Едгар Бъроуз
Тарзан и съкровищата на вълшебния град (4)

IV
Предсказанието се сбъдва

Тарзан се обърна към стареца. Той не уби Нума, за да спаси негъра, а само да си отмъсти. Но когато видя пред себе си безпомощния, умиращ старец, в сърцето му се промъкна нещо като жалост. На младини той би убил негъра, без да се замисли, ала цивилизацията беше оказала своето въздействие върху човека маймуна. Старецът умираше и Тарзан се наведе над него. Прегледа раните му и спря кръвта.

— Кой си ти? — попита с разтреперан глас магьосникът.

— Аз съм Тарзан от племето на маймуните — отвърна с гордост той така, както би казал: „Аз съм Джон Клейтън, лорд Грейсток!“

Магьосникът трепна и затвори очи. Когато пак ги отвори, в тях се четеше готовност да изтърпи всички изтезания, които му готви този страшен дух на джунглата.

— Защо не ме убиваш? — попита той.

— Защо да те убивам? — учуди се Тарзан. — Не си ми направил нищо лошо. А и без това умираш.

— А защо не би ме убил?

— Бих те спасил, ако можех, но това е невъзможно. Защо мислиш, че ще те убия?

Старецът помълча няколко минути и после, събрал сетни сили, се опита да изрече:

— Аз те познавам от по-рано. Още от онова време, когато ти скиташе из джунглите, близо до земите на Мбонга. Аз вече бях магьосник, когато ти уби Кулонга и други воини и ограби нашите колиби и съдовете ни с отрова. Отначало не те познах, но после си спомних за белокожата маймуна, която живееше с косматите и дотягаше на жителите на селото на Мбонга. Ти си богът на горите, Мунанго-Ксевати, за когото ние оставяхме храна зад оградата на нашите жилища. Преди да умра, кажи ми: човек ли си или дявол?

Тарзан се засмя:

— Човек съм, разбира се! — каза той. Старецът въздъхна и поклати глава.

— Ти искаше да ми спасиш живота и аз съм ти благодарен — каза той. — Аз съм велик магьосник! Прочетох в собствената си кръв, която намазах на ръката си… Чуй, белокожи!… Тежки дни те очакват. Върни се назад, Мунанго-Ксевати! Върни се назад, докато не е късно. Опасност те чака напред, опасност те чака назад. Но онази, която е напред, е по-страшна. Аз виждам…

Той затихна, после простена, сви се на кълбо и умря.

Тарзан така и не научи докрай кървавото предсказание.

Беше вече много късно, когато се върна в колибата и легна между воините си. Никой не беше забелязал неговото отсъствие. Преди да заспи, помисли за предупреждението на магьосника. И на сутринта си спомни за него, но не се върна назад. Само ако знаеше какво готвеше съдбата на най-скъпия му човек, той би оставил всичко: и джунглата, и златото на Опар, и би се втурнал назад с всички сили.

В това утро един друг бял човек на няколко километра зад Тарзан размишляваше за онова, което беше чул през нощта. Това беше Вертер, който почти се бе разколебал в намеренията си. В нощната тишина той бе чул далеч напред звук, който го изпълни с безумен страх. Не беше допускал, че такъв звук може да излезе от гърдите на земно същество. Това беше победният вик на маймуната самец, който Тарзан отпрати към луната Горо. Когато го чу, Вертер се разтрепери и покри лицето си с ръце. Дори и при ярката дневна светлина той продължаваше да се бои. Искаше му се да избяга от незнайните опасности, които му вещаеше ехото, разнесло се през нощта. Задържа го друг, по-голям страх — страхът от Ахмед Зек.

Тарзан си пробиваше път през джунглата, а Вертер неотменно го следваше.

На края на пустинна долина, зад която се виждаха златните куполи на Опар, Тарзан се спря. Понеже беше обещал на Джейн да бъде предпазлив, той се приготви за нощно разузнаване.

С падането на мрака потегли на път, а Вертер, който беше наблизо, го последва.

Пред външните стени на града се издигаше висока гранитна скала. В нея беше прокопан тунел, който водеше към съкровищата на Опар. Цялото пространство пред скалата беше осеяно с каменни блокове и криейки се зад тях, Вертер можеше да остане незабелязан.

