Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Night in the Lonesome October, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 58 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2021)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЕДНА НОЩ ПРЕЗ САМОТНИЯ ОКТОМВРИ. 1994. Изд. Весела Люцканова, София. [Фантаст.] роман. Превод: от англ. Владимир ГЕРМАНОВ [A Night In The Lonesome October, Roger ZELAZNY]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 224. Цена: 45.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция на препинателни знаци

31-и октомври

И така, денят настъпи — облачен, с лек северен вятър. Казах си, че не съм неспокоен, че както подобава на стар и опитен участник, стомахът ми не се вълнува от острите бодвания на очакването, пристъпите на тревога и вълните чист страх. Само че слязох в избата, за да направя обиколката си, и едва тогава си спомних, че това не се налага. Проверявах съставките и пособията ни отново и отново.

Най-накрая излязох и посетих къщата на Лари. Беше си тръгнал от горичката, нямаше го и у дома.

Отидох да потърся Грималкин, открих я и излязохме заедно.

Дълго вървяхме мълчаливи и най-накрая тя заговори:

— Знаеш ли, че ти и Джак ще сте единствените затварачи?

— И на мен така ми се струва — отвърнах.

— Съжалявам.

— Няма нищо.

— Аз и Джил днес следобед ще ходим на среща в къщата на викария. Морис и МакКаб също ще бъдат там.

— О!? Обсъждане на стратегията?

— Нещо такова.

Изкачихме се на Кучешко гнездо и се огледахме. Пред големия камък с надписите бе издигнат каменен подиум, напомнящ олтар. Отгоре бяха наредени тежки дъски. Встрани вече бяха натрупани подпалки.

— Ето тук — каза Грималкин.

— Да.

— Ще протестираме срещу жертвоприношението.

— Добре.

— Мислиш ли, че Лари ще успее да направи, каквото е намислил?

— Не знам.

Спуснахме се надолу по друга пътека и открихме още безформени следи.

— Какво ли ще стане с едрия тип сега? — попита Грималкин. — Изпитвам съжаление към него. Онази вечер, когато ме вдигна, не искаше да ми направи нищо лошо. Сигурна бях.

— Още един изгубен — отбелязах аз. — Да, тъжно!

Походихме още малко мълчаливо.

— Искам да съм близо до теб в дъгата — каза тя. — Струва ми се, че викарият ще е в левия край, до него ще са Морис и МакКаб, а по-нататък Текела и Нощен вятър. След това — Джил. Аз ще бъда три крачки напред. Това значи, че Джак и ти ще сте до нас.

— О!?

— Да, аз работих за това подреждане. Ти трябва да си вдясно от мен и малко по-назад, тоест, вляво на Джак.

— Защо?

— Защото, ако стоиш вдясно от него, може да се случи нещо лошо.

— Откъде знаеш това?

— Моята мъдрост.

Замислих се. Старият котарак от Страната на сънищата очевидно беше на нейна страна, а тя щеше да отваря. Ето защо той би могъл да ми готви някакъв капан. Въпреки всичко забележките му по отношение на Старите изглеждаха почти пренебрежителни, а и към мен прояви симпатия. Разумът стигаше дотук. Нататък трябваше да се доверявам на чувствата си.

— Добре, ще застана така.

Когато приближихме нашия район, аз казах:

— Ще отида да видя дали Лари се е върнал. Искаш ли да дойдеш?

— Не. Тази среща…

— Добре. Е… всичко беше чудесно…

— Да. Никога досега не съм познавала куче толкова отблизо.

— Аз също котка. Ще се видим по-късно, тогава.

— Да.

Тя тръгна към дома си. Аз претърсих имението на Лари още веднъж, но не открих признаци, че се е върнал.

По пътя към къщи чух, че някой съска името ми от някакъв буренак.

— Смрък, стари приятелю! Радвам се да те видя! Бях тръгнала към теб… добре че ми спести разкарването…

— Негасена вар! Какво правиш?

— Ходя в онази овощна градина, за да ям от онези… — отвърна тя. — А в началото се отбих само за малко…

— Защо искаше да ме видиш?

— Научих нещо. Исках да ти го кажа.

— Какво? — попитах аз.

— Пипнала съм лошия навик от Растов, предполагам. Имам чувството, че сменям кожата си.

— Не я сменяш.

