Роджър Зелазни
Господарят на светлината (6)

6

Смутни били в Небесния град времената след смъртта на Брама. Няколко богове дори били прогонени. Настъпил период, в който всеки се страхувал да бъде наречен акселерист и така станало, че в един или друг момент, всеки един бил считан за такъв. Макар и мъртъв да бил Махатма Сам, казвали, че духът му е жив и се присмива. Сетне, в дните на вълнения и интриги, които довели до Великата битка, плъзнал слух, че може би не само неговият дух е жив…

Когато на страданието слънцето залязва,

се ражда покоят,

на безмълвните звезди Господарят,

покоят на съзиданието,

там където въртейки се посивява мандала^[1].

И шепти си глупакът на ум,

че само мисли са мислите що го спохождат…

Сараха (98–99)

Беше ранно утро. Близо до езерото с пурпурния лотос, в Градината за Наслаждения, в самото подножие на синята статуя на богинята с виина, намериха проснатия Брама.

Девойката, която първа го видя, отначало си помисли, че си почива, защото очите му бяха отворени. Но почти веднага осъзна, че не диша и че лицето му е застинало в неподвижно изражение.

Тя се разтрепери и зачака края на вселената, което според представите й бе естествено продължение на божията смърт. Малко по-късно реши, че вероятно вътрешното сцепление на нещата може би ще задържи вселената от разпадане поне още няколко часа, а в такъв случай, ще е по-целесъобразно да се обърне внимание върху идещия край Юга на някой по-опитен в тези дела.

И девойката предаде скръбната вест на Първата Наложница на Брама, тя на свой ред побърза да провери сама истинността на твърдението, след това помоли скулптурата на синята богиня на засвири на виина и изпрати да повикат Вишну и Шива.

И те тутакси се явиха, водейки Бог Ганеша със себе си.

След като огледаха тленните останки, те стигнаха до едно и също мнение, а после наредиха да затворят жените до изясняване на тяхната по-нататъшна съдба.

Тримата подеха разговор:

— Спешно ни е нужен нов създател — започна Вишну. — Давам думата за предложения.

— Предлагам Ганеша — рече Шива.

— Отказвам — отвърна Ганеша.

— Защо?

— Не обичам да съм на сцената. Бих предпочел да остана някъде зад нея.

— Какви други възможности има?

— Може би, — каза замислено Вишну, — по-добре ще е първо да изясним причината за случилото се?

— Не — отряза Ганеша. — Най-важното винаги е изборът на приемник. Даже аутопсията ще трябва да почака. Небесата не бива да остават и за миг без Брама.

— Може би някой от локапалите?

— Защо не?

— Яма?

— Не. Той е прекалено сериозен и добросъвестен. Не го бива за администратор, има технически наклонности. Освен това, струва ми се, че е емоционално нестабилен.

— Кубера?

— Прекалено умен. Опасявам се от него.

— Индра?

— Твърде упорит.

— Тогава Агни?

— Може би. А може би не.

— Или пък Кришна?

— Той е лекомислен, няма трезв ум.

— Ти кой ще предложиш?

— Кой е най-важният проблем, който понастоящем стои пред нас?

— Струва ми се, че няма такъв — отвърна Вишну.

— Щом няма важни проблеми, най-разумно ще е да се заемем с най-важния от маловажните — предложи Ганеша. — Чувствам, че от тях на първо място стои акселеризмът. Със завръщането си Сам силно ни размъти водата.

— Вярно — кимна Шива.

— Акселеризмът ли? Защо да ритаме умрелия кон?

— А, той не е умрял. Поне долу при хората. Освен това, борбата с него, ще ни помогне да отвлечем вниманието от проблемът по приемствеността в Тримурти и до известна степен ще възстанови сплотеността на жителите на Града. Освен ако не искате да разгърнем кампания срещу Нирити и неговите зомбита.

— Само не това…

— Не сега.

— Ммм… добре, значи в настоящия момент най-важният ни проблем е акселеризмът.

— Кой го мрази най-много от всички?

— Ти самият?

— Глупости. Само не и аз.

— Кажи де, Ганеша.

— Кали.

— Малко се съмнявам.

— Аз пък никак. Будизмът и акселеризмът са като две чудовища, които теглят една колесница. Буда я презира. Тя е жена. Тя ще разгърне кампанията.

— Съгласен — да бъде Кали.

— Ами Яма?

— Какво Яма? Оставете Яма на мен.

— С удоволствие.

— Аз също.

— Много добре. Поемайте тогава по света, единият — с гръмотевичната колесница, а другият — с Птицата Гаруда. Намерете Яма и Кали и ги върнете в Небесата. Аз ще чакам завръщането ви, а междувременно ще обмислям последствията от смъртта на Брама.

— Така да бъде.

— Съгласен.

— Приятен ден.

— Почакай, достопочтенни търговецо Вама! Трябва да поговоря с теб!

— Да, Кабада? Какво те тревожи?

— Трудно ми е да подбера подходящите думи. Става дума за нещо, което породи известно неспокойствие в твоите съседи.

— Така ли? Говори де.

— Относно атмосферата?

— Атмосферата?

— Ветровете и теченията, може би…

— Ветрове? Течения?

— И нещата, които те носят.

— Неща ли? Какви неща?

— Мириси, добри ми Вама.

— Мириси ли? Какви мириси?

— Мириси на… ами, мириси на фекалии.

— На ф…? Ах, да! Напълно вярно. Може би са останали малко. Бях забравил, изглежда съм привикнал към тях.

— Мога ли да попитам защо са тук?

— Ами тук са защото са издефекирани, Кабада.

— Това ми е ясно. Имах предвид причината, а не начина, по който се появяват.

— Защото в задната стая на къщата се намират кофите с гореуказаното вещество.

— Така ли?

— Да. По такъв начин съхранявам продукцията на моето семейство — вече осми ден.

— И с каква цел, скъпи ми Вама?

— Никога ли не си чувал за едно изобретение, едно чудесно изобретение, в което се изхвърлят тези вещества — с помощта на вода — а след това се дърпа една верижка и със страхотен рев всичко това изчезва надолу под земята?

— Веднъж май някой разказваше…

— О, това е вярно, вярно е! Има такова нещо! Наскоро е било изобретено от един човек, чието име няма да споменавам и то включва няколко тръби и седалка без дъно, или да кажем без покрив. Това е най-великото откритие на нашето време и само след месец аз ще го притежавам!

— Ти? Това нещо?

— Аха. Ще го поставя в една малка стая, която построих зад къщата. Може би след това ще дам празнична вечеря и ще позволя на всички съседи да го използват.

— Наистина удивително… и ти си толкова великодушен.

— И аз мисля така.

— Но… тези миризми…?

— Казах ти — идват от кофи с определено вещество, което съхранявам докато се сдобия с изобретението.

— Но защо?

— Бих предпочел, в моите кармически записи да пише, че го ползвам отпреди осем дни, а не едва след няколко месеца. Това ще свидетелства за стремителния прогрес на моя живот.

— Аха! Сега вече виждам колко мъдри са действията ти, Вама. Не бих искал у когото и да било да остане впечатление, че ние стоим на пътя на човек, който се стреми към самоусъвършенстване. Прости ми, ако така е изглеждало в началото.

— Простено ти е.

— Твоите съседи наистина те обичат — теб и твоите миризми. Моля те, не го забравяй, когато бъдеш издигнат по-високо.

— Разбира се.

— Трябва да е доста скъп подобен прогрес.

— Много.

— Скъпоценни Вама, ще се наслаждаваме на атмосферата с всичките й пикантни подправки.

— Това е едва вторият ми живот, добри ми Кабада, но вече чувствам върху себе си пръста на съдбата.

— И аз също. Променливи са ветровете на Времето и носят те на човечеството много чудеса. Бог да те пази.

— И тебе. Но не забравяй и благословията на Просветления, онзи който приюти братовчед ми Васу в пурпурната горичка.

— Как бих могъл? Нали Махасаматман също е бог? Някой казват, че всъщност бил Вишну.

— Лъжат. Той беше Буда.

— Добави тогава и неговата благословия.

— Добре. Приятен ден, Кабада.

— Приятен ден, скъпоценни.

Яма и Кали се завърнаха в Небесата от сватбено пътешествие. Спуснаха се към Небесния град на гърба на Птицата Гаруда, в компанията на Вишну. Без да губят нито минута, веднага се отправиха към Павилиона на Брама. В Градината на Наслажденията ги посрещнаха Шива и Ганеша.

— Чуйте ме, Смърт и Разрушение, — заговори Ганеша, — Брама е мъртъв и само ние петимата знаем за това.

— Как е станало? — запита Яма.

— Изглежда е бил отровен.

— Имаше ли аутопсия?

— Не.

— Тогава аз ще се заема с нея.

— Добре. Но сега има нещо по-важно.

— Кажи го.

— Неговият приемник.

— Да. Небесата не могат да останат без Брама.

— Вярно… Кали, кажи ми, ще се съгласиш ли да бъдеш Брама — обладателят на златното седло и сребърните шпори?

— Честно, не знам…

— Тогава мисли по-бързо. Ти изглежда си най-подходящата кандидатура.

— Ами Бог Агни?

— Рейтингът му е значително по-нисък. Той изглежда не е такъв ярък анти-акселерист, каквато е мадам Кали.

— Разбирам.

— Може би затова макар и добър бог, той не е велик.

— Да. Кой би могъл да отрови Брама?

— Нямам представа. Ти имаш ли?

— Още не.

— Бог Яма, ще го откриеш ли?

— Да, веднага щом приема Облика си.

— Вие сигурно искате да обсъдите нещата насаме?

