Едгар Бъроуз
Тарзан и съкровищата на вълшебния град (23)

XXIII
Ужасната нощ

Джейн Клейтън седеше в клоните на дървото, където я остави Вертер, и й се струваше, че тази дълга нощ няма да свърши. Най-накрая слънцето изгря и един час след това по пътеката се зададе конник. Сърцето на младата жена се изпълни с надежда.

Широкото наметало и качулката скриваха лицето и фигурата на конника, но Джейн знаеше, че това е мосю Фреко.

Страховете й от безсънната нощ се разпръснаха. Тя не забеляза тъмното лице под бялата качулка, нито колоната мургави конници, които яздеха зад вожда си.

Наведена напред, тя поздрави с радостен вик приближаващия. Човекът вдигна глава нагоре и Джейн с ужас видя лицето на Абдул Мурак. С ужас се дръпна назад, но беше късно. Той й заповяда да слезе. Тя, разбира се, не искаше, но когато видя как по негова заповед един от войниците започна да се катери, реши, че всичко е безполезно, и слезе сама.

Джейн отиде право при Абдул Мурак и в името на човеколюбието и справедливостта го помоли да я пусне. Разгневен от скорошното си поражение, от загубата на златото и от бягството на пленниците, абисинецът изобщо не беше склонен да чуе молбите й. Разжалване, а може би и смърт го чакаха у дома. Един хубав подарък може да смекчи гнева на Менелик. Този нежен цветец от чужда раса ще бъде приет от императора с голяма благодарност.

Когато Джейн свърши с речта си, той накъсо и отговори, че е готов да й даде покровителството си и че ще я отведе при своя повелител.

Младата жена изобщо не попита за какво е потребна на императора. В нейната душа отново угасна надеждата за спасение. Тя се остави покорно да я качат на седлото зад един от войниците и отново тръгна към това, което и се струваше неизбежна съдба.

Мурак беше загубил своите водачи и понеже не познаваше местността, загуби пътя. Пътуваше на запад с надежда да срещне село, където би могъл да намери водачи. Но когато настъпи нощта, той беше така далеч от целта си, както и призори.

Умърлушени, паднали духом, измъчвани от глад и от жажда, абисинците се разположиха на лагер в дивия гъстак на джунглата. Лъвове, примамени от конете, диво ревяха край трънливата ограда и тътнежът от дивите им гласове се сливаше с цвиленето на изплашените животни. Никой не можеше да заспи. Броят на часовоите беше удвоен не толкова поради страх от нападение, колкото за поддържане на огньовете, които бяха добра защита.

Беше вече среднощ, но Джейн Клейтън не можеше да заспи. Предчувствието за нещастие висеше над лагера. Храбрите воини на абисинския император нервничеха и се вълнуваха. Абдул Мурак често ставаше от леглото си и неспокойно се разхождаше нагоре-надолу между вързаните коне и пращящите огньове. Младата жена видя огромния му силует на фона на яркия пламък и по бързите му движения разбра, че се страхува.

Ревът на лъвовете ставаше все по-силен и по-яростен. Земята се тресеше от невероятния шум и цвилене. Конете се мъчеха да скъсат въжетата, които ги задържаха. Един от по-смелите войници се хвърли сред обезумелите от страх животни, мъчейки се напразно да ги успокои.

Един огромен лъв, свиреп и безстрашен, скочи до самата ограда. Часовоят вдигна пушката и стреля. Малкото оловно топче навлече всичките адови сили върху лагера.

Куршумът остави дълбока, болезнена бразда в хълбока на звяра и го доведе до неописуема ярост. Ако не беше раненият лъв, може би бодливата ограда и яркият пламък на огъня щяха да спасят хората. Но болката и яростта накараха ранения лъв с един скок да прескочи преградата.

Той се озова при конете. Няколко от тях скъсаха юздите и бясно препуснаха из лагера. Хората скочиха към оградата със заредени пушки. Много лъвове, окуражени от примера на другаря си, нападнаха лагера.

По един, по два те прескачаха оградата и малкото обградено пространство се изпълни с викове и писъци на хора и цвилене на коне, които се бореха отчаяно за живота си.