— Знам. Но наистина го харесвах. Когато те оставих тогава, отидох в овощната градина и започнах да ям от ферментиралите сливи… Чувствах се… добре с него. Някой имаше нужда от мен. Сега почти не останаха плодове. Ще се съвзема, ще се оправя… Но той ще ми липсва. Беше добър човек. Викарият му видя сметката… Нощен вятър ми каза. Искал да стесни кръга. Затова Графа пък очистил Оуън… за да предупреди викария да внимава. Вие ще се справите с него, нали?

— Вар, струва ми се, че сливите са ти дошли множко. Оуън беше убит, след като промушиха Графа.

— Умно, нали? Точно това исках да ти кажа. Той ни заблуди. Все още е тук.

— Какво?! Как?

— Когато достигнах връхната точка на порока си снощи, изведнъж се почувствах много самотна. Не исках да съм самотна, така че тръгнах да търся някого… нещо… светлини, движение, звуци. Отидох до циганския бивак и мястото се оказа чудесно. Свих се под един фургон и смятах да прекарам нощта там. Да го проспя… Само че откъм фургона дочух разговор, който ме накара да пропълзя между дъските на пода и да се кача горе. Случайно бях избрала най-важния фургон. Имаше дори двама стражи. Понякога говореха на техния си език, понякога на английски. По-младият имаше нужда от още практика. Дори намерих отвор, през който виждах ковчега.

— Той е при циганите?

— Да. Пазят го през деня, докато спи, пазят ковчега му вечер, когато излиза.

— Значи ни е изиграл! Облякъл е скелета с дрехите си и сам го е промушил!

— Да. Онзи скелет си е бил там.

— И затова пръстенът го нямаше!

— Да и не е рискувал. Всеки, който би намерил останките, щеше да си помисли, че който го е промушил, е взел и пръстена.

Почувствах ледени тръпки.

— Вар, той направи това след смъртта на луната, нали?

— Да. Изчисленията ти ще останат непроменени.

— Добре. Но не разбирам едно… Графът е убил Оуън, защото викарият е убил Растов. Оуън беше отварач. Означава ли това, че Графа е изпитвал определени симпатии? Или просто е искал да сплаши викария, за да попречи на насилието да се разпространява още повече?

— Не знам. Нищо не се каза по въпроса.

Изръмжах тихо.

— Объркана история — казах аз.

— Сега знаеш всичко, което и аз.

— Благодаря ти. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не. Наистина излязох от Играта. Благодаря ти.

— Късмет, Вар.

Чух как отпълзява.

Този следобед преваля и дъждът спря малко след залез. Излязох навън, за да погледна луната и Бубо дойде с мен. Облаците все още я закриваха и успяхме да видим само голямото светло петно върху тях на изток. Вятърът беше леден.

— Значи това е то? — каза той. — До утре сутринта всичко ще е решено.

— Да.

— Ще ми се да бях играл през цялото време.

— Желание при пълнолуние. Може и да се окаже вярно. Всъщност ти участваше по някакъв начин. Разменяше информация, наблюдаваше развитието на нещата… както всички останали.

— Да, но не правех важни неща, като вас.

— Малките неща са по-важни… като се вземат вкупом. Те определят крайната ситуация.

— Предполагам, че е така. Да, беше забавно. Мислиш ли… дали бих могъл да дойда? Бих искал да гледам, когато се случи, да видя какво ще стане.

— Съжалявам — отвърнах. — Не можем да поемем отговорност и за цивилен. Струва ми се, че нещата доста ще загрубеят.

— Разбирам — каза той. — Предполагах, че ще отговориш така, но трябваше да попитам.

След малко го оставих там, загледан към небето. Луната все още не се виждаше.

И така…

Разбира се, аз и Джак тръгнахме преди полунощ — той беше с топло палто и носеше голяма чанта, в която беше оборудването. В другата си ръка държеше няколко дърва за огъня. Излязохме, без да си направи труда да заключи вратата.

Небето започваше да се прояснява и въпреки че луната все още не се виждаше, отблясъкът й през облаците бе достатъчен, за да освети пътя ни. В гърбовете ни духаше студен, влажен вятър.

Скоро пред нас се извиси Кучешко гнездо и Джак реши, че трябва да се изкачим по източния склон.

Изкачихме се и когато видяхме върха, над камъка с надписите вече се издигаше сияние. Приближихме и заварихме викария Робъртсън, Морис и МакКаб да раздухват малък огън, който очевидно бяха запалили съвсем скоро. Ухото на викария сега беше без превръзката и на светлината в него се виждаха две перфорации. Купчината дърва бе много по-голяма, отколкото когато бяхме тук с Грималкин.