— Искаме.

— Тогава ще ви оставим. След един час заедно ще обядваме в Павилиона.

— Да.

— Да.

— Довиждане…

— До скоро.

— До скоро.

— Господарко?

— Да?

— Със смяната на тялото автоматически се извършва и развод, ако не е подписан брачен договор с продължение.

— Така е.

— А Брама трябва да е мъж.

— Да.

— Откажи.

— Господарю мой…

— Ти се колебаеш?

— Всичко е толкова неочаквано, Яма.

— И ти се замисляш дори и за миг върху това предложение?

— Длъжна съм.

— Кали, ти ме измъчваш.

— Нямах такова намерение.

— Настоявам, да се откажеш от това предложение.

— Аз съм пълноправна богиня, а не само твоя жена, Бог Яма.

— Какво значи това?

— Че сама взимам решенията си.

— Ако приемеш, Кали, това ще означава, че между нас всичко е свършило.

— Няма съмнение.

— Но какво, в името на риши, е акселеризмът, ако не буря в чаша вода? Защо всички така неочаквано са се опълчили срещу него?

— Сигурно, защото изпитват нужда да се опълчат срещу нещо.

— А защо избират тебе да го оглавиш?

— Не знам.

— Може би, скъпа моя, ти имаш някоя специална причина, да бъдеш анти-акселеристка?

— Наистина не знам.

— Макар и според божествените представи да съм млад, не веднъж са ми разказвали, че героят, с който си тръгнала в ранните дни на този свят — Калкин — бил същият този Сам. Ако имаш причини да ненавиждаш своя едновремешен Господар и той наистина е бил Сам, тогава разбирам защо те избират да поведеш борбата срещу зароденото от него движение. Вярно ли е?

— Може би.

— В такъв случай, ако ме обичаш, и наистина си моя жена, позволи на някой друг да стане Брама.

— Яма…

— Дадоха ти час за решение.

— И аз вече реших.

— Какво?

— Съжалявам, Яма…

Яма напусна Градината за Наслаждения преди да започне обяда. Макар подобно поведение да се считаше за грубо нарушение на етикета, от всички богове Яма имаше славата на най-недисциплинирания и прекрасно го осъзнаваше, както и причините, които се криеха зад това мнение. Ето защо той напусна Градината за Наслаждения и се отправи към мястото, където свършват небесата.

Целия ден и последвалата нощ прекара той на Края на света и никой не го потърси. Посети и петте стаи в Павилиона на Мълчанието. С никой не сподели мислите си, сам си бе събеседник. На сутринта се завърна в Небесния град.

И там научи за смъртта на Шива.

Тризъбецът му бе прогорил още една дупка в купола, но главата на неговия притежател бе смазана с някакъв тъп предмет, който все още не бяха успели да намерят.

Яма посети своя приятел Кубера.

— Ганеша, Вишну и новия Брама вече се обърнаха с предложение към Агни да заеме мястото на Разрушителя — съобщи му Кубера. — Мисля, че ще приеме.

— За Агни е превъзходно — отбеляза Яма. — Кой уби Бога?

— Много мислих върху това, — рече Кубера, — и стигнах до извода, че в случая с Брама, трябва да е някой достатъчно близък, за да пие с него от отровеното питие, а при Шива — достатъчно познат, за да съумее да го изненада. Но не можах да се придвижа по-нататък в разсъжденията си.

— Един и същ човек?

— Обзалагам се.

— Възможно ли е това да е част от някакъв акселеристки заговор?

— Трудно е да повярвам. Симпатизантите на акселеризма не разполагат с реално действаща организация, като се има предвид, че течението съвсем наскоро се завърна в Небесата. По-скоро заговор. Но най-вероятно да са действия на един единствен човек, неподкрепен от никаква организация.

— Какви други причини може да има?

— Вендета. Или някое дребно божество, което мечтае да се издигне в главен бог. Защо изобщо някой ще убие друг?

— Имаш ли конкретен обект за подозрения?

— Най-големият проблем, Яма, ще бъде не да се открият заподозрени, а да бъдат елиминирани. Предадоха ли ти вече разследването?

— Не съм уверен, че ще го направят. Може би. Но аз ще открия извършителя и който и да е той — ще го убия.

— Защо?

— Имам нужда да върша нещо, да…

— Да убиваш?

— Да.

— Съжалявам, приятелю.

— Аз също. Но това е моя привилегия — и намерение.

— Бих предпочел да не разговаряш с мен по тези въпроси. Те са строго поверителни.

— Няма да кажа на никого, ако и ти не кажеш.

— Уверявам те, че няма.

— Ще наглеждам кармичните изследвания — психотестуването.

— Точно него имах предвид.

— Довиждане, приятелю. Довиждане, Яма.

И Яма напусна Павилиона на Локапалите. А малко след това влезе богинята Ратри.

— Приветствам те, Кубера.

— Приветствам те, Ратри.

— Защо седиш тук в усамотение?

— Защото нямам с кого да споделя самотата си. А ти защо идваш — сама?

— Защото нямах с кого да разговарям — до този момент.

— Разговор ли търсиш, или съвет?

— И двете.

— Седни.

— Благодаря ти. Страхувам се.

— И може би си гладна?

— Не.

— Вземи си плод, ще ти налея и сома.

— Добре.

— От какво се страхуваш и как да ти помогна?

— Видях Бог Яма да излиза оттук…

— Да.

— И когато надзърнах в лицето му, осъзнах че той наистина е Бог на Смъртта и че на този свят има сили, от които дори боговете се страхуват…

— Яма е силен и той е мой приятел. Смъртта е могъща, и не е приятел никому. Той и тя съществуват заедно и това е странно. Агни също е силен и е Огънят. И той е мой приятел. Кришна може да бъде силен, ако пожелае. Той износва телата с невероятна скорост. Пие много сома, твори музика и преследва жените. Ненавижда както миналото, така и бъдещето. Той също е мой приятел. Аз съм последният от локапалите и не съм силен. Каквото и тяло да получа, то бързо затлъстява. По-скоро съм баща, отколкото брат на моите трима другари. Мога да възприема тяхната любов към алкохола, музиката и жените, защото тези неща са присъщи на живота и затова ги обичам не само като богове, но и като хора. Но Яма, ме плаши не по-малко от теб, Ратри. Когато приеме своя Облик, той се превръща във вакуум, който кара мен — нещастния дебелак, да трепери от ужас. И тогава той няма приятели. Така че, не се притеснявай, че се боиш от него. Ти знаеш, богиньо на Нощта, — когато някой бог е в затруднение, неговият Облик му се притичва на помощ, както например сега — над беседката се спусна здрач, макар да е далеч деня от своя край. Знай, че си срещнала един твърде разтревожен Яма.

— Той се върна толкова неочаквано.

— Да.

— Мога ли да попитам защо?

— Страхувам се, че това е тайна.

— Има ли нещо общо с Брама?

— Защо питаш?

— Мисля, че Брама е мъртъв. Боя се, че Яма е повикан, за да открие неговия убиец. Той ще ме намери, дори ако спусна над Небесата нощ, дълга столетия, а аз не смея да погледна в лицето на вакуума.

— А ти какво знаеш за това предполагаемо убийство?

— Мисля, че аз съм последната видяла Брама жив, или първата, която го е намерила мъртъв, в зависимост от онова, което означаваха неговите конвулсии.

— Опиши ми обстоятелствата.

— Вчера, рано сутринта го посетих в Павилиона, с надежда, че ще успея да го убедя, да превърне гнева си към нещастната Парвати в милост и да й позволи да се върне в Небесата. Казаха ми, че ще мога да го открия в неговата Градина за Наслаждения и аз се отправих натам…

— Казаха ти? Кой ти каза?

— Една от неговите жени. Не си спомням името й.

— Продължавай. Какво се случи после?

— Открих го в краката на синята статуя, която свири на виина. Тялото му се гърчеше. Беше спрял да диша. Малко след това се преустановиха и конвулсиите и той застина. Не се чуваха ударите на сърцето, не се долавяше и пулс. Тогава повиках частица от Нощта, увих се в сянката й и избягах от Градината.

— Защо не потърси помощ? Може би все още не е било твърде късно?

— Защото исках той да умре. Ненавиждах го за онова, което стори на Сам, за това, че изгони Парвати и Варуна и за начина, по който постъпи с Так архиваря, и за…

— Достатъчно, така ще ни отиде денят. Веднага ли напусна Градината, или се отби в Павилиона?

— Минах покрай Павилиона и видях същото момиче. Вдигнах за малко покривалото и й казах, че не съм успяла да открия Брама и че ще се върна по-късно… Той е мъртъв, нали? Какво да правя сега?

— Вземи си още един плод и отпий глътка сома. Да, той е мъртъв.

— Ще ме преследва ли Яма?

— Разбира се. Той ще потърси всички, които са били близо до местопрестъплението. Без съмнение, използвана е бързодействаща отрова, а ти си била там практически в момента на смъртта. Така че той ще те издири и ще те подложи на психотест — заедно с всички останали. Проверката ще потвърди твоята невинност. Ето защо те съветвам да изчакаш спокойно докато бъдеш задържана. Не казвай на никого за станалото.

— А какво да кажа на Яма?

— Ако те открие преди аз да открия него, разкажи му всичко, включително и това, че си говорила с мен — защото се предполага, че аз не знам нищо за случилото се. Смъртта на член на Тримурти винаги се пази в тайна колкото се може по-дълго, дори с цената на живота.

— Но нали Господарите на Карма ще го прочетат в паметта ти, когато се изправиш пред техния съд.

