Роджър Зелазни
Една нощ през самотния октомври (26)

25-и октомври

След това Джил дойде вкъщи и помогна да разтребим. Аз и Грималкин се измъкнахме, докато те пиеха шери и отпрашихме към къщата на викария. Кабинетът му светеше, а Текела бе кацнала на покрива до комина, свила глава под крилото си.

— Смрък, ще пипна тази проклета птица — каза Грималкин.

— Не мисля, Гри, че е прилично да направиш нещо подобно точно сега.

— Не ме интересува — отсече тя и изчезна.

Чаках и гледах доста време. Изведнъж откъм покрива се чу пърхане. Полетя перушина, задраскаха нокти и Текела излетя в нощта, грачейки мръсотии.

— Добър опит — отбелязах аз.

— Не, не беше — каза Грималкин. — Проявих непохватност. Тя беше бърза. Проклятие!

Тръгнахме да се прибираме.

— Може би все пак ще сънува няколко кошмара.

— Би било хубаво — каза тя.

Нарастваща луна. Ядосана котка. Перо, носено от вятъра. Идва есента. Тревата умира.

Сутринта ни раздаде карти, на които личеше малката ирония от предната нощ, дори уголемена. Грималкин дойде, започна да драска по вратата и когато отворих, само каза:

— По-добре ела с мен.

Тръгнах.

— Какво е станало? — попитах.

— Приставът и помощниците му са в къщата на Оуън и разследват палежите от снощи.

— Благодаря, че ме повика — отвърнах аз. — Да отидем да погледаме. Може да е забавно.

— Може би — каза тя.

Когато стигнахме, разбрах какво имаше предвид, като използва тази дума. Приставът и помощниците му мереха, крачеха насам-натам, проверяваха. Останките от кошниците и останките, които бяха в тях, сега се намираха на земята. Само че се виждаха останките на четири кошници, а не на трите, които си спомнях така добре.

— О-хо-о! — казах аз.

— Охо, наистина — кимна Грималкин.

Огледах нечовешките останки в трите и съвсем човешките останки в четвъртата.

— Кой е? — попитах.

— Самият Оуън. Някой го е натъпкал в една от собствените му кошници и го е подпалил.

— Великолепна идея, макар и изплагиатствана.

— Можеш да продължиш да се подиграваш — чух глас над главата си. — Той не беше твой господар.

— Съжалявам, Лъжльо — казах аз. — Но не мога да проявявам кой знае какво съчувствие към човека, който се опита да ме отрови.

— Той имаше недостатъци — призна катеричката, — но освен това имаше и най-добрият дъб наоколо. Снощи изгоряха много жълъди.

— Видя ли кой го подреди?

— Не. Бях на другия край, на гости при Нощен вятър.

— Какво ще правиш сега?

— Ще си заровя още жълъди. Зимата ще е тежка и ще я прекарам на открито.

— Можеш да отидеш при Морис и МакКаб — отбеляза Грималкин.

— Не. Мисля да последвам примера на Негасена вар и да се махна. Играта стана много опасна.

— Знаеш ли дали този, който е видял сметката на Оуън, е взел и златния му сърп?

— Няма го никъде наоколо. Възможно е да е вътре.

— Ти имаш как да влизаш и излизаш, нали?

— Да.

— На някое специално място ли го държеше?

— Да.

— Би ли влязъл вътре, за да провериш дали още е там и да дойдеш да ни кажеш?

— Защо да го правя?

— Някой ден може да ти потрябва нещо… храна, да прогоним някой хищник…

— Предпочитам да получа нещо сега — каза Лъжльо.

— Какво?

Той скочи, но вместо да падне на земята, се приземи някак си плавно.

— Не знаех, че си летяща катерица.

— Не съм. Но това е част от другото.

— Не разбирам — каза Грималкин.

— Преди Оуън да ме намери, бях тъп събирач на жълъди като повечето катерици. Знаем какво трябва да правим, за да оцелеем, но само толкова. Не като вас. Той ме направи по-умен. Научи ме да правя и някои особени неща, като това планиране, например. Само че дадох нещо в замяна. Искам да разменя всичко това и да стана какъвто си бях… щастлив събирач на жълъди, който не дава пет пари за никакви отваряници и затваряници.

