Александър Громов
Ватерлиния (2)

2.

Много-много отдавна, както възрастните учат децата, които след време ще заемат местата им и също ще започнат да учат своите деца, във вселената имало само един закон, космосът бил необятен и изобилен, а човекът властвал над не по-малко от сто и петдесет свята. И имало на света мир, и мир царял в сърцата на хората.

Един от тези светове — Капка — даже не бил свят в пълния смисъл на тази дума, а по-скоро междинна станция. Но и тук живеели хора, трудели се, обичали, били или не били щастливи, мечтаели или не мечтаели да се върнат на родната планета, остарявали и в края на краищата умирали, като оставяли след себе си делата на своя труд, а понякога и деца. И децата, които се раждали на Капка, вече смятали този воден свят за свой дом.

Много, още по-много години изминали от времето, когато на планетата бил спуснат първият самоходен пристан-сал. Останките му не са се запазили. Изследователите изобщо нямали представа, че творят история. Само две поколения по-късно всяко късче от бордови дневник, всеки пожълтял от приливите и ръждата болт, принадлежащ на онези исторически времена, се смятал за достояние на колонията и принадлежал на музейната експозиция.

В желанието си да съкрати времето между два рейса любознателният транзитен пасажер непременно ще разгледа музея — разбира се, в случай че наблизо няма нещо по-интересно. Цяла една зала от този музей е посветена на изграждането на Капка на плаващ пътническо-товарен терминал, първия от общо четири, и трябва да се отбележи, че терминалът си заслужава вниманието. Между другото, музеят е разположен тъкмо в него, в сектор Алфа, на двайсета палуба, ако се брои отгоре, и на четиристотин и седма, ако се смята от ватерлинията.

Какво представлява терминалът ли? Нарязан от тераси пресечен конус, поставен върху обърната надолу полусфера с радиус един километър. Стандартната ватерлиния на терминала минава точно по линията на съприкосновение на двете фигури, заради което подводната полусферична част винаги е скрита под морското равнище и може да бъде разгледана само на музейния макет. Отдалече терминалът наподобява гигантска шамандура.

Откъдето и произхожда ласкавото му название.

Шамандурата може да се придвижва, да избягва срещата с жълтите приливи, да се бори с теченията, бурите и водовъртежите, даже да се потапя.

Когато приема или изпраща товарни ракети, тя заприличва на гигантски действащ вулкан насред океана — огнените колони пробиват проходи в плътно скупчените облаци. Системите й за управление и регенерация са едни от най-усъвършенстваните, жизнеспособността — феноменална. Във времето на окончателното си завършване Шамандурата се смятала за истинско чудо на света, без значение кое поред.

Първите плаващи пристанища, докове и транспортни шлепове не били унищожени и дори се увеличили — Шамандурата се нуждае от техническа поддръжка, а хората — от храна, работа и развлечение. Човекът не смятал да напуска Капка, а се заел сериозно със завоюването й.

А от гърлото на стабилния Канал „Земя — Капка“, само на милипарсек от планетата, изхвърчали не безумно скъпи и капризни за управление всепространствени крайцери, а обикновени тунелни съдове, понякога просто самоходни шлепове. Скоро след това корабът увисвал над Капка, разменял с Шамандурата совалки с транзитни пътници, хвърлял в океана плаващи „ютии“ с невъзвратим товар, предназначен за Капка, и бързал да отстъпи място на следващия кораб. И така продължавало много години.

Накрая се случило това, което нямало как да не се случи: Шамандурата вече не била в състояние да се справи с нарастващия товарообмен. И тогава, с цел да я облекчат, били построени три сестри-шамандури, с два пъти по-малки размери.

Може би не е трябвало да го правят.

Какво представлява човешката благодарност? Няма такова нещо и никога няма да има, още по-малко благодарността на потомците. Много земни колонии били основани на невероятно подходящи, от човешка гледна точка, планети — някои от тях дори се оказвали по-уютни и богати от самата Земя. Но още преди колониите да си стъпят на краката, а пионерите колонисти да дочакат внуци и правнуци, неизменно тръгвали слухове за отделяне от метрополията и провъзгласяване на независимост.