Тарзан с лекота се изкачи горе, но в един момент изчезна, като остави Вертер в недоумение. След малко се появи и отново изчезна. Белгиецът се притаи зад една скала, но като не чуваше стъпките на Тарзан, излезе и внимателно се огледа. Надяваше се да намери входа към скривалището, преди Тарзан да се е върнал. Съвсем скоро откри тясна пукнатина в скалата. Изгладени от времето гранитни стъпала водеха навътре в скалата. Белгиецът успя да се промуши и попадна в тъмен тунел. Радостта му беше голяма, но и страхът да не срещне Тарзан не беше малък.

В това време лорд Грейсток се промъкваше внимателно, опипвайки всяка своя стъпка. Тук, зад масивна дъбова врата, покойни ръце бяха положили несметно богатство, принадлежало на владетелите на Атлантида — великия материк, лежащ под водите на Атлантическия океан.

Тарзан стоеше по средата на подземието. Нищо не нарушаваше мъртвата тишина. Никой не беше идвал тук след него. Доволен, той тръгна назад и за малко не се сблъска с Вертер, който успя в последния момент да се скрие зад издатината на една скала. Тарзан излезе от тунела и се запъти в оная посока, където неговите верни вазири го очакваха. Спря се на края на скалата и огласи долината с тътнещия рев на лъв. Повтори и потрети. После се спря, вслушвайки се внимателно в замиращото ехо. В отговор от далечния край на равнината слабо се дочу също такъв рев — веднъж, два, три. Басули, предводителят на вазирите, чу призива на господаря си и отговори.

След няколко часа черните воини щяха да бъдат при него. Затова той се върна обратно. Искаше да изнесе толкова къса злато, колкото бяха вазирите. В продължение на пет часа Тарзан слезе шест пъти в подземието и изнесе четиридесет и осем къса. Обикновен човек би се повалил под такава тежест, но по неговата исполинска фигура нямаше и следа от умора.

Скоро воините му дойдоха и Тарзан ги изтегли на върха на скалата с въже.

През цялото време, докато лорд Грейсток носеше златото, Вертер се криеше. Шест пъти Тарзан мина покрай него и шестте пъти сърцето на белгиеца се свиваше. Когато мина за седми път, след него вървяха петдесет воини с цвят на абаносово дърво. Само Тарзан можеше да накара синовете на храброто и високомерно племе да се заловят за труд, недостоен за тях. Те изнесоха още петдесет и два къса.

Когато и последният вазир излезе от съкровищницата, Тарзан се върна, за да погледне за последен път приказното богатство на Атлантида. Двата набега, които беше извършил тук, изобщо не се забелязваха.

Човекът маймуна си спомни как попадна тук случайно по време на бягството си от подземието, където го беше укрила Ла, върховната жрица на Опар.

Пред очите му изплува споменът за сцената в храма. Той лежеше, вързан на жертвения олтар, а над него с високо вдигната кама стоеше Ла. От двете й страни жреците очакваха първата струйка от неговата кръв, за да напълнят с нея златните си чаши и да я изпият в чест на своя Огнен бог.

Той си спомни как обезумелият жрец Та прекъсна церемонията и се нахвърли с ярост върху другите. Спомни си как всички побягнаха и как остана само върховната жрица. Спомни си как Та се опита да я обезчести и как той, Тарзан, влезе в двубой с него и го уби.

Картините минаваха пред очите му една след друга. Искаше му се да знае дали Ла още властва в храмовете на разрушения град там горе, над главата му. Дали не са заставили тази прекрасна и нежна жена да се обвърже с някой от онези отвратителни кривокраки жреци? Тарзан тръсна глава, освобождавайки се от всички тези мисли. Посегна към мъждукащата свещ и я изгаси.

Вазирите успяха да стигнат срещуположния край на тунела. Те се изкачваха нагоре, дишайки с радост чистия въздух и поздравявайки звездното небе. Тарзан вървеше бавно след тях. Беше затворил след себе си за последен път в живота си тежката врата на съкровищницата.

В тъмнината зад него се изправи Вертер. Мравки полазиха по изтръпналите му крака, но това не го възпря да погали с любов късовете злато. Като взе един, в порив на безумна радост той го притисна до сърцето си. Мислеше си как ще се върне назад, как ще извика Ахмед и как ще изнесат всичкото това богатство.

А през това време Тарзан мечтаеше за щастливото си връщане вкъщи, за нежните ръце, които щяха да се обвият около врата му, за топлото лице, което щеше да се докосне до неговото. Сред радостните мисли изникна споменът за предсказанието на стария магьосник. И всичко се помрачи.

След миг надеждите на тези двама души се разбиха. В безумен страх Вертер забрави златото, а Тарзан — целия свой предишен живот.