Огънят е важна част от работата ни. Произлиза още от мъгливите древни простори на дейността ни. И двете страни го изискват, така че в този смисъл той е неутрален инструмент. След полунощ гори в повече от един свят и ние можем да добавяме към него нещата, които увеличават личната ни сила и служат на целите ни. Той привлича същества от други светове, симпатизиращи на някоя от двете страни, също така и неутрални духове, които могат да бъдат спечелени, докато трае церемонията. През него могат да минават гласове и видения, така че той служи за нещо като вторично място за проявление, което допълва основния отварящ се обект. Обичайно е всички да носим материал, за да го подхранваме и той взаимодейства с нас по време на ритуала. Например, аз бях препикал една от нашите пръчки няколко дни преди това. Понякога огнените езици са се втурвали срещу участниците, а си спомням и един случай, когато един от тях бе защитен от специално появила се плътна огнена стена. Освен това става за изгаряне на улики и не на последно място, върши добра работа, ако се случи студена нощ.

— Добър вечер — поздрави Джак, когато наближихме и добави дървата към останалите.

— Добър вечер, Джак — отвърна викарият, а Морис и МакКаб кимнаха.

Линет лежеше на олтара по гръб, с обърната към нас глава. Очите й бяха затворени и дишаше бавно. Добре упоена, разбира се. Беше с дълга бяла дреха, а косата й бе разпусната. Извърнах глава. Явно не бяха уважили протеста. Подуших въздуха. От Джил и Грималкин все още нямаше и следа.

Огънят забумтя по ярко. Джак остави чантата си и отиде да помага край него. Реших набързо да огледам околността и направих голяма обиколка. Нямаше нищо необикновено. Върнах се и се втренчих в големия камък. Точно тогава единия край на луната се показа иззад облаците и го обля със светлина. Надписите отново станаха видими — тъмни, на осветената повърхност. Седнах до чантата на Джак.

Викарият беше с черна пелерина, която шумолеше, когато ходеше. Тя не можеше да скрие факта, че той е нисък, въздебел човек и нито добавяше, нито отнемаше от заплашителността на вида му. Всичко бе изписано на лицето му, с напрегнатото изражение на овладяна маниакалност. Очилата му удвояваха луната.

Под общите грижи огънят доби значителни размери. Викарият първи хвърли нещо в него — малък пакет, който запращя и запламтя в синьо. Подуших. Долових билки, които бях срещал и преди. Морис добави два други пакета, които според мен съдържаха кости. Джак хвърли един много малък, който загоря със зелен пламък. Аз хвърлих своя, заедно с препиканата пръчка. Луната се показа изцяло иззад облаците.

Викарият застана до камъка и се втренчи в надписа, без нито веднъж да погледне към заварената си дъщеря. След това отстъпи назад, обърна се наляво, направи още няколко крачи и отново се обърна към камъка. Донагласи позицията си и надраска земята с петата на ботуша си.

— Аз ще застана тук — каза той и погледна Джак.

— Не възразявам — отвърна Джак. — Предполагам, че сътрудниците ти ще бъдат вдясно от теб?

— Това имах предвид. Морис — тук, МакКаб — вдясно от него, след това Джил.

Джак кимна, точно когато една черна сянка премина пред луната. Миг по-късно Нощен вятър се спусна от небето и кацна върху купчината дърва за огъня.

— Здравей, Смрък — поздрави той. — Искаш ли да се смениш?

— Не, благодаря. А ти?

Той направи едно от необикновените завъртания на главата си.

— Мисля, че не, особено след като ви превъзхождаме във всяко едно отношение.

Малко след това Текела кацна на рамото на викария с грачене.

— Здравей, Нощен вятър! — каза тя.

— Желая ти добра Игра, сестро — отвърна бухалът.

Тя ме погледна и извърна глава. Не каза нищо. Нито пък аз.

Всички добавяха дърва и предмети към огъня. След малко сложиха два доста големи пъна. От тях заиграха многоцветни пламъци, скоро повърхността им почерня и те се запалиха. До ноздрите ми достигаха всевъзможни миризми — на кости, билки, анатомични изрезки — човешки и всякакви други. В огъня хвърлиха и две шишенца течност, която започна да ври, да изпуска тежък, кълбест дим и от време на време да припламва ярко. Сред пращенето на огъня се разнесе сюблимен шепот.