Колониалното управление на Земната федерация реагирало така, както следва да се реагира: игнорирало слуховете и вземало мерки, когато се стигало до викове, лозунги, бунт и гражданско неподчинение. В привилегированите университети започнали да изнасят лекции по колониална политика, специалистите в този профил се ценели високо. Но административните мерки, предприемани спрямо опърничавите колонисти, най-често се свеждали до укрепване на колониалната администрация, икономическа тояга (понякога морков), заплаха за военнополицейски акции с цел възстановяване на реда, демонстративна, макар и не винаги икономически изгодна подкрепа на лоялните режими и разгонване на опозицията — в някои случаи, ако може да се вярва на слуховете, с премахване на най-опасните й водачи.

И все пак, разбира се, е най-добре да не се вярва на слуховете.

Добре познат, отрепетиран и проверен в хода на историята набор средства.

Тази отработена система действала безупречно в продължение на три столетия. Човекът стъпвал от една планета на друга, мир и процъфтяване царели в усвоената част на Вселената. Субпространствените Канали, както стабилните, така и виртуалните, едва смогвали да поемат целия поток товари. Изглеждало, че метрополията е построила солидна язовирна стена, непозволяваща на дребните вълни на сепаратизма да се превърнат в потоп.

Но нито една стена не е вечна. И не всеки язовир би устоял на цунами.

Интересуващите се да узнаят как и защо Колониалното управление е проспало създаването на Лигата на Свободните светове — организация в началото тайна, а след това съвсем легална — ще трябва да преровят купищата издания, посветени на тази тема — от разсекретени документи, придружени с коментари на историци, до приключенски романи. Но за метрополията това било като гръм от ясно небе.

Локалните войни продължавали почти трийсет години. Земята притежавала колосално превъзходство в средства и жива сила, но не била готова да води война за пълно унищожение на противника, а без това условие победата се оказала невъзможна. В края на краищата метрополията, заедно с няколко съхранили вярност към нея колонии, била принудена да отстъпи.

Сплотената през годините на войната Лига все пак оставала доста рехава формация. Десетки причини — икономически, космографски, политически и други — довели до това, че от някогашния единен опозиционен фронт започнали да се отцепват цели групи планети. По едно време дори изглеждало, че самата Лига ще се разпадне на дребни съюзи.

Но в края на краищата това не се случило. Част от планетите, достатъчно слаби, за да няма смисъл да бъдат присъединени, останали независими, друга част помолила да бъде приета обратно в Лигата, някои дори се обърнали за помощ към Земята. От епохата на коалициите оцелял само един съюз, по-слаб от Лигата — Унията на Дванайсетте свята.

С течение на времето притегателната сила на Лигата отслабнала, но не изчезнала напълно. Избухвали бунтове и въстания, влачели се безкрайни кампании за гражданско неподчинение, понякога успявали военни преврати. Лениво протичащи граждански войни прорязвали планетите с демаркационни линии. Случвало се една и съща, при това съвсем неблагодатна планета, да се окаже разделена между Земята, Лигата и Унията.

Именно това станало и на Капка.

И Лигата, и Унията искали да разполагат със свои бази на този кръстопът на търговски маршрути. Строителството едновременно на три плаващи терминала — на три „сестричета“ на Шамандурата, невероятно облекчило тази задача. Защо да се строи, когато можеш да вземеш със сила?

Тук, снишавайки глас, андроидът екскурзовод описваше печалните дни на Разделянето и последвалите години на войни за възстановяване на единството, погълнали огромен брой жертви, без да донесат успех.

Правителството на Земната федерация закъсняло както с оценката на положението, така и с наказателната акция — сепаратистите, не само подстрекавани от Лигата и Унията, но и снабдявани активно от тях с всичко необходимо, завладели по-малките терминали и част от флота и оказвали упорита съпротива. Избягвали да влизат в големи морски сражения, а предпочитали да нападат от засада. Съвсем целенасочено бил пратен в забрава един особено трагичен опит на Федерацията да си върне най-малката от шамандурите.