— За какво става дума?

— Дадох нещо в замяна и искам да си го получа обратно.

— Какво?

— Погледнете земята около мен. Какво виждате?

— Нищо особено — отговори Грималкин.

— Сянката ми я няма. Той я взе. И сега не може да ми я върне, защото е мъртъв.

— Денят е доста облачен — отбеляза Грималкин. — Трудно е да се каже дали…

— Повярвайте ми. Знам.

— Аз ти вярвам — намесих се. — Иначе би било глупаво да ни казваш всичко това. Но какво толкова има в една сянка? Кой се интересува? А и за какво ти е на теб, след като скачаш от клон на клон през повечето време и дори не можеш да я видиш?

— Не е само това — обясни той. — Тя е свързана и с други работи. Не мога да чувствам нещата така, както ги чувствах преди… Сега знам много… къде са най-добрите ядки, какво ще е времето, къде са дамите, когато стане пролет, кога ще се сменят сезоните… знам всичко това и мога да се възползвам от него… преди не можех и да помисля подобно нещо… Но изгубих всичките онези малки чувства, които вървят със знаенето, до което достигаш без мислене. И… мислил съм… за това много. Липсват ми. Предпочитам да имам тях, вместо да летя по небесата без тях, както сега. Вие разбирате от магии. Малко други разбират. Ще потърся сърпа, ако развалите магията на Оуън над моята сянка.

Погледнах Грималкин, която поклати глава.

— Никога не съм чувала за такава магия — каза тя.

— Лъжльо — обадих се аз, — има най-различни магьоснически системи. Те са чисто и просто форми, които се изпълват със сила. Не е възможно да познаваме всичките. Не знам какво е направил Оуън със сянката и с… интуицията ти, струва ми се, а също и с чувствата, които вървят с нея. Ако нямаме никаква представа къде е и какво да направим, за да ти я върнем, боя се, че не сме в състояние да ти бъдем от помощ.

— Ако успеете да влезете в къщата, ще ви покажа — отвърна Лъжльо.

— О! Какво ще кажеш, Гри?

— Любопитна съм — каза тя.

— А как да влезем? Някакви отворени прозорци? Отключени врати?

— Моята дупка ще ви е тясна. Съвсем малка е, горе на тавана. Задната врата почти винаги е отключена, но може да я отвори само човек.

— Може би не само — обади се Грималкин.

— Ще трябва да почакаме да си отидат пристава и хората му — казах аз.

— Разбира се.

Зачакахме и многократно чухме изумлението на хората над нечовешките останки в трите други кошници. Повикаха лекар, който ги огледа, поклати глава, записа си нещо и си тръгна, отбелязвайки, че има само едно човешко тяло. Обеща на сутринта да изпрати доклад. Мисис Ендърби и придружителят й се отбиха за малко, тя поприказва с пристава известно време, поглеждайки към Грималкин и мен почти толкова често, колкото и към изгорелите кошници. Не след дълго тя си тръгна, а останките бяха натъпкани в чували, надписани и откарани с каруца, заедно с кошниците, които също бяха надлежно надписани.

След като каруцата се отдалечи, аз, Грималкин и Лъжльо се спогледахме. После катеричката се изкачи на едно дърво, оттам скочи на съседното и върху покрива на къщата.

— Би било хубаво да можеш да правиш това — отбеляза Грималкин.

— Така е — съгласих се аз и тръгнахме към задната врата.

Изправих се на задните лапи като преди и натиснах дръжката. За малко. Опитах втори път, тя се завъртя и вратата се отвори. Влязохме. После притворих, но не докрай, за да можем да излезем.

Попаднахме в кухнята. Над главата си чувах топуркането на нещо малко с ноктести лапи.

Лъжльо се появи скоро и огледа вратата.

— Работилницата му е долу. Ще ви заведа — каза той.

Последвахме го през вратата до кухнята и се спуснахме по скърцащо стълбище. Долу влязохме направо в една стая, която миришеше на вън — отрязани клони, кошници с листа и корени, кашони с имел, всичко това подредено безразборно на рафтове покрай стените и на пейки долу. Имаше няколко маси, покрити с животински кожи. С кожи бяха застлани и няколкото стола. На пода и тавана със син и зелен тебешир бяха нарисувани схеми, а на стената в дъното биеше на очи една червена. Малката библиотечка до вратата бе пълна с келтски и латински текстове.