— Стига да не го прочетат в твоята днес. Информацията за смъртта на Брама ще остане достояние на възможно най-ограничен кръг. И тъй като най-вероятно именно на Яма ще поръчат, или вече са поръчали да проведе официално разследване, а той е създателят на психотеста, съмнявам се да допусне който и да е от хората на жълтото колело до машината. И все пак, трябва да съгласувам подобен подход с Яма — или да му го подскажа — незабавно.

— Преди да тръгнеш…

— Да?

— Каза, че само няколко души трябва да знаят за това, дори с цената на живота. Означава ли това, че аз…?

— Не. Ти ще живееш, защото аз ще те защитавам.

— И защо ще го сториш?

— Защото си моя приятелка.

Яма работеше с машината за психотестуване. Вече бе изследвал тридесет и седем заподозрени, които са имали достъп до Градината на Брама през изминалия ден преди убийството. От тях, единадесет бяха богове или богини, сред тях — Ратри, Сарасвати, Вайю, Мара, Лакшми, Муруган, Агни и Кришна.

Нито един от тридесет и седемте богове или хора не се оказа виновен.

Кубера стоеше редом с Яма и разглеждаше записите от психотеста.

— Сега какво, Яма?

— Не знам.

— Да не би убиецът да е бил невидим?

— Може би.

— Но не мислиш така.

— Не мисля.

— А ако подложим на психотест всички жители на Града?

— Ежедневно множество хора пристигат и напускат Града през многочислените входове и изходи.

— Идвало ли ти е на ум, че може да е някой от ракашасите? Те отново се скитат по света и както добре знаеш ни ненавиждат.

— Ракашасите не тровят своите жертви. Освен това, няма как да проникнат в Градината, защото е напръскана с репелент против демони.

— Тогава какво да правим?

— Ще се върна в моята лаборатория и там ще обмисля всичко.

— Мога ли да те придружа до Просторната Зала на Смъртта?

— Ако желаеш.

Кубера се отправи с Яма и докато Богът на Смъртта размишляваше, се зае за изучава записите от първите експериментални психотестове. Всичко в тях бе объркано и непълно, само Господарите на Карма разполагаха с пълни записи за живота на всички в Небесния град. Кубера естествено го знаеше.

Печатарската машина бе преоткрита в едно градче, наречено Кинсет, недалеч от река Ведра. Там се провеждаха и дръзки експерименти с нови канализационни системи. А освен това се явиха на сцената и двама забележителни храмови художници, един възрастен стъклар успя да създаде чифт бифокални очила и не спря до тук. С други думи, на лице бяха признаци, че в един от градовете-държави започваше ренесанс.

Брама реши, че е назрял моментът да тръгне на поход срещу акселеризма.

В Небесата бе свикан военен съвет, а из Храмовете в съседство с Кинсет бе изпратено съобщение да се готвят за свещена война.

Шива Разрушителят носеше символичен тризъбец, защото силата му се криеше в Огненосния жезъл, с който никога не се разделяше.

Брама — притежателят на златно седло и сребърни шпори, носеше сабя, щит и лък.

Новият Рудра се бе въоръжил с лъка и колчана на своя предшественик.

Бог Мара бе облечен с ослепително наметало, което непрестанно менеше цветовете си и никой не знаеше със сигурност какви оръжия носи и на каква колесница се е възкачил. Всеки, който го заглеждаше получаваше световъртеж, предметите около Съновидеца непрестанно меняха своята форма, неизменни оставаха само конете му, от чийто морди капеше кръв и падайки на земята, тези капки се превръщаха в дим.

След това, сред полубоговете бяха избрани петдесет и безуспешно се мъчеха тези избраници да обуздаят своите непослушни Атрибути, нетърпеливи да усилят своят Облик и да докажат способностите си в предстоящата битка.

Кришна отказа да участва в нея и се отправи в Канибурха да свири на своята флейта.

Намери го излегнат на тревистия склон недалеч от Града, с поглед вперен в обсипаното със звезди небе.

— Добър вечер.

Той извърна глава и кимна.

— Как вървят твоите работи, добри ми Кубера?

— Добре, Бог Калкин. А твоите?

— Много добре. Ще ме почерпи ли с цигара твоята импозантна персона?

— Никога не се разделям с тях.

— Благодаря ти.

— Огънче?

— Да.

— Песнопойна птичка ли беше онази, която кръжеше над Буда, преди мадам Кали да му разпори корема?

— Хайде да говорим за по-приятни неща.

— Ти уби слабия Брама, а на негово място дойде силен.

— Така ли?

— Ти уби силния Шива, но го замени равен по сила.

— Животът е пълен с изненади.

— Какво се надяваш да постигнеш? Отмъщение?

— Отмъщението е част от самоизмамата. Как може човек да убие онова, което нито живее, нито умира, а само съществува като отражение на Абсолютното?

— Трябва да призная, че се справяш чудесно с това, макар и да го наричаш пренареждане.

— Благодаря.

— Но защо го правиш?…Бих предпочел кратък отговор вместо трактат.

— Възнамерявах да изтрия от лицето на земята цялата небесна йерархия. Но изглежда че това намерение ще последва съдбата на всички благородни подбуди.

— Но все пак защо?

— Ако ми кажеш, как успя да ме откриеш…

— Съгласен. Хайде, казвай.

— Реших, че човечеството ще живее много по-добре без богове. Ако успея да се избавя от тях, хората отново ще имат отварячки за консерви и консерви, които да отварят и други подобни неща, без да се боят от гнева на боговете. Достатъчно дълго тъпкахме тези бедни нещастници. Исках да им дам възможност да бъдат свободни и да вършат онова, което искат.

— Но те живеят и живеят и живеят.

— Понякога да и понякога не. Така е и с боговете.

— Сам, ти си може би последният жив акселерист на света. Никой не би си помислил, че си и най-опасният.

— Как ме намери?

— Мина ми мисълта, че Сам би бил заподозрян номер едно, ако не беше мъртъв.

— А аз смятах, че смъртта ще е достатъчно алиби.

— След това се запитах, би ли могъл Сам по някакъв начин да избегне смъртта. Освен чрез смяна на тела, друга възможност няма. Кой, запитах се аз тогава, получи ново тяло в деня на смъртта на Сам? Само Бог Муруган. Тук логиката ми куцаше, защото това бе станало след смъртта на Сам, а не преди нея. За известно време оставих настрана този проблем. Ти — Муруган — беше сред тридесет и седемте заподозрени, чиято невинност бе доказана след психотестуване от Бог Яма. Помислих си, че съм тръгнал в погрешна посока, но изведнъж ми хрумна един много прост начин да проверя догадката си. Известно е, че Яма може да заблуди психотеста, тогава защо да не може и някой друг да го стори? И тогава си спомних, че Атрибутът на Калкин включва в себе си контрол над светкавиците и други електромагнитни феномени. Значи той би могъл да саботира работата на машината, за да не забележи тя злото. За да проверя моята догадка, трябваше да прегледам не какво е прочела машината, а как го е прочела. Подобно на линиите на ръката и отпечатъците от пръсти, всеки мозък излъчва своя строго индивидуална вълна. Дори след прехода в ново тяло, тази мозъчна матрица се пренася и се нанася в новия мозък-приемник. Независимо от мислите на изследвания субект, общата структура на записа остава постоянна. Сравних твоите записи, със записите на Муруган, които открих в лабораторията на Яма. И те бяха различни. Не знам как си успял да извършиш телопренасянето, но в едно съм сигурен — ти си онзи, за когото те мисля.

— Възхитен съм, Кубера. Кой друг още знае за твоите мъдри разсъждения?

— За сега никой. Но опасявам се, че Яма съвсем скоро ще се досети. Той винаги решава проблемите.

— Защо рискуваш живота си, като се разкриваш пред мен?

— Човек рядко достига до твоята — и моята — възраст, ако не притежава някои определени качества на ума. Знам, че ще ме изслушаш внимателно, преди да решиш да нанесеш удар. Знам също така, че няма да ми сториш нищо, защото онова, което ти казах е добро.

— И какво предлагаш?

— Изпитвам достатъчно симпатия към теб, за да ти позволя да се измъкнеш от Небесата.

— Не, благодаря.

— Искаш да победиш в следващото състезание, така ли?

— Да и ще го сторя така, както съм намислил.

— Как?

— Още сега ще се върна в Града и ще унищожа колкото се може повече от тях. Ако загинат по-голямата част от великите, останалите не ще успеят да задържат властта.

— А ако се провалиш? Какво ще стане тогава със света и с идеята, за която се бориш? Мислиш ли, че ще успееш да възкръснеш отново, за да я защитаваш?

— Не зная.

— Как все пак успя да се върнеш обратно?

— На времето бях обсебен от демон. По време на съвместния ни живот се сближихме и той ми каза, че е „подсилил моята аура“, за да мога да съществувам независимо от тялото. Спомних си за това едва когато видях проснато под мен на улицата моето собствено разкъсано тяло. Единственото място, където можех да се сдобия с ново тяло беше Павилионът на Боговете на Карма. Там в този момент беше Муруган, който настояваше да бъде обслужен. Както добре знаеш, силата ми е в електронасочването. След срещата с демона разбрах, че мога да използвам тази сила и без помощта на мозъка — всички връзки се изключват за един кратък миг, в който аз се прехвърлям в тялото на Муруган, а самия Муруган отива по дяволите.

— Твоята откровеност към мен не означава ли, че възнамеряваш да ме изпратиш след него?

— Съжалявам, добри ми Кубера, защото наистина те харесвам. Ала ако ми дадеш дума, че ще забравиш онова, което си научил и ще чакаш търпеливо да го открият другите, тогава ще ти позволя да си тръгнеш.