В края на краищата Земната федерация успяла да задържи южното полукълбо. Северното било разделено на три равни зони — на „три“, а не на две, тъй като към средата на войната възникнала още една сила, встъпваща в съюз ту със земяните срещу Лигата и Унията, ту с Лигата и Унията срещу Федерацията. И ето че буквално пред очите на изтощените противници се образувала нова Независима зона със своя Шамандура, военен флот, плаваща инфраструктура и скрепена с мирен договор акватория — зона, неподдържана отвън и същевременно, въпреки всички очаквания, напълно жизнеспособна.

И се занизали години.

Сега през Шамандурата на Федеративната зона преминавала едва една четвърт от общия обем товари. Земята търсела нови търговски пътища и същевременно обновявала космическия си флот. В тези нови времена корабът преминавал към следващия субпространствен скок още щом излезел от Канала и подминавал Капка — само остарелите и особено тежки съдове с малък обсег продължавали да използват старата междинна станция, а освен тях понякога пристигали кораби, предназначени специално за Капка, натоварени с продоволствие, оборудване, специалисти и военна техника, необходими за поддръжка на акваполитическото равновесие. Животът не замрял — но и не се развивал.

Също както преди Капка следва своята орбита и извършва пълен оборот за две земни години, също както преди ярко свети бялата звезда, също както преди белеят полярните шапки от плаващи ледове, а в тропиците бушуват тайфуни, както преди не са ясни причините за възникването на гигантски водовъртежи, странни бури и жълти приливи. Пристигащите специалисти отработват срока, определен от договорите им, някои се задомяват и остават тук. Немалко хора помнят Разделянето и войната, немалко днешни старци някога са държали пръст върху копчетата за изстрелване на торпеда. Вероятно мнозина от тях ще умрат, без да дочакат справедливо наказание за предателите от север и обединение на Капка. Тъжно е да умреш, без да видиш как справедливостта възтържествува.

Но възмездието ще дойде. Рано или късно то ще се стовари, неизбежно и неотвратимо, и гневът господен ще насочи бичуващата ръка на Земята срещу отстъпниците.

На разкаялите се може да бъде простено. Упорстващите в злото ще пожънат зло. Другояче не е било. Не може да бъде. И няма да бъде.

Неотвратимо. Непреклонно. Без страх.

И ще изчезнат зони и граници.

Така говорели на децата възрастните, които също някога са били деца и чиито родители говорели почти същите неща, без да изпитват и капчица съмнение.

И децата ги слушали.

 

 

Подводници от такъв клас във Федеративната зона има само три: „Черната врана“, „Черният корморан“ и „Черният жерав“. Многоцелеви, особено бързоходни, с голяма вместимост, прекрасно въоръжени, тези съдове, пригодени едновременно за война и мир, често са използваха от командването за огнева поддръжка в извънредни ситуации и, естествено, нито един от тях не се числеше към Четвърти патрулен отряд, както и към останалите отряди на граничната флотилия.

След като прибра капсулата, „Черният корморан“ продължи да плава в походно положение, курс юг-югозапад, и, ако се съдеше по корпусните вибрации, бе развил не по-малко от петнайсет възела. Филип успя да се измие, да се нахрани до насита и да се наспи. В началото искрена и истинска, радостта от неочакваното спасение някак си се разсея. Седнал на койката в тясната каюта, принадлежаща, както изглежда, на един от младшите офицери, той напразно се опитваше да разбере какво означава всичко това.

„Черният корморан“ в опасни гранични води е явление само по себе си рядко, неестествено, да не кажем невероятно. Загубата на бойната капсула може да се преглътне, виж, загуба на такава подводница неминуемо ще доведе до нарушение на баланса между зоните. С други думи, става нещо наистина много странно. Но какво? Въпрос. Не прилича на война — по-скоро на някакво необяснимо маневриране, подозрителна бъркотия от местен мащаб. Никой не би пратил „Корморан“ само за да прибере ударена капсула. Дали преследват непознатия? И това не е. Добре де, висшата стратегия и без това не ни касае, тук колкото по-малко знаеш, толкова по-добре ще спиш, нека Адмиралисимусът мисли за тези неща. Но наистина интересна среща се получи!

