Роджър Зелазни
Една нощ през самотния октомври (25)

24-и октомври

Когато вчера вечерта махнаха магията за охрана, стана ясно, че по здрач е идвал Нощен вятър и се е опитвал да надзърне вътре. Лъжльо — също. И някакво голямо, подобно на вълк същество. Нещата все още бяха под контрол, макар и да продължаваха борбата с ентусиазъм. Чувствах се доста зле заради преживяването си, но все пак закрачих бодро към църквата. Текела бе кацнала на върха й. Раздвижи се и се втренчи в мен, но не разменихме нито дума. Веднага щом отминах, се обърнах, но вече я нямаше. Добре. Прибрах се у дома и заспах.

Тази сутрин научих от Лари, че мисис Ендърби веднага е заминала за града, след като се е разчуло за смъртта на Растов. По-късно се бе появил Големия детектив, за да огледа тленните останки и къщата. Разказах на Лари всичко, което се бе случило след като го оставих вчера и той ме увери, че не е идвал до къщата ни. Каза ми още, че имал намерение да спаси Линет, но засега била в безопасност. Ако я освободял прекалено рано, щяло да последва както физическо, така и нефизическо преследване, сега, след като силата се е увеличила дотолкова. И най-важното — викарият щял да има време да скрои нови планове, засягащи някой неизвестен невинен. Според него, било много важно моментът да се подбере възможно най-правилно. Той реши, че неговата най-съществена роля във всичко ще бъде именно изтощаването на викария по този начин. Уверих го, че ще му помогна с каквото мога. След това дълго си почивах и се видях с Грималкин.

Късно тази нощ започна да вали — слабо, но напоително. Джак беше в лабораторията си и дестилираше есенции или нещо подобно. Разбира се, между дванайсет и един миналата нощ разговарях с него, като го осведомих за всички подробности около приключенията ми.

— Връзката ти с Джил не е ли малко… странна… на този етап на Играта? — попитах го малко преди един часа.

— Тя е строго професионална — отвърна той. — Освен това Джил готви хубаво. А какво ще кажеш за теб и котката?

— Разбираме се добре — отговорих аз. — Виждаш ли някаква възможност Джил да промени намеренията си за отварянето?

— Не вярвам — каза Джак.

— Надявам се и тя не те подтиква да мислиш за промяна?

— Разбира се, че не.

— Е, ако мога да говоря свободно…

Но не можах, защото удари един.

Наблюдавах известно време притъмнелите прозорци, после поспах още малко.

Когато в околността ни настъпи самият ад, прави го със стил. Събуди ме страхотен тътен, който сякаш избухна над самата ми глава. Видях яркостта на светкавицата през затворените си клепачи. Изведнъж се оказах на крака в антрето и не знаех как съм попаднал там. Все пак, наред с трясъка на гръмотевицата, в паметта ми се бе съхранил звън на счупено стъкло.

Огледалото се бе пръснало. Нещата пълзяха навън.

Започнах да лая незабавно.

От стаята, където работеше Джак, се чу възклицание, после звук, като че ли падна книга или някакъв инструмент. Вратата се отвори и той тръгна към мен. Когато видя плъзгащите се, той извика:

— Смрък, намери контейнер! — и се върна в лабораторията, където отвори един шкаф.

Огледах се. Изтичах в гостната и плъзгащите се се разляха като морски прилив по гърба ми. Нещото в корабния куфар горе заблъска по стените му с невероятна сила. Чух как се цепи дърво. От тавана пък се разнесе дрънкане. Нова мълния превърна тъмнината зад прозорците в жълт ден и гръмотевицата разтърси къщата из основи.

В гостната нямаше нищо, което да наподобява огледало, но пък на масата стоеше наполовина празна (наполовина пълна?) бутилка червен портвайн. Спомних се, че тази разновидност създава специална магия във вътрешността на бутилката. Изправих се на задни крака и я бутнах, но така, че да падне на килима, а не на дървения под. Не се счупи и корковата тапа остана на мястото си. Последва нов блясък и нов трясък. Нещата горе продължиха да вдигат шум, като по всичко личеше, че най-малко Нещото от корабния куфар се е освободило. С един поглед към вратата установих непрестанното, постоянно измъкване на Нещата от огледалото. Чух стъпките на Джак. Стаята и антрето се изпълниха с особена светлина и ми се стори, че тя не може да се отдаде изцяло на вътрешното сияние на плъзгащите се.