— Твърде рисковано.

— Знам, че никога досега не си нарушавал дадената дума, макар да си стар като хълмовете на небесата.

— Кой е първият бог, който ще убиеш?

— Естествено, Бог Яма, той вече е по петите ми.

— Тогава, Сам, преди това ще трябва да убиеш мен, защото той е мой брат-локапал и мой близък приятел.

— Аз ще съжалявам не по-малко от теб.

— Не ти ли се струва, че познанството ти с ракашасите е запалило в теб страст към хазарта?

— В какъв смисъл?

— Ако спечелиш ти — давам дума да мълча като гроб. Ако аз спечеля — тогава отлиташ с мен на гърба на птицата Гаруда.

— И в какво ще се състезаваме?

— Ирландски бой.

— С теб, дебели Кубера? Искаш да ми излезеш насреща — срещу това великолепно младо тяло?

— Да.

— Тогава удряй пръв.

На мрачния хълм, на далечния край на Небесата, Сам и Кубера стояха един срещу друг.

Кубера замахна и нанесе удар право в челюстта на Сам.

Сам се просна, полежа известно време неподвижно и после бавно се надигна.

Като потъркваше челюстта си, той зае първоначалното място.

— По-силен си, отколкото изглеждаш, Кубера — рече и отвърна на удара.

Кубера лежеше на земята и с мъка си поемаше въздух.

Опита се да се надигне, не успя, издаде болезнен стон и после направи повторен мъчителен опит.

— Не вярвах, че ще станеш — отбеляза Сам.

Кубера застана пред него, тъмна струйка се спускаше надолу по брадичката му.

Сам потрепна, когато видя че се приготвя за удар.

Кубера чакаше, поемайки дълбоко въздух.

Тичай надолу по сивата стена на мрака. Бягай! Под скалата. Скрий се! Яростта превръща червата ти на вода…

— Удряй! — извика Сам и Кубера се засмя и го удари.

Лежеше и трепереше, а гласовете на нощта се сливаха с песните на тревата и бръмченето на насекомите.

Трепери, като последния лист на есента! В гърдите ти е замръзнала бучка лед. Умът ти е изпразнен от мисли, само цветовете на страха се полюшват вътре…

Сам разтърси глава и се изправи.

Падай отново, свий се на топка и плачи! Така започва жизнения си път човек и така го приключва. Вселената е черна, въртяща се топка. Тя премазва всичко, до което се докосне. Ще премаже и теб. Бягай! Може би ще спечелиш миг, или дори час, преди да те настигне…

Той вдигна ръце пред лицето си, свали ги и погледна към Кубера.

— Ти построи стаята, наречена Страх — заговори Сам, — в Павилиона на Мълчанието. Сега вече си припомням твоята сила, най-стари от боговете. Но тя не е достатъчна.

Невидими коне се носят през мислите ти. Усещаш ги, по тропота на копитата. Всеки удар е болка…

Сам зае позиция и сви юмрук.

Небето над теб се разцепва. Всеки миг ще се отвори земята под краката ти. И каква е тази прегърбена, ужасяваща сянка, която се надвесва зад теб?

Юмрукът на Сам трепна, но той нанесе удар. Кубера се залюля, главата му отскочи встрани, но той не падна.

Сам стоеше пред него треперещ, докато Кубера замахваше за своя последен удар.

— Не играеш честно, най-стари от боговете — рече Сам.

Кубера се усмихна с окървавена уста и юмрукът му се понесе като гигантска черна топка.

Яма разговаряше с Ратри, когато нощната тишина бе разцепена от вика на Гаруда.

— Това никога преди не се е случвало — каза той.

Небесата бавно започнаха да се разтварят.

— Може би Бог Вишну излиза…

— Никога не го е правил през нощта. Когато преди малко говорих с него, той не спомена за подобно намерение.

— Тогава някой друг бог е дръзнал да яхне ездитната птица.

— Не! Към клетката, мадам! Може би ще ми потрябва твоята помощ.

И той я задърпа към стоманената клетка на Птицата.

Гаруда бе събудена и развързана, но качулката не беше свалена.

Кубера положи върху седлото тялото на Сам, който все още беше в безсъзнание.

После слезе по стъпалата и дръпна последната ръчка. Покривът на клетката се отдръпна встрани. После той взе дългата метална кука и се върна при стълбата. Миризмата на птицата го блъсна в носа. Гаруда се размърда неспокойно и изпърха с криле — два пъти човешки бой.

После, бавно, се надигна.

Докато се възкачваше на седлото, към клетката приближиха Яма и Ратри.

— Кубера! Що за лудост е това? — извика Яма. — Винаги си се страхувал от височината!

— Работата е спешна, Яма — отвърна той, — и сигурно ще измине цял ден, докато приготвят гръмотевичната колесница.

— Каква е тази работа, Кубера? И защо не вземеш гондолата?

— Гаруда е по-бърза. Ще ти разкажа всичко като се върна.

— Не мога ли да ти помогна?

— Не. Благодаря ти.

— А Бог Муруган може, така ли?

— В случая да.

— Вие двамата никога не сте се разбирали.

— И сега също. Но имам нужда от неговите способности.

— Приветствам те, Муруган!…Защо не отговаря?

— Той спи, Яма.

— Лицето ти е окървавено, братко.

— Имах малко премеждие.

— И с Муруган нещо е станало.

— Все същото.

— Тук нещо не е наред, Кубера. Почакай, ще вляза в клетката.

— Стой навън, Яма.

— Локапалите нямат власт един над друг. Ние сме равни.

— Стой навън, Яма! Вдигам качулката на Гаруда.

— Не го прави!

Внезапно в очите на Яма се появи блясък и той сякаш стана по-висок в червените си одежди.

Кубера се приведе напред и вдигна качулката от високата глава на Гаруда с дългата метална кука. Гаруда изви шия и нададе повторен писък.

— Ратри, — рече Яма, — спусни здрач пред очите на Гаруда, за да не вижда отново.

Яма се отправи към входа на клетката. Като гръмоносен облак се спусна мракът пред очите на Гаруда.

— Ратри! — извика Кубера. — Вдигни своя мрак и го спусни над Яма иначе всички сме загубени!

Ратри се поколеба за миг и сетне го послуша.

— Ела при мен, бързо! — продължи Кубера. — Качи се на Гаруда, ще дойдеш с нас. Ужасно ни трябва помощта ти!

Тя влезе в клетката и се изгуби в разширяващия се мрак, из който пипнешком си пробиваше път Яма.

Стълбата се полюшна и в следния миг Ратри се метна на седлото.

Гаруда нададе пронизителен писък и подскочи във въздуха, прободена от острието на заслепения Яма.

И те се понесоха в нощта, а под тях останаха Небесата.

Когато набраха височина, небесния купол започна да се затваря.

С нов вопъл Гаруда се понесе право към вратата.

Успяха да я преминат миг преди да се затвори напълно и Кубера потупа с благодарност Птицата.

— Къде отиваме? — попита Ратри.

— В Кинсет, недалеч от река Ведра, — отвърна той. — А това е Сам. Той е още жив. — Какво се случи?

— Той е онзи, когото издирва Яма.

— А няма ли да го потърси Кинсет?

— Без съмнение, мила моя. Без съмнение. Но докато го намери, ще имаме време да се подготвим.

В дните преди Великата битка, защитници се стичаха към Кинсет. Кубера, Сам и Ратри бяха предупредили жителите на града. В Кинсет вече знаеха за мобилизацията на околните области, но не се досещаха за възможността от небесни атаки.

Сам се зае с подготовката на войските, които щяха да се сражават с боговете, а Кубера взе онези, чийто противници щяха да са хора.

Черни доспехи бяха изковани за Богинята на Нощта, за която се казваше: „Пази ни от вълка и вълчицата и съхрани ни от крадеца-скитник, о Нощ!“

А на третия ден, пред палатката на Сам, в равнината отвъд града, се издигна огнен стълб.

— Това е Господарят на Адския кладенец, който идва да изпълни поетото обещание, о Сидхартха! — произнесе един глас вътре в него.

— Тарака! Как ме намери, как ме позна?

— Аз гледам в пламъците на твоето истинско същество, а не в плътта, която го обгръща. Забрави ли?

— Мислех, че си мъртъв.

— За малко. Тези двамата наистина пият живот с очите си! Дори животът на такъв като мен.

— Нали ти казах. Водиш ли твоите легиони?

— Да, водя ги.

— Добре. Скоро боговете ще предприемат своя първи удар.

— Зная. Много пъти посещавах Небесата, върху тяхната планина от лед и моите шпиони са още там. Знам, че се приготвят да тръгнат срещу теб. Събират и войска от човеци, за да им помогнат в битката. Макар че нямат нужда от тях, смятат че ще е полезно, ако хората участват в разрушаването на Кинсет.

— Да, напълно разбираемо — отвърна Сам като разглеждаше могъщият вихър от жълти пламъци. — Какви други новини ни носиш?

— Задава се онзи в Червено.

— Очаквах го.

— Идва към своята смърт. Аз трябва да го победя.

— Сигурно се е напръскал с репелент против демони.

— Тогава ще открия начин да го избегна или ще го убия от разстояние. Към полунощ ще е тук.

— Как ще се добере дотук?

— С летяща машина — не толкова голяма, колкото гръмотевичната колесница, която се опитахме да откраднем, но далеч по-бърза. Не мога да го нападна по време на полет.

— Сам ли е?

— Да — ако изключим машините.

— Машините ли?

— Много машини. Натъпкал е своята летяща машина с най-различна екипировка.

— Това хич не е на добре.

Огненият стълб се оцвети в оранжево.

