Александър Громов
Ватерлиния (15)

5.

Реалност — Ореол. И отново: Ореол — реалност…

Сякаш Ореолът е по-малко реален, отколкото вселената на хората, от техния привичен, единствен, огромен свят. Не по-малко, но не и повече. Реалността не зависи от това кой я е създал — природата или тези, на които им е станало тясно в една вселена с хората.

Колко неусетен е преходът между реалностите за този, който е част от Ореола! Само боклукчиите са ограничени в своите възможности, за да приличат повече на хората. Но аз все още не съм боклукчия, а екскурзиант…

Капка.

Гигантска елиптична галактика, леко приплесната, закрива половината небе, ледени грамади, натрупани от последните щормове и нащърбени от заострени гребени, хвърлят мъжделиви сенки. На Капка вече няма нито смерчове, нито урагани и само едва забележими облаци на хоризонта показват, че все още не цялата атмосфера е покрила като сняг леда. Колко време е било необходимо на изхвърлената от галактиката неспокойна водна планета, за да заспи завинаги под ледена ризница? Вероятно не чак толкова много. И още хиляди, ако не и милиони години Капка бавно ще замръзва от повърхността към центъра.

Леден свят, но все още не съвсем мъртъв — оцелялата фауна ще издържи тук дълго време, ще се съпротивлява и постепенно ще отстъпва позициите си. Може би някои форми на живот няма да напуснат Капка никога, ще се научат да живеят под леда, близо до центъра на планетата, в течни свръхсолени шупли, подгрявани от радиоактивния разпад. Но хора вече няма да има. Двата космически феномена не бяха могли да се спогодят.

Плосък свят, ако не се броят ледените грамади. Самотен заснежен хълм се издига над унилата равнина. Прилича на правилен лаколит^[1] или на мигновено замръзнала водна могила, възникнала на мястото на чудовищен по сила хидротрус, но изпод снега се подават заварени една за друга метални плоскости, предвидливо изолирани със свръхздрави полимери и обрасли с твърди и гладки като стъкло останки от морски репеи. Това е Шамандурата, преобърната с дъното нагоре и нагълтала се с вода — братска могила на хиляди несретници, непознали приживе вкуса на братството. Полусферата на подводната част на бившия терминал, която за първи път вижда белия свят — ала няма кой да й се любува.

Издут като дирижабъл подводен крайцер, запокитен от затварящия се Канал в просторите над кланетата, описва безсмислени кръгове по издължена орбита, в перигея се спуска съвсем близо до ледените блокове. След няколкостотин оборота съпротивлението на останките от атмосферата ще го принуди да падне — но засега той продължава да кръжи…

Сняг. Ледени блокове. И отново сняг…

Изхвърлена върху леда капсула „Рибар“ лежи на една страна, покрита със слой скреж с дебелината на човешка ръка, в отворените люкове белеят преспи, вътре няма и следа от живот. Къде си ти, непознати от А–233? Замръзнал като този дълбочинник или загинал преди това? Ти ми помогна, а ето, че не мога да ти отвърна със същото.

На кого да върна сега този дълг?

На Пьотър?

Пьотър загина с Капка, както много други, и ако съм виновен пред него, то е само в това, че те са мъртви, а аз не.

Така се случи. Не ме винете.

Пьотър, приятелю мой, щастливи, лекомислени несретнико! Не биваше да се безпокоиш за жената и детето, ще направя за тях всичко, което е по силите ми, макар това да не е мой дълг, повярвай ми. Това е само жест.

Винсент също е някъде тук. Но сега не бива да мисля за него — твърде много ме боли…

Кой знае защо, ми се иска да вярвам, че старецът с неговата „Анаконда“ е оцелял — но той е единственият, който не се нуждае от ничии дългове. Представям си как до сетния си миг ще остане в Гълфстрийм — напълно способен да се самоизхранва — и до сетния си миг ще разсъждава върху човешката подлост. Понякога ще пробива леда отгоре, с всяка година все по-дебел, за да се полюбува на сътвореното от човешки ръце, а заедно с това и да се сдобие с известни запаси замръзнал въздух.

