Едгар Бъроуз
Тарзан и съкровищата на вълшебния град (15)

XV
Бягството на Вертер

Като приготви измамната си постеля, Вертер пролази изпод задната стена на палатката си и се запъти направо към хижата на Джейн Клейтън.

Пред вратата беше клекнал черен часовой. Вертер смело отиде при него, прошепна нещо на ухото му, пъхна в ръката му стиска тютюн и влезе в хижата. Негърът се усмихна и намигна съучастнически. Вертер като един от приближените на Ахмед можеше свободно да влиза и да излиза от което и да е помещение в лагера, без да дава обяснение. Затова и часовоят не го попита нищо.

Като влезе в палатката, Вертер шепнешком заговори на френски:

— Лейди Грейсток, това съм аз, мосю Фреко. Къде сте?

Отговор не последва. В тъмнината Вертер трескаво заопипва хижата. В нея нямаше никого. Учудването му беше безкрайно. Той вече се готвеше да излезе от хижата и да разпита часовоя, когато очите му, свикнали с мрака, различиха в дъното на задната стена отвор. Той беше достатъчно голям, за да се промуши оттам човек. Вертер се убеди, че лейди Грейсток е побягнала именно оттам, и без да губи време в безплодно дирене, последва примера й.

Животът му висеше на косъм. Той трябваше да се скрие и да замине колкото се може по-далеко от Ахмед Зек, преди бягството му да бъде открито.

По две твърде съществени причини той искаше да уреди бягството и на лейди Джейн. Първо, за да заслужи благодарността на англичанина и по този начин да получи известен имунитет пред белгийските власти. Това би било извънредно важно, ако се изясни личността му и му се предяви обвинение за убийството на офицера. И, второ, защото можеше да се спасява само в една посока. Не можеше да върви на запад, защото там бяха белгийските владения. На юг беше ограбеният от него Тарзан. На север бяха приятелите и съюзниците на Ахмед Зек. Можеше да мине безпрепятствено само на изток, през британска Източна Африка. Придружаван от знатна англичанка, която е спасил от ужасна съдба, и представян от нея под името Фреко, той спокойно можеше да се надява на активната поддръжка на англичаните.

Сега, когато лейди Грейсток беше изчезнала, шансовете му за успех намаляха. Зародилата се надежда в душата му се разруши. Откакто Вертер видя за първи път Джейн Клейтън, той усети силната си страст към красивата американка. След като Ахмед Зек откри съществуването на скъпоценностите, бягството на Вертер стана неизбежно. Белгиецът мечтаеше за бъдещето. Представяше си как ще убеди лейди, че мъжът й е загинал, как ще се помъчи да заслужи благодарността й, а с това и да завоюва сърцето й.

Излизайки от хижата на лейди, Вертер забеляза няколко високи пръта, опрени на оградата. Вероятно по този начин Джейн беше успяла да се прехвърли. Без да губи време, той също се изкатери по тях. Скочи долу на земята и веднага тръгна в източна посока.

На няколко километра южно Джейн Клейтън, дишайки тежко, лежеше в клоните на голямо дърво, спасявайки се от огромна лъвица. Бягството от селото се оказа много по-лесно, отколкото си го представяше. Излязла веднъж от лагера, тя тича цял час по отъпкана от зверовете пътека. До изострения и слух долетя шум от меки стъпки. Тя бързо се качи на най-близкото дърво.

На Вертер му провървя. Той вървя цяла нощ, без нещо да му попречи. Едва на сутринта забеляза арабин на кон, който беше тръгнал по дирите му. Това беше един от любимците на Ахмед Зек. Доста такива юначаги сега претърсваха гората заради него. Бягството на Джейн Клейтън не беше забелязано още. Часовоят, който стоеше пред хижата й, не каза, че е видял Вертер да влиза вътре. Той пръв видя трупа на убития от Мугамби чернокож и като реши, че това е дело на белгиеца, реши да мълчи. Използва общата бъркотия по изчезването му и го пренесе в близката палатка.

Щом видя арабина след себе си, Вертер залегна на земята, под листака. От отсрещната страна прошумяха храстите. Не беше вятърът. Вертер погледна втренчено нататък. С ужас видя очертанията на огромно сивкаво чудовище със свирепи жълтозелени очи, които го гледаха. От изненада и от страх Вертер почти не извика. По пътеката се задаваше предвестникът на друга смърт, не по-малко ужасна. Белгиецът мълчеше, прикован от ужас. Арабинът приближаваше. Отсреща лъвът се беше приготвил за скок. За щастие вниманието на хищника беше привлечено от конника. Арабинът продължаваше да язди, без да усети опасността. Конят му вървеше с изопната шия, предъвквайки трева. Вертер пренесе погледа си върху лъва. Цялото внимание на звяра беше насочено към конника. Те вече се изравняваха, а животното не мърдаше. Може би звярът просто ги изчакваше да минат. Но в този миг лъвът изскочи иззад храстите и се хвърли върху конника. Свлече го и го потътри встрани. Конят уплашено подскочи, но Вертер успя да го хване за юздите. Метна се на празното седло и се понесе напред по пътеката, без да погледне какво става назад.

