назад и извади своя меч. Дваж успя той да отбие ударите на жезъла. На третия път жезълът се плъзна по меча и се стовари върху рамото му с достатъчна сила, та принцът да се залюлее. Принцът се въртеше около бялата кобила, избягвайки атаките на жреца. В кратък миг на отдих той бързо вдигна рога към устата си и го наду трижди. Звуците на рога литнаха над изпълненият с врява двор. Сетне задъхан принцът се извърна и вдигна меча си тъкмо на време, за да парира удар, който щеше да го убие на място.

— Писано е, — яростно съскаше в лицето му Господарят, — че онзи, който издава заповеди, без да разполага с необходимата сила за да ги изпълни е глупак.

— Преди десет години — отвърна задъханият принц, — за нищо на света нямаше да ме докоснеш с този жезъл.

И той се зае да нанася един след друг яростни удари, стремейки се да насече жезъла, но съперникът му бързо съзря опасността и го подлагаше винаги така, че ударът да пада косо и макар от жезъла да хвърчаха трески, той си оставаше цял.

Изведнъж Господарят завъртя жезъла като обикновена сопа и нанесе силен удар право в гърдите на принца. Сидхартха почувства, че ребрата му изпукват и в следния миг се стовари на земята.

Ала падайки, без да иска принцът изпусна своя меч, острието се завъртя във въздуха и подсече краката на жреца, който нададе болезнен писък и рухна.

— Ето че сме на равни начала, — рече принцът, — моята напреднала възраст срещу твоето прекомерно тегло…

Той извади кинжала, но ръката му трепереше несигурно. Принцът се надигна на лакът. Облян в сълзи, Господарят направи мъчителен опит да се изправи, после рухна отново.

И тогава до ушите им достигна шум от препускащи коне.

— Не съм глупак, — каза принцът, — и сега вече разполагам с достатъчно сила да изпълня своите заповеди.

— Какво е това?

— Пристига останалата част от конницата ми. Ако бях се появил в пълна сила, щяхте да се изпокриете в миши дупки и нямаше да ми стигне цяла седмица за да ви измъкна от там. А сега ви държа в шепата си.

Господарят вдигна своя жезъл.

Принцът замахна с кинжала.

— Свали го, — рече той, — инак ще хвърля кинжала. Може и да не уцеля, но може и да уцеля. Предполагам, че не гориш от желание да заложиш на карта, когато можеш да се срещнеш с истинската смърт?

Господарят свали жезъла.

— Ти ще опознаеш истинската смърт, — проговори той, — когато пазителите на Карма нахранят кучетата с месата на твоите конници.

Принцът се закашля, изплю кръв и го погледна безстрастно.

— А дотогава да си поговорим за политика, а? — предложи той.

Когато утихна шумът от битката, първи към него се приближи Стрейк — висок, покрит с прах, в косата му имаше почти толкова засъхнала кръв, колкото по острието на неговия меч и бялата кобила го душеше недоверчиво, докато той поздрави своя принц и каза:

— Свърши се.

— Чуваш ли, Господарю на Карма? — запита принцът. — Твоите служители ще хвърлим за храна на кучетата.

Господарят не отговори.

— Обслужи ме сега и ще получиш за награда своя живот — рече принцът. — Откажеш ли ми, аз ще го взема.

— Ще те обслужа — произнесе Господарят.

— Стрейк, — нареди принцът, — изпрати двама души в града. Единият да извика моя знахар — Нарада, а другият да отиде на улицата на тъкачите и да доведе Янавег — майсторът на платна. От трите копиеносци при Хаукана нека остане само един — да охранява до залез слънце Шан Ирабекски, а после да го върже и остави там и да ни догони.

Стрейк се усмихна и се поклони.

— А сега изпрати хора да ме внесат в двореца и наглеждай Господаря.

Своето старо тяло той изгори с телата на всички останали. Служителите на Карма бяха паднали до един в боя. От седемте безименни Господари бе оцелял само един — най-дебелият. Банките със сперма и яйцеклетки, растителните резервуари и камерите за готови тела беше невъзможно да бъдат транспортирани, но самата екипировка за телопренасяне бе разглобена под вещото ръководство на доктор Нарада и отделните компоненти бяха натоварени на конете на загиналите. Младият принц наблюдаваше от седлото на бялата кобила как изчезват в огъня труповете на убитите. Осем клади пламтяха под зазоряващото се небе. Онзи, който доскоро бе майстор на платна извърна взор към най-крайната клада, където лежеше огромното тяло в черна роба и с жълт кръг на гърдите. И когато пламъците се плъзнаха по черните одежди, в изтъпканата градина тъжно зави куче и воят му беше като тъжен хленч.

— В днешния ден, греховете ти преминаха всякакви допустими граници — рече майсторът на платна.

— Не забравяй, че имам и не малък брой молитви — отвърна принцът. — Ще се уповавам на тях. Макар че на бъдещите теолози тепърва им предстои да решат доколко са богосъобразни тези молитвени автомати и жетони. И нека Небесата да се чудят какво се е случило тук — къде съм аз, кой съм аз и дали ме има. Време е да поемем по своя път, мой капитане. Отпърво — в планините, а после ще трябва за по-голяма сигурност да се разделим. Още не знам какъв точно път ще поема, ала знам къде ще ме изведе — с оръжие в ръка пред Небесните врати.

— Обуздател на демоните — отвърна усмихнат другият.

Стотникът на копиеносците се приближи към тях. Принцът му кимна. Прозвучаха заповеди.

Напред се понесе колоната от конници, мина през вратите на Двореца на Карма и се отправи нагоре по склона в югоизточна посока, далеч от Махартха, а зад тях като утринна заря пламтяха телата на техните другари.