— Но идват и други.

— Нали каза, че е сам.

— Вярно.

— Тогава изясни думите си.

— Другите не идват от небесата.

— А откъде, тогава?

— Пътувах много, след като ти напусна Небесата, скитах се нагоре-надолу по света и търсих съюзници сред онези, които също ненавиждат Божествения град. Между другото, в твоето предишно превъплъщение наистина се опитах да те спася от призрачните котки на Канибурха.

— Зная.

— Но боговете са силни — много по-силни от преди.

— Кажи ми — кой ни се притича на помощ?

— Бог Нирити Черният, който мрази всичко и най вече — Божествения град. Той изпраща хиляда неживи, за да се бият в равнината край Ведра. Обеща ни, че след битката оцелелите ракашаси могат да избират сред телата на неговите отгледани в инкубатори безмозъчни.

— Не ми се нрави да получавам помощ от Черния, но сега не съм в позиция да избирам. Кога ще пристигнат?

— Тази нощ. Но Далиса ще дойде преди тях. Усещам, че вече е наблизо.

— Далиса? Коя е…

— Последната от Майките на Ужасната Жарава. Тя единствена е успяла да се спаси в дълбините, когато Дурга и Бог Калкин нападнали техния дом край морето. Изпочупени били всичките й яйца и тя вече не може да мъти, но все още носи в себе си изгарящата мощ на морската жарава.

— И смяташ, че тя ще помогне на мен?

— Няма на кой друг. Тя е последната от нейния род. Би помогнала само на равен.

— Знай тогава, че онази, която наричаха Дурга, сега носи тялото на Брама и предвожда нашите врагове.

— Да, сега вече и двамата сте мъже. Ако Кали бе станала жена, може би щеше да е от другата страна. Но тя вече направи своя избор. Ти беше нейния избор.

— Това малко изравнява шансовете.

— Този път ракашасите ще доведат слонове, гущери и великански котки, за да ги насъскат срещу враговете.

— Добре.

— Призоваха и огнени елементи.

— Много добре.

— Далиса вече е тук. Тя ще чака на дъното на реката и ще се издигне, когато е необходимо.

— Поздрави я от мен — каза Сами се извърна да влезе в палатката.

— Обещавам.

Сам спусна завесата зад себе си.

Когато Богът на Смъртта се спусна над равнините край Ведра, Тарака, вождът на ракашасите се нахвърли върху него в образът на великата котка от Канибурха.

И веднага отскочи назад. Защото Яма се бе възползвал от репелента против демони и Тарака не можеше да се приближи към него.

Котката мигом избухна и се превърна в дъжд от сребристи прашинки.

— Смъртоносецо! — прокънтя глас в главата на Яма. — Спомняш ли си Адския кладенец?

И веднага над земята се издигна смерч от камъни, скални отломъци и пясък и се понесе право към Яма, който се уви в своя плащ, прикри очите си, но не помръдна.

Не след дълго смерчът изчезна.

Яма стоеше неподвижно. Земята около него бе покрита с разхвърляни камъни, но нито един не се въргаляше близо до него.

Яма свали плаща и впери поглед в огнения вихър.

— Що за магия е това? — отново се разнесе гласът. — Как съумя да устоиш?

Яма не откъсваше поглед от Тарака.

— А ти как се въртиш? — запита той.

— Аз съм най-великият сред ракашасите. И преди съм издържал на твоя смъртоносен поглед.

— А аз съм най-великият сред боговете. Аз издържах в Адския кладенец против цялата ви орда.

— Ти си слуга на Тримурти.

— Грешиш. Дойдох тук, за да се сражавам срещу Небесата в името на акселеризма. Страшна е омразата ми и затова донесох оръжия, които да използвам срещу Тримурти.

— В такъв случай, ще трябва да отложа за по-добри времена удоволствието от нашата схватка…

— И това ми изглежда напълно благоразумно.

— Без съмнение искаш да бъдеш отведен при нашия водач?

— И сам ще намеря пътя.

— Тогава, до нова среща, Бог Яма…

— Довиждане, ракашас.

Като огнена стрела се понесе в небето Тарака и скоро се изгуби от погледа.

Някои казват, че Яма е разгадал загадката, докато е стоял там — в голямата птича клетка, сред мрака и изпражненията. Други твърдят, че е повторил разсъжденията на Кубера малко по-късно, като е използвал записите в Залата на Смъртта. Каквато и да е истината, когато влязъл в палатката, разпъната на просторната равнина край Ведра, той поздравил намиращия се вътре с името Сам. А онзи положил ръка на своя меч и срещнал погледа му.

— Смъртоносецо, ти изпревари битката — поде Сам.

— Настъпиха някои промени — отвърна Яма.

— Какви?

— В моята позиция. Дойдох тук, за да се изправя против тиранията на Небесата.

— По какъв начин?

— С огън, стомана и кръв.

— И какво предизвика тази промяна?

— Разводи се появиха на Небесата. И предателства. И позор. Една господарка си позволи да отиде твърде далеч, Принц Калкин. И аз знам причината. Аз нито приемам вашия акселеризъм, нито го отхвърлям. За мен е важно само, че в момента това е единствената сила, която се противопоставя на Небесата. Като такава, аз се присъединявам към нея, стига да приемате моя меч.

— Приемам го, Бог Яма.

— И аз ще го вдигна срещу всеки от членовете на небесното войнство — с изключение единствено на Брама, с който не искам да се срещам.

— Съгласен.

— Позволи ми тогава, да водя твоята колесница.

— С удоволствие, но нямам такава.

— Но аз докарах със себе си колесница и то доста необичайна. Дълго време работих върху нея и още не е напълно завършена. Но и толкова стига. Трябва да я сглобя тази нощ, защото битката ще започне утре призори.

— И аз имах подобно предчувствие. Ракашасите ме предупредиха за приближаващите се части.

— Да, видях ги, докато летях насам. Главният удар ще дойде от североизток, през равнините. Боговете ще се присъединят малко по-късно. Отделни отряди, без съмнение, ще нападнат и от други посоки, включително и през реката.

— Ние контролираме реката. На нейното дъно се е спотаила Далиса, владетелка на Жаравата. Когато му дойде времето, тя ще вдигне голяма вълна, ще накара водата в реката да кипне и да прелее отвъд бреговете.

— Мислех, че Жаравата е изгасена!

— С нейно изключение. Тя е последната.

— Научих, че с нас ще се бият и ракашасите?

— Да и някои други…

— Кои?

— Приех помощта на отряд от безмозъчни твари, който ми изпраща Бог Нирити.

Яма присви очи и ноздрите му потрепнаха.

— Това не е добре, Сидхартха. Рано или късно той трябва да бъде унищожен. Не бива да си в дълг към него.

— Знам, Яма, но сега съм в отчаяно положение. Могат да пристигнат още тази нощ…

— Дори ако победим, Сидхартха, превземем Небесния град, потъпчем старата религия и освободим човечеството за индустриална революция — и тогава пак ще има опозиция. И първият, с когото ще трябва да се преборим е самият Нирити, който от векове чака да падне властта на боговете. В противен случай всичко ще започне отначало — а Боговете от Града имаха поне известен такт в своите греховни деяния.

— Мисля, че той щеше да ни се притече на помощ независимо дали го искаме, или не.

— Тогава този проблем ще остане за мен, когато възникне, разбира се.

— Това вече е политика. А аз не я обичам.

Сам наля в две чаши от сладникавото кинсетско тъмночервено вино.

— Предполагам, че Кубера ще се зарадва да те види тук — рече той, докато поднасяше чашата.

— С какво се занимава той? — запита Яма, като прие чашата и я пресуши на един дъх.

— Занимава се с подготовката на войските и преподава лекции по двигатели с вътрешно горене на местните учени — отвърна Сам. — Дори и да загубим, някои от оцелелите ще пренесат тези знания по света.

— Ако наистина ще им е от полза, може би трябва да учат не само устройство на двигатели…

— Той вече прегракна, говори по цели дни, а писарите се трудят неуморно, записвайки лекция след лекция — по геология, минно дело, нефтопреработване…

— Ако разполагахме с повече време с радост щях да му помогна. Дори десет процента от наученото да остане в паметта им ще е напълно достатъчно. Не за утре, или вдруги ден, но…

Сам допи чашата си и наля отново.

— Тогава, да пием за утрешния ден!

— За кръвта, Обуздателю, за кръвта и предстоящата сеч!

— Не забравяй, Смъртоносецо, че пролятата кръв може и да е нашата. Но ако преди това успеем да унищожим колкото се може повече врагове…

— Аз не мога да умра, Сидхартха, освен ако сам не го реша.

— Но как е възможно, Бог Яма?

— Нека и Смъртта да си има своите малки тайни, Обуздателю. Бих могъл да се откажа от правото си на избор в предстоящата битка.

— Както пожелаеш, Господарю.

— За твое здраве и дълголетие!

— И за твое.

Розова бе зората на битката, като зашлевено дупе на девица.

От реката се носеше лека мъгла. На изток блестеше Божественият мост, а отвъдния му край се криеше в отиващата си нощ и сякаш небето се разделяше от пламтящ екватор.

В равнината край Ведра очакваха своя час строените войски на Кинсет. Пет хиляди мъже, въоръжени с мечове, лъкове, пики и прашки. В първите редици бяха изведени хиляда зомбита, предвождани от живите стотници на Черния, които управляваха движенията им с барабанен ритъм; вятърът развяваше завързаните за шлемовете им черни кърпи.

Отзад бяха разположени петстотин копиеносци. Във въздуха потрепваха сребристите циклони на ракашасите. В утринния здрач, откъм джунглата долитаха ревовете на хищниците. Огнени елементи блестяха на клончетата на дърветата, по наконечниците на копията и върховете на знамената.