След половин час гол великан, промъквайки се по долните клони на дърветата, стигна до мястото и като се спря, вдъхна с разширени ноздри утринния въздух. Миризмата на кръв беше много силна. Великанът наведе глава и се заслуша. Отпред на пътеката се чуваше жадното дъвчене на лъв, придружено от хрускането на кости, гълтане на огромни късове месо и доволно ръмжене. Тарзан се запъти натам, без да слиза от клоните. Изобщо не прикри идването си и лъвът го забеляза. Гръмък рев огласи храстите край поляната. Тарзан се спря на един клон точно над главата му. Под него се разкри потресаваща картина. Можеше ли тази кървава маса да е била някога човек? И то точно този, който търсеше Тарзан. Човекът маймуна не беше уверен. Той слезе няколко пъти на пътеката, за да провери следата. Наистина белгиецът беше вървял по тази пътека на изток. Тарзан заобиколи лъва и отново слезе на пътеката пак в посока изток. Тук вече следите на Вертер се губеха. Тарзан се върна на дървото. Внимателно оглеждаше земята около обезобразения труп, мъчейки се да открие торбичката с красиви камъчета. Напразно! Той ругаеше лъва и се мъчеше да го отпъди, но в отговор получаваше само глухо, сърдито ръмжене. Започна да чупи клонки и да ги хвърля отгоре му, но Нума не остави плячката си. Тогава Тарзан сложи стрела в тетивата. Тя се заби дълбоко в хълбока на животното. Нума скочи и зарева от болка и ярост. Правеше отчаяни скокове, за да улови човека маймуна, но напразно. Тарзан пусна още една стрела. Този път той се прицели по-грижливо и тя се заби в гръбначния стълб на Нума. Грамадният звяр замря и се строполи парализиран. Тогава Тарзан слезе от дървото и с мощен удар заби копието си в свирепото му сърце. После измъкна стрелите си от тялото му и се върна в храсталака, за да разгледа човешките останки.

Лице вече нямаше. Арабското облекло потвърди предположението на Тарзан, че белгиецът е бил в арабския стан. Цялото внимание на човека маймуна беше насочено към търсене на торбичката. Но нито по трупа, нито около него имаше следи от нея или от съдържанието й. Тарзан беше разочарован не толкова от загубата на скъпоценностите, колкото от това, че лъвът го беше лишил от възможността да си отмъсти.

Като не разбра къде може да е пропаднало съкровището му, Тарзан бавно се озърна за последен път и тръгна назад по пътеката. В главата му зрееше друг план. Реши с настъпването на нощта да влезе отново в арабското селище и да го претърси.

Покачи се на едно дърво и по клоните се упъти право на юг да търси плячка. Беше гладен и му се щеше да закуси преди обяд, после да легне на някое дърво близо до лагера и да поспи до вечерта.

Секунди след като човекът маймуна се дръпна от пътеката, по нея се появи висок черен воин. С твърди крачки той вървеше право на изток. Беше Мугамби. Трупът на лъва го спря и недоумение се изписа по лицето му. Той можеше точно да определи причината за смъртта на Нума. Чернокожият се огледа крадешком. Трупът беше още съвсем топъл, а това означаваше, че убиецът е съвсем наблизо. Като не откри нищо съмнително, Мугамби продължи пътя си с удвоена бързина.

Той вървя цял ден, като от време на време се спираше и се провикваше към гъсталака „Лейди!“ с надежда, че тя ще му се обади. Към края на деня безграничната му преданост го доведе до нещастие.

Вече няколко месеца Абдул Мурак с взвод абисински войници беше навлязъл в джунглите от североизток и усърдно търсеше разбойника Ахмед Зек. Този дързък арабин беше нанесъл тежко оскърбление на царя му Менелик, като нахлу на територията на царство Абисиния и отвлече със себе си тълпа роби.

Случи се така, че същия ден, в който Вертер и Мугамби вървяха по една и съща пътека и в една и съща посока, Абдул Мурак беше с отряда си там.