— Сърпът — казах аз.

Лъжльо скочи на една малка масичка и се приземи сред купчина растения. Огледа се наоколо, за да се ориентира, вкопчи ноктите си в дръжката на малко чекмедже под ръба на плота. Започна да го клати и тегли. То започна да излиза.

— Отключено е — отбеляза той. — Да видим сега.

Отвори го достатъчно, за да мога да надникна вътре, след като се изправя на задните си крака. Беше покрито със синьо кадифе, върху което личеше отпечатък с формата на сърп.

— Както виждаш — отбеляза Лъжльо, — няма го.

— Може ли да е някъде другаде? — попитах аз.

— Не. Ако не е тук, значи е бил у него. Това са възможностите.

— Не го видях никъде навън — обади се Грималкин. — По земята или в онази… каша.

— Тогава мога да твърдя, че някой го е взел — каза Лъжльо.

— Странно — отбелязах аз. — Сърпът е свързан със сила, но не е истинско пособие за Играта като жезлите, иконата, купата и, обикновено, пръстена.

— Ами тогава някой го е взел заради силата — предположи Лъжльо. — Но най-вече, струва ми се, са искали да извадят Оуън от Играта.

— Вероятно. Сега се опитвам да свържа смъртта му със смъртта на Растов. Все пак е трудно да си представим, че убиецът е един и същи играч, защото Оуън беше отварач, а Растов — затварач.

— Хъм — каза Лъжльо и скочи на пода. — Не знам. Може би, може би не. Растов и Оуън разговаряха надълго и нашироко съвсем скоро. От подслушването останах с впечатлението, че Оуън се опитваше да убеди Растов да се отметне… всичките му либерални възгледи и руски сантименти можело да го тласкат в революционна посока.

— Наистина ли? — възкликна Грималкин. — Тогава, ако някой е тръгнал да убива отварачи, Джил е в опасност. Кой друг е научил за разговора им?

— Нямам представа. Не мисля, че Растов е казал дори на Негасена вар… а аз не съм казвал на никого досега.

— Къде разговаряха?

— Горе. В кухнята или гостната.

— Възможно ли е някой да е подслушвал?

— Само ако е достатъчно малък и подвижен, за да се промъкне през дупката като за катеричка горе, предполагам.

Закрачих бавно.

— Морис и МакКаб отварачи или затварачи са? — попитах аз.

— Почти сигурна съм, че са отварачи — отвърна Грималкин.

— Да — съгласи се Лъжльо. — Такива са.

— Ами Добрия доктор?

— Никой не знае. При него гаданията излизат накриво.

— Тайният играч — казах аз. — Който и да е той.

— Наистина ли мислиш, че има такъв? — попита Грималкин.

— Не мога да измисля друга причина изчисленията ми най-редовно да не излизат.

— Как да разберем кой е той? — попита тя.

— Не знам.

— А мен пък не ме интересува — каза Лъжльо. — Вече. Искам от сега нататък да живея най-обикновен живот. По дяволите всичките тези заговори и сметки! Аз не дойдох сам. Накараха ме. Върнете ми сянката.

— Къде е?

— Ей там.

Той се обърна към голямата червена рисунка на стената в дъното.

Погледнах натам, но не успях да схвана какво ми сочи.

— Съжалявам — казах, — но не виждам…

— Там — настоя той, — на рисунката. Долу, вдясно.

Тогава я видях — дотогава ми се бе струвало, че е ефект от светлината. Една сянка с формата на катеричка скриваше част от рисунката. В периметъра на сянката имаше няколко стърчащи парчета метал.

— Това ли е? — попитах аз.

— Това — отвърна той. — Държат я седем сребърни пирона.

— А как може да се освободи?

— Като се извадят пироните.

— Съществува ли някаква опасност за този, който се опита да ги извади?

— Не знам. Не ми е казвал.

Изправих се на задни крака и протегнах лапа. Докоснах най-горния пирон. Видя ми се хлабав и не ми се случи нищо особено. Наведох се напред, улових го със зъби, измъкнах го и го пуснах на пода.