Затъркалях бутилката към антрето и видях, че Джак е застанал в другия му край с жезъл в ръка. Това беше небезсмисленият жезъл, с чиято помощ ги бе прехвърлил в по-малкото огледало преди известно време, а не пособието за Играта — Затварящия жезъл, който също бе негова собственост. Въпреки че е господар на Ножа (или обратното), Ножът формално не е средство в Играта, нищо че може да се използва в нея. Ножът е превъплъщение на неговото проклятие и особен източник на сила. Той видя мен и бутилката в същия момент, в който аз видях него.

Джак вдигна жезъла и с негова помощ разполови пихтиестата маса, която ни разделяше. После дойде до мен и плъзгащите затвориха прохода. Вдигна бутилката с лявата си ръка и я отпуши със зъби. Проблясна нова мълния и неземната светлина вътре доби определено зеленикав оттенък, придавайки на господаря ми мъртвешки вид.

Някъде отгоре се разнесе дращене и жълтоокото Нещо от корабния куфар се понесе надолу по стълбата, трошейки пътьом парапета.

— Справи се с него, Смрък — извика ми Джак. — Аз не мога!

И насочи вниманието и жезъла си към Нещата от огледалото, като принуди най-близкото да влезе в бутилката.

Аз се отърсих от объркването и скочих през слузестата маса към долния край на стълбата с оголени зъби и настръхнала козина. Нещото продължаваше да слиза. Лошо, че вратът му беше прекалено къс. Знаех, че ще трябва да му го разкъсам. Зелената светлина бе надвиснала над него, а дъждът чукаше по покрива и прозорците, сякаш някой хвърляше чакъл. Нещото разпери ръце — свършваха с доста зловещо извити нокти — много широко и си дадох сметка, че трябва да действам моментално, повече или по-малко, и да свърша само за секунди, ако искам да остана сравнително цял, а трябваше, защото се налагаше да се погрижа и за следващата неприятност, която вече чувах да се смъква надолу по стълбата от тавана. Отново мълния. Изревах заедно с гръмотевицата и се хвърлих напред под много неудобен ъгъл.

Почувствах как се удрям в стената, защото Нещото ме удари с ръка — след като челюстите ми изщракаха като капан и приложих въртящ момент с цялото си тяло, стискайки и разкъсвайки гръкляна му. Все пак ме удари ръката му, а не ноктите. Паднах, останал за миг в безсъзнание, с ужасен вкус в устата. В този момент съзрях Нещото от тавана, което се появи в горния край на стълбата и започна да се спуска.

След като видя как Нещото от корабния куфар се държи за гърлото и изпуска димящите си сокове, Нещото от тавана поспря за момент и огледа касапницата. След това се втурна надолу.

Скочих на крака, готов да се изправя срещу него, а то в същото време избута настрана олюляващото се ранено чудовище, за да мине. То, обаче, макар и умиращо, взе това за нова атака, завъртя се рязко и раздра нападателя с острите си нокти. Нещото от тавана се обърна към него, сграбчи го с рев и ухапа сгърченото му лице. Чувах как зад гърба ми Джак продължава да бутилира плъзгащите се. След миг парапетът на стълбата не издържа и двете същества полетяха във въздуха.

Отново светна мълния, после отново и отново. Тътенът на гръмотевиците се превърна в постоянен фон. От небето се спускаха още светкавици, влизаха през прозорците, превръщаха зелената светлина вътре в ослепителен блясък. Дъждът вече не тропаше толкова силно. Цялата къща започна да се тресе и да пращи. От лавицата полетяха броевете на списание „Странд“. Картини се откачаха от стените, томовете на Дикенс полетяха към пода… Вази, свещници, чаши и подноси се запързаляха във всички посоки. От тавана като сняг заваля мазилка. Принц Албърт гледаше вихрушката през напуканото стъкло на портрета си, Мартин Фаркър Тъпър лежеше върху Елизабет Барет Браунинг с разкъсани корици.

Когато Нещото от тавана стана — клатеше глава, въртеше очи, хвърляше диви погледи наоколо, — другото все още лежеше на пода с отметната наляво глава, а разкъсаното му люспесто гърло изпускаше пара.