Нито едно облаче не се виждаше на небосклона. Тревата беше мокра от падналата роса. Въздухът бе прохладен, а почвата достатъчно мека, за да остават следи. Сиви, зелени и жълти тонове изпълваха пейзажа, Ведра миеше бреговете си, събирайки във водовъртежи окапалите листа. Казват, че всеки ден преповтаря накратко историята на света, изплувайки бавно от мрака и студа, събуждайки с първите лъчи на светлината и зараждащата се топлина, за да премигне в първия трепет на съзнанието, появилите се объркани емоции и блуждаещи мисли, които към обед придобиват устрем и ред, да се спуснат после към вечерния здрач, да се изгубят в неговата мистична светлина и да бъдат пометени от ентропията на поредната нощ.

И денят започна. Тъмна линия се появи в далечния край на равнините. Разнесе се зов на тръба и тази линия започна да се приближава.

Сам стоеше изправен на бойната колесница пред първата редица на неговата войска. Черните му доспехи блестяха на слънцето, в ръката си стискаше дълга сива смъртоносна пика. Смъртта, която стискаше поводите на колесницата, тихо пошепна:

— Първата атака ще е на гущеровата кавалерия.

Сам присви очи към далечната линия.

— Ето ги — рече Яма.

— Отлично.

Той даде знак с пиката и напред се понесоха ракашасите, като огромна вълна от ослепително бяла светлина. След тях тръгнаха в атака и зомбитата.

Когато бялата вълна се сблъска с черната линия полето се изпълни със зловещи викове, дрънкане на оръжия и съскане.

Тъмната линия спря, над нея се издигнаха смерчове от прах.

А после всичко бе заглушено от глъчката на пробуждащата се джунгла, когато във фланга на противника бяха хвърлени прогонените от нея хищници.

Под бавния, равномерен ритъм на барабаните зомбитата вървяха напред, пред тях се носеха огнените елементи и тревата изсъхваше там, откъдето минаваха.

Сам кимна на Смъртта и колесницата му се плъзна плавно напред, върху своята въздушна възглавница. Зад него се размърда и кинсетската армия. Самият Бог Кубера спеше мъртвешки сън в тайно укритие под града, след като се бе нагълтал със сънотворно. Яхнала черна кобила, зад първата формация препускаше Господарката Ратри.

— Атаката им бе отбита — отбеляза Смъртта.

— Да.

— Цялата им кавалерия е разпокъсана от свирепите животни. Все още не могат да възстановят своя боен ред. Ракашасите ги заливат с порои и лавини направо от небесата. А сега ги настигна и огнения поток.

— Да.

— Ще ги унищожим. В този момент пред тях се изправят безмозъчните създания на Нирити, стъпващи без страх като един човек, под ритъма на барабаните, ужасни и неумолими със своите празни черепни кутии. А като погледнат над главите им, те виждат нас, сред гръмоносен облак, виждат, че Смъртта кара твоята колесница. И все по-бързо туптят сърцата им, а хлад сковава мишците им. Виждаш ли как вилнеят сред тях зверовете?

— Да.

— Нека не тръбят победа от нашите редици, Сидхартха. Защото това не е битка, а сеч.

— Да.

Зомбитата избиваха всичко, което им се изпречваше на пътя, а когато падаха, не издаваха стон, защото им беше все едно, а и какво значат думите за мъртвата плът.

Те продължиха напред из полето, а срещу тях се носеше поредната лавина от вражески отряди. Но кавалерията беше разбита и пехотинците вече не можеха да устоят пред копиеносците, ракашасите, зомбитата и кинсетската пехота.

Управлявана от Смъртта, колесницата се врязваше в противниковите редове със своите наточени като бръснач остриета. Запратените по нея копия и стрели извиваха във въздуха и падаха далеч от бойната машина и нейния екипаж. Черни огньове проблясваха в очите на Смъртта, стиснала с ръце двата диска, с чиято помощ се управляваше машината. Отново и отново я насочваше безжалостно той в редиците на противника, а пиката на Сам ги жилеше като змийски език, докато се носеха през тях.

Изведнъж се разнесе сигнал за отстъпление. Но твърде малко бяха останали такива, които да го чуят.

— Изтрий очите си, Сидхартха, — рече Смъртта, — и построй наново войските. Дойде време да усилим атаката. Нека Мечоносецът Манджушри да даде сигнал за нападение.

— Да, Смърт, зная.

— Равнините са в наши ръце, но денят още не е свършил. Боговете наблюдават и преценяват силата ни.

Сам вдигна своята пика и войските се раздвижиха. После всички замръзнаха. Изведнъж изчезна вятърът, не се чуваше никакъв шум. Небето над тях синееше. Сиво-зелена беше утъпканата земя под краката им. В далечината се издигаше прашен облак като огромен призрак.

Сам огледа редиците и посочи с пиката напред.

И тогава се разнесе грохотът на гръмотевица.

— Боговете слизат на полето — рече Смъртта и погледна нагоре.

Високо в небето се носеше гръмотевичната колесница. Но върху тях не се посипваше пороят на разрушението.

— Защо все още сме живи? — запита Сам.

— Предполагам, че биха искали нашето поражение да е колкото се може по-позорно. Освен това, може би се страхуват да употребят гръмотевичната колесница срещу нейния създател — и с право.

— В такъв случай… — каза Сам и подаде на своята армия сигнал за атака.

Колесницата се понесе напред.

Отзад го последваха войските на Кинсет.

Отпърво посякоха изостаналите. После си пробиха път през гвардията, която се опитваше да ги спре. Под град от стрели изпомачкаха всички стрелци. И се изправиха лице в лице със светите рицари, които се бяха заклели да изравнят Кинсет със земята.

И тогава прозвучаха небесните тръби.

Редовете на рицарите се разтвориха.

А през отвора препуснаха петдесет полубожества.

Сам вдигна своята пика.

— Сидхартха, — обърна се към него Смъртта, — Бог Калкин никога не е бил побеждаван в битка.

— Зная.

— Нося със себе си Талисмана на Обуздателя. Онзи, когото изгориха на кладата на Края на света бе фалшификат. Запазих оригинала за да го изследвам, но досега нямах тази възможност. Спри за миг и ще ти го окача.

Сам вдигна ръце и Смъртта окачи на кръста му колана от черупки.

След това даде знак на кинсетската армия да спре.

Смъртта продължи напред, изправяйки го сам срещу полубожествата.

Над главите на някои от тях вече сияеха зачатъците на бъдещия им Облик. Други носеха странни на вид съоръжения, с които да фокусират своите Атрибути. Огнени езици се протегнаха към колесницата. Налитаха я буреносни ветрове. Удряха я скални отломъци. Сам размаха пиката и първите трима от опонентите му отхвръкнаха от седлата с отсечени глави.

Смъртта устреми към другите колесницата.

Страните й бяха покрити с остриета, а по скорост надвишаваше трижди скоростта на препускащ кон или гущер.

Мъгла се вдигна, докато летяха напред, мъгла от кървави пръски. Пресрещаха ги тежки копия, ала падаха далеч встрани. Ултразвукови писъци биха могли да разкъсат тъпанчетата им, ако не биваха заглушавани по някакъв начин.

С напълно безизразно лице, Сам бавно вдигна нагоре своята пика.

И изведнъж чертите му се изкривиха от ярост, а от върха на пиката блеснаха светкавици.

Изпепелени бяха множество гущери и техните ездачи.

Лъхна го миризмата на обгоряла плът.

Той се разсмя, а Смъртта насочи колесницата за поредната атака.

— Виждате ли ме? — извика към небесата Сам. — Гледайте тогава! И гледайте внимателно! Защото допуснахте грешка!

— Недей! — предупреди го Смъртта. — Твърде рано е! Никога не се подигравай с един бог, преди да си го съкрушил!

И отново се понесе колесницата сред редовете на полубожествата и никой не можеше да я докосне.

Разнесе се зовът на небесните тръби и свещената армия се хвърли на помощ.

Воините на Кинсет побързаха да ги посрещнат.

Сам стоеше изправен на колесницата, около която се сипеха копия и стрели, без да го засегнат. Смъртта забиваше машината в редовете на противника, ту като клин, ту като рапира. Сам пееше с цяло гърло, а от острието на пиката продължаваха да гърмят светкавици. Талисманът сияеше ослепително на кръста му.

— Ще ги смачкаме! — ревеше той.

— Срещу нас има само полубожества и обикновени хора — предупреждаваше го Смъртта. — Те все още изпитват нашата сила. Много малко са онези, които си спомнят истинската мощ на Калкин.

— Истинската мощ на Калкин? — запита Сам. — Тя нито веднъж не се е проявявала, о Смърт. През всичките векове от историята на този свят. Нека дръзнат сега да се изправят срещу мен и небесата ще оплакват телата им, а водите на Ведра ще се обагрят в кръв!…Чухте ли ме? Чухте ли ме, богове? Къде сте? Ще посмеете ли да излезете тук, срещу мен, на това поле?

— Не! — извика Смъртта. — Още не!

Отново над главите им премина гръмотевичната колесница.

Сам вдигна високо пиката си и ослепителни светкавици се понесоха към летящата машина.

— Не биваше да им разкриваш на какво си способен! Рано беше.

През грохота на боя, до него достигна напевния глас на Тарака.

— Идват нагоре по реката, Обуздателю! А друга част обсажда вратите на града!

— Извикай Далиса — нека се издигне и да накара водите на Ведра да закипят от зноя на Жаравата! А ти със своите ракашаси иди при вратите на града и разбий вражеските войски!

