Едгар Бъроуз
Тарзан и съкровищата на вълшебния град (11)

XI
Тарзан отново става звяр

Страхът спря ръката на Вертер. Ами ако не попадне право в сърцето на Тарзан? Той трепна при мисълта какво би станало в такъв случай. Дори смъртно ранен, Тарзан за секунди би разкъсал своя убиец. И Вертер не се съмняваше, че човекът маймуна няма да поиска това. Шумът от стъпки в тръстиките затвърди решението му. Той тръгна назад, възви се и дебнешком се запровира между тревите. Искаше да стигне час по-скоро гората. Там щеше да намери спасение.

Тарзан продължаваше да спи. Къде беше останала онази необикновена сетивност, която е притежание само на обитателите на джунглата? Нима проницателният и жизнерадостен Тарзан не съществуваше?

Наблизо в тръстиките дебнеше хищник. Жълтите му очи святкаха с настървение. Огромната му глава се подаде между стъблата. Беше лъв. Като видя спящия човек, той подви задни лапи и удари с опашка тръстиките. Тарзан скочи и като истински обитател на джунглата овладя на секундата мускулите си. Пред грозящата го опасност той се преобрази в Тарзан от племето на маймуните, пъргав и хитър.

Лъвът внезапно се отказа от своите намерения. Той се обърна и потъна отново в тръстиката. Нещо стана в животинския му мозък, нещо, което човек не може да проумее.

Тарзан вдигна рамене в учудване и се огледа, търсейки другаря си. Като не го видя, той помисли, че лъвът го е отмъкнал в тръстиките, но като разгледа следите, разбра, че не е така. Тарзан видя, че Вертер е тръгнал към равнината. Той се подвоуми, но после реши, че белгиецът се е уплашил от приближаващия лъв и е побягнал от страх. Презрителна усмивка се появи на устните му, когато си помисли как другарят му не се е потрудил поне да го предупреди за опасността, която го заплашва. Е, какво — такъв си е човекът! Тарзан не искаше да знае нищо повече за него. Заминал си е — на добър му час. Тарзан няма да го търси.

На сто метра от гъстата тръстика се издигаше високо дърво. Тарзан се качи на него, намери си удобен клон и се приготви за сън.

Когато се пробуди, слънцето беше високо. Погледът му се плъзна по опустошените полета и ниви на Лорд Джон Грейсток. Никакви спомени не се мяркаха в съзнанието му, върнато към примитивното си състояние. Това, което го вълнуваше, бяха гладът и опасността за живота. Със съвършено чужд поглед той наблюдаваше Басули и воините му, които си приготвяха закуската. Някъде дълбоко в него се мяркаше мисълта, че всичко това има отношение към него. Всичко беше засенчено от един образ, изплувал като из мъгла — една огромна, космата, свирепа фигура. Чувство на нежност го обзе. Той се връщаше към детството си: това беше тя, фигурата на огромната маймуна самка Кала, неговата втора майка. Редом с нея в паметта му се появиха други: Теркоз, Тублат, Керчак и Нита, мъничката приятелка на Тарзан от детските игри. Вглъбил се в себе си и в спомените си, Тарзан лека-полека ги разпознаваше, намираше им мястото във времето и в събитията. Картините от детството му, прекарано сред маймуните, една след друга се нижеха пред очите му. В него се събуди страстното желание да се върне отново при тях.

Чернокожите приключиха със закуската си и тръгнаха на път. Когато Тарзан ги изгуби от поглед, той слезе от дървото, за да си намери храна.

Из широката равнина пасяха цели стада диви животни. Тарзан си набеляза една тлъста, лъскава зебра. Заобиколи отдалече стадото, мъчейки се да бъде винаги срещу вятъра. Движеше се ту на четири крака, ту пълзеше. Приближи към набелязаната самка и се скри зад гъст храст. Животните не го усетиха. Той приготви копието и подви крака. После с едно движение се изправи, метна тежкото копие към хълбока на зебрата и сам го последва с ловджийски нож в ръка. За миг животните застанаха неподвижно, вцепенени от изненада. После самката изрева от болка и побягна. Тарзан я настигна с няколко скока и се озова на гърба й. Тя се обърна, мъчейки се да ритне и да захапе врага си. Но Тарзан се държеше здраво с едната си ръка за гривата й, ас другата забиваше ножа си в ребрата й. Другите зебри се спряха за миг, гледайки съжалително към нея, но скоро се обърнаха и се затичаха из равнината. Младата зебра се бореше храбро, но не издържа дълго и грохна на земята. Тарзан сложи крак върху нея и огласи равнината с победния вик на Мангани.

Този вик долетя до ушите на Басули и го накара да се спре.

— Големите маймуни са — каза той. — Отдавна не бяха идвали в страната на вазирите.