Сякаш чух как Ръмжача ме съветва и този път да опитам с гърлото, така че се хвърлих напред.

Нещото се отдръпна рязко и не улучих целта си. Все пак от сблъсъка то изгуби равновесие и при падането успях да сръфам лявото му рамо.

Моментално стъпих на крака и захапах глезена му със сила, която може да троши кокали. То бързо се съвзе и ме изрита с другия крак. Забавих се колкото за втория ритник, само след секунда, и с него го пуснах, за да използвам инерцията. Реших, че мога да поема и втория в замяна на забавените му движения. Но все пак ми липсват чувствителността и физиката на булдозите.

Мълниите и гръмотевиците продължаваха през цялото време — тътенът се бе превърнал в нещо като в непрекъснат рев, като торнадо, пеещо гърлената си песен из къщата, а светлината ни правеше ту зелени, ту черни и малки искрички прескачаха по всички метални предмети. Козината ми бе настръхнала по причини, различни от стимулиращата битка. Стана ясно, че това не е обикновена буря, а проявление на атака с магии.

Опитах с другия глезен на Нещото и не успях. Обърнах се и захапах ръката, замахваща към мен. Изпуснах я, но и тя изпусна мен.

Отскочих с ръмжене и рев, направих финт отдясно. Нещото премести тежестта си върху ранения крак, за да ме стигне и загуби равновесие. Опита се да се овладее. Веднага скочих отзад, от болната му страна и пак захапах глезена.

То изрева и се опита да ме достигне, но аз продължих да го стискам, докато най-накрая то започна да пада върху мен, за да ме смачка. Отпуснах челюсти и се опитах да се измъкна, но едната му ръка ме цапардоса по главата и ме залепи за пода с раздвоено зрение.

Затова видях как двама Джаковци вдигат два ножа и разрязват гърлата на две чудовища. Още не се бях измъкнал изпод туловището на Нещото от тавана, когато Нещото от кръга се нахвърли отгоре ми само с два скока.

— Сега, копой, ще те изям! — каза то.

Тръснах глава, за да я избистря.

— Смрък! — чух гласа на Джак. — Назад!

Дззп!

Звездната светлина затанцува по острието на ножа му и не се наложи да ме убеждава повече. Пропълзях към другия край на останалото без плъзгащи се антре, минавайки покрай бутилка портвайн с духове и коркова тапа. Парченцата от огледало ми показваха зелени кучета с оръфани краища.

Дззп!

Видях как Джак довърши работата си и бях готов да му се притека на помощ, ако поиска. Бях благодарен, че не поиска.

Мазилката продължаваше да се рони. Всички възможни предмети се търкаляха по пода. Светлината, тътенът и клатенето на къщата се бяха превърнали в нещо естествено, в част от обстановката. Може би ако живееш достатъчно дълго по този начин, ще дойде време, когато ще престанеш да забелязваш. Все пак не исках да чакам, за да се уверя.

Докато гледах как Нещото от кръга най-накрая падна, вследствие на майсторски удар отдолу нагоре, насочих по-силните си емоции към инициатора на нападението, причинило тяхното освобождаване. Това не бе просто дразнещо, след като ги бях изтърпял през всичките тези седмици и накрая ги загубихме, преди да са осъществили мисията си. При подходящи предохранителни мерки, те трябваше да ни охраняват, докато се оттегляме, ако се наложи, след събитията през последната нощ. След това щяхме да ги пуснем на някое усамотено място, давайки им възможност да обогатят по-мрачната разновидност на човешкия фолклор. Сега този план пропадаше. Те не бяха от основна важност, но биха се оказали полезни, ако трябва да напуснем, гонени от фурии.

След като всичко свърши, Джак започна да рисува пентаграми с върха на ножа си и да призовава силите, които трябваше да очистят къщата. При първата изчезна зеленото сияние. При втората къщата престана да се тресе. При третата мълниите и гръмотевиците престанаха. Четвъртата спря дъжда.

— Добро изпълнение, Смрък — каза той след това.

На задната врата се почука. И двамата отидохме да отворим, а по пътя Джак скри ножа, оправи дрехите и косата си.

На прага видяхме Джил и Грималкин.