— Слушам, Обуздателю! — и Тарака изчезна.

Лъч ослепителна светлина изригна от гръмотевичната колесница и прониза редовете на защитниците.

— Време е — обяви Смъртта и размаха в знак своя плащ.

В задните редове, Ратри се надигна на стремената на своята врана кобила. Сетне отхвърли черния воал, който покриваше доспехите й.

И тогава от двете страни на бойната линия се разнесоха ужасени писъци, защото слънцето внезапно скри своя лик и над полето се спусна мрак. Светлият лъч, изригващ от дъното на колесницата отпърво отслабна, а сетне съвсем угасна.

Само едва доловима, неизвестно откъде идващо сияние ги окръжаваше, когато Бог Мара се появи на полето в своята колесница с променлива украска и непостоянни очертания, дърпана от ужасяващи на вид коне, които бълваха потоци от димяща кръв.

Сам се насочи към него, но на пътя му застанаха плътни редици от воини и преди да ги разкъса, Бог Мара вече се бе отдалечил, покосявайки всичко пред себе си.

Сам вдигна пиката и се прицели, но целта непрестанно губеше очертания и светкавиците му падаха ту пред, ту зад нея.

Някъде далеч, във водите на реката се появи бледа светлина. Тя бавно пулсираше и в един момент нещо, наподобяващо гигантски пипала раздвижи повърхността на реката.

Откъм града достигна шумът от битка. Въздухът беше изпълнен с летящи демони. Земята сякаш тръпнеше под нозете на безчислените воини.

Сам вдигна пиката си и отправи няколко светкавици в небесата, за да предизвика и други богове да слязат при него.

Наоколо в свиреп бой се мятаха чудовища от джунглата, разкъсвайки войници както от едната, така и от другата страна.

Зомбитата продължаваха своята неумолима сеч, под равномерния тътен на барабаните, а огнените елементи полепваха по обезглавените трупове, сякаш се хранеха от тях.

— Полубожествата са разбити — обяви Сам. — Да се заемем с Бог Мара.

Търсейки го те пресякоха цялото поле — покрай онези, които скоро щяха да се превърнат в трупове и други, които вече бяха такива.

И когато зърнаха менящите се цветове на колесницата, те се впуснаха след него.

Най-сетне той се обърна и ги посрещна в коридорите на мрака, където шумът на боя беше приглушен, сякаш идеше отдалече. Смъртта също дръпна юздите и те впериха пламтящи погледи един в друг през нощната тъмнина.

— Ще приемеш ли боя, Мара? — извика Сам. — Или искаш да те прегазим като побесняло куче?

— Не говори пред мен за своите родственици, кучетата и кучките, Обуздателю! — отвърна той. — Защото това си ти, нали, Калкин? Познах те по колана. И по начина, по който водиш сражението. По това, че твоите светкавици поразяват безогледно както врагове, така и съюзници. Значи, все пак по някакъв начин си оцелял?

— Да, аз съм — отвърна Сам и сведе пиката си.

— И виждам, че самият господар на леша дърпа поводите на твоята катафалка!

Смъртта вдигна лявата си ръка с длан обърната напред.

— Обещавам ти смърт, Мара, — рече той. — Ако не от ръката на Калкин, то със сигурност от моята. Ако не днес, то скоро.

Вляво от тях, пулсациите в реката ставаха все по-чести.

Смъртта се приведе напред и колесницата се понесе право към Мара.

Конете на Сънотвореца се изправиха на задните си крака и от ноздрите им бликна огън. После се хвърлиха напред.

Стрелите на Рудра ги намериха в мрака, но прелетяха край тях, без да докоснат Смъртта и колесницата и избухнаха недалеч, осветявайки всичко наоколо.

Някъде отдалеч се чуваше тежкият тропот и пронизителните викове на слоновете, гонени из равнината от ракашасите.

После се раздаде оглушителен рев.

И Мара се превърна в титан, а колесницата му придоби размери на планина. Конете му сякаш прескачаха вечността, докато галопираха към тях. Пиката на Сам бълваше светкавици като пръски на фонтан. Наоколо изви внезапна виелица и ги скова вледеняващия студ на междузвездното пространство.

В последния момент Мара отби колесницата си встрани и скочи от нея.

Врязаха се в борда й, разнесе се пронизително скърцане и после и двете машини се спуснаха на земята.

Около тях битката кипеше с оглушителен грохот, а пулсациите в реката бяха прераснали в ярко сияние. Вълна от кипяща вода прехвърли бреговете на Ведра и се понесе из полето.

Последваха нови писъци и дрънкането на оръжия се усили. Някъде в мрака едва доловима бумтяха барабаните на Нирити, а отгоре се разнесе странен звук, сякаш самата гръмотевична колесница пикираше право към тях.

— Къде изчезна? — извика Сам.

— Скри се — отвърна Смъртта. — Но няма да се крие вечно.

— Проклятие! Печелим или губим?

— Добър въпрос. За съжаление не знам отговора.

Вълни се блъскаха в страните на килнатата колесница.

— Можеш ли да я вдигнеш отново?

— Не и в тази тъмнина и с водата наоколо.

— Тогава какво ще правим сега?

— Ще се запасим с търпение и ще изпушим по една цигара — той се облегна назад и поднесе огънче към цигарата си.

Не след дълго един ракашас се приближи и увисна във въздуха пред тях.

— Обуздателю! — докладва той. — Новите отряди, които се приближават към града са пропити с онези гадост, която не ни позволява да се приближим към тях!

Сам вдигна своята пика и от острието му бликнаха светкавици. За един съвсем кратък миг бе осветено цялото бойно поле.

Навсякъде се въргаляха убити. На места имаше дори купчини от трупове. Някои и в смъртта си оставаха вкопчени в своя противник. Виждаха се и трупове на диви животни, сред които се прокрадваха няколко оцелели великански котки. Водата бе прогонила огнените елементи от труповете на убитите, които бяха покрити с тиня. Виждаха се затънали колесници и мъртви гущери. Единствено зомбитата продължаваха да крачат из полето и да убиват всичко живо, което им се изпречи на пътя. Едва доловим бе и ритъмът на барабана, който от време на време съвсем се изгубваше. Откъм града се носеше шумът на яростна битка.

— Намери жената в черно, — обърна се Сам към демонът, — и й предай да разсее мрака.

— Да — отвърна ракашасът и полетя обратно към града.

Слънцето блесна отново и Сам вдигна ръка над очите си, за да се прикрие от него.

Още по-ужасна изглеждаше кланицата под синьото небе и златистия мост.

На един хълм на отвъдния край на полето бе кацнала гръмотевичната колесница.

Зомбитата довършиха последните живи хора. После, докато се оглеждаха за нови жертви, тътенът на барабаните замря и те се свлякоха на земята.

Сам и Смъртта стояха в неподвижната колесница и оглеждаха полето наоколо за някакви признаци на живот.

— Нищо не помръдва — пръв заговори Сам. — Къде са боговете?

— Може би в гръмотевичната колесница.

Отново към тях се приближи ракашасът.

— Защитниците няма да удържат града — докладва той.

— Боговете присъединиха ли се към щурма?

— Там е Рудра и стрелите му всяват паника. Там са и Бог Мара, Брама — и още някои. Цари страшна бъркотия. Трябва да бързам.

— А къде е Господарката Ратри?

— Тя влезе в Кинсет и изчаква в своя Храм.

— А останалите богове?

— Не зная.

— Аз ще отида в града — каза замислено Сам — и ще помогна на защитниците.

— А аз ще се отправя към гръмотевичната колесница, — заяви Яма, — и ще видя дали не мога да я използвам срещу боговете. Ако още е в движение. Не успея ли, ще потърся Гаруда.

— Добре — кимна Сам и се издигна във въздуха.

— Желая ти успех! — извика Яма и скочи от колесницата.

— И на теб също.

И двамата, всеки по свой начин напуснаха касапницата.

Червените му ботуши потъваха безшумно в тревата нагоре по невисокия хълм.

Той преметна през рамо своето алено наметало и огледа с критичен поглед гръмотевичната колесница.

— Повредена е от светкавиците.

— Да — съгласи се Яма.

Погледна към опашката, където стоеше онзи, който го бе заговорил.

Като бронзови блестяха доспехите му, но не бяха изковани от бронз.

Сякаш бяха изплетени от безчислен брой змии.

На шлема си носеше бичи рога, а в ръката си стискаше тризъбец.

— Братко Агни, ето че се спусна сред хората.

— Вече не съм Агни, а Шива, Господарят на Разрушението.

— Носиш неговите доспехи върху своето ново тяло и си взел неговия тризъбец. Но никой не може толкова бързо да овладее тайните на този тризъбец. Ето защо на дясната ти ръка белее ръкавица, а на челото ти блестят защитни очила.

Шива вдигна ръка и смъкна очилата над очите си.

— Да, така е, наистина. Хвърли тризъбеца, Агни. Предай ми ръкавицата, твоя жезъл и очилата.

Другият поклати глава.

— Уважавам силата ти, Смъртоносецо, бързината, могъществото и уменията ти. Но сега си твърде далеч от всичките тези неща. Още преди да пристъпиш към мен и аз ще те изпепеля на място. Смърт, дойде време да умреш.

Той посегна към затъкнатия в пояса жезъл.

— Нима възнамеряваш да обърнеш дара на Смъртта срещу онзи, който ти го е дал? — докато говореше, в ръката му блесна кърваво-червеният ятаган.

— Сбогом, Дхарма. Идва краят на дните ти.

Той извади жезъла.

— В името на нашето едновремешно приятелство, — произнесе облеченият в червено, — ще ти даря живота, ако се предадеш.

