Едгар Бъроуз
Тарзан и съкровищата на вълшебния град (5)

V
Олтарът на огнения бог

Това се случи в минутата, когато Тарзан, затворил вратата, тръгна към изхода. Наоколо цареше тишина и спокойствие. Изведнъж земята се залюля и разтрепера. Грамадни късове гранит се откъртиха от тавана и паднаха, затрупвайки прохода. Могъщите гранитни късове заскърцаха и се напукаха. От тавана започнаха да се късат и да падат огромни парчета. Огромен каменен блок се стовари върху Тарзан и го отхвърли към вратата. Под тежестта на тялото му тя се разтвори и той рухна на пода.

В самата съкровищница земетресението нанесе по-малки повреди. Само няколко къса гранит се откъснаха и стените се напукаха.

След първия трус всичко се успокои. Вертер, който беше паднал на пода, стана на крака и се увери, че е съвсем здрав. Пипнешком се прокрадна към отсрещната страна на стаята, където Тарзан беше оставил парче свещ. В джоба му се намираше кибрит и той успя да я запали. Мъждивата светлина разпръсна малко гъстия мрак. Вертер въздъхна — в полумрака неговото положение изглеждаше не чак толкова безнадеждно.

Очите му свикнаха със светлината и той обърна поглед към вратата. Трябваше да бяга от този страшен гроб. Когато стигна до вратата, ужасен страх скова краката му. Той видя проснатото тяло на Тарзан, който беше с огромна рана на главата. Около него се бе образувала локва. Тарзан не даваше никакви признаци на живот. Това внесе успокоение в душата на Вертер. Той хладнокръвно прескочи гиганта и тръгна по коридора. Нито за миг не му мина през главата, че може да помогне на човека, който може би не беше мъртъв, а само бе загубил съзнание от удара и от изтичащата струя кръв. Възродената за миг надежда, че ще може да се спаси, скоро изчезна пред самата врата — коридорът беше напълно затрупан.

Не му оставаше нищо друго, освен да се върне обратно в съкровищницата. Взел в ръка свещта, той започна да изследва стъпка по стъпка стените. Скоро откри втора врата. Той я блъсна и тя със скърцане се отвори. Откри се втори коридор, също така тесен.

Вертер тръгна напред и скоро се озова при каменна стълба, която водеше нагоре. Оттам започваше друг коридор. Той мислено благодареше на бога за свещта. Изведнъж пред краката му зейна черна яма и като че ли точно тук тунелът свършваше.

Той вдигна високо свещта и видя дълбоко долу заигралото по водната повърхност отражение на светлина. Това беше кладенец. На срещуположната страна коридорът продължаваше. Но как да прескочи тази яма?

Вертер измери мислено разстоянието и се замисли дали да се опита да го прескочи. Размислите му бяха прекъснати от зловещ писък, който премина във вой. Гласът беше човешки, но викът така напрегнат, сякаш излизаше от гърдите на голям грешник, подложен на адски мъки.

Белгиецът погледна с ужас нагоре, откъдето дойде викът. Видя високо над главата си късче небе, обсипано с ярки звезди. Той беше готов да извика за помощ, но интуитивно се спря — там, където се чуваше такъв писък, не можеше да живеят хора. Не посмя да издаде присъствието си на жителите на този град, каквито и да бяха те. Вече се проклинаше, задето се беше решил на такава работа, и съжаляваше, че веднага не се беше върнал в лагера на Ахмед Зек. Той беше готов дори да се предаде в ръцете на военните власти в Конго.

Застинал в ужас, Вертер се ослушваше, но викът не се повтори. Движен от безумен страх, той се реши на отчаян скок. Като се отдръпна на двадесетина крачки назад, той събра всичките си сили, засили се и полетя над ямата с протегнати напред ръце. Удари с коленете си отсрещната стена и нещо го отблъсна назад. Вертер се вкопчи в каменните късове, но увисна с цялото си тяло над бездната. Няколко минути не посмя да се мръдне, продължавайки да виси в това положение, обливайки се в пот и ставайки все по-слаб и по-слаб с всяка минута. След като се посъвзе, той успя да се изкатери нагоре. Просна се на пода и даде воля на разхлабените си нерви, хлипайки силно. Скоро му попремина и започна, лазейки, да търси по пода свещта, която беше изпуснал още по време на скока. Този малък остатък сега му беше по-скъп от всички богатства на Опар. И когато я намери, той отново се разхлипа. Белгиецът доста време полежа така, целият разбит и разтреперан. После, като се поокопити, извади от джоба си кибрит и запали скъпоценната свещ. При светлината той по-лесно овладя нервите си и поднови придвижването напред. Отвратителният вик, който стигна до него при кладенеца, все още преследваше въображението му и той трепваше при звука на собствените си крачки.

