Едгар Бъроуз
Тарзан и съкровищата на вълшебния град (13)

XIII
Осъден на смърт

Ла тръгна след жреците и отдалече видя как те се нахвърлиха върху Тарзан, как го свалиха и прочете в движенията им решимост да го убият. Извика им отдалеч да не го закачат. Ла не чака дълго. След няколко минути той беше вързан и безпомощно лежеше в краката й.

— Занесете го на мястото, където сме спрели — разпореди се тя.

Жреците отнесоха Тарзан на откритата поляна и го хвърлиха под едно дърво.

— Направете ми палатка! — заповяда Ла. — Ще пренощуваме тук, а утре Ла ще принесе в жертва сърцето на храмовия осквернител. Къде е свещеният нож? Кой го е взел от Тарзан?

Никой не беше виждал ножа и всички до един я уверяваха, че когато са хванали Тарзан, в него не е имало нож.

Човекът маймуна погледна тези изроди, които му се заканваха, и презрително заръмжа. После премести погледа си върху Ла и се усмихна. Смъртта не го плашеше.

— Къде е ножът? — попита го остро Ла.

— Не зная — отговори Тарзан. — Този мъж, който беше с мен, го отнесе със себе си, когато си отиде. Ако ви е нужен, аз бих могъл да го намеря и да го взема от него. Разбира се, сега, когато трябва да умра, с нищо не мога да ви помогна. Защо ви е точно този нож? Можете да си направите същия. Ако искате, можете да ме пуснете, за да ви го донеса.

Ла се засмя горчиво. Тя напълно съзнаваше, че иска да го накаже не толкова за ножа, колкото заради отхвърлената й любов. Сега, когато го гледаше вързан и безпомощен, очите й се напълниха със сълзи. Беше й страшно трудно да ги възпре да не рукнат. Въпреки това решението й да убие Тарзан остана непроменено.

Когато палатката беше готова, тя заповяда да пренесат в нея Тарзан.

— Цяла нощ ще го измъчвам — прошепна тя на жреците си. — С първите лъчи на зората вие пригответе горящия олтар. Наберете смолисти съчки и ги наредете във форма на жертвеник по средата на поляната. Искам нашият Огнен бог да се наслади на жертвоприношението.

До залеза на слънцето жреците бяха заети с приготовлението на жертвеника. Те работеха и пееха тъжни химни на древния език на материка Атлантида. Не знаеха смисъла на думите, които изговаряха, а само повтаряха молитвите, които минаваха от учител на ученик още от незапомнени времена.

Под сянката на палатката Ла ходеше нервно около Тарзан. Той продължаваше да лежи на земята с вързани крака и ръце. В душата си беше готов за смъртта. Могъщите му мускули не бяха в състояние да скъсат множеството въжета. Не можеше да се надява и на помощ отвън. Отвсякъде бе заобиколен с врагове. И все пак се усмихваше на Ля.

А Ла? Тя стискаше в ръката си нож и поглеждаше към пленника. Гледаше го и си мърмореше нещо.

„Тази нощ — мислеше си тя, — тази нощ, когато съвсем се стъмни, ще го мъча до насита.“

Гледаше неговото божествено красиво тяло, усмихващото се лице и чувстваше как по жилите й се разлива сладка томителност. Тогава се насилваше да си спомни как той отхвърли любовта й. Законите на Огнения бог повеляват да се накаже човекът, осквернил храма му, открадвайки от зацапания с кръв жертвеник на Опар обреченото нему същество. И не веднъж, а три пъти! При тази мисъл Ла се спря и коленичи пред Тарзан. Тя опря острието на ножа в хълбока му и натисна дръжката. Той само се усмихна и повдигна рамене.

Колко красив беше той! Ла се наведе още по-ниско и го погледна в очите. Колко прекрасно беше тялото му! Тя го сравняваше с кривите изродени човечета, които бродеха навън. Ла трепна от мисълта, че трябва да избере съпруг между тях.

Скоро се здрачи и нощта падна. Голяма клада гореше до палатката. Пламъкът осветяваше жертвеника и пред очите на върховната жрица изплува картината на утрешното жертвоприношение. Тя виждаше как това прекрасно тяло се извива в пламъка на кладата, как обгарят и се овъгляват тези усмихващи се устни. Тя ясно си представяше как огнените езици облизват гъстата черна коса и красивата глава. Наистина ли чувството, което изпитваше към този човек, беше ненавист?

Тарзан продължаваше да лежи спокойно, въпреки че страдаше от болката, причинявана му от силно стегнатите въжета. Той беше дете на джунглата с издръжливостта на звяра и с ума на човека. Той знаеше, че съдбата му е решена и че никакви молби не ще му помогнат. Чакаше търпеливо, с увереността, че скоро мъките му ще свършат.

До него стоеше Ла, готова да започне изтезанията. Тогава някой добави още съчки в огъня и той лумна, осветявайки вътрешността на палатката. До своите устни Ла видя прекрасното лице на горския бог и любовта се възпламени в сърцето й с нова сила. Мечтата за него й причиняваше болка.