Джейн Клейтън гледаше поразена кървавата кланица, която кипеше около нея. Сред пушечните изстрели и рева на хищниците се чуваха охканията на жертвите. Скачащите, обезумели от кръвта лъвове и препускащите коне пречеха на абисинците да се организират. Всеки мислеше как да се спаси и в общата битка беззащитната жена беше забравена. Спасението изглеждаше невъзможно. Около нея летяха куршуми, препускаха коне, кръстосваха лъвове. От време на време лъвовете се хвърляха върху купчината изплашени хора и коне. Някой изплашен кон, доведен до безумие от страх и болка, прескачаше пръстена, а после и оградата и хукваше към джунглата.

Улучен от случаен куршум, един кон се строполи до Джейн. Лъвът скочи през трупа на умиращото животно право срещу воина, който беше насреща. Човекът вдигна пушката си и с нея удари широката глава на Нума. В следващия момент той беше на земята, а хищникът стоеше върху него.

Викайки от ужас, войникът със слабите си юмруци удряше по косматата гръд в напразно старание да отблъсне огромната котка от себе си. Лъвът наведе глава. Разтворената паст се наведе, и нещо изхрущя между зъбите му. После се обърна назад и повлече след себе си безжизнения, окървавен труп.

Джейн гледаше всичко това с разширени очи. Тя видя как лъвът, блъскайки се в тялото на жертвата си, мина на две крачки от нея. Като закована тя не можеше да откъсне очи от него.

Трупът пречеше на лъва да се движи и това още повече го разяри. Той тресеше злобно безжизненото тяло, ръмжеше и ревеше. Най-после го изостави. Вдигна глава и се огледа, дирейки нова жертва, върху която би могъл да стовари злобата си. Неговите гневни жълти очи се спряха върху жената, четинестата му уста се разтвори, показвайки оголени зъби. Ужасяващ рев се откъсна от дивата му гръд. Грамадният звяр се залепи за земята и се приготви да скочи върху беззащитната си жертва.

* * *

Лагерът на войниците, които бяха арестували Тарзан и Вертер, заспа рало. Двама бодри часовои равномерно крачеха нагоре-надолу, взирайки се внимателно в тъмната джунгла.

Тарзан тихо и мощно разпъваше въжетата, които свързваха китките на ръцете му. Мускулите се напрягаха под гладката загоряла кожа, жилите на челото му се бяха издули от силното напрежение. Едно въже се скъса, друго, трето… едната му ръка се освободи.

От джунглата се чу къс гърлен звук и човекът маймуна застина, безмълвен и неподвижен като статуя. Ушите и ноздрите му се мъчеха да уловят през черната тъма онова, което очите не можеха да видят.

Пак се чу тайнственият звук от гъстака зад лагера. Часовоят се спря, мъчейки се да види нещо в мрака. Той извика с глух шепот другаря си.

— Чу ли? — попита той.

Другият се приближи разтреперан.

— Какво? — попита и той.

Странният звук се повтори и от лагера се чу също такъв звук. Часовоите се притиснаха един до друг, взирайки се в неизвестното.

Дърветата се свеждаха над оградата. Двамата не смееха да приближат нататък. Онемели от страх, те дори не се сещаха да разбудят останалите. Стояха, вцепенени от ужас, в очакване на онова страшно, което трябваше да се появи от джунглите.

Нещо голямо и тъмно скокна в лагера. При вида на този призрак единият от часовоите дойде на себе си и се развика. После се втурна и хвърли огромен наръч съчки в огъня.

Пламъкът се вдигна високо, осветявайки целия лагер. Пробудените хора в суеверен страх отстъпиха назад пред онова, което им се изпречи пред очите.

Десет или дванадесет огромни космати чудовища се подадоха иззад дърветата. Белият великан с помощта на едната си освободена ръка се повдигна и извика на тези страшни нощни посетители на странен, лаещ език.

Вертер също се опита да седне. Той видя дивите лица на приближаващите човекоподобни и не знаеше дали да се радва, или да се страхува. Огромните маймуни се затичаха с рев напред към Тарзан и белгиеца. Чолк беше най-отпред.

Офицерът извика високо, заповядвайки на хората си да стрелят. Но негрите не помръдваха, изпълнени със суеверен страх пред косматите горски хора и уверени, че белият великан, който може да извика зверовете от джунглата, е нещо повече от човек.