Чух стъпките на Джил по склона дълго преди да се появи самата тя. Когато се появи, бе трудно да се различи на фона на нощното небе, тъй като бе с черна пелерина с качулка, наметната върху дълга черна рокля. Изглеждаше по-висока и по-стройна. Носеше Грималкин на ръце и я остави веднага, щом стигна на равното място.

— Добър вечер — поздрави тя всички. И четиримата мъже отговориха.

— Здрасти, Смрък — каза Грималкин и застана до мен. — Огънят вече е добър.

— Да.

— Както виждаш…

— Не приеха възраженията ви.

— Откри ли Лари?

— Не.

— О, ужас!

— Има и резервен план — казах аз и в този момент дойде Нощен вятър, за да я поздрави.

Изпитвах силно желание да вия срещу луната. Беше толкова достойна за вой! Но се въздържах.

До ноздрите ми дойде аромат на тамян. Джил бе започнала да хвърля пакетите си в огъня. Луната приближаваше средата на небесния свод.

— Как ще разберем кога е време да започнем? — попита ме Грималкин.

— Когато можем да разговаряме с хората.

— Разбира се.

— Как е гърбът ти?

— Сега е добре. Ти изглеждаш във форма.

— Добре съм.

Известно време наблюдавахме огъня. Добавиха още един пън и нови пакети. Миризмите представляваха сладникаво прелъстителен букет. Сега пламъците достигаха до по-високо, променяха цветовете си постоянно, трептяха на вятъра. Някъде от вътрешността им долитаха остри, звънки звуци, дочуваха се гласове. Обърнах се встрани и погледът ми бе привлечен от друг източник на светлина. Надписът започваше да свети. Луната над нас бе достигнала средата на небето.

— Джак, чуваш ли ме? — повиках го аз.

— Съвсем ясно, Смрък. Добре заварил в полунощ. Какво си наумил?

— Само проверявам колко е часът — отвърнах аз.

Забелязах, че Нощен вятър разговаря с Морис и МакКаб, Текела с викария.

— Струва ми се, че е време — каза Грималкин, — да заемем местата си.

— Време е — отвърнах аз.

Тя отиде да повика Джил, която тъкмо хвърляше в огъня последния си пакет. Въздухът над цветните му пламъци бе изкривен, тъй като гореше на повече от едно място едновременно и в трептящата мараня наоколо се виждаха някои от тези други места. Някъде от север дочух виене на вълк.

Викарият застана на мястото, което бе отбелязал. Морис и МакКаб отидоха и заеха позиции в дясно от него. След това Джил застана до МакКаб, а Грималкин до нея, но три котешки стъпки напред. Аз отидох близо до нея, а Джак вдясно от мен. Редицата ни беше извита около камъка с надписите, а Джак и викарият бяха един срещу друг. Олтарът с упоената Линет беше на около десет стъпки от мен.

Някъде от диплите на дрехата си викарият извади петостенната купа и я постави на земята пред себе си. После извади и иконата на Алхазред, която подпря на скалата вляво, обърната към светещия камък. Нощен вятър промени местоположението си и застана зад купата. Винаги започват отварачите, а работата на затварачите е да реагират.

Чантата на Джак, вдясно от него, вече беше отворена, защото бе вадил съставки за огъня, но въпреки това се наведе и я разтвори още, за да може да бърка вътре лесно.

МакКаб се наведе и постла на земята пред себе си парче бял плат. Тъй като беше ветровито, той затисна ъглите му с малки камъни. После, от украсената с орнаменти ножница, висяща на колана под дрехата му, той извади дълго, тънко острие, което ми заприлича на жертвен кинжал. Остави го върху плата, с острие към олтара.

В този момент луната изчезна. Вдигнахме очи нагоре към тъмната сянка, която я бе закрила и бързо се спускаше към нас. Морис изкрещя пронизително. Сянката променяше формата си, сякаш обвита от воал. След миг луната засвети отново и късчето среднощно небе застана на земята до Джак. Тогава видях преплитащото погледа преобразяване, за което ми бе говорила Грималкин — едновременно тук и там, черна вихрушка, плющене, — Графа застана до Джак, с абсолютно злата си усмивка и сложи лявата си ръка върху рамото му. Пръстенът личеше ясно в полумрака.

— Аз съм с него — каза той, — за да ви попреча.