Не! Той трябва да умре веднага. Няма нужда от измъчване. Смърт! Незабавна смърт на дръзкия осквернител на храма! Един удар с ножа и край! Ла вдигна ръка, замахна и се свлече безмълвно върху тялото на любимия човек.

Ръцете й в няма ласка се плъзгаха по него. Тя покри челото, очите, устните му с горещи целувки. Покри го с тялото си, сякаш го защитаваше от горчивата съдба, която сама му беше приготвила. С разтреперан глас го молеше за любов. Бурна, безумна страст завладя върховната жрица. В продължение на няколко часа тя не можеше да се овладее. Накрая сънят я надви. Тарзан, без да се тревожи за бъдещето си, спеше спокойно в прегръдките на Ла.

При първите проблясъци на зората той се събуди от песните на жреците. Отначало те пееха тихо, но постепенно тихите меки тонове прераснаха в диви кръвожадни ревове.

Ла също се разбуди. Прекрасната й ръка притискаше към себе си Тарзан. Усмивка се появи на лицето й и тя отвори очи. Когато погребалните песнопения достигнаха до съзнанието й, усмивката се смени с ужас. Очите й се разшириха и тя трескаво зашепна:

— Люби ме, Тарзане! Люби ме и ще бъдеш спасен!

Въжетата, с които бе вързан Тарзан, бяха спрели кръвообращението и му причиняваха болка. Със сърдито ръмжене той се възви и обърна гръб на Ла. Това беше отговорът му. Върховната жрица скочи на крака. Горещата червенина се смени със смъртна бледност. Изтича до входа на палатката.

— Жреци на Огнения бог! — извика тя. — Пригответе се за жертвоприношението!

Кривокраките изроди бързо влязоха в палатката. Те вдигнаха Тарзан, изнесоха го навън, като продължаваха своите отвратителни песнопения.

Зад тях вървеше Ла и се полюшваше в такт. Лицето й беше бледо от мъките на несподелената любов и от ужаса на предстоящия обред. Но Ла беше твърда в решението си. Онзи, който е презрял любовта й, ще получи възмездие върху разпалената клада заради оскърблението. Видя как положиха прекрасното тяло върху коравите клони. Видя как кривият, сгърбен върховен жрец се приближи към жертвеника с разпален факел и в очакване на разпоредбите й. Отвратителното му лице се разшири в зловеща усмивка, оголвайки дълги жълти зъби. Ръцете му бяха разположени като обредна чаша в очакване на топлата кръв на жертвата.

Ла се приближи с вдигнат нож. Лицето й беше обърнато към изгряващото слънце. Устните й шепнеха молитви към огненото божество на нейния народ. Върховният жрец я погледна въпросително. Факелът догаряше и огънят вече пареше пръстите му. Тарзан затвори очи и зачака. Той знаеше, че ще го боли. Смътно помнеше болката от предишни опарвания. Знаеше, че ще страда и че ще умре, но не се страхуваше. Смъртта не е събитие за този, който е израснал в джунглите. Тя дебне на всяка крачка, следва стъпките през деня, а нощем ляга до него. Човекът маймуна надали се замисляше какво го очаква след смъртта. Точно сега неговите мисли бяха заети с образа на красивите камъчета. Почувства, че Ла се надвеси над него, и отвори очи. Видя бледото й, измъчено лице и сълзите, които замрежваха погледа й.

— Тарзане — простена тя, — кажи ми, че ме обичаш, кажи ми, че ще дойдеш с мен в Опар, и аз ще те спася въпреки гнева на моя народ. Отговори ми!

Жената беше възтържествувала над жрицата. На олтара лежеше едничкото същество, което беше пробудило любов в девствената й гръд, а край нея стоеше див фанатик със зверско лице, готов при първата й заповед да запали кладата. Този изрод трябваше да стане неин съпруг, ако тя не намереше друг, по-малко отблъскващ. Ла трепна. Тя обичаше Тарзан безумно и страстно, но ако той и този път отхвърли любовта й, тя беше готова да даде заповед да се запали кладата. Дишайки тежко, тя се наведе още по-ниско.

— Да или не? — прошепна тя.

В далечината се чу слаб звук, който изпълни Тарзан с надежда за спасение. И той нададе остър, пронизителен вик, който накара върховната жрица да отстъпи няколко крачки назад. Нетърпеливият жрец мърмореше недоволно и местеше факлата от ръка в ръка.

— Отговаряй! — настояваше Ла. — Ще отговориш ли ти на любовта на Ла от Опар?!

Шумът, който привлече вниманието на Тарзан, приближи. Сега и другите го чуваха. А това беше острият рев на слон. Когато Ла се надвеси над него, за да прочете присъдата си в очите му, с изненада видя загриженост. Едва сега тя съобрази какво означаваше неговият неочакван вик. Тарзан викаше на помощ слона Тантор. Диво огънче пламна в очите на Ла.

— Ти отказваш на Ла? — извика тя. — Умри тогава! Палете! — късо заповяда тя.