С лапа опитах и останалите шест. Два от тях също бяха хлабави. Тях също измъкнах със зъби. Те заблестяха на пода — истинско сребро — и Грималкин го огледа.

— Какво почувства? — попита ме тя, — когато ги вадеше?

— Нищо особено — отвърнах аз. — Виждаш ли нещо, което аз не виждам?

— Не. Струва ми се, че силата е преди всичко в тази рисунка. Ако ще има някаква реакция, трябва да я очакваме от стената.

Опитах и останалите четири пирона. Те бяха забити по-здраво. Очертанията на сянката сега се огъваха между тях.

— Ти усети ли нещо по-особено, докато ги вадех, Лъжльо? — попитах аз.

— Да — отвърна той. — Усетих гъделичкане на местата, които съответстват с местата от сянката, където бяха пироните.

— Кажи ми, ако нещо се промени — заръчах му аз и започнах да разхлабвам със зъби един от пироните.

След около половин минута успях да го извадя и да го пусна на пода при другите. След това опитах последователно останалите три. Двата бяха забити доста здраво, а третият беше същия като този, който извадих непосредствено преди това. Заех се с него и го тормозих, докато не излезе и той. По това време вече сянката на стената намаляваше и се уголемяваше, сякаш части от нея изскачаха в третото измерение, където ставаха невидими за мен.

— Гъделичкането не престава — заяви Лъжльо. — Сега го чувствам навсякъде.

— Боли ли те?

— Не.

Побутнах двата останали пирона с лапа. Здрави. Може би беше по-добре да повикам Лари с чифт клещи, вместо да рискувам да си счупя зъбите, но нищо не пречеше преди това да опитам внимателно. Мъчих се повече от минута и накрая ми се стори, че успях да го разхлабя малко. Поспрях, за да си починат челюстите ми и си казах, че няма да се откажа, преди да опитам да измъкна и двата.

С втория — на около десет сантиметра от другия, се занимавах също повече от минута и накрая не бях сигурен, че съм постигнал каквото и да било.

Не ми допадна вкусът на мазилка и пигментът, използван за рисунката. Нямах представа какво имаше под мазилката, какво държеше пироните на местата им. Не се бе отчупило достатъчно голямо парче, за да видя какво има отдолу, а само колкото да усетя вкуса на влажно мазе в устата си.

Направих крачка назад. Рисунката изглеждаше олигавена и се зачудих как кучешките слюнки могат да се отразят на скритите й функции.

— Моля те, не преставай. Опитай пак — примоли ми се Лъжльо.

— Просто си поемам дъх — уверих го аз. — Досега използвах предните си зъби, защото е по-лесно. Сега ще опитам с кътниците.

После се наведох и стиснах пирона с десните си кътници. Не след дълго го размърдах и освободих.

Пуснах го на пода и се ослушах. Среброто при удар издава приятен звук.

— Шест — казах аз. — Как се чувстваш сега?

— Пак ме гъделичка. Имам чувството, че очаквам нещо.

— Последна възможност да се откажеш, докато не е късно — казах аз и се обърнах с лявата страна към последния пирон.

— Продължавай — настоя той.

Улових последния пирон и започнах да го разклащам бавно, с постоянен натиск, а не на резки тласъци, тъй като при предишния бях установил, че това е по-ефективно. Притеснявах се за зъбите си, но никой от тях не се счупи или разклати. Колкото и да ми харесваше звукът на среброто, никак не ми се нравеше студеният му метален вкус.

И през цялото това време сянката непрекъснато се движеше — скриваше лицето ми, преминаваше пред очите ми като забързан облак пред слънцето, после отново се отдръпваше. Почувствах, че пиронът се движи. Челюстта започваше да ме боли, така че се обърнах на другата страна. Със зъби съм чупил много дебели кости и знам каква сила имам там, но тази задача искаше нещо повече от обикновената способност да захапваш. Много важно беше движението, в което участваха и мускулите на врата ми. Напред, назад…

И тогава пиронът започна да се разхлабва. Спрях, за да си почина.

