Едгар Бъроуз
Тарзан и съкровищата на вълшебния град (2)

II
На път за Опар

Две седмици по-късно Джон Клейтън, лорд Грейсток, връщайки се вкъщи след прегледа на обширните си африкански владения, забеляза една група хора, която яздеше през равнината между неговата къща и гората.

Той спря коня си и проследи малкия отряд. Острият му поглед беше привлечен от блесналия на слънцето бял шлем на конника, който яздеше отпред. Мислейки, че това е странстващ ловец европеец, който се е упътил към дома му с надежда да получи там гостоприемство, лорд Грейсток дръпна поводите и бавно тръгна срещу непознатия. След половин час двамата вече влизаха заедно в къщата, а малко по-късно лордът представи на жена си господин Жюл Фреко.

— Ние се заблудихме! — обясни господин Фреко. — Моят водач никога досега не е бил по тези места и затова се наложи да вземем хора от последното село, но те скоро се разбягаха. Щастлив съм, че ви срещнах. Да си кажа право, не знам какво щяхме да правим, ако не бяхме се озовали случайно във вашите владения.

Реши се Фреко и хората му да останат още няколко дни, за да си отпочинат от дългия път, а след това лорд Грейсток да им даде водач.

Веднъж сложил маската на добре възпитан джентълмен, за Вертер не беше трудно да измами домакините си и да ги благоразположи към себе си. Но колкото повече минаваше времето, толкова по-ясно ставаше, че плановете му са трудно осъществими. Лейди Грейсток никога не излизаше сама от дома, а беззаветната преданост на свирепите вазири, воините на Тарзан, правеше невъзможно похищението й.

Измина една седмица и Вертер си даваше сметка, че с нищо не е напреднал от деня на пристигането си. Около седмия ден се случи нещо, което изпълни Вертер с надежда, и той реши, че ще може да поиска и по-голяма награда за отвличането на лейди Грейсток. Сутринта куриер донесе пощата и лорд Джон се затвори в кабинета си до обяд, за да я прегледа. По време на обяда той изглеждаше разстроен и се оттегли рано. Лейди Джейн скоро го последва.

Седнал на верандата, Вертер можеше да чува гласовете им, които звучаха много сериозно. Хитрият белгиец съобрази, че става нещо извънредно. Стана спокойно от стола и прикривайки се в сянката на храсталака около къщата, се промъкна до прозореца им.

— Аз винаги съм се съмнявал в кредитните способности на това дружество — говореше лейди. — Но все пак ми се струва невероятно, че са фалирали. Сигурно е имало големи злоупотреби.

— Сигурно е така — отговори Тарзан. — Но каквато и да е била причината за фалита, фактът си е факт. Загубих всичко и не ми остава нищо друго, освен да се върна в Опар за нови богатства.

— О, Джон! — извика лейди и гласът й потрепера. — Нима няма друг изход? Става ми страшно, като си помисля, че ти ще се върнеш пак в този ужасен град. Готова съм да живея цял живот в бедност само да не се излагаш пак на такива опасности.

— Напразно се безпокоиш — отвърна, смеейки се, Тарзан. — Аз съм достатъчно благоразумен, а и вазири ще дойдат с мен.

— Веднъж те избягаха от Опар и те оставиха на произвола на съдбата — предпазливо припомни лейди.

— Те няма да направят това повторно. И тогава се срамуваха от това, което направиха.

— Може и да се намери друг изход — настояваше Джейн.

— Не виждам никакъв друг начин да се сдобия отново със състояние. Ще бъда предпазлив, Джейн. Жителите на Опар няма да знаят, че пак съм бил там и че съм ги лишил от още една част от съкровището, за което те дори и не подозират. Пък и да знаят, не биха могли да го оценят! — заключи лорд Грейсток.

Решителността в тона на Тарзан очевидно убеди лейди, че по-нататъшните спорове са безполезни, и тя смени разговора. Вертер постоя още малко под прозореца и като се увери, че е научил най-важното, се върна на верандата. Там стоя около половин час, пушейки цигара след цигара. После отиде в стаята си.

На другата сутрин, по време на закуската, Вертер заяви, че възнамерява тези дни да отпътува, и помоли за разрешение да ловува на връщане из владенията на Тарзан.

След два дни приготовления белгиецът замина, придружен от отряда си и водач на племето вазири. Не бяха минали и няколко километра, когато Вертер се присви и каза, че не се чувства добре и че ще бъде най-разумно да спрат, докато му мине. И понеже не бяха далеч от имението на Грейсток, Вертер освободи водача, като му каза, че когато реши да продължат, ще го повика. След като отпрати вазира, Вертер извика в палатката си един от най-преданите хора на Ахмед Зек. Нареди му да следи кога Тарзан ще тръгне на път и веднага да му съобщи.

Не се наложи дълго да чака. Още на другия ден разузнавачът се върна с вестта, че Тарзан с още петдесет воини от племето вазири е излязъл на разсъмване от къщи и се е отправил на югоизток.

Вертер написа дълго писмо на Ахмед Зек и го предаде на водача на отряда си:

— Изпрати веднага човек да занесе това писмо на Зек. А ти ще останеш тук и ще чакаш по-нататъшни разпореждания или от мен, или от него. Ако дойде някой от имението на англичанина, кажи, че съм много болен, че лежа в палатката си и че не приемам никого… А сега ми дай шестима от най-силните и храбри бойци, за да мога да тръгна след лорда.

А Тарзан, снел европейския костюм от себе си и покрил бедрата си с парче обработена козя кожа, водеше своя отряд към мъртвия град Опар. Дезертьорът белгиец неотстъпно вървеше по дирите му през дългите и горещи дни. Нощем се спираше и спеше близо до неговия лагер.

А в същото време Ахмед Зек с всичките си хора яздеше към имението на Грейсток.

За Тарзан това пътуване беше непрекъснат празник. Цялата му цивилизованост беше само една обвивка, която той беше готов да хвърли на драго сърце при първия сгоден случай заедно с европейския си костюм, който му стягаше. Само любовта към жена му го задържаше в рамките на общоприетото. Европейският живот роди в него презрение към цивилизацията. Той ненавиждаше лицемерието на обществото. В него не откриваше друго освен стремеж към покой, комфорт и запазване на имуществото. Упорито отричаше, че най-прекрасното в живота — музиката и литературата — е могло да се развие на такава гнила почва. Напротив, настояваше, че е възникнало и се е запазило въпреки цивилизацията и независимо от нея.

— Покажете ми един страхлив и самодоволен дебелак, сътворил нещо прекрасно и идеално — казваше той. — Всичко светло в човешкия ум и сърце се е родило в звъна на оръжието и в борбата за живот, в лапите на нуждата и глада, пред лицето на смъртта и опасността.

И Тарзан винаги с особена радост се връщаше към природата, така както всеки мъж се връща към дълго мечтана среща с любима жена.

Вазирите бяха далеч по-цивилизовани от него. Те варяха месото, преди да го изядат, и се отвращаваха от много неща, които Тарзан смяташе за превкусни.

Робувайки на лицемерието, прямият и смел Тарзан не се осмеляваше да дава свобода на желанията си, срамувайки се от своите воини. Той ядеше отвратителното пушено месо, а би предпочел сурово и прясно. Убиваше дивеча от засада с копие и стрела, а му се искаше да се хвърли върху него и да забие силните си зъби в шията му. Онова, което изпитваше като смътно желание, прерастваше в силен зов на плътта. Той жадуваше за гореща кръв на току-що убито животно, мускулите му желаеха битка с могъщи противници, битка на живот и смърт.