Не беше изминал кой знае колко, когато пред него се появи каменна стена. Вертер беше вещ във военното дело и това го правеше изключително съобразителен. Такъв затворен тунел, завършващ с препятствие, нямаше смисъл! Тук непременно трябваше да има отвор или друг начин за проникване по-нататък. За голяма своя радост той видя, че тънките издялани камъни в строежа не бяха слепени помежду си, а просто бяха положени, без пясък и вар. Опита се да извади един от тях и сполучи. Трескаво започна да ги вади един след друг и скоро успя да направи отвор. Вертер пропълзя напред и се озова в голямо ниско помещение. На една от страните имаше врата. Не беше заключена и Вертер мина без особен труд през нея. Зад нея се откри друг тъмен и тесен коридор. В този миг свещта догоря и опари пръстите му. Вертер изруга и я изтърва на пода.

Вертер пак беше в тъмнина. Той настръхваше при мисълта какви опасности му беше приготвила съдбата. Чувстваше се повече от всякога далеч от свободата. Околният мрак го гнетеше.

Той започна бавно да се промъква напред, държейки се с ръце за стените, опипвайки с крака всяка педя. Той не можеше да си даде сметка колко време е вървял така. Умората започна да се проявява и той реши да си почине, преди да продължи пътя си.

Когато се събуди, в първия момент не можа да си даде точна сметка какво се бе случило, но скоро горчивата истина изплува пред очите му. Вертер дълбоко въздъхна. Въпреки всичко след съня си се чувстваше ободрен.

Белгиецът събра смелостта си и отново тръгна напред. Но този път не вървя дълго. Скоро коридорът свърши с голямо и светло помещение. Светлината проникваше от един отвор в тавана, а към този отвор водеше широка каменна стълба. Слънчевите лъчи високо горе играеха по масивни колони, обвити с дива лоза. Вертер се ослуша. Някъде из гъстия листак шумеше вятърът, отгоре се чуваха хрипкавите гласове на птиците и непрекъснатото дърдорене на маймуните.

Без да се замисли, Вертер се втурна по стълбата нагоре и се озова в кръгъл вътрешен двор. Право пред него се издигаше голям жертвеник, покрит с тъмнокафяви петна. По пода освен отвора към жертвеника имаше и други, покрити с капаци. Дворът беше обиколен с високи няколко етажа галерии, по които безгрижно тичаха маймуни, а пъстри птици прехвърчаха. Вертер въздъхна облекчено и от плещите му сякаш се свали планина.

Той направи крачка напред и се спря, поразен от ужас. Почти едновременно в каменната стена се отвориха няколко врати и върху Вертер се изсипа тълпа странни хора. Това бяха жреците на Огнения бог в град Опар, онези космати изроди, които преди много години бяха довлекли до жертвеника лорд Клейтън.

Дългите им ръце, късите криви крака, злобните събрани очи и ниските полегати чела им придаваха такъв зловещ вид, че кръвта замръзна в жилите на Вертер. С отчаян вик той се хвърли назад към стълбата, но ужасните хора го изпревариха. Преградиха пътя му и го хванаха. Вертер падна на колене пред тях и пълзейки по земята, молеше за пощада. Без да обръщат внимание на неговите крясъци, те го вързаха и го повлякоха към подножието на жертвеника.

Онова, което последва, беше само едно повторение на това, което се беше случило преди много години с Тарзан. В храма влязоха служителките на Огнения бог, а с тях и Ла, върховната жрица. Те вдигнаха Вертер и го положиха върху жертвеника. Студена пот изби по челото му, когато Ла вдигна над него острия жертвен нож. Като насън до него достигнаха звуците от химна на смъртта. Очите му се устремиха към малките златни чаши в ръцете на жреците. Той си представи как кръвожадните същества ще напълнят обредните чаши с пулсираща топла кръв. Какво не би дал да можеше да не почувства как ще се забие в сърцето му жертвената кама!

Обредната тишина се разкъса внезапно от страшен рев. Ножът в ръцете на върховната жрица трепна, а очите й се разшириха от ужас. Другите жреци, в паника и с диви крясъци, се втурнаха към изходите. Вертер изпъна жили, мъчейки се да обърне глава, за да види причината за тази паника сред служителите на Огнения бог. Когато все пак успя, видя огромен лъв, който стоеше в средата на храма, а под лапите му се гърчеше обезобразеното тяло на първата му жертва.

Ла трепна и безмълвно се строполи върху Вертер.