— Тантор идва насам — изрева Тарзан. — Мислех, че идва да ме спаси, но сега разбирам по гласа му, че ще убие мене, тебе и всеки, който попадне на пътя му. И с хитростта на пантера ще открие всички, които са се скрили от него. Тантор е обзет от любовно безумство.

Ла прекрасно знаеше как свирепее слонът мъжкар, когато е влюбен. Тарзан не преувеличаваше. Хитрото жестоко животно преследваше из джунглата всички, които са избегнали първото му нападение. Можеше да претърсва едно място, докато не унищожи всичко живо. Трудно може да се предвиди какво може да направи това обезумяло животно.

— Аз не мога да те обичам, Ла! — говореше тихо Тарзан. — И аз не знам защо. Ти си така красива. Не бих могъл да живея в Опар, когато пред мен ще се ширят примамливите джунгли. Не мога да те обичам, но не мога да допусна да умреш, пронизана от острите зъби на Тантор. Прережи въжетата! Той е вече тук. Прережи ги! Аз ще успея да те спася.

Тъничка струйка дим се изви над кладата. Сухите клони запращяха, обхванати от пламъка. Ла стоеше неподвижно, няма като статуя. Огнените езици приближаваха нейния любим. Тантор също се приближаваше. Из джунглата се носеше пукотът на счупени клони и изтръгнати дървета. Жреците се заоглеждаха обезпокоено. Хвърляха уплашени погледи назад и поглеждаха въпросително към върховната си жрица.

— Бягайте! — заповяда тя и като се наведе над пленника, разряза въжетата, които стягаха китките и глезените му. Тарзан скочи на крака. Възмутени, жреците завикаха от гняв. Този, който държеше факела, подскочи към Ла.

— Изменнице! — извика той. — Сега и ти ще умреш!

И тръгна към нея с вдигната тояга, но Тарзан с един скок му я отне. Разяреният фанатик се нахвърли върху него, като го хапеше и дращеше. Тарзан хвана малкото тяло, вдигна го над главата си и го запокити към тълпата жреци. Ла с нож в ръката спокойно наблюдаваше сцената. По лицето й нямаше и следа от уплаха — само гордо презрение към жреците и възхищение от човека, когото тя безнадеждно обичаше.

В това време огромен разярен слон изскочи на поляната. За секунда Тарзан се обърна към Ла, хвана я за ръцете и се понесе към най-близкото дърво. Със свиреп рев Тантор ги последва. Белите ръце на Ла здраво се бяха обвили около шията на Тарзан. Тя почувства как той подскочи във въздуха и как почна да се катери по дървото, стремейки се да избегне жилестия хобот на слона. Силата и ловкостта му я поразиха.

Тантор се отказа да ги преследва и се обърна към разпилените навсякъде жреци. Той вдигна най-близкия от тях със зъби и го запокити високо на едно дърво. След това обви друг с хобота си и започна да го блъска в стъблата, докато стана на кървава каша. Едва тогава го хвърли на земята и се втурна към останалите. Още двама бяха стъпкани от гигантските му ходила. Другите успяха да избягат в джунглата. Тогава разяреният слон пак се върна към Тарзан и Ла.

Приятелството, което съществуваше между Тарзан и стадото на Тантор, беше известно е джунглата. Нито един слон не би причинил зло на Тармангани, бялата маймуна. Но ето че сега обзетият от любовно безумство Тантор искаше да убие стария си приятел. Тантор се обърна към дървото, на което се бяха качили Тарзан и Ла. Опря предните си крака в ствола и се опита да ги достигне с хобота си. И понеже не успя, той се вбеси още повече. Земята трепереше от неговия рев. После опря глава в ствола и с все сили започна да го клати, дървото се наведе силно, но не се откърти.

Тарзан също се държеше странно. Ако беше друг обитател на джунглата, досега той щеше да го обсипе с каквото му падне подръка, щеше да се прехвърля от дърво на дърво, щеше да му се присмива. Но той седеше тихо на недосегаемия клон, а върху красивото му лице се четеше угриженост и печал.

Тарзан изпитваше особена привързаност към Тантор. Дори и да имаше възможност да убие слона, не би го сторил. Мислеше само как да се укрие от него. Ще мине време и дивата страст на Тантор ще утихне. Ще стане пак предишният добър приятел. Тарзан пак ще може да се изтяга в целия си ръст върху широкия гръб на животното и да нашепва приказки в големите провиснали уши. Слонът освирепя още повече. Погледна към върха, където се криеха двете същества, и мъничките му кървави очи засвяткаха от безумна ненавист. Той обви с хобота си ствола, разтвори широко краката си и започна да дърпа дървото, мъчейки се да го отскубне от корените му. Той беше силен мъжкар в разцвета на жизнените сили. Скоро дървото поддаде и леко се наклони. Тарзан прехвърли Ла на гърба си и прескочи на съседното. Ла затвори очи в страх, но скокът мина успешно. Тармангани продължи да прескача по върховете на дърветата. Зад тях остана шумът от Танторовата страст. Слонът скоро забеляза, че жертвите му са изчезнали. Яростно изрева и се втурна да ги търси.