— Всичко наред ли е? — попита Джил.

Джак се усмихна, кимна и отстъпи встрани.

— Няма ли да влезете? — покани ги той.

Влязоха, но преди това успях да забележа, че всичко навън е напълно сухо.

— Ще ви поканя в гостната — каза Джак, — ако нямате нищо против да прескочите няколко осакатени чудовища.

— Никога досега не съм го правила — отбеляза дамата и той я поведе навътре.

На пода в гостната се търкаляха нещата, които до преди това бяха по лавиците на библиотеката, на рафта над камината, по масите. Всичко бе покрито с изронена мазилка от стените и тавана. Джак вдигна възглавничките на канапето една по една, изтупа ги и ги обърна наопаки. Джил седна на мястото, което й предложи той, откъдето се виждаха парчетата от огледалото и накълцаните демонски трупове, проснати на пода.

Часовникът показваше единайсет и четирийсет и пет.

— Принуден съм да ви предложа шери — каза Джак. — Портвайнът се развали.

— Шери? С удоволствие.

Отиде до кабинета си и се върна с две чаши и бутилка. Той наля, подаде й едната и я погледна над другата.

— Какво те води насам?

— Не те бях виждала цял час — отвърна Джил и отпи деликатна глътка шери.

— Така е — отвърна Джак и също отпи. — Но при нас това не е нещо ново. Така е, всъщност, всеки ден. И все пак…

— Имам предвид не само теб, но и къщата ти. Преди това чух някакъв звук… като биене на кристална камбанка, от тази посока. Когато погледнах, не видях нищо, освен непрогледен мрак.

— А, да… старият ефект на кристалната камбанка — каза той замислено. — Не съм попадал на него още от Александрия. Значи не си видяла никакви мълнии? Не чу гръмотевици?

— Не, никакви.

— Значи е било направено нелошо, колкото и неприятно да ми е да го призная. — Той отпи отново.

— Викарият ли беше? — попита Джил.

— Предполагам. Най-вероятно все още е ядосан на моя Смрък.

— Може би трябва да поговориш с него?

— Не обичам да отправям предупреждения. Вместо това давам възможност на всеки да направи по два опита против нас, за да разбере колко греши. Ако не го направи, на третия път убивам. Това е всичко.

— Той ли изпрати тези твари при вас? — тя посочи към антрето.

— Не — отвърна Джак. — Те бяха мои. Освободиха се при нападението. То трябва да е включвало и магии за освобождаване на роби. Жалко. Имах намерение да използвам тези приятели по по-добър начин.

Джил остави чашата си, стана, отиде до антрето и ги огледа. След малко се върна.

— Впечатляващо. Това, което са и това, което им се е случило. — Тя седна отново. — Най-много се чудя какво смяташ да правиш с тях сега.

— Хъм — поклати глава Джак. — До реката е доста далеч.

Аз закимах енергично.

— Мога да ги захвърля в мазето и да ги покрия с парче плат или нещо подобно — добави той.

— Могат да се размиришат наистина лошо.

— Те вече миришат лошо.

— Така е. Но би било доста злепоставящо да ги открият тук, а ако започнат да се разлагат, могат да привлекат вниманието на официалните власти.

— Несъмнено. Предполагам, че ще трябва да изкопая някъде голяма дупка, в която да ги заровя.

— Не е уместно да го правиш наоколо, а освен това ми се струват доста тежки за влачене.

— И това е вярно. А ти имаш ли някаква идея?

— Струва ми се, че Смрък може да предложи нещо.

Аз кимнах.

— Ще трябва да почакате няколко минути.

— Аз не мога! — възкликна Грималкин.

— Такива са котките — въздъхнах аз.

— Какво предлагаш да се направи с тях?

— Да ги завлечем до къщата на Оуън и да ги натъпчем в кошниците му. После ги качваме на големия дъб. Подпалваме ги и бягаме, колкото ни държат краката.

— Смрък, това е гротескно!

— Радвам се, че ти харесва. Става за празника на Вси светии, макар и да е малко раничко.

Часовникът удари дванайсет.

Хората възприеха идеята ми и тръгнахме, за да я приведем в изпълнение. И, приятели мои, и, врагове мои, горяха с чудна светлина.

Хикори-дикори-док.