— Какво ще направим, когато го извадя? — попитах. — Как ще попречим на сянката чисто и просто да отлети нанякъде? Има ли начин да я прикрепим отново?

— Не знам — каза Лъжльо. — Никога не съм мислил за това.

— А как беше отделена от теб първоначално? — попита Грималкин.

— Той направи светлина и ме накара да я хвърля на стената. След това я закова с пироните и по някакъв начин я отряза със сърпа. После аз се отдалечих, а тя остана тук. Веднага се почувствах по-различен.

— Тя ще реагира на твоя живот — обясни Грималкин, — ако застанеш правилно и тя премине над теб. Но животът ти трябва да бъде оголен на седемте места, които я държат… те съответстват на местата на пироните.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лъжльо.

— Кръв — отвърна Грималкин. — Трябва да направиш по една рана на задния край на всяка лапа, една на главата, една в средата на опашката и една в средата на гърба — седемте места, където е била пронизана. Когато Смрък маха последния пирон, трябва да внимава да не го извади направо, а да го влачи опрян до стената, за да придърпа сянката така, че да те покрие. Ти трябва да стъпиш на четирите пирона, които държаха краката на сянката, опашката ти да е върху съответния пирон, а главата ти да е опряна в шестия…

— Аз не знам кой пирон къде беше — каза Лъжльо.

— Аз знам — каза Грималкин. — Внимавах. После Смрък ще придърпа сянката върху теб и ще пусне пирона върху гърба ти, на мястото на седмата рана. Това ще прикрепи сянката ти отново към теб.

— Гри! — възкликнах аз, — откъде знаеш всичко това?

— Наскоро се сдобих с малко мъдрост — отвърна тя.

— От високопоставения котарак…

— Ш-ш-ш-т! Тук не е там. Остави това там.

— Извинявай.

Грималкин се зае да постави пироните на местата им, а Лъжльо се одраска — по лапите, по главата и по опашката. Почувствах миризмата на кръвта му.

— Не мога да достигна гърба си за седмата — каза той.

Дясната лапа на Грималкин просвистя във въздуха и на гърба му мигом се отвори двусантиметров блестящ прорез. Стана толкова бързо, че не успя дори да трепне.

— Ето — каза Грималкин. — Сега застани върху пироните, както ти казах.

Лъжльо зае нужното положение и застина.

Аз се върнах при последния пирон, стиснах го и бавно го раздвижих. Веднага, щом усетих, че излиза, започнах да го влача надолу по стената към пода и Лъжльо, без нито за миг да го отделям от повърхността. Нямах никаква представа дали сянката се движи с него, а и нямаше как да попитам. Все пак, ако не се движеше, Грималкин щеше да ми каже.

— Придърпай я към него и я пусни върху гърба му, където го одрасках — припомни ми тя.

Направих го и веднага отстъпих назад.

— Знаеш ли, дали се хвана? — попитах аз Лъжльо.

— Не знам — отвърна той.

— Чувстваш ли се по-различно?

— Не знам.

— А сега какво, Гри? — попитах. — Колко време ще трябва да чакаме, за да видим дали се е скачила?

— Минута-две — отвърна тя.

— Рисунката! — извика тогава Лъжльо. — Променя се!

Обърнах се и погледнах. Може и да се е движела, докато погледа ми се спря върху нея, но след това нямаше такова нещо. Все пак ми се стори по-малка, малко по-удължена вляво и с по-друга форма вдясно. Цветовете също изглеждаха по-ярки.

— Според мен, това означава, че се е прикрепила — каза той. — Искам да се движа.

Лъжльо скочи и хукна през стаята, разпилявайки сребърните пирони. Стигна до средата на стълбата, спря и се обърна към нас. Беше твърде тъмно, за да разберем дали сме постигнали очаквания ефект.

— Хайде! — извика той. — Да излизаме!

Последвахме го и аз отворих вратата на кухнята без проблеми. Веднага след това Лъжльо профуча покрай нас.

Слънцето бе изгряло и докато той профуча през двора, видях сянката, която го придружаваше. Скочи на оградата, поколеба се, обърна се назад.

— Благодаря.

— Накъде си тръгнал? — попитах го аз.

— Към гората — отвърна той. — Довиждане.

След това скочи от оградата и изчезна.