Александър Громов
Ватерлиния (16)

Епилог

— Чичко, още много ли има? — попита момчето.

Току-що се бяха покатерили върху насипа на магнитното трасе — солидна, почти непрекъсната линия над водата. И двамата бяха мокри до кости, но беше топло, а когато слънцето надзърташе иззад редките облачета, дори горещо. Бушувалият цели три дни ураган, който тази сутрин все още беснееше, най-сетне бе отминал, но придошлата вода се държеше. В буйната река, разпенена, кална, разлята в устието си на стотина километра, от тази страна на насипа плуваха дървета, храсти, огради, кръжеше във водовъртеж празен железен варел, а от другата, в далечината, над повърхността стърчаха някакви руини, течението влачеше дребни боклуци и сред всичко това, като страховит линеен кораб, се носеше покрив от някаква къща с мяучеща на билото котка.

— След три километра трябва да има станция — отвърна Шабан. — Ето там, при хълмовете, оттук не се вижда. Умори ли се? Да те нося ли?

— Не, аз сам.

Известно време вървяха мълчаливо. Момчето гледаше надясно, към котката. Вероятно му беше мъчно за нея. После попита:

— Чичко, а там има ли хора?

— На станцията ли? Мисля, че трябва да има. Най-вероятно са направили временен лагер — мястото е удобно, на високо е.

— А мама там ли ще е?

— Не зная, малкият.

— Не съм малък — тросна се момчето. — Вече съм на шест. Нито мама, нито татко ми казват „малкия“.

— Добре — отвърна Шабан. — И как искаш да те наричам?

— Игор.

— Добре, Игор, но дай все пак да те нося.

— Не съм уморен. Вече съм голям.

— Кой ти каза?

— Татко. И повече не ми казвай малкия, ясно?

— Както кажеш. Ако искаш, да си починем?

— Не искам.

Шабан виждаше, че момчето е изморено. Но нищо, до станцията ще издържи, а там ще се разделим. Вероятно завинаги. Прехвърлянето на личността и този път премина успешно — че кога, пита се, е било неуспешно? Сега той е Игор, има баща и майка… или по-точно е имал. Бива си я новата методика: ментограмата е изработена перфектно и е заложена така, че нито един специалист няма да заподозре в осиротелия малчуган неземянин, цялата необходима и дори допълнителна информация за покойните родители предварително е внесена там, където трябва — в база данни, архиви, документи, в паметта на хората… Добра работа, убедителна, може да е почти сигурен, че няма да се намери някой негодник, който да си напъха носа в живота му. Никакви неточности, никакви черни кораби. Заложена е дори умората — а само допреди десетина минути момчето беше в анабиоза…

— Игор, ти наистина си вече мъж — рече Шабан.

Момчето спря и премигна. Изглежда, си мислеше, че това е някаква клопка. Шабан се усмихна.

— Добре, да вървим.

— Мама и татко сигурно са се спасили — каза момчето и в очите му блесна надежда. — Как мислиш?

— Не знам — отвърна Шабан. — Сигурно.

— Когато къщата падна, водата ги отнесе с покрива, също като котката. Аз бях на дървото. Едва не се удавих. Татко ми викна да се държа за клоните, а аз исках да скоча и да доплувам при тях. Мога да плувам.

— Добре, че не си заплувал… Това вашата къща ли беше?

— Не, нашата е друга. А тази беше чужда. Бяхме на почивка.

— А-ха.

Вдясно, ниско над насипа, със свистене прелетя платформа със знака на спасителите и изви над водата към развалините. Спасителите не обърнаха никакво внимание на мъжа и момчето на билото, което означаваше, че лагерът наистина е близо. Впрочем, Шабан го знаеше.

Нещастници, помисли той и погледна с неприязън залятото почти до короната и оцеляло по чудо дърво с обрулени от урагана листа и самотно щръкнала на един клон врана. Дори времето не се научиха да управляват. Само предсказват катаклизмите, а и тях невинаги съвсем точно, после бягат презглава и чакат спасение… Вярно, не бива да се забравя, че без природните бедствия работата на боклукчията ще е по-трудна. Но сега ще направя усилие и ще призная, поне пред себе си, онова, от което през целия си живот се срамуваше Менигон — това е моят свят. Той е тук, под краката ми. Този насип. Придошлата вода. Това момче, на което предстои да стане земянин. Прекрасният хладен и могъщ Ореол не е за мен, макар да съм част от него. Може би в историческа перспектива хората наистина са обречени и не поради това, че ще се изтребят помежду си, макар че, трябва да се признае, го правят доста охотно, с ентусиазъм — а защото над тях се простира таван, който няма да преодолеят. Защото дори и Ореолът, който в началото имаше хиляди пъти повече шансове да го направи, е само вариация, случаен успех в опитите да се намери пролука в тавана. Човечеството няма да го повтори никога, а това, което не се движи, рано или късно умира — независимо дали след сто, или след милион години. Затова и Ореолът ви хвърля своя боклук, ненужен за него и съвършено безвреден за вас. Захвърля тук тези, които са недостойни да живеят в него, тези, в които човешкото надделява…

Повече не разговаряха. Хълмовете постепенно се приближаваха, ширналата се чак до хоризонта вода ги заобикаляше отдясно и отляво, а отпред вече се виждаше единият край на станционната платформа. Лагерът очевидно се намираше по-нататък. Върви, момче, подкани го мислено Шабан. Там има палатки, сглобяеми къщички, сухи дрехи, храна. Там за теб ще се погрижат, ще те изслушат и ще се опитат да намерят несъществуващите ти родители и ти вероятно ще плачеш, когато не ги открият, но ще плачеш така, че да не те видят големите, защото и ти си вече голям. Върви нататък, малкият. Там е твоят дом. След десетина крачки ще ме забравиш завинаги, в твоята ментограма няма да остане и следа от спомена за плешивия чичко, чийто път се е пресякъл с твоя — но аз ще те наглеждам, момче. Обещавам. Не като Менигон. Ще се грижа за теб и за още стотина като теб. Няма да позволя да пострадате. Вие сте бракът на Ореола, боклукът на Ореола, неотговарящи на условията момчета и момичета, изхвърлени поради непригодност, но от вас ще израснат прекрасни земяни, истински хора, и дано се множите…

Върви, момче…

Той спря. Малчуганът куцукаше напред уморен, мокрите му сандали шляпаха по гранита. Шабан продължи да го наблюдава, докато не се изгуби от поглед.