Едгар Бъроуз
Тарзан и съкровищата на вълшебния град (17)

XVII
Джейн Клейтън в смъртна опасност

Лейтенант Алберт Вертер мислеше с ужас за съдбата, която го очакваше в Адис Абеба. След бягството на Мугамби абисинците удвоиха бдителността си, страхувайки се, че белгиецът ще последва примера му.

Вертер сериозно започна да се замисля дали да не подкупи Абдул Мурак. Мислеше да му предложи половината от съдържанието на торбичката, но скоро се отказа, страхувайки се, че той ще му вземе и другата част. Изостави тази идея и трескаво се втурна да търси друга. Не след дълго време в главата му се оформи план как да запази съкровището си, а в същото време да удовлетвори алчността на абисинеца.

Един ден след бягството на Мугамби Вертеп помоли да се срещне с Абдул. Мрачният поглед на абисинеца не му обещаваше нищо добро. Но белгиецът си припомни общата слабост на човечеството към златото и реши да доведе делото си докрай.

— Какво искаш от мен? — смръщено попита той.

— Свобода! — отговори Вертер. Усмивката на абисинеца беше презрителна.

— И ти ме безпокоиш, за да ми кажеш нещо, което и глупакът го знае?

— Аз мога да заплатя за това — каза Вертер.

Абдул Мурак се изсмя гръмко.

— Да заплатиш за това — повтори той. — Може би с тези дрипи, дето висят по теб? А-а… Може би под тях си скрил тонове слонова кост? Изчезвай от очите ми и ако още един път се опиташ да ме безпокоиш, ще заповядам да те набият!

Вертер продължаваше да настоява. Неговата свобода, а може би и живот зависеха от това.

— Изслушай ме! — молеше той. — Мога да ти дам толкова злато, колкото могат да носят десет здрави мъже! В замяна ти ще ме заведеш до първия английски пост.

— Толкова злато, колкото могат да носят десет здрави мъже? — повтори Абдул. — Ти си полудял! Къде може да има толкова злато?

— То не е мое. Аз само знам къде е заровено — отговори белгиецът. — Обещай ми свободата и аз ще те заведа при него.

Абдул престана да се смее. Той вече гледаше втренчено белгиеца. Изглеждаше му съвсем нормален, но толкова злато… Беше просто невероятно!

Абисинецът се замисли.

— Добре! Да предположим, че обещавам — каза той. — Колко е далеч това злато оттук?

— Една седмица път на юг!

— Нали разбираш какво наказание те очаква, ако не намерим там злато?

— Отговарям с главата си — заяви Вертер. — Видях със собствените си очи как го заровиха. И дори нещо повече — там има не за десет, а за петдесет души. То ще ти принадлежи изцяло, ако ме предадеш жив и здрав на английските власти.

— Значи ти гарантираш с живота си за това злато? — попита отново Абдул.

Вертер кимна утвърдително с глава.

— Отлично! — каза абисинецът. — Обещавам ти свободата дори ако там намерим много по-малко. Но ти ще бъдеш мой пленник, докато златото не влезе в моите ръце.

— Съгласен съм — въодушеви се Вертер. — Утре ли потегляме?

— Да, утре — потвърди Абдул.

На сутринта абисинските войници се учудиха, че ще трябва да се върнат на юг.

Случи се така, че същата нощ, когато Тарзан и двете маймуни се промъкнаха в селището на арабите, абисинският отряд се беше разположил на стан няколко километра източно от мястото.

Цяла нощ Вертер мечта за свободата си и тайно се любуваше на скъпоценностите си. Абдул Мурак също не можа да заспи от вълнението, което го беше обзело.

А в това време Ахмед Зек даваше заповеди на помощниците си да организират отряд воини и носачи. Беше крайно време да се отиде до развалините на имението Грейсток и да се донесе приказното богатство, заровено там.

Тарзан търпеливо чакаше момента, в който ще може да влезе в палатката на Ахмед и ще вземе торбичката с любимите си камъчета. Най-после арабите излязоха навън. Палатката опустя.

В задната й стена се заби остър нож, чу се шум от разрязан плат. През отвора й влезе Тарзан, следван от Чолк. Таглат не дойде.

Той се обърна назад и се запромъква натам, където лежеше вързана самката, привлякла животинското му внимание. Пред входа стояха двама часовои и си шепнеха. Вътре младата жена мислеше за това, че няма никаква надежда. Беше решила да понесе всички мъки, които й предстояха, докато и се удаде възможност да се самоубие.

Бяла безмълвна фигура дебнеше в мрака часовоите. Приближи до хижата и се озърна. Часовоите бяха само на няколко крачки от нея, но тя не искаше да се излага на опасност. Плашеха я пламтящите тояги, които държаха в ръцете си. Таглат съжали, че няма наблизо дърво, за да се покачи на него и оттам да скочи върху двамата Тармангани.

Тогава му хрумна друга идея. Отдръпна се няколко крачки назад, събра сили, засили се и скокна нависоко. Краката му попаднаха на покрива на хижата над самата стена. Той издържа няколко мига тежестта на това зверско тяло. Когато Таглат прекрачи напред, покривът се срина и маймуната полетя надолу във вътрешността на хижата. Часовоите, щом чуха трясъка, се втурнаха вътре.