Филип изхъмка. Да, по-интересна няма накъде. Не беше трудно да се досети, че подводницата специално е търсела капсулата — и я беше намерила, капсулата не е игла, нормален корабен локатор ще я засече от сто мили въпреки антирадарното покритие. Но защо се облещиха така, като го видяха на борда? Опитаха се да прикрият объркването си, но вече беше ясно. И защо нито капитанът, нито който и да било от офицерите на подводницата не удостои спасения поне с кратко събеседване? Държат се с него, като че е чумав…

Много странно.

Между другото още един въпрос — за какъв дявол пред вратата стърчи часовой?

Да проверим…

Филип решително пресече каютата. Зад тясната врата дори не стоеше матрос, а сержант от корабната полиция.

— Стой. Назад.

Филип повдигна вежди.

— Забравяте се, сержант. Освободете пътя.

— Назад. Не е разрешено.

— Аха — рече Филип. — Разбирам. — Всъщност нищо не разбираше, но се опитваше да се овладее. — И от кого не е разрешено?

— Казах ти — не е разрешено, и толкова. Дори да се разговаря с теб.

Филип прихна.

— Че ти вече разговаряш с мен. Ако не съм арестуван, изчезвай. Ако съм арестуван — извикай офицера, глупако.

— Не е разрешено.

— Да не би и в тоалетната да не е разрешено? — попита насмешливо Филип. — Тук ли да си върша работата?

Сержантът се замисли. След това извади от джоба си малки белезници и ги щракна на китките на Филип.

— В тоалетната може. Върви напред, плешо. И без глупости.

Филип повдигна рамене и тръгна в указаната посока. „Плешо“, повтори ядосано наум. Обидно. Гадина малка, сержантче… Че той въобще не е плешив, само малко му е оредяла косата, колкото да разкрие челото. Какво толкова? С всички се случва. Не знае да е бил облъчван — просто неудачни гени.

Сержантът сумтеше отзад. Свиха веднъж, втори, трети път и след сложно криволичене стигнаха жадуваното местенце.

— Ето тука. Ама бързичко.

— Е, колкото мога.

Вдигна крак, сякаш се готвеше да прекрачи прага, захили се и се дръпна.

— Какво се моташ?

— Размислих.

Ако се съдеше по физиономията на сержанта, той едва се сдържаше да не го шамароса за нахалството. Но очевидно това също не беше разрешено. Накрая изруга, вложи в простичките думи цялата ненавист на полицая към военния. Филип цъкна доволно с език.

— Красиво се изразяваш, цял живот бих те слушал. Между другото, забрави да ми благодариш.

— За какво?

— Как за какво? За измислицата. Аз се разходих, а и ти се поразсея. Какво, не ти ли омръзна да стърчиш там като пън?

Сержантът го обърна към коридора и го бутна силно в гърба.

— Върви обратно, тъпако. Ако не беше важна клечка, щях да ти дам аз една разходка…

В това можеше и да не се съмнява. Досега не беше чувал за кораб, на който екипажът и полицията да се разбират. Особено на Шамандурата. Не един офицер новобранец, доскорошен курсант, още несвикнал с мисълта, че Капка съвсем не е това, което си е представял, а петнайсет години служба на планетата не са петнайсет години спокойно плаване в земна хидросфера, след закономерна разпивка в бара и конфликт с полицията е бил принуден да си лекува бъбреците. Като Пьотър например. Затова пък и полицаите понякога случайно се подхлъзват на палубата и падат в океана, при това, кой знае защо, най-често в случаи, когато наблизо са се появили хищни водорасли или рояк крил.

Да млатне този нахалник с оковани ръце по тиквата и да иде да търси обяснения? След като помисли, Филип отхвърли тази идея. „Ако не беше важна клечка…“ Не, определено става въпрос за някакво глупаво недоразумение. Какво пък, нека да се разреши от само себе си.