Викарият Робъртсън го погледна и облиза устни.

— Мислех си, че някой от твоя вид ще е по-склонен да приеме нашата позиция в спора — каза той.

— Харесвам света такъв, какъвто е — отвърна Графа. — Моля, да започваме!

Викарият кимна.

— Да започваме. И да доведем нещата до уместния им край. Да отворим портата!

Графа хвърли в огъня клонка и малко пакетче. Пламъците ги обгърнаха в многоцветния си танц, с пукане и звън, прогаряйки дупка в нощта, през която долитаха монотонни, припяващи гласове. Около нас непрекъснато прелитаха сенки, обгръщаха олтара и камъка със старинните надписи. Отново чух виенето, този път много по-близо.

Вдигнах очи към викария и видях, че трепна. Но бързо се съвзе и направи началния жест. Бавно, дълбоко, произнесе заклинателна дума. Звукът сякаш увисна във въздуха.

Надписът върху камъка засвети малко по-ярко и видях, че на повърхността му — едва доловимо — започва да се очертава правоъгълният, приличащ на врата отвор, през който с Грималкин бяхме попаднали в Страната на сънищата.

Викарият повтори думата и правоъгълникът се оформи изцяло.

Сякаш в отговор, сред припяващите гласове оттатък дочух възгласа: „Я-а! Шуб-Нигурат!“ Малко по-напред от мен Грималкин бе застанала на крака, напълно неподвижно.

Викарият се обърна и вместо да продължи церемонията, бавно тръгна към белия плат, върху който бе жертвения кинжал. Иконата на Алхазред зад гърба му също бе започнала да свети. Той коленичи, взе ножа и го целуна. После се изправи и се обърна към олтара. Текела все още беше на рамото му.

Тогава, вдясно от мен, отвъд Джак и Графа, чух шум. Приближаваше друга тъмна сянка.

Викарият бе направил само една крачка, когато голям сив вълк се втурна покрай огъня към олтара. Лари Талбът изглежда бе успял да овладее лудостта.

Той стисна момичето за рамото със зъби, свлече го от олтара и започна да го тегли към мястото, от където бе дошъл с бързите, умели движения, които вече бях виждал.

Тогава отекна изстрел. Лари се олюля и високо на лявото му рамо се появи тъмно петно, което бързо нарастваше. В ръката на викария видях димящ револвер. Лари продължи веднага и викарият стреля пак.

Този път кръв се появи на главата му. Той простена и изпусна Линет от устата си, свлече се на земята и отблясъците от огъня и сенките заплуваха над него. Припяването продължаваше. Я-а! Шуб-Нигурат! — на фона на причудлива музика. Викарият натисна спусъка отново. Чу се щракане, но не изстрел. Той го приближи до себе си и завъртя барабана. Изведнъж оръжието изтрещя й куршумът вдигна прахоляк край южната страна на олтара. Викарият го захвърли ядосано. Изглежда бе отлял само три куршума. Домашно направени куршуми.

— Занесете я обратно на олтара — заповяда викарият.

Морис и МакКаб веднага напуснаха местата си и закрачиха към безжизненото момиче. Хълбоците на Лари все още се издигаха и отпускаха тежко, но очите му бяха затворени. Главата, гърдите, раменете му бяха облени в кръв.

— Спрете! — извика Графа. — Забранено е на играчите да местят жертвата, след като церемонията е започнала!

Викарият се втренчи в него. Морис и МакКаб спряха и започнаха да гледат ту единия, ту другия.

— За първи път чувам подобно нещо — отвърна викарият.

— Това е част от традицията — намеси се Джак. — Жертвата винаги трябва да има възможност за спасение… дори и толкова малка. Може да се отдалечи, доколкото успее, ваше право е да я спрете. Но мястото, където падне, става олтар. Постъпите ли иначе, ще нарушите схемата, която сме създали. Последствията може да са катастрофални.

Викарият се замисли за миг, след което каза:

— Не ви вярвам. Вие сте по-малко от нас. Блъфирате, за да ме затрудните. Морис, МакКаб, върнете я на олтара!

Те тръгнаха и тогава Графа направи крачка напред.

— В подобни случаи — каза той, — на противниците се разрешава да предотвратят оскверняването.

Някъде в далечината чух тежки стъпки, но те сякаш минаваха край хълма, а не се приближаваха.

Морис и МакКаб продължиха към Линет след кратко колебание.