Войниците току-що бяха слезли от конете си когато Вертер, без да го забележи, пристигна с измъчения си кон и се спря до бивака им. Мигом той беше ограден. Войниците то свалиха от седлото и го заведоха при Абдул.

Подчертавайки европейския си произход, Вертер се мъчеше да ги увери, че е французин. Разказваше на мрачния абисинец, че когато бил на лов в джунглите, разбойници го нападнали, избили всичките му спътници и само той като по чудо се спасил. От случайна фраза на абисинеца Вертер разбра каква е целта на експедицията и че това са врагове на Ахмед Зек. Затова той побърза да хвърли цялата вина за своето нещастие върху арабина. Страхувайки се да не попадне пак в ръцете на Ахмед, той се помъчи да отклони Абдул Мурак от по-нататъшно преследване. Той уверяваше абисинеца, че Ахмед има голяма и силна армия и че се е запътил с нея на юг.

Като разсъди, че за преследването на арабина ще е потребно много време и че изходът от битката с него е съмнителен, Мурак без особено съжаление се отказа от плановете си и заповяда да се вдигне целият лагер и да се готви за връщане в Абисиния.

Привечер вниманието на войниците бе привлечено от долетели от запад викове. Някакъв силен глас повтаряше: „Лейди! Лейди!“ Абдул даде разпореждане да се провери какво е това. След половин час войниците се върнаха, мъкнейки със себе си Мугамби. Първият човек, когото негърът видя, беше мнимият мосю Фреко, доскорошният гостенин на неговия господар. Мугамби разбра, че белгиецът не го позна, и това го зарадва. Казвайки, че е безобиден ловец от южните племена, Мугамби молеше да го пуснат на свобода. Но Абдул Мурак, възхитен от неговото прекрасно телосложение, реши да го вземе със себе си и да го поднесе в дар на Менелик.

След няколко минути Мугамби и Вертер бяха отведени под стража и чак тогава Вертер разбра, че на него гледат по-скоро като на пленник, отколкото като на гост. Той се опита да протестира, но един здравеняк го перна по лицето и му каза, че ще го застреля, ако не се успокои.

Мугамби изобщо не се отчая. Той знаеше, че по време на пътуването неведнъж ще му се удаде възможност да избяга. Затова той се впускаше в разговори с абисинците, стараейки се да ги благоразположи към себе си. Разпитваше ги за техния император, за страната им и накрая изявяваше огромното си желание да стигнат по-скоро, за да се наслади на всички земни благини, които според абисинците изобилствали в родината им. Той успяваше да приспи тяхната бдителност и те от ден на ден му позволяваха все по-голяма свобода.

Мугамби се възползва от това, че е заедно с омразния мосю Фреко. Той се опита със заобиколни въпроси да разбере нещо за съдбата на господарите си, но понеже Вертер усърдно криеше ролята си в тази тъжна история, Мугамби нищо не научи. И все пак дойде часът, в който негърът узна нещо странно.

Беше зноен обяд. Отрядът на Абдул Мурак стигна бреговете на широка, чиста и прозрачна река. Виждаше се пясъчното й дъно. Абисинците се увериха че няма крокодили, и решиха да се гмурнат в прохладните води.

На пленниците също беше разрешено да се изкъпят. Мугамби забеляза, че когато се събличаше, Вертер с особена грижливост се отнасяше към нещо, което беше увито около кръста му. Той свали тайнствения предмет и го уви в ризата си с невероятна предпазливост.

Всичко това се стори подозрително на чернокожия и възбуди любопитството му. В това време Вертер така нервничеше, че изпусна връвта, която мотаеше в ръцете си. В тревата пред учудените очи на Мугамби блеснаха скъпоценните камъни на Опар.

Мугамби беше живял с господаря си в Лондон и съвсем не беше такъв дивак, за какъвто го вземаха. Освен че беше получил култура от лорд Грейсток, той по природа беше умен и проницателен. Това, което го заинтригува, не бяха толкова скъпоценните камъни, а торбичката, от която се изсипаха.

Хиляди пъти беше виждал той тази малка кожена торбичка на пояса на своя господар, винаги когато лорд Грейсток решеше да се развлече, като се върне към първобитния начин на ловуване, той я вземаше със себе си като най-скъпа реликва от детството му.

Вертер забеляза погледа на Мугамби и трескаво заприбира камъчетата. Мугамби го погледна, както се гледа човек, занимаващ се с глупости и предпочете да навлезе в реката.

На другата сутрин съобщиха на Абдул Мурак, че чернокожият пленник е избягал през нощта. Вертер изпадна в паника при тази новина, но когато напипа под ризата си твърдите очертания на камъчетата, се успокои.