А сержантът така и не можеше да се успокои — продължаваше да дърдори, докато крачеше зад гърба му. След като изброи личните му качества, се прехвърли към генеалогията на родителите и дедите му. Филип само се подсмихваше, без да се обръща.

Скучаещ матрос, вероятно свободен от вахта, подпираше стената на коридора и изпускаше димни струйки от разрешена безникотинова трева право в решетката на въздушния регенератор. Истински земен плъх подаде сива муцунка от отдушника вдясно. Търсеше скривалище. Профуча на зигзаг по коридора и се шмугна в ъгъла. Морякът изпуфка димно колелце и лениво подложи крак на чистача-андроид, който подприпкваше след плъха. Андроидът, очевидно с богат опит от подобни игри, ловко прескочи изпружения крак.

След като се прибра в каютата, Филип се изтегна на койката и заразтрива отеклите си от белезниците китки. В Центъра на Сумбава буквално гъмжеше от плъхове, особено в домакинския блок, което си беше съвсем разбираемо. Курсантите им организираха хайки по всички правила на военната тактика, трепеха цвърчащите твари с метли и крака на столове и ловяха бас кой колко ще успее да убие. И, разбира се, дори не помисляха, че само след една година — една земна година! — и обикновената мишка ще пробужда в тях сладка носталгия.

Да вървят по дяволите всички плъхове. Минало-забравено. Филип изсумтя, разсърден на себе си, и се помъчи да прогони спомените. По-важното сега бе да разбере какво означава този домашен арест. Не сполучи първия път, само ядоса часовия…

— Ей, ефрейторът! — провикна се. — Отдавна ли сте на рейд?

— Не е твоя работа. — Бравата на вратата изщрака, заключена отвън. — Ще ми се молиш ти пак за тоалетната…

Ами тоя тип е прав, помисли Филип. Интересно, кога ли ще го сменят? Погледна обезпокоено часовника.

Как можа да постъпи така глупаво? Трябваше да внимава!

Все пак не се стигна до срамни сцени — след три часа смениха намръщения пазач. Новият часовой, съвсем млад момък без нашивки, изглежда, се страхуваше до смърт от арестанта, но изпълни молбата му без никакви възражения. Филип използва удобния момент и повтори въпроса си с привидно небрежен тон.

— В рейд ли? — разтревожено попита момчето. — А, няма и едно денонощие. А преди това девет дена се мотахме на Петнайсети контролен. Скука… — Едва сега се усети и трепна. — Ей, не приказвай! Не е разрешено.

Не се наложи да повтаря — Филип повече не го заговори. Беше потънал в дълбоки размисли.

 

 

… А има за какво да се помисли, ако трябва да съм искрен. Този изплашен недорасъл полицай сам не осъзна каква важна информация ми снесе. Петнайсети контролен, както и останалите двайсет и три поста, наистина трябва да лежи в дрейф между екватора и тропика — тук няма съмнения. Но не подозирах, че е толкова близо. Едно денонощие в икономичен режим дотам и обратно — че той е на хвърлей място! Излиза, че докато съм се клатушкал из океана като коркова тапа в басейн, „Черният корморан“ е бил на пристан на някакви си хиляда и двеста мили от мен! И което е по-интересно, не е мръднал оттам през всичките девет дни на моя дрейф.

Стоял си, без да предприема нищо. А аз, глупакът, пусках сигнални ракети — на такова разстояние това е все едно на всеки час да ти крещят в ухото. Не са ме чули? Разказвайте тези приказки на децата. Писнало им е да ме слушат, операторите са псували, запушвали са си ушите… истината е, че са ме чули и не са си помръднали и пръста да ми помогнат.

Защо?

Че не се интересуват от чужденеца от зоната на Лигата, в това няма съмнения. Може би тактиката им е била да не позволят да бъдат засечени? С или без акостирала подводница на хидролокатор контролният пост изглежда по един и същи начин, аз ли не знам.