Графът се спусна напред. Не помръдна нито един свой крайник, но изведнъж застана до тях и разпери ръце. Пелерината се разтвори и той ги обви с нея изцяло. Само след миг се разнесе хрущене и пукане на кости.

После Графа разтвори ръцете си отново и двамата се свлякоха на земята със странно разкривени тела, а от ушите, ноздрите и устните им потече кръв. Очите им бяха широко отворени. Не дишаха.

— Как смееш! — изкрещя викарият. — Как смееш да докосваш хората ми!

Графа се обърна бавно и отново разпери ръце.

— Имаш дързостта да се обръщаш към мен така?

Спусна се към викария, но много по-бавно. Музиката се чуваше все по-ясно, пеенето ставаше по-силно, надписът светеше по-ярко. И докато Графа напредваше, в тъмнината вдясно от мен забелязах неподвижната фигура, чието присъствие преди това бях доловил по миризмата. Бяхме се виждали в гората в една лунна нощ — непознатия вълк.

Викарият измъкна ръката си изпод дрехата и хвърли нещо към Графа. Той застина. В това време, скрит от погледа на викария зад тялото му, непознатият вълк навлезе в осветеното от огъня пространство, улови Линет за рамото и продължи с това, което Лари не успя да довърши.

Достолепието на Графа изчезна. Той се олюля и направи непохватна крачка напред. Викарият отново мушна ръка под дрехата си и повтори предишното си действие.

— Какво е това? — попита Графа и направи още една крачка напред. Викарият се отдръпна.

Графа се строполи.

— Прах от един от ковчезите ти, смесена с парченца реликва от хранилището на моята църква. Още от католически времена. Според текстовете, това са костици от пръстите на свети Хилариан. Ти се нуждаеш от свещената си пръст, но не можеш да издържиш на нещо по-свещено от нея. Малката доза стрихнин лекува, но прекалената убива.

Графа измърмори някакъв отговор на чужд език, а в това време непознатият вълк изчезна с Линет. Тогава си дадох сметка, че благодарение на разговорите си с Лари, познанията си за растенията и придобитите преди няколко дни образци, той е успял да разработи своята идеална доза. Сега станах свидетел на най-майсторското превъплъщение на Големия детектив. Прових в нощта:

— Отлична изработка!

— Желая ти късмет! — долетя отговорът отдалеч.

Надписът засвети съвсем ярко. Не мога да кажа дали смъртта на Морис и МакКаб допринесе за това или не. Викарият вдигна очи и видя, че Линет я няма.

— Трябваше да ми кажеш! — изрева той на Джил.

— Не забелязах — отвърна тя.

— Нито пък аз — обади се Нощен вятър. Викарият вдигна жертвения нож, който бе изпуснал, застана отново на мястото си и заби острието в земята пред краката си.

После се изправи, потрети заклинателната дума и добави друга. Лицето му веднага се превърна в зъбата зурла на глиган с разкъсано ухо. Минута по-късно Лари отвори очи. Потърси с поглед Линет, видя, че я няма, видя, че я няма и на олтара. Опита се да стане, не успя. Зачудих се дали бе сериозно ранен. Наистина имаше много кръв, но раните по главата обикновено са такива. Дори и сребърният куршум трябва да те улучи на някое сериозно място. Напрегна сили, за да пропълзи напред, придвижи се с няколко сантиметра и пак рухна задъхан.