Тарзан пренесе зебрата под храста. Седнал върху трупа, той отряза голямо парче от бута и засити глада си с топлото кърваво месо. Зад храсталака се появиха две хиени, привлечени от острия вик на зебрата. Тарзан им се озъби и изръмжа. При този поздрав хиените предпочетоха да се отдръпнат малко назад. Не проявиха желание да го нападнат, но останаха на мястото си, без да свалят очи от него. Като се нахрани, Тарзан отряза още няколко къса месо и се запъти към реката. Пътят му минаваше през тях и той не счете за нужно да ги заобиколи. Със спокойното величие на лъва Нума той се запъти към ръмжащите животни. Когато ги наближи, те се отдръпнаха от пътя му, а след минута вече разкъсваха зебрата.

Приближаването на Тарзан до реката смути едно стадо биволи. Един от тях, огромно животно с кървав поглед, грозно замуча и започна да бие с копито в земята. Тарзан мина през цялото стадо, сякаш не забеляза присъствието му. Мученето премина в тихо пръхтене и стадото се зае с предишното си занимание, продължавайки да наблюдава Тарзан с учудване в големите глупави очи.

Тарзан се изкъпа и насити жаждата си. После се скри от горещината в сянката на клонесто дърво. Наблизо започваше дълбоката прохладна гора. Постепенно в Тарзан надделя желанието да потъне в нейната тайнственост. Реши това да стане на другия ден. Той не бързаше за никъде. Съжаление за миналото и страхове за бъдещето не помрачаваха съзнанието на лорд Клейтън. Той можеше да лежи по цял ден, проснат на люлеещ се клон, протягайки се и наслаждавайки се на благословения покой и абсолютното безгрижие. Никакви грижи, никакви съмнения не нарушаваха покоя на ума му. Човекът маймуна беше съвършено щастлив. Лорд Грейсток беше престанал да съществува.

Няколко часа Тарзан тихо се люля в постелята си от листа. Гладът и жаждата го подканиха да слезе от дървото. Протягайки се лениво, той потегли към реката. Утъпканата пътека, по която вървеше, с времето се беше превърнала в тесен ров. От двете й страни се образуваха зелени стени от непроходим храсталак и дървета, обвити от горе до долу с лиани. Когато Тарзан наближи реката, пред него излезе цяло семейство лъвове. Те се връщаха от водопой. Преброи ги — бяха седем: възрастен лъв, две лъвици и четири млади лъва, които по размери не отстъпваха на своите родители. Тарзан се спря и изръмжа. Лъвското семейство също се спря. Най-старият оголи зъби и нададе глух, предупредителен рев. Човекът маймуна стискаше в ръка копието си, но не се надяваше, че ще може да победи седем лъва с това нищожно оръжие. Той стоеше на мястото си, ръмжеше и ревеше. Лъвовете отговаряха със същото. Всяка страна се мъчеше да подплаши другата. Никоя не искаше да отстъпи път, но не искаше и да започне първа боя. Лъвовете бяха доста сити, за да се прелъстят от такава плячка, а Тарзан никога не ядеше месо на хищници. Това беше само въпрос на чест. Мъчно е да се каже колко може да продължи едно такова безмълвно сражение.

Тарзан и лъвовете така шумяха, че никой от тях не чуваше нищо друго освен концерта, който сами си бяха уредили. Човекът маймуна не почувства как към него се носи стремглаво огромна маса. Той се опомни чак когато спасението изглеждаше невъзможно. Обърна се рязко и видя носорога Буто, готов да го нападне. Мигновено отскочи и заби копие в гърдите му. Борбата беше почти равна. От едната страна — тежко копие с железен връх и могъщи човешки мускули, от друга — колосалната сила на Буто и бързината на нападението му. Като хвърли оръжието си, Тарзан направи един голям скок и прескачайки големия корав рог, се намери на гърба му. Мъничките свински очи на носорога засвяткаха яростно. Той забеляза лъвовете и бясно се хвърли към тях. А Тарзан с лек скок се хвана за омотана мрежа от пълзящите растения и се озова на едно дърво. Единият от лъвовете беше подхванат от могъщия рог на обезумялото животно и за минута бе разкъсан. Другите шест се нахвърлиха върху носорога, захапвайки го. Отвисоко Тарзан наблюдаваше горещата схватка с огромно удоволствие. За него това забавление имаше стойността на театрално представление или на конно състезание. Отначало на Тарзан му се струваше, че победител ще бъде Буто. Той беше приключил с четирима от враговете си, а другите трима беше ранил, когато подви крака и се срина на земята. Колосалната маса се затресе и замря завинаги. Тарзан с удоволствие отбеляза, че и той има дял в тази пирова победа. Слезе долу. Като го видяха, ранените лъвове, ръмжейки, се отдалечиха от мястото на битката. Тарзан измъкна копието си от тялото на Буто, отряза си един къс месо и потъна в мрака на джунглата. За него всичко беше свършило и той нямаше да се върне повече към тази случка просто защото това беше част от неговото ежедневие.