Хъм. Ако питат мен, най-разумно щеше да е да бяха потопили онзи, чуждия. Аз лично бих постъпил така — още преди нашата среща. При това „Корморан“ не е капсула, а мухоловка за такива насекоми като непознатия от А–233 — щяха да го потопят още с първия залп. От което следва, че въобще не са го забелязали…

Трудно е за вярване. Нещо повече — пълен абсурд! Режете ме, ако щете, на парчета, на дявола ме дайте, но не вярвам! Просто го оставиха да си тръгне, без да го притесняват, без да го подгонят. Иначе едва ли щеше да прояви чак такава наглост, че да изплува в близост до дрейфуваща капсула, която съвсем спокойно може да се окаже примамка…

А ако е била точно това?

При тази мисъл настръхнах. Излиза, че са ме използвали? Какво пък, да допуснем. Прилича, наистина. А с каква цел? Страхувам се, че точно това никога няма да узная, неведоми са пътищата на командването… Но пък си заслужава да опитам. И най-важното — защо капанът не се задейства?

А и досега не бях чувал за арест като моя. Вече се уверих, че не ми е позволено да излизам. Изглежда, тези, които са намерили насред океана лейтенант Алвело, сами не знаят какво да правят с него.

Мъгла, като зад полярния кръг. Нищо не може да се разбере, а и не е за мен тази работа.

И тук не издържах и се наругах наум. Май наистина съм слънчасал. Как да не ми е работа? Че чия е тогава? Кого захвърлиха да пукне насред океана — другиго ли? Някой трябва да отговаря за това, инак за нищо не ставам. Намерили глупак. Не зная кои сте вие, но по-добре да не се бяхте захващали с мен, сериозно.

След тази мисъл ми стана по-леко, макар нищо да не беше решено, само напрежението поспадна. Махнах с ръка и затворих очи да подремна, но в този миг почувствах сътресение. Нямаше съмнение, акостирахме.

Петнайсети контролен не е нищо повече от кръгъл самоходен пристан, голям плаващ тиган насред океана. Кей, митница, флайдром, метеослужба, океанографска лаборатория, складове, десетина ракетни силози за всеки случай — всичко това в една опаковка. Плава бавно, потапя се трудно, но от жълтия прилив или, да речем, от тайфун, докато все още не е тайфун, а тропическа депресия, може да избяга благодарение на системите за ранно предупреждение. Виж, някой по-сериозен хидротрус вече е неизбежна съдба, нищо не можеш да направиш, стоиш и се молиш. Някои дълбочинници от граничната флотилия предпочитат да прекарват почивката между патрулите на подобни пристани — едни по разпореждане, други по собствено желание, но ако питате мен, това са все хора, на които Шамандурата е омръзнала до смърт.

Какво пък, поне не се наложи да чакам дълго — не ме изведоха, а ми дойде посетител. Доста младичък, с бледо лице, един такъв вял като подал се от задник глист. Веднага реших, че не е тукашен, а от Шамандурата, при това от вътрешността — от онези, дето с месеци не виждат слънце.

Седна на крайчеца на койката и се представи:

— Капитан-лейтенант Андерс, оперативен отдел на граничната флотилия. Разкажете какво се случи с вас.

— Дайте лист, ще напиша рапорт.

Той се усмихна — само с устни. Нали знаете как се хилят мъртъвците? Лично аз не знаех — до този момент.

— Че ще напишете рапорт, това е ясно. Но ви моля да ми разкажете — простичко, със свои думи.

Разказах му. И за непознатия от А–233 — знаех, че няма смисъл да крия. А Глиста ме слуша и кима, но толкова анемично, че сякаш ще заспи.

— Ясно — казва. — Сега, ако обичате, опишете подробно бомбардировките.

— Значи така — започвам. — Дълбочина осем хиляди и четиристотин, накратко, в пределите на указания за патрулиране коридор. Сонарът не улавяше странични шумове, това го помня добре. Режимът за цереброуправление не беше изключен. Тресна ме първо отдясно, после отзад, след това отгоре.

— Нататък?

— Лежах в безсъзнание. А като се свестих…

— Сигналните ракети?

— Изстрелях ги до последната. Нима не ме засякохте?