Джейн Клейтън напразно се опита да се дръпне встрани. Грамадното тяло грохна до нея, така че застъпи края на дрехата й. Щом почувства движението й, маймуната се наведе към нея и мощно я вдигна с едната си ръка. Наметалото покриваше косматото и тяло и Джейн Клейтън помисли, че я е обгърнала човешка ръка. Радостта и надеждата изпълниха клетото й сърце. Тя беше уверена, че това е ръка на спасител.

Часовоите застанаха до вратата нерешително. Очите им не бяха свикнали с тъмнината и не можеха да различат ни фигура, ни звук, а маймуната не мърдаше, очаквайки нападението им. Като видя, че Тармангани не предприемат нищо, Таглат се засили и с мощен тласък на раменете си свали двамата на земята. Докато те успеят да се изправят на крака, маймуната беше вече далече със скъпоценния си товар.

Силата и бързината на спасителя й учудиха Джейн Клейтън. Нима Тарзан се беше спасил? Кой друг в джунглата освен него може с такава леснина да вдигне една зряла жена? Тя изрече името му. Отговор не последва.

С един огромен скок той се озова на оградата, увисна за миг и скочи от другата й страна. Сега Джейн беше почти уверена, че се намира в прегръдките на мъжа си, а когато маймуната скочи на дървото така, както хиляди пъти беше виждала Тарзан да го прави, тя престана да се съмнява.

На около километър от лагера спасителят й се спря и я хвърли на земята. Грубостта му учуди Джейн. Тя пак изрече името му. Но в този миг маймуната, притеснена от човешката дреха, с които не беше свикнала, смъкна наметалото от себе си и пред очите на поразената жена застана страшното лице на огромно човекоподобно същество. Вик на ужас се изтръгна от гърдите на Джейн Клейтън и тя изгуби съзнание. От близките храсти ги наблюдаваше лъвът Нума с гладни очи.

Тарзан претърси цялата палатка на Ахмед. Разпиля на пода съдържанието на всички чувалчета и сандъчета, които намери. Нито един предмет не се изплъзна от зоркия му поглед. Преобърна абсолютно всичко, но не намери торбата с камъчетата.

След като се увери, че съкровищата му не са тук, той реши да се върне при самката, да я завладее, преди да продължи по-нататъшното си дирене. Каза на Чолк да върви след него и излезе от палатката. Направи му впечатление, че Таглат не е на мястото си, но запознат с капризите на маймуните и с тяхното непостоянство, не обърна внимание на това. След като не му пречеше, Тарзан не се интересуваше къде е сега.

Когато приближиха хижата, забелязаха тълпа хора, които ръкомахаха и говореха оживено. Страхувайки се да не разпознаят Чолк, той му заповяда да отиде на другия край на селището. Маймуната се заклатушка към оградата, мъчейки се да върви в сянка, а Тарзан смело тръгна към развълнуваната тълпа. Бързайки да узнае какво се е случило, той се смеси с хората и съвсем не съобрази, че носи копие и лък със стрели и че по това можеше да бъде заподозрян.

Той се провря през тълпата и вече беше стигнал входа, когато един арабин сложи ръка на рамото му.

— Ами този кой е? — попита той и отметна качулката от главата на Тарзан.

Тарзан от племето на маймуните никога в дивия си живот не беше имал навик да влиза в разговори с врага. Вроденият му инстинкт за самосъхранение признаваше разни начини и хитрини, но разправата с думи не влизаше в списъка.

Вместо да влиза в обяснение, той пипна арабина за гърлото и като го размахваше около себе си, разгони тълпата и след секунди влезе в хижата. Един бърз поглед го убеди, че тя е празна. До носа му стигна миризмата на Таглат. Глухо и зловещо ръмжене се отскубна от устните на Тарзан. Хората отвън се огледаха уплашени и недоумяващи. В хижата влезе човек, а сега чуваха ръмженето на див звяр.

Тарзан видя на тавана отвора, през който пропадна Таглат. Разбра, че маймуната или е влязла, или е излязла оттам. Тарзан подскочи, хвана се с едната ръка за горния край на стената, излезе на покрива и скочи на земята при задната стена.

Най-после арабите събраха кураж и влязоха в колибата, като предварително стреляха няколко пъти през стените. Хижата беше празна. В това време Тарзан търсеше в края на лагера Чолк. Той също беше изчезнал.

Лишен от самката си, напуснат от единия си другар и измамен от другия, човекът маймуна пролази през оградата. Беше сърдит и печален. Не беше намерил и най-малкото указание къде може да бъде скъпоценната му торбичка.

Единственото, което можеше да направи сега, бе да открие дирите на Таглат. Върна се малко назад и започна да търси.

Чолк стоя дълго време на поста си. Виковете и изстрелите го уплашиха много силно. Обхвана го безумен страх. Той пролази през оградата, като си раздра дрехата. Побягна към гъсталака на гората, мърморейки и ругаейки през цялото време.

А Тарзан се движеше бързо навътре из джунглата, търсейки следите на Таглат.

На малка, огряна от луната просека голямата маймуна се беше надвесила над безчувственото тяло на жената. Звярът разкъсваше въжетата, които опасваха ръцете и краката й, дърпаше ги и ги гризеше нетърпеливо.

Тарзан вървеше от дясната страна на просеката. Вятърът донасяше до носа му мириса на Таглат и самката. Още миг и Джейн Клейтън щеше да бъде спасена, още повече че лъвът Нума се канеше да ги нападне. Но съдбата беше неумолима. Вятърът за няколко минути измени посоката си и мирисът, който трябваше да заведе Тарзан при жена му, бе отнесен в друга посока.

Така Джейн остана в ръцете на свирепия Таглат.