Едгар Бъроуз
Тарзан и съкровищата на вълшебния град (12)

XII
Ла иска да отмъщава

Като описа един кръг в джунглата, Тарзан излезе отново на реката, само че на друго място. Пи вода и пак се покачи на едно дърво. Той ходеше на лов, съвършено забравил миналото и без мисъл за бъдещето. А по това време през тъмните джунгли, през откритите поляни и широки ливади се точеше една мрачна процесия, чиято цел беше да го залови. Петдесет страшни, космати мъже, с криви, къси крака, въоръжени с ножове и големи тояги, вървяха след прекрасна полугола жена. Това бяха Ла, върховната жрица на Огнения бог, и нейните петдесет жреца, тръгнали на далечен път, за да търсят дръзкия грабител на жертвения нож.

Никога по-рано Ла не беше прекрачвала каменната стена на град Опар, не бе имало такава причина. Изчезна жертвеният нож! Предаван от ръка на ръка, от поколение на поколение, произлизащ от загиналите атланти, той беше символът на нейната власт и авторитет. Изчезването на скъпоценната корона или държавния герб на Англия не би довело британския крал до такова голямо отчаяние, в каквото изпадна Ла след кражбата. Тя беше господарка на жалки остатъци от велик народ, на изродените деца на най-старата цивилизация. Когато Атлантида преди много хиляди години с всичките си могъщи градове, цъфтящи полета, велика култура, развита търговия потънала във водите на Атлантическия океан, тя погребала целия свой народ с изключение на една група колониалисти, които работели в златните рудници на Централна Африка. От тях, от техните роби и последвалите чифтосвания с големите човекоподобни маймуни произлезли мъжете на Опар. Но дали вследствие на естествен подбор или по прищявка на съдбата и природата истинският вид на атлантите се е запазил в жените, произлезли от принцеса с царска кръв, която живеела в Опар по време на великата катастрофа. Една от нейните потомки беше Ла.

Негодувание, злоба и омраза кипяха в душата на върховната жрица. Религиозният й фанатизъм се засилваше от гнева на оскърбената жена. Два пъти тя полага сърцето си в краката на богоподобния човек и два пъти той я отблъсква.

Ла знаеше, че е прекрасна. Тя наистина беше съвременно красива. Нещо повече — тя беше идеал за женска красота. До първото отиване на Тарзан в Опар Ла не беше виждала човешки самец освен изродените кривокраки мъже от нейния народ. Рано или късно тя трябваше да се обвърже с един от тях, за да не се прекъсне правата линия на върховните жрици. Това е неизбежно, ако съдбата не реши да заведе в Опар други мъже. До първото появяване на Тарзан Ла не подозираше, че съществуват такива мъже. Тя познаваше само отвратителните малки жреци и самците на големите човекоподобни маймуни, които живееха в Опар от незапомнени времена и жителите му гледаха на тях като на равни.

В легендите на Опар се споменаваше за богоподобни бели мъже, както и за черни. Тези легенди поддържаха надеждата на народа на Опар, че един ден от вълните на Атлантическия океан ще се появи родният материк и неговите нещастни потомци изгнаници ще бъдат спасени.

Идването на Тарзан пробуди в сърцето на Ла мисълта, че изпълнението на древното предсказание ще се сбъдне скоро. Този прекрасен, силен човек запали в нея пламъка на любовта, всепоглъщащото чувство, което без него би останало непознато за Ла. Такова прекрасно същество като нея не би могло да се влюби никога в отблъскващите жреци на Опар. Единствено дългът и религиозното старание можеха да я накарат да встъпи в брак с някой от тях.

До срещата си с Тарзан тя беше студена, безсърдечна жена, дъщеря на хиляди други прекрасни жени, които никога не са знаели да обичат. Обичта я преобрази и пробуди едно чувство, което беше дремало от хилядолетия. Но когато нейният порив срещна стена, той се претопи от собствения си пламък в омраза и жажда за мъст.

Обхваната от тези страсти, Ла водеше шумното си войнство, за да си върне свещения символ и да накаже дръзкия злодей, причинил й толкова мъки. Тя нито за миг не се сещаше за Вертер и за това, че по време на тяхното бягство от Опар жертвеният нож беше в неговите ръце. Разбира се, че и той ще бъде убит, когато го заловят, но неговата смърт няма да й достави толкова радост. Затова пък тя с удоволствие ще гледа предсмъртните мъки на Тарзан. Какви изтезания ще измисли тя за него! Ще го накара да умира дълго и мъчително. Той трябва да изтърпи наказание, равно на жестокостта на престъплението си. Измъкна жертвения нож от ръцете на Ла, оскверни жертвеника и храма, презря любовта на тази богоравна жена.

Ла и нейните жреци не познаваха живота в джунглата. Рядко някой от тях се беше осмелявал да прекрачи каменния зид на Опар. Но това, че са много, бе само по себе си достатъчна защита. Бяха изминали доста път без особени произшествия. Със себе си водеха три големи човекоподобни маймуни, които трябваше да проследят жертвата. Ла вървеше начело. Макар и съвсем неопитна, благодарение на природно богатия си ум тя се справяше отлично и определяше реда на похода.

Ла беше жестока и взискателна господарка. Тя гледаше с презрение и ненавист тези изроди, в чиито среди я беше захвърлила съдбата, и струпваше на тях цялото си разочарование и гняв. Всяка вечер те й правеха палатка, за да се запази от дивите зверове, и поддържаха огън пред нея, докато се стъмни. Когато се уморяваше, те бързо приготвяха носилка. И никой от тях не оспорваше думите й. Всеки се надяваше, че ще бъде избран от нея за съпруг, затова раболепничеха и безропотно понасяха високомерието и презрението.

Пътуването продължаваше дни наред. Маймуните лесно намираха следите. Те вървяха малко напред, за да предупредят в случай на опасност.

Един ден по време на почивка една от маймуните стана и почна да души. След малко тя изчезна. Жреците безмълвно оградиха Ла и зачакаха. След няколко минути тя се върна и отиде право при Ла, като й каза на езика, който говореха жителите на Опар:

— Големият Тармангани лежи там и спи. Отиваме да го убием.

— Да не сте посмели! — студено рече Ла. — Отмъщението принадлежи на мен. Доведете големия Тармангани тук! — завърши тя.

Целият зловещ отряд се промъкна предпазливо през джунглата, предвождан от маймуната. Тя спря жреците близо до голямо дърво. Върху дебел, нисък клон лежеше Тарзан, изтегнат в целия си ръст. Дори насън едната му ръка стискаше здраво клона, а силният му мускулест крак се беше увил около него. Присънваха му се лъвът Нума, глиганът Хорта. Спеше дълбок следобеден сън и не усети мириса на кривокраките жреци, нито на големите маймуни.

Пробуди се чак когато три животни се тръшнаха върху него и го свалиха долу на земята. Той беше оглушал от падането и още не успял да се опомни, върху му се изсипаха петдесет ужасни космати мъже. В миг Тарзан стана център на хапеща, виеща и блъскаща се тълпа. Успяха да го притиснат въпреки неговите тежки юмруци и остри зъби.