— Засякохме ви, не се тревожете. Но предположихме, че вероятният противник също ви е засякъл. Не ви ли се струва малко странно, че сега разговаряте с мен, а не с контраразузнавач от Лигата? Защо не се потопихте?

— Погледнете капсулата и сам ще разберете. Повярвайте, никак не е приятно да се клатушкаш в дрейф на повърхността на океана — нощем става задушно, денем жегата е непоносима, излизат смерчове. И през цялото време трепериш да не дойде жълтият прилив.

— Ясно — прекъсна ме Глиста. — Вие самият какво смятате?

Изцъклих удивено очи и си придадох тъповат израз.

— Какво да смятам? Онзи тип ме е халосал, няма съмнение. Успях да му разгледам капсулата — беше модифициран „Рибар“. Дълбочинни тактически бойни глави вместо обикновени, усъвършенстван сонар, за да удря отдалече и безнаказано… Аз самият не бих отказал да плавам на подобен съд.

— Не е изключено да плавате и на нещо по-добро. Тук сте само от година, нали? Значи всичко е пред вас… Ах, да, още един въпрос. Как мислите, защо този тип не ви взе в плен?

— Сигурно ме е пожалил. — Свих рамене. — Добър човек.

— Така ли смятате?

— И сам се чудя… А какво… много бели ли е направил в нашата зона?

— Достатъчно — процеди през стиснати зъби Глиста. — Имахме единайсет хранителни комбината, сега са десет.

— Ама че гадина — отвръщам и си мисля, че онези, от Лигата, не са глупаци — знаят къде да ударят най-болезнено. Не са рискували нито с контролния пост, нито с плаващия док — потопили са хранителния комбинат! Едва ли може да се измисли нещо по-умно за снижаване на бойния дух — ето, на Пьотър вече втори път му отказват да доведе тук жената и синчето заради недостига на хранителни продукти. Сега ще му откажат и за трети път.

А Глиста ме гледа, сякаш да провери дали се възмущавам искрено, или не. Май остана доволен.

— Как е самочувствието?

— Прекрасно. Не знам само защо не ме пускат.

Той пак се подсмихна.

— Не го вземайте навътре, най-обикновено недоразумение. Нали нямате оплаквания?

— Не, разбира се — засмях се. — Ако не ме бяха прибрали тук, досега да са ми намерили работа. А така си починах.

Сега вече усмивката му стана направо лъчезарна. Грозна картинка.

— Много добре. — Кимна. — Предполагам, че на Шамандурата ще ви изпишат нова капсула. А сега си събирайте багажа. И последен въпрос… Имате ли нещо против да ви направим ментоскопиране в лабораторията на оперативния отдел? Интересува ни вашата среща с непознатия. Нали разбирате, някои дребни факти, подробности, които сега не можете да си спомните, защото лежат в подсъзнанието… Съвсем доброволно, както се досещате. Бихте могли да откажете, естествено, като се обосновете с интимни подробности от личния си живот, които не ни касаят.

Аха, викам си, цял живот съм мечтал за това. Нямам търпение да позволя на разни непознати да ми ровичкат в мозъка, че аз това и в Центъра не го понасях, макар че няма какво толкова да крия. Но къде ще избягаш? Не съм цивилен, нито сме на Земята — военнослужещ на Капка. По-лесно е да се съгласиш, докато те молят с добро.

— Че защо не? — отвръщам. — Нали не е опасно?

Не се стърпях, престорих се на глупак. Така е по-добре. А Глиста пак се хили.

— Абсолютно безвредно и безболезнено. Добре, чакам ви след двайсет минути на флайдрома.

Веднага щом излезе, ми стана по-леко, сякаш въздухът в каютата се освежи. Багажът ми е сиромашия, натъпках всичко по джобовете и — на свобода. Разбира се, въобще не се доближих към трапа, да не съм щабен плъх или цивилна слуз, а без засилка прескочих от палубата на „Корморана“ на пристана, при това толкова ловко, че някой чак подсвирна зад гърба ми. Красиво скочих, знам си работата. Тези неща ги умеем само ние, от Четвърти отряд, и вероятно морската пехота, защото на който му треперят мартинките и в леглото на госпожа контраадмиралката няма да успее да докаже, че е мъж на място, а такива слабаци нашата Джилда бързо ги препраща в Спомагателния флот.

Трополя си по пристана към флайдрома, радвам се на живота, металът звънти под краката ми. Заобикалям лехите с крил — по въпроса за продоволствието Петнайсети пост е почти наполовина на собствено обезпечаване. В една от лехите водата направо кипи и хвърля пяна. Тези рачета понякога ги завладява необяснимо безумие, макар че не е ясно как става това, след като нямат и капчица мозък. И тъкмо си мисля разни такива неща, когато едно раче — съвсем малоумно — изхвърча от ваната, прелита над мрежата и шляп — право в краката ми. Улових го аз внимателно за мустаците, за да не ми отхапе пръстите, и тъкмо да го метна обратно, когато виждам с крайчеца на окото, че от другата страна на лехата крета моят стар познайник — полицейският ефрейтор. Сигурно са го пуснали в отпуск и бърза да се по-разтуши в женска компания, а по стар навик няма никакво намерение да ми отдава чест.

И това ако не е съдба.

— Ефрейторе, би ли подържал? — му казвам и още преди да съобрази какво става, му тикам рачето в ръката и си продължавам по пътя. Ох, как се разкрещя! Впрочем, напълно си го беше заслужил.

Приближих флайдрома и се шашардисах. Разбира се, смятах, че са пратили за мен транспортна платформа или нещо по-лошо, на което ще се клатушкам до Шамандурата две денонощия със сума ти прекачвания — но нищо подобно. Ни повече, ни по-малко двуместен учебен флайдарт „спарка“, а до него капитан-лейтенант Андерс ми маха с ръка — побързай, един вид, какво се моташ. С шлема дори не прилича на глист. Хубава работа, викам си. Откъде накъде такава чест за един нищо и никакъв дълбочинник?

Едно ще ви кажа, да се лети на флайдарт е истинско удоволствие. Субкосмос, чернилка зад стъклото, звездите са ярки, каквито никога няма да ги видиш на Земята, камо ли на Капка, дори в безоблачна нощ, а между тях проблясват светлинките на товарните кораби — наши или на северните, кой ги знае?

И цереброуправлението на флайдарта не е като при капсулата — шлемът се свързва със системата без кабел, достатъчно е пилотът да шляпне с длан по таблото и мозъкът му вече е включен директно към елероните, крилата и каквото още има във флайдарта. Едва успях да се настаня и двамата с Андерс шляпнахме едновременно — той по таблото, аз по облегалката на предното кресло, за малко не го праснах по тиквата.

Ама че странна работа. Той не забеляза — когато си с цереброшлем, не виждаш нищо наоколо, а аз продължавах да се чудя дълго след като стартовото натоварване изчезна. Откъде бих могъл да имам рефлекси не на дълбочинен, а на въздушен пилот? Истинска фантасмагория. Но нищо не измислих и махнах с ръка, какви ли не чудни неща се случват по широкия свят, ако вземеш да се замисляш над всяка аномалия, току-виж мозъкът ти заврял. През това време Глиста управлява уверено флайдарта, без да се суети, защото суетенето в мислите е най-големият враг на летеца, както и на дълбочинника.

Хубаво нещо е флайдартът. Ако не бях станал дълбочинник, непременно щях да се изуча за пилот, ама вече е късно. Над определена височина скоростта вътре въобще не се усеща, само виждаш как бялото слънце пълзи по хоризонта и неохотно се скрива зад него. Около два часа летяхме под нощно небе, сетне започнахме да се снижаваме, да гасим скоростта в атмосферата и веднага щом пламъците отвън утихнаха, гледам — съвсем на място се измъкнахме. А пък е красиво — от нощта право към изгрева. В умерените ширини океанът не е такъв като в тропиците или край екватора, въпреки че и там, и тук по водата често се носят маслени петна и щъкат дребни съдове. Още три минути полет над облаците и ето я — Шамандурата.