Като знаеше какво впечатление ще произведе върху плашливите същества стрелбата, Тарзан извика да побързат. В това време офицерът стреля и няколко маймуни се обърнаха и побягнаха. Но Чолк и още няколко се хвърлиха напред, грабнаха Тарзан и Вертер и ги понесоха към джунглата.

Със заплахи и ругатни белгийският офицер успя да накара своята черна разтреперана команда да даде един залп по отдалечаващата се група. Това беше разпокъсан, разпилян залп, но един куршум попадна в целта си.

Когато джунглите скриха косматите спасители, Чолк, който носеше Вертер, се залюля и падна. След секунда той пак беше на крака, но по несигурния му вървеж Вертер разбра, че е тежко ранен. Той се бавеше, изоставаше от другите и чак след няколко минути, когато всички спряха по заповед на Тарзан, той успя да се довлече, като рухна под товара си.

При падането си Чолк изтърва Вертер, така че белгиецът се озова напряко на гърба му. Той почувства близостта на нещо, което не беше част от косматото тяло. Въпреки че ръцете му бяха вързани, той успя да напипа малка торбичка, пълна с твърди камъчета. Вертер се задъха. Той позна този предмет. Изглеждаше невероятно, а всъщност беше истина.

Той трескаво се опита да снеме торбичката, но с вързаните си ръце му беше трудно да се справи. Все пак успя и я пъхна в панталона си.

Тарзан седеше до него и развързваше последните въжета, които го стягаха. Най-после успя и отхвърляйки последното от себе си, скокна. Приближи към Вертер и прегледа Чолк.

— Мъртъв е! — с мъка в гласа каза той. — Беше великолепно същество!

Постоя надвесен над маймуната. Не му се искаше да повярва, че е загубил един приятел. После въздъхна и се обърна към Вертер. Освободи китките на ръцете му и посегна към краката.

— Аз ще се оправя — каза белгиецът. — Имам малко ножче.

Прерязвайки ремъците на краката си, той незабелязано преряза и въженцето, на което висеше торбичката. Като свърши, той незабелязано я премести в пазвата си.

Алчността го обзе наново. Забравени бяха всички добрини, които Джон Клейтън му направи. Торбичката унищожи всичко.

Вертер не можеше да си представи как тя е попаднала у огромната маймуна. Но във всеки случай съдържаше съкровищата на Опар. Това беше несъмнено и беше всичко, което Вертер искаше да знае.

— Сега — каза човекът маймуна — изпълнете обещанието си и ми посочете мястото, където видяхте жена ми.

Уморително и скучно беше да се върви зад бавно движещия се белгиец. Тарзан се дразнеше изключително много от този ход, но нищо не можеше да се направи.

Маймуните донякъде ги придружаваха, но после им омръзна. Първата се спря на една полянка, изтегна се и останалите последваха примера й. Вертер и Тарзан продължиха пътя си сами. Поведението на маймуните никак не учуди и не огорчи белия великан.

Още не успели да се отдалечат от полянката, и до тях достигна лъвски рев. Тарзан не обръщаше внимание на познатите звуци, докато до него не достигнаха изстрели. И когато последва отчаяно цвилене на коне, почти непрекъсната престрелка, примесена със свирепия рев на цяло стадо лъвове, той каза:

— Някой е попаднал в беда. Ще отида. Може да са приятели.

— Може би жена ви е между тях — изказа подозрения белгиецът.

Откакто намери торбичката, той започна да се страхува от човека маймуна и през цялото време мислеше как да избяга от него.

При тези думи Тарзан подскочи, сякаш ударен от камшик.

— Боже мой! — извика той. — Тя може би е там. Останете тук! Ще се върна при вас.

И като скочи на едно дърво, леко и бързо се понесе напред като безтелесен дух.

Минаха няколко минути и Вертер продължаваше да стои на същото място. Хитра усмивка се появи по лицето му.

— Да остана тук ли? — каза си той. — Да остана тук, докато се върнеш и ми отнемеш съкровището? Не, друже мой, аз не съм глупак!

Обърна се и тръгна на запад през гъстия храсталак. След малко той се скри завинаги от лорд Грейсток.