Викарият произнесе ново заклинание. Изведнъж Грималкин придоби окраската на тигър. Но това премина бързо. Текела заприлича на лешояд. Джил стана стара вещица, превита на две, с гърбав нос, почти докосващ издадената й брадичка, с раздърпана бяла коса. Погледнах Джак и видях, че е с глава на голяма кафява мечка, с вперени напред жълти очи и лиги, стичащи се от ъглите на устата. Наведох глава и видях, че козината ми е станала кървавочервена и мокра. Усещах, че на главата ми стърчат рога. Нямах представа на какво приличам, но Грималкин отстъпи назад от ужас. Глиганът проговори пак и заклинанието прозвъня като камбана в ледения въздух. Графът се превърна в скелет, увит в черно. Нещо невидимо прелетя над главите ни и се изкиска като обезумяло дете. Навсякъде около нас поникнаха бели гъби, а вятърът донесе до ноздрите ми воня на сяра. От пламъците на огъня потече зелена течност, на бълбукащи вади. Сега сякаш в припяването чувах имената на всички ни. МакКаб се превърна в жена, чието гримирано лице се белеше на дълги ивици. Край него Морис беше огромна маймуна, опряла туловището си на дългите си космати ръце. Устата му беше отворена широко, виждаха се огромни зъби и зачервени венци. Лари беше окървавен човек, проснат на земята. Въздухът пред нас затрептя и се превърна в огледало, отразяващо гледката към очите ни. Тогава отраженията на главите ни се отделиха от телата и се понесоха наляво. Беше странно усещане — да гледам как преминават от един на друг, докато стоя неподвижен. Почувствах тежестта на мечешката глава, видях глиганската да се установява върху раменете на Джак. Грималкин се оказа с прекалено голяма — рогата, демонична, Джил имаше котешка и така нататък по дъгата. После телата се преместиха вдясно и аз се оказах котка с мечешка глава, просната на земята заради тежестта, а сърцето ми биеше като парен локомотив. Джак бе демон с глава на глиган. Отново над нас се разнесе смях. Ако не бях тялото или главата си, какво бях тогава, проснат сред гъбите и вонята, с кънтящи от шума уши? Илюзия, трябваше да е илюзия, нали? Дотогава не знаех, не научих и след това. Гъбите чернееха, сбръчкваха се и падаха, щом ги залееше горещата зелена течност. Образите ни в огледалото трепнаха, превърнаха се в петна с нашите цветове, сляха се. Погледнах отново надолу, но всичко беше потънало в мъгла. И пак нагоре, към друга, незабелязана досега промяна — луната бе кървавочервена и кръвта капеше върху нас. Покрай нея мина падаща звезда. Още една. Още една. Скоро хиляди такива заваляха от небето. Огледалото се пропука. Аз и Джак стояхме сами в своя край, с възвърнати форми, а порив на северния вятър отвя мъглата. Другите също станаха себе си, ясно видими в огледалото. Дъждът от звезди намаля. Луната порозовя, пак доби оттенък на слонова кост и масло. Въздъхнах и почувствах погледът на Грималкин да се плъзга над мен. Зелените пипала от огъня започнаха да се съсирват, да застиват като лава. За миг ми се стори, че от пламъците долитат животински звуци — блеене, скимтене, мучене, гневно лаене, няколко вида вой, кашляне на гигантска котка, грачене, мяукане. Всичко застина, освен танцът на пламъците.

Почувствах познато бодване във въздуха. Бе дошло времето за отваряне. Погледнах Джак и видях, че и той смята така.

Лари пропълзя още няколко сантиметра.

Втренчих се във викария, когато той произнесе последното заклинание. Видях ръката на скелета в черно да потрепва, но изглежда го забеляза и Робъртсън, защото се наведе и вдигна петостенната купа. От пръстена излетя нещо тъмно, викарият го улови в купата и го изпрати назад в нощта, но и без това вече бе късно да бъде убит, защото отварянето несъмнено започваше. Той постави иконата върху гърдите на Графа и пръстенът замря. Помислих си за него и Лари и ме обзе мрачно възхищение. Викарият бе много по-добър в работата си, отколкото предполагах.

— Джил — извика той. — Извади жезъла.

Тя мушна ръка под пелерината си, извади жезъла и го вдигна нагоре. Странно, блясъкът на камъка за миг помръкна. Почти в същия миг Джак извади и своя жезъл и също го вдигна над главата си. Отново чух тежките стъпки и този път те приближаваха. Правоъгълникът отново стана ярък, в него се появи дълбочина, изпълнена с многоцветни сияния. Крясъците от огъня се усилваха: Я-а! Шуб-Нигурат! Слава на Черната коза! Музиката зазвуча напрегнато, луната светеше като прожектор над главите ни. Лари продължи да пропълзява напред. Вдясно се появи експерименталният човек и се приближи. Погледнах към Джак. На челото му се бяха появили капчици пот. Виждах, че влага цялата си воля и дух в жезъла, но отварянето продължаваше.

Експерименталният се дотътри.

— Ху-ба-во ко-тен-це — избоботи той и се спря пред Джак, който в такъв момент би могъл да убие всеки друг, но едрият миришеше на смърт и не му правеше впечатление.

Изведнъж отварянето престана, правоъгълникът загуби част от дълбочината си. Експерименталният човек се наведе и с бързо движение сграбчи Грималкин.

— Ху-ба-во ко-тен-це — повтори той, обърна се и тръгна в посоката, от която се бе появил.