Ръката с жезъла потрепна.

— Ти уби Рудра за да защитиш честта на жена ми.

— Направих го, за да защитя честта на локапалите. Сега аз съм Бог на Разрушението, едно цяло с Тримурти!

Той насочи Огненосния жезъл и Смъртта побърза да се прикрие с наметалото си.

Блесна светлина, толкова ослепителна, че на две мили от тях, защитниците на стените на Кинсет се зачудиха от какво е.

Първите нашественици проникнаха в града. Наоколо се виждаха пожарища, чуваха се писъци и шум от удари на метал в метал и метал в дърво.

Ракашасите събаряха цели сгради върху щурмуващите, към които не можеха да се приближат. Немногобройни бяха атакуващите, разредени бяха и редовете на защитниците. И двете сили бяха оставили своите най-добри войни на полето.

Сам стоеше на върха на най-високата кула и гледаше надолу, към превзетия град.

— Не можах да те спася, Кинсет — проговори той. — Опитах се, но не ми стигнаха силите.

Далеч под него, насред улицата, Рудра опъна своята тетива.

Сам го съзря и вдигна пиката.

Светкавици се спуснаха върху Рудра и стрелите му в миг избухнаха.

Когато димът се разсея, на мястото където бе стоял Рудра се виждаше малък кратер, а земята наоколо бе обгорена.

На един далечен покрив се появи Бог Вайю и призова ветровете, за да раздухат пламъците на пожарищата. Сам отново вдигна пиката си, но в следния миг десетки Вайювци стояха на десетки покриви.

— Мара! — призова го Сам. — Покажи се, ако смееш, Сънотворецо!

Наоколо се разнесе смях.

— Когато съм готов, Калкин, — проговори нечий глас сред облаците дим, — ще посмея! Но изборът ще бъде мой… Не ти ли се вие свят от височината? Какво ще стане, ако се хвърлиш надолу? Ще се притекат ли на помощ твоите ракашаси. Ще те спасят ли демоните?

И тогава върху всички сгради близо до Храма се спуснаха светкавици, но в отговор отново се разнесе смехът на Мара. И постепенно отслабна в далечината, докато наоколо се разгаряха нови пожари.

Сам приседна на покрива и се загледа в горящия град. Постепенно шумовете от битката утихваха. Пожарът покриваше всичко.

Главата му бе пронизана от остра болка. После отново и отново. Изведнъж болка разцепи и тялото му и той извика от изненада.

На улицата под него се бяха изправили Брама, Вайю, Мара и четири полубожества.

Той се помъчи да вдигне пиката, но ръката му потрепери, после пръстите му се разтвориха, пиката издрънча на покрива и изчезна.

Към него бе насочен скиптърът с вградения череп.

— Слез долу, Сам! — извика Брама и завъртя леко скиптърът, при което болката се усили. — Ти и Ратри сте единствените останали живи! Вие сте последните! Предайте се!

Той с мъка се изправи и вкопчи пръсти в блестящия пояс.

После се залюля и прецеди през здраво стиснатите си зъби:

— Добре! Ще се спусна сред вас като бомба!

И тогава небето потъмня, после блесна и отново потъмня.

Пронизителен вопъл надви пукотът на горящите сгради.

— Това е Гаруда! — извика Мара.

— Защо му е на Вишну да идва точно сега?

— Гаруда е открадната! Забравихте ли?

Огромната птица се спусна към горящия град като титаничен феникс, летящ към пламналото си гнездо.

Сам вдигна глава и в същия миг качулката падна пред очите на Гаруда. Птицата махна с крила и се понесе като камък право към мястото, където стояха изправени боговете.

— Червено! — извика Мара. — Ездачът носи червено!

Брама вдигна пред себе си блестящия скиптър и го насочи към главата на пикиращата Птица.

Мара махна с ръка и перата й сякаш бяха обгърнати в пламъци.

Вайю вдигна дланите си и ураганен вятър се спусна към нея.

Птицата нададе повторен писък, разтвори криле и забави падането си. Наоколо се суетяха ракашаси и я побутваха да продължи надолу. Скоростта на падане се забавяше, забавяше, но птицата не можеше да спре.

Боговете се разбягаха.

Гаруда се блъсна в земята и тя потрепери.

Сред перата на гърба й се появи Яма с ятаган в ръка, скочи, направи три крачки и рухна. Откъм близките руини дотича Мара, приклекна и го удари два пъти по шията с острото на дланта си.

Сам скочи преди втория удар, но не можа да стигне на време. Отново изпищя скиптърът и светът около него се завъртя. С отчаяни усилия се помъчи да забави падането си. Почти успя…

Земята бе на тридесет стъпки под него …двадесет… десет…

Изведнъж я обви гъста мътно-червена мъгла, после стана черна…

— Най-сетне Бог Калкин бе сразен в битка — каза някой с тих глас.

Брама, Мара и двамината полубогове наречени Бора и Тикан бяха единствените оцелели, които можеха да изнесат Сам и Яма от горящия Кинсет край река Ведра. Зад тях вървеше Господарката Ратри, със завързана на шията примка.

Отнесоха Сам и Яма при гръмотевичната колесница, която бе в още по-плачевно състояние, откакто когато бяха извършили принудително кацане — от едната й страна зееше голяма дупка и част от опашката й липсваше. Боговете оковаха своите пленници, като преди това свалиха Талисмана на Обуздателя и аленото наметало на Смъртта. След това изпратиха послание на Небесата и не след дълго няколко гондоли се спуснаха да ги приберат в Небесния град.

— Победихме — обяви Брама. — Няма го вече Кинсет.

— Скъпоструваща победа, струва ми се — отбеляза Мара.

— Но все пак победихме, нали?

— Но Черният отново е на свобода.

— Той искаше само да изпробва силите ни.

— И какво ли си мисли сега? Та ние изгубихме цяла армия! И няколко божества в добавка!

— Затова пък победихме Смъртта, ракашасите, Калкин, Нощта и Майката на Жаравата. След такава победа Нирити едва ли ще дръзне да вдигне ръка срещу нас.

— Всемогъщ е Брама — произнесе Мара и се извърна.

Повелителите на Карма бяха призовани да съдят пленените.

Господарката Ратри беше изгонена от Града и обречена на вечно пребиваване в света на хората и на превъплъщения в закръглени тела на средна възраст, лишени от всякаква женска привлекателност, които в никакъв случай да не могат да приемат нейния Облик или да издържат мощта на Атрибутите й. Тази милост й бе оказана, защото решиха, че се е присъединила към заговорниците случайно, доверявайки се на по-опитния Кубера.

Когато наредиха да изправят пред съда Бог Яма, в килията откриха само мъртвото му тяло. Оказа се, че в чалмата му била скрита малка метална кутия, която избухнала.

Господарите на Карма извършиха аутопсия.

— Щом е искал да умре, защо не е взел отрова? — запита Брама. — Много по-лесно би било да скрие в себе си таблетка, отколкото кутия.

— Теоретически е възможно, — каза един от Повелителите, — някъде по света той да има второ тяло, в което е възнамерявал да се пренесе с помощта на самовзривяващо се след работа устройство.

— Възможно ли е да се направи подобно нещо?

— Не, разбира се. Апаратурата за прехвърляне е обемиста и сложна. Но Яма не веднъж се е хвалил, че може да направи каквото си поиска. Веднъж се опита де ме убеди, че е възможно създаването на подобен миниатюрен механизъм. Ала контактът между двете тела трябва да е непосредствен, чрез множество кабели и жици. Нито един механизъм с подобни размери не може да генерира необходимата енергия.

— А кой ви построи машината за пситотестуване? — запита Брама.

— Бог Яма.

— А кой дари на Шива гръмотевичната колесница? Огненосния жезъл на Агни? Всепоразяващия лък на Рудра? Тризъбеца? Ослепителното копие?

— Яма.

— Тогава искам да ви съобщя, че примерно по същото време, когато е било активирано това устройство, от само себе си се е включил Главният генератор в Просторната Зала на Смъртта. Работил е около пет минути, след което се е изключил.

— Енергия за излъчване?

Брама вдигна рамене.

— Време е да изправим пред съда Сам.

Така и направиха. И тъй като вече веднъж вече бе умирал и това не бе дало необходимия резултат, този път решиха да не се ограничават само със смъртна присъда.

И той беше трансмигриран. Но не в друго тяло.

Издигнаха радиопредавателна кула, сетне упоиха Сам и го скачиха с трансфериращите кабели, но нямаше друго тяло. Кабелите водеха към преобразувателя на кулата.

И излъчен бе неговият атман нагоре през разтворения купол право в огромния магнитен облак, който обгръща планетата и се нарича Божествения мост.

А след това го дариха с уникалната чест да го погребат за втори път в Небесата. Заедно с него изгориха и трупът на Бог Яма, и докато наблюдаваше виещите се над кладата кълбета дим, Брама се чудеше къде ли се намира той в момента.

— Буда потъна в нирвана — възвести Брама. — Молете се в храмовете! Пейте на улиците! Величествено беше неговото възвисяване! Той реформира старата религия и сега сме по-съвършени от когато и да било! И нека всички, които не мислят така да си спомнят Кинсет!

Така и беше.

Ала не можаха да открият Бог Кубера.

Свободни бяха демоните.

И Нирити беше силен както никога.

А по света се скитаха хора, които помнеха бифокалните очила и шумящите клозети, знаеха за нефтопреработването и двигателите с вътрешно горене и за денят, в който слънцето бе отвърнало лицето си от правосъдието на Небесата.

А Вишну заяви, че пустинята най-накрая е проникнала в Града.