И може би ще се подсмихва, като разглежда заледената Капка.

Пусто е на планетата, пусто и в душата. Опекунът беше прав: няма какво да търсиш там, където е станало каквото е трябвало да стане. Далече от това място!

Звезди — светещи прашинки, мъжделиви и ярки, изгарящи в един миг или тлеещи кротко, икономисвайки сиянието си за десет милиарда години. Съвсем като хора, които се опитват да подредят живота си предварително, но с тази разлика, че звездите все пак има на какво да се надяват.

Бетелгейзе. Лениво пулсиращ кипящ червен гигант, някога погълнал своите планети. През фотосферата проблясват далечни звезди. Но нататък!

Ето го и Белатрикс — надменно бяло кълбо, сплеснато от усиленото си въртене. Орионовият трапец. Десетки пламтящи звезди в умопомрачителен танц около невидима точка, ултравиолетов ураган. Нататък!

Ожесточена битка на две космически флоти — Земната и на Унията, — титанично сражение за правото на контрол над незнайно кръстовище на търговски пътища. Избухващи кораби в един пуст къс от пространството между спиралните ръкави — нито звезди, нито планети съществуват в радиус от десет парсека.

Галактическият център. Гигантско чудовище, всмукващо газове право от ядрото, невидимо и спящо. Милиарди избледнели звезди, които почти се докосват една друга и безцелно сноват около гравитационния капан, преструвайки се, че в суетата им се спотайва всемирна хармония. Но нататък!

Мъглявината Тарантула в Големия Магеланов облак. Купчина нагорещени до синьо звезди в сияещ газ, хищно изригваща обвивка на скорошна свръхнова, пипала от газови влакна… Нататък!

Мрак със светещи кръгове — епицентър от струпани галактики в Косите на Вероника.

Нататък!

Безименен квазар! Нататък!

Отново мрак. Приглушени светлинни на последните угасващи джуджета в разперения шлейф на някаква галактика, студ и безкрай. Такава ще е вселената след трилион години. Вселената на хората — или на Ореола?

А нима има разлика? Няма нищо наистина вечно.

Безумна светлина и нищо друго освен светлина. Големият взрив, родилните мъки на материята, раждането на времето и веществото, разделянето на вселените. Чудовищен по сила гравитационен удар.

Нататък! Задължителният екскурзионен набор. Но екскурзиантът, за огромно неудоволствие на гида, е свободен да разглежда песъчинката вместо пирамидата…

Прокна. Малка неправилна луна с „опашката“ надолу и самата планета — сивкаво кълбо с петното на единствения материк, разделен на две равни части от Хребета на Турковски. На юг от хребета е дъждовната гора, от която произхождат вариодонтите, но те вече не живеят там, блата, гористи възвишения и някъде зад тях се е сгушила дребната безсилна държавица Междинна зона — крехка пъпна връв, протегната към Лигата. Жив ли е още Симо Мутика, храбро капитулирал, за да спаси всичко, което някога му се бе сторило по-важно от самия него? Ако е жив, навярно отдавна се е утешил с подходящи думи за глупостта на безсмисленото мъченичество, ако е мъртъв — да забравим за него.

На север — степ, студена пустош, изложена на ветровете от океана. Още по̀ на север е шелфът — мястото, с което обикновено плашат новодошлите наемници. Тъкмо там с Роджър приехме боя с преследвачите. Ето я клисурата, където беше лагерът на бегълците от Порт Бюно. Тунелът през Хребета така и не е възстановен, залежите на Юга сега са притежание на южните. Ландшафтът е претърпял промени през войната — тази яма с радиус близо километър например я нямаше. А виж кубът — потъмнял от времето и май леко наклонен — е оцелял. Костите на Хищника и Щуцер отдавна са изгнили в земята, ако не са били кремирани. Но в действителност — променило ли се е тук въобще нещо?

— … Наистина ли искате блондинка? Да не грешите? Сега много поръчват червенокоси — какво да правиш, мода. Стандартен модел? Не? Добре, но ще си позволя да отбележа, че ще излезе малко по-скъпо. Колко, казахте, да е талията? А бедрата? О, да си призная, при нас рядко поръчват такива изумителни пропорции. Малко е старомодно, но клиентът винаги има право. Разрешете да ви поздравя с отличния вкус. Нашата служба гарантира, че ще останете доволен… поне през първия месец. Ха-ха. Шегувам се, не ми обръщайте внимание. В случай, че се появят дефекти, обръщайте се директно към нас и колкото по-бързо, толкова по-добре. Сега, ако позволите, да уточним някои допълнителни параметри на модела… Да ги взема от архива? Как казахте — преди двайсет години? Ей сегичка ще погледна…

Нататък!

Срасналият се с подлежащата скала бетонен фундамент на Порт Бюно, редицата килии на карцера. Преди преврата тук понякога беснееха бегуни, наказвани с краткосрочно затваряне заради закъснения на работното място и канибализъм; те виеха, блъскаха се в стените и с часове седяха на циментовия под, втренчили безсмислено рибешките си очи с тесни двойни зеници в тавана. Вероятно през първите няколко седмици след преврата тук е било пренаселено — а сега изглежда тихо. Твърде много тишина за един човек.

„Шабан, вие сте неспасяем идиот. Тунелът ще бъде възстановен. И по него отново ще тръгнат влаковете с руда — три, пет композиции на ден, защото хората имат нужда от рений, а не от вашите дилетантски разсъждения за всеобща хармония. Вие сте само една досадна аномалия и не си въобразявайте, че сте уникален. Накарайте да марширува взвод войници — и при съответната тренировка те ще преминат така, че плацът ще се разтресе, а полковникът на трибуната ще се разтопи от удоволствие. Но накарайте да направи същото дивизия, армия — и ще видите как един ще си натърти краката и ще закуца, друг ще получи слънчев удар, трети няма да изтърпи естествените си нужди и ще хукне към храсталаците, четвърти ще дезертира… И това е нормално — нищо повече от действие на закона за големите числа. Но то не означава, че трябва да оставим ненаказани дезертьорите, разбрахте ли ме, Шабан?“

Не, никой не е произнасял подобни думи. Но ТЕ щяха да говорят точно така — Щуцер, Поздняков, мълчаливецът Роджър… Даже Биртоли, този тарикат и страхливец. Разбира се, ако въобще си направеха труда да разговарят.

А тунелът все пак не беше възстановен.

Нагоре. Ето го гаража, от който отмъкнах всъдехода. Ето коридора, в който се отбранявахме с Менигон. Още по-нагоре, моят етаж, стаята, в която сега живеят други хора, с други проблеми, хора, които не се интересуват от мен — както и аз от тях. Същата тази стая, в която някога ме чакаше Лиза. Ето че се върнах, здравей…

Нататък!

Невидим силов пашкул е пробил едната стена на куба и навън стърчат разкривени тръби. Шабан не чуваше вой на сирени, не виждаше суетящи се хора. Още една мемориална плоча на стената, още една местна легенда, още една неразрешима загадка… Така да бъде.

Степ. Повехнала изсушена от вятъра трева, редки голи шубраци, напукана глинеста почва, набраздена от верижни машини. Останките на шахтите изглеждат по-високи от планините, но това е само защото са по-близо. Подивял бегун, ровичкащ в земята за личинки, прибира изплашено глава между раменете си и тупва на една страна, преструва се на мъртъв. Не е ясно как е надушил опасността, но инстинктите му са безпогрешни. Между другото, ако сега го докоснат, наистина ще умре — навремето Кантората изгуби немалко работна сила при подобни експерименти.

Продължавай да копаеш, приятелю. Този път инстинктът те подведе — не си ми нужен.

Ето ги и планините. Ръждясалата нишка на релсите изчезва под каменното свлачище на рухналите от склоновете канари, всички отдавна е обрасло с мъхове. Тук-там се мяркат непридирчиви ниски храсти, корени разравят камънаците. Следи от трагичния опит на един-единствен човек да промени естествения ред на нещата, опит неумел, отчаян, сполучил по чиста случайност и, както изглежда — напълно безполезен. Както от самото начало беше безполезен този тунел и вложеният в него човешки труд и мечтите на бегуните и хората за местен вариант на рая от другата страна на хребета…

Защото човекът е принуден да отстъпва там, където Ореолът е казал „не“.

За това не се борят, то възниква от само себе си. Така естествено, както ябълката пада от клона и тупва на земята. Така неотвратимо, както Капка се превръща в лед.

И дори човекът да не се съгласи, това няма да промени нищо. Усилията на хората не заслужават специално внимание — пълзящите сред плаващи водорасли рачета винаги са от другата страна на ватерлинията. Миналото им е добре известно, бъдещето — предопределено, пределните им възможности са нищожни в сравнение с Ореола. Те дори няма да успеят да създадат втори Ореол — вероятността за още един успешен опит е невъобразимо малка. Трагедията и щастието на човечеството са, че никога няма да повярва в това.

Тунелът вече не съществува, но онзи паметен бункер е съхранен, макар че, разбира се, сега пустее и е занемарен. Ядрените заряди за прокопаване на планината отдавна са извозени другаде, на покрива на бункера са порасли храсти и бронираната врата е ръждясала така, че не може да се отвори. Ето там, малко вляво, е мястото, където загина Лиза…

Нищо не е останало, нищичко. Дори кости. Дори следи от разривите на гранатокуршуми. Не трябваше да идва тук и да води със себе си тази жена, която почти не се отличаваше от андроид работник. Дори не истинска жена — самка; и най-малкото не човек, а прясно изработен модел по поръчка!

„Не се мисли за Пигмалион“ — май така му казваше Менигон.

Не се мисли…

А защо всъщност да не се мисли?

„Куклите са за игра. Затова си играй с нея, ако не искаш да се тровиш с либидоцид. Комбинатът ги произвежда на конвейер и в нужното количество. Робини, любовници и домакини, между другото, доста сносни. Както се казва — с цел опазване на нравствеността не бива да се предизвикват масови сексуални отклонения…“

„И ти смяташ това за нравствено?“

„Хубав въпрос, запиши си го. На кого възнамеряваш да го зададеш?“

„На хората“.

„Ти какво, да не си решил да ме разсмееш?“

„Винс, това не е смешно! Те са разумни!“

„Не повече от средната домакиня, а често — по-малко. Не храни подобни илюзии, Искандер“.

Да не храни илюзии. Защото животът е безсмислен, ако Менигон не е допуснал онази грешка — единствената, но най-важна. Защото ватерлинията преминава не между човека и Ореола — тя е между хората и вътре във всеки човек. Защото само заради Ореола не си заслужава да се живее.

Ненапразно над боклукчиите стоят опекуни. Дори Менигон, при всичкото си желание и усилия не успя до края да изкорени презрително равнодушния си поглед към света на хората.

— Ще те нарека Надежда — каза Шабан — и ще те науча да говориш. После ще те науча на всичко, което мога и аз: да обичаш и да мразиш, да плачеш и да се смееш. Да мислиш. Ще съм много търпелив, обещавам. И ако някога станеш истинска личност и вече не виждаш в мен своя господар, значи си ми равна. И значи в илюзиите ми е имало смисъл.

А ако това не се понрави на Ореола, нека отново ме пратят при човечеството.