— Пусни ме! — извика тя. — Сега не мога да се махна оттук!

Той седна на земята, малко извън светлия кръг от огъня, и продължи да я гали.

Лари вече пълзеше без да спира. Дълбочината в правоъгълника се възстанови. Стори ми се, че вътре се движи някакво пипало. После към нас се надигна нещо голямо и безформено.

— Не става много добре — дочух тъничко гласче.

Потърсих собственика му.

Главата на Бубо стърчеше от левия джоб на сакото на Джак.

— Бубо! Какво правиш тук!? — извиках аз.

— Трябваше да видя това — отвърна той. — За да разбера дали онова, което направих, е правилно. Сега не съм много сигурен, обаче.

Да, наистина беше пипало, протягаше се, напредваше към Портата…

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Аз съм стаден плъх — отвърна той. — Помислих си, че сте по-малко и по-слаби, а исках да спечелите. Направих това, което реших, че трябва…

— Какво? — попитах аз, макар че вече се досещах.

Тъмната маса приближаваше все повече и вече долавях миризмата на влечуго. Експерименталният човек беше пуснал Грималкин и бе станал. Отново приближаваше към нас. Лари се бе отдалечил доста. Пипалото се показа от Портата и заопипва наоколо. Уви се около десния крак на Морис и го придърпа вътре. След миг се показа пак, за да прибере МакКаб. Последва пляскане.

— Направих така, че сами да победят себе си, след като се отърват от вас — каза Бубо.

— Как? — попитах.

Сега зад Портата се гърчеше цяло кълбо пипала.

— Снощи се промъкнах — продължи Бубо — и размених жезлите.

Стори ми се, че чувам странните звуци на котешки смях. Толкова е трудно да разбереш кога се усмихват! Значи старият котарак всъщност не ми бе казал да донеса пръчка…

Carpe baculum — Вземи жезъла.

Скочих във въздуха, сграбчих го със зъби и го измъкнах от ръката на Джак. Видях изненаданото му изражение, когато го направих.

Задуха ужасен вятър. Чух викарият да крещи:

— Не!

Текела разпери крила и отлетя от рамото му.

Обърнах се и видях, че Портата се затваря.

Последва рев, от който Ръмжача би се възхитил и Лари скочи към викария. Затъркаляха се по земята и събориха иконата от гърдите на Графа. След това вятърът ги поде, изтласка ги към Портата и ги захвърли вътре. Джил изглеждаше объркана. Все още държеше жезъла за затваряне, въздушният поток развяваше косата и пелерината й. Джак се овладя. Бръкна с бързо движение в чантата си, извади бутилката с плъзгащите си и я запрати към отвора. Усмихна ми се.

— По време на буря всеки портвайн е добър — отбеляза той.

Усещах как течението ме смуче напред. Нощен вятър се бе скрил зад една скала.

Тогава дойде експерименталният човек, а течението вече не смучеше толкова силно.

— Графа? — попита той. Дали Грималкин не го бе изпратила да вземе нашия съюзник?

— Онзи на земята — отвърнах аз. — Махни го оттук.

Той премина покрай нас с олюляване, но вятърът не можеше да го помръдне. Наведе се и вдигна безжизненото тяло на ръце. Портата бе потъмняла още. Огънят се бе превърнал в десетки отделни пламъчета и хиляди въглени, които постепенно гаснеха.

Джил се втренчи в жезъла си и започна да разбира какво е станало.

Чух гласа на Грималкин от тъмното:

— Хайде, да се махаме оттук!

Бубо отново се скри в джоба на Джак и ние побързахме да се възползваме от съвета й.

Един-единствен звук, като от счупена кристална чаша, изпълни въздуха. Камъкът отново бе тъмен. Вятърът рязко спря. Гласовете стихнаха.

Тръгнахме към северния склон. Луната над главите ни изглеждаше огромна.

— Да вървим! — подкани ни Грималкин още веднъж, когато я настигнахме. И беше права. Върхът на хълма щеше да е опасен до зори.

Обърнах се назад и видях експерименталният човек да тръгва към южния склон, с Графа на ръце.

— Здрасти, котко! — казах аз. — Трябва да те черпя едно питие.

— Здрасти, куче — отвърна тя. — Мисля, че ще ти позволя.

Джак и Джил тръгнаха надолу по склона. Аз и Гри хукнахме след тях.

Край
Читателите на „Една нощ през самотния октомври“ са прочели и: