Александър Громов
Ватерлиния (3)

3.

Господин Гундер Шеленграм, водещ експерт в отдела за Перспективно планиране, наричащ себе си без сянка на ирония главната мозъчна гънка на организма, известен като Федеративната зона, обитаваше скромен, но доста приличен за чиновник от неговия ранг апартамент в надводната част на Шамандурата, на половин километър над ватерлинията и на километър под плоския връх на конуса. Космическите совалки кацаха на издатините над жилищна палуба Дзета–144, справедливо смятана за една от най-модерните; бойните машини на ВВС и транспортните платформи се базираха по-ниско. Тук нищо не можеше да подразни погледа на човек, решил да се полюбува на огнената ивица на залеза над пепелявосивата вода, при това не от екран, а през истински илюминатор; нищо не пречеше да излезеш от каютата и да се разходиш по наблюдателната площадка — не лична, обща, но забранена за служители от нисш ранг, да не говорим за редовите тъпанари и трюмната паплач.

Но днес господин Гундер Шеленграм надви изкушението да удължи пътя си по наблюдателната тераса до сектор Сигма и се възползва от най-близкия служебен асансьор. Честно казано, през последната година гледката на ширналия се океан му беше писнала до втръсване. В каквито и одежди да се пременя — да бъде ту ласкава и прекрасна, ту мрачна, свирепа и кипяща, водата си остава вода, а Шамандурата — Шамандура, и водата винаги ще е твърде много. Само новобранците обичат да зяпат океана.

И Шеленграм — донякъде.

Защото макар да му е писнал, океанът продължава да го привлича. От тази височина той прилича на зейнала очакваща бездна, с увисналата над нея Шамандура — гледка, от която лесно можеш да полудееш. Твърде далече е хоризонтът, прекалено силно въздейства върху наблюдаващия мисълта, че този океан няма нито бряг, нито дъно. Ветераните от цивилния персонал поголовно страдат от агорафобия — дават мило и драго да се сдобият с жилища във вътрешността на терминала, по-далече от обшивката и бездната зад нея, и с години не включват панорамните екрани… Не е трудно да ги разбереш.

Но сега океанът ще почака. Сутрешното бягане по траповете до площадката на флайдрома е напълно достатъчно за упражнение и съзерцание.

Шеленграм използва трийсетте секунди свободно падане в асансьора — от сто четиридесет и четвърта до нулева палуба, — за да се полюбува на вида си в стенното огледало. Красавец. Висок, стегнат, с мъжествен вид, дори и бръчките са на място — внушават на събеседника впечатление, че притежателят им е човек надежден, видял много през живота си и свършил още повече. Леко костелив, но това не се набива на очи. Относително младолик, на вид няма да му дадеш повече от петдесет. Тънки устни, едър породист нос, благородно посребрели коси, движенията — точни и уверени. Всичко излъчва аристократизъм. Потомък на викингите и техните жертви. Щателно избръснат. Костюмът съответства на целта на посещението.

Както винаги при спускането му заглъхнаха ушите. През четирийсет и трите секунди на хоризонтално движение на кабината — от периферията към оста на Шамандурата — господин Шелебнерг се мръщеше, преглъщаше на сухо, безуспешно търсеше по джобовете си бонбони за смучене и си мислеше, че започнеш ли да забравяш дребните неща, старостта чука на прага.

Контраадмирал Хипел — очакваше го във външната приемна — го укори:

— Закъснявате, Гундер.

— Не обичам да карам да ме чакат — отвърна сухо Шеленграм. — Сверете си часовника, Курт. Какво, да не би останалите вече да са се събрали?

— На практика да. Господин Адмиралисимусът се очаква всеки момент. Той е в личните си покои.

— Така и предполагах — рече Шеленграм. — Е, да вървим.

Дежурният адютант ги пропусна във втората приемна. Тук се наложи да прекосят контролната линия и един строг глас от тавана ги предупреди, че съществува опасност за живота им, в случай че посетителите не представят за идентификация имплантираните под кожата на дланта пропуски. Шеленграм и Хипел се подчиниха мълчаливо. В третата, вътрешната приемна, двамата предадоха розовите покани и бяха подложени на краткотраен, но обстоен обиск — началникът на охраната на Адмиралисимуса не се доверяваше особено на стражевата електроника. Господин Шеленграм се лиши от дихателния си филтър и електронния си бележник, с обещанието да му бъдат върнати след края на срещата. Контраадмирал Хипел направи опит да възрази.

— Безсмислено е, Курт, не си губете времето.

— Но какво си позволяват тези, Гундер? Ами вашият доклад? Записките ви?

Шеленграм се усмихна едва забележимо.

— Струва ми се, че доклад в обичайния му вид няма да има. А и какъв водещ експерт съм, ако не мога да дам исканата от мен справка за Капка, без да се допитам до „пищов“? Хайде, Курт, да влизаме.

— Така значи? Добре, Гундер, кажете ми, без „пищов“ — какъв е екваториалният диаметър на Капка по оста на най-големия прилив?

— Двайсет и шест хиляди петстотин и два и половина километра — отвърна Шеленграм с усмивка.

— Грешка. Цитирахте не екваториалния, а максималния диаметър. Добре, да продължим. Надявам се, че ви е известна числеността на обслужващия персонал на товарните ракетни силози на Шамандурата?

— Шейсет и трима души, седемнайсет андроида.

— Пак грешка — шейсет и един човека.

— Простете, Курт, но вчера пристигна совалката. Земята се е погрижила да ни прати технически персонал. Трима от тях са ваши, заповедта им вече е подписана. Що се отнася до ранения вчера при аварията във вашата епархия работник…

— И това ли знаете? — попита намръщено Хипел.

— Естествено. Та значи, предполагам, че вече е умрял или всеки момент ще издъхне, което няма отношение към нашия разговор. Резултатът е същият — шейсет и трима.

— Ех, Гундер, да имах вашата памет.

— Не завиждайте, а по-добре ми помогнете, ако нещо се обърка.

— Нали се разбрахме? Но и вие също…

— Естествено. Познавах всичките четирима командири на Шамандурата. От тях с вас се работи най-приятно.

— Благодаря, Гундер.

Около дългата маса от опушено дърво в работния кабинет на Негово превъзходителство Адмиралисимуса седяха петима. Кимнаха като на стари познати в отговор на поклоните на влезлите. Никой не се надигна, както и повеляваше разликата в чина и положението. Шеленграм и Хипел седнаха от края.

— Само акули са тук… — прошепна Хипел. Гундер Шеленграм го срита — мълчи, знам. Разглеждаше седящите открито, но се стараеше да не е прекалено безцеремонен. Познаваше ги добре и отдавна, известни му бяха опасни подробности в биографиите на някои от тях и нямаше никакъв смисъл да ги оглежда сега, за да разбере какво може да очаква от тях. Но навикът си е навик. Поглед — образ, няколко десетки думи. Картонче в несъществуващата картотека.

Ето този отляво — Волдемар Мриш. Адмирал, флагман на Първи, Ударен флот. Млад, напорист, лично храбър. Не особено опитен, но се мисли за гений по морска тактика. Преди седем години е пратен на Капка с чин всичко на всичко капитан втори ранг и, противно на очакванията за мирно време, успял да направи блестяща кариера. Прям в разсъжденията и вероятно в мислите. Айсберг без подводната част, всичко се вижда. Ако може да се вярва на слуховете, в последно време упорито го подкопават — оказа се недостатъчно гъвкав, не оправда нечии надежди. Сравнително честен, не злоупотребява. Изглежда развълнуван. Кратка победоносна война — ето за какво мечтае сега, откакто е надушил заплахата.

Къде да му намеря кратка и победоносна? — зачуди се Шеленграм и премести поглед върху следващия.

Антей Лавров-Печерски, адмирал, флагман на Втори, Спомагателен флот. Плешив, с гъсти посивели вежди. Ветеран от сраженията в епохата на Разделянето, от най-млади години служил само на Капка, участник в няколко сериозни кампании, облъчван, раняван многократно. Умерено образован. Опитен. Адмиралският чин е получил за успешни действия на три подводници в Екваториалната касапница, в самия край на войната. Смята отстъпването на половината акватория на планетата на Лигата, Унията и Независимите за свое лично поражение.

В същия дух възпитава и подчинените си, добави мислено Шеленграм.

Конрад Монтегю, вицеадмирал, командващ Отделната флотилия на граничната охрана. На средна възраст, мършав, с оредяла коса. Притежава най-скърцащия глас в цялото южно полукълбо. Гордее се с фамилията си, въобразява си, че е потомък на някакъв прочут флотски командващ от началото на Тъмните векове. Влиятелен. По численост на бойните кораби неговата разпръсната из цяла Капка флотилия многократно превишава Ударния флот на Мриш и е почти равна на Втори флот по бойна мощ, но далекобойността, разбира се, е по-малка. По характер търпелив, сдържан, продължително и с удоволствие се занимава със стратегическо планиране, смята се за виден теоретик на морската война. Но виж, подчинените му са разпуснати, ето тази Джилда Риенци например…

Джакомо Риенци, брат на споменатата Джилда. Командва цялата авиация освен ПВО на Шамандурата. Четирийсетинагодишен, набит, късо подстригана черна коса. Прилича на бурбон и го демонстрира на всеки и всички, но тепърва предстои да се разбере какво всъщност представлява. Самият факт, че успя да премахне двама свои предшественици за изумително кратък срок, говори за много скрити качества. Не е забелязан в редовете на ярките привърженици на войната, но това още не означава нищо.

И накрая последният… Шеленграм едва плъзна поглед към него и извърна глава. Любомир Велич, шеф на флотското разузнаване и контраразузнаване, пълнеещ красавец брюнет. Единствен от петимата не е адмирал, а само капитан първи ранг — земните бюрократи все отказват да приведат чина му в съответствие със заеманата длъжност. Поне на външен вид не си личи да изпитва комплекси от това, може би така дори му е по-удобно… трудно е да се каже. Приел е поста наскоро. От него се страхуват и вероятно не без основание — май това е всичко, което може да се каже.

Наистина са все акули, помисли Шеленграм. И петимата. Но бедата не е в това, че имат зъби и могат да хапят, а че тази петорка е елитът на властта. Тъкмо те, а не надутите чиновници, изобилно пращани тук от Колониалното управление, са движещият ремък за провеждането на земната политика. Сякаш нарочно подбират най-глупавите. И разбира се — на върха на планината — самият Адмиралисимус. Седим тук, чакаме го и си търкаме дъната на панталоните…

Наложи се да чакат само пет минути. През това време не беше произнесена нито една дума, само Монтегю си мърмореше нещо под нос и разлистваше папката си.

Най-сетне влезе едър навъсен побелял мъж с неподвижни черти на отпуснатото лице, съпровождан от новия флаг-адмирал — Шеленграм го виждаше едва за втори път и още не беше успял да му запомни фамилията. Напълно вероятно усилието не си заслужаваше, като се имаше предвид, че флаг-адмиралите на Адмиралисимуса се меняха дори по-често от командирите на Шамандурата.

Той стана, всички останали също. Негово превъзходителство Адмиралисимусът заобиколи масата, без да бърза, и се здрависа с всеки. Всяко негово движение беше внушително, но едновременно и някак недостатъчно — бавно и сковано. Грация на стенобитен таран, ако стенобитният таран въобще може да притежава някаква грация. Докато стискаше меката му месеста ръка, Шеленграм едва не се усмихна на това сравнение, но бързо се стегна и застина.

През последните години Адмиралисимусът бе грохнал забележимо. Изглежда, отдавна бе престанал да излиза на чист въздух, ограничаваше разходките си с охраняемата сърцевина на Шамандурата. Говореха, че прекалява с алкохола. Най-злите езици твърдяха, че в личните си покои Адмиралисимусът играе запалено с макети на параходчета — но злите езици дрънкат какво ли не. Може въобще да не са параходчета. Може да са войничета.

Маразъм. И не бе първа свежест — застарял. А беше време, когато Адмиралисимусът внушаваше страх. И умееше да си подбира качествени помощници… Лоша работа, когато властимащият престане да се интересува от подчинените си като обект за игра. Не дай Боже да доживея такъв срам, помисли Шеленграм.

След като се ръкува с всички, господин Адмиралисимусът се настани в услужливо побутнатото от флаг-адмирала кресло, отпусна тежко ръце на облегалките и покани останалите да се разполагат. Застъргаха подметки, изтропаха придърпани столове. Съблюдавайки субординацията, Шеленграм седна последен.

Стюард с незабележима външност — получовек-полусянка, чиято биография вероятно е била проверена по минути от контраразузнаването — безшумно поднесе минерална вода и изчезна. Вратата се затвори с тихо примляскване, като от тайна целувка. В продължение на десетина секунди подът едва осезаемо вибрираше — въздушните помпи отделяха мозъка на Федеративната зона от тялото със звукоизолирана вакуумна бариера; в същото време тройно дублираната хитроумна система за електронна сигурност щателно изследваше резиденцията на Негово високопревъзходителство за наличие на „бръмбари“ и бръмбароподобни устройства. След като не откри нищо, системата съобщи за това — с леко обиден тон, както се стори на Шеленграм.

— И така — констатира флаг-адмиралът с поверителен глас. — Изглежда, всички са налице. За съжаление отсъства съветникът по икономическите въпроси, в настоящия момент той е извикан в метрополията, но предполагам, че присъстващият тук господин Шеленграм ще ни даде необходимите сведения, ако възникне такава необходимост… Струва ми се, че можем да започнем. Нали?

— Мда — отвърна лаконично Адмиралисимусът. Лицето му остана неподвижна маска.

Петимата мълчаха като издялани от камък, избягваха да се поглеждат. Затишие пред буря… Никой не издаваше нито звук. Секундите се нижеха. Нещастният Хипел, най-слабата карта в колодата, нервничеше и си бършеше потното чело. Шеленграм си помисли, че вероятно тези секунди на мълчание, когато думата-детонатор все още не е произнесена, се струват столетия на всеки от седящите около масата. Освен на него. Да, единствено не и на него.

Монтегю се покашля сдържано и когато погледите на останалите се вторачиха в него, побърза да наведе глава. Не, този няма да се реши да започне. Кой ще е тогава? Може би Мриш, най-младият и решителен?

Да, Мриш.

— Кога, ако не сега? — поде флагманът на Ударния флот без встъпления. — Настъпи моментът да стоварим цялата си сила върху северните! По-изгодно време няма да има. Изпуснем ли го, няма да се върне — вярвайте ми. Ноктите ще си гризем…

Продължаваше да говори, а присъстващите се размърдаха, взеха да се настаняват по-удобно. Бедният Хипел, забравил да диша по време на общото мълчание, въздъхна шумно, хлъцна и се изчерви като ученик, изложил се пред големите чичковци.

— Толкова ли сте уверен в нашето превъзходство, Валдемар? — прекъсна го Лавров-Печерски. — Чакайте, не бързайте да ми отговаряте. И аз искам същото, което и вие. Всички го искаме, нали? Но, разбирате ли, ако ми е писано да се удавя, бих искал да се спусна към Вихрения пояс с мисълта, че гибелта ми ще допринесе за нашата победа, а не наопаки. Аз съм стар човек и мразя войните, които не могат да бъдат спечелени. Позволете да отбележа, че нашият флот превишава съвсем незначително по бойна мощ обединените флотове на Лигата, Унията и Независимите. Та пак ви питам, Валдемар — абсолютно ли сте уверен в успеха?

Мриш изпръхтя.

— Разбира се, че абсолютно. Разберете най-сетне, през цялото това време сме били в плен на плесенясали догми. Повече от трийсет години! Заблужденията ни във войната, последвала Разделянето, са разбираеми и простими: в края на краищата ние сме се опитвали да си върнем отнетата собственост. И сме загубили. Само морската пехота е дала такива жертви, че се е наложило да й вдигнем отделен паметник. Никой даже и не е помислил да унищожи чуждите Шамандури с един удар, и трите едновременно, а и да е помислил, не сме разполагали с достатъчно средства. Сега вече ги имаме, нали?

— Мда — избоботи Адмиралисимусът.

— Северните също — посочи Монтегю.

— Има ли смисъл да припомням — обади се със самодоволна усмивка Риенци, — че сега нашата Шамандура не е просто терминал, а уникална по средствата си за защита и нападение плаваща крепост, принципно по-мощна от Шамандурите на северните. Няма съмнение, че можем да се защитим. Струва ми се, че нито ние, нито нашите предшественици, не са седели на тези постове със скръстени ръце.

— Северните също.

— Какво северните? — Мриш изсумтя презрително. — Уф, целият треперя от страх… Да не намеквате за тройния меморандум?

— И за него също.

Шеленграм си помисли, че Монтегю вероятно нарочно размахва червената кърпа пред муцуната на бика. Съвместният меморандум на администрациите на трите северни зони беше получен преди няколко дена и засега не бе отбелязан с каквато и да било официална реакция. Неофициални имаше колкото щеш, тъй като меморандумът заявяваше чудовищни претенции: с цел избягване в бъдеще на всякакви екваториални спорове и недоразумения между съществуващите неравни зони Капка да бъде разделена на четири ЕДНАКВИ зони — с граници по меридианите или съответстващи на проекцията върху сфера на ребрата на вписан тетраедър — с решение на международна конференция, която се предлагаше да бъде свикана в името на мира и добросъседството! Очевидната наглост на меморандума бе предизвикала изблик на тиха ярост из върховите ешелони на властта във Федеративната зона. Разправяха, че в този ден без никаква причина Мриш фраснал личния си адютант в зъбите. Той и сега се хвърли в бой:

— Северните, северните… Не зная какво мислите вие, но на мен ми писна да слушам за тях! Каквото и да стане, все това се приказва — северните, дъмпинговите тарифи на Независимите… А те, между другото, никога няма да се договорят за съвместни бойни действия, дай им само меморандуми да пишат. Казвам ви, да ударим по Шамандурите, а флотовете ще унищожим поединично и с това ще се реши. Главното е внезапност и решителност на нападението, или, ако желаете, отдавна заслужена акция на възмездие. За това стигат Ударният и Спомагателният флот, с поддръжка на авиацията, а граничната флотилия, нашият резерв, при нужда ще се справи със защитата на Шамандурата. Нека само Земята ни осигури външно прикритие, за да не може нито един чужд кораб да си подаде носа от Канала, а разгрома на противника на Капка аз ви го обещавам. Какво всъщност трябва да обсъждаме? Някакви меморандуми? Планът на кампанията отдавна е разработен и утвърден, въпросът е кога ще се събудим от дълбокия сън. Флотовете са готови за война, авиацията също, Шамандурата… Хипел, вас питам, подготвена ли е Шамандурата? Седнете де!

Контраадмирал Хипел, който тъкмо бе успял да надвие обилното количество пот, отново целият лъсна.

— Ъъъ… да, разбира се… тъй вярно… както беше заповядано…

— Така де. Повтарям — по-добър момент няма да има. Нали получихме гаранции от Земята?

— Хъм — рече Адмиралисимусът. — Мда.

— Тогава остават един голям и един малък проблем — ухили се Мриш. — Големият — да вземем решение. А малкият — да спечелим войната. Надявам се, че поне повод за започването й може да се намери?

— Мда — изломоти Адмиралисимусът. Шеленграм вече не се съмняваше, че не ги слуша.

— Разбира се — охотно разясни поредното междуметие флаг-адмиралът. — Например само преди три дни беше изваден от строя наш хранителен комбинат. Торпедна атака. Между другото, Монтегю, този камък е във вашата градина… Това е неоспорим повод за ултиматум на всяка от зоните и дори на трите едновременно.

„Стига да забравим, че северните имат не по-малко основания да се оплакват от нас — помисли си Шеленграм. — Едва ли са по-големи майстори в диверсиите“.

— Какъв ултиматум? — Мриш скочи от стола и го избута назад. — Вие какво, да не сте се побъркали? Че тогава по-добре направо да им обявим деня и часа на атаката и да приключим с това. Мирна конференция за прах в очите — това го разбирам…

— Но естествено — засмя се Лавров-Печерски. — Естествено, Валдемар, това беше само шега. Прав сте — планът на кампанията е разработен и утвърден. Според мен това е отличен план и се надявам да сработи. Макар да съм попрехвърлил хребета на годините и да не ме е страх от смъртта, лично аз бих предпочел да си поживея… единственото, което ме безпокои, е снабдяването. В плана се отрежда месец за активни бойни действия и още три до шест месеца за почистване на цялата акватория. Ще може ли да го понесе нашата икономика? Вече чухме уверенията на заместника по икономическите въпроси, който за съжаление днес е в метрополията. Но бих искал господин… хъм, Шеленграм да ги потвърди честно и убедително.

— Или да ги опровергае — добави Любомир Велич, нарушаваше мълчанието за пръв път.

Шеленграм стана. Сега вече гледаше присъстващите отвисоко, но така беше свикнал. Наложи се да положи известно усилие, за да може гласът му да звучи както подобава на човек, разговарящ с висшестоящи — почтително и същевременно подчертано безразлично, глас на изпълнен със собствено достойнство лакей в богаташки дом.

Значи Земята се е решила, помисли си. След тази малка война, както и да приключи, почти със сигурност ще последва мащабна война за връщане на колониите, почти самоубийствена както за Земята, така и за бившите колонии. Ето, че Федерацията се реши… Гледай ти. И тези провинциалисти — те също. Планета за експеримент. Да планират тия типове могат, да воюват — вероятно също. Единственото, на което не са научени, е да мислят поне два хода напред, но можеш ли да ги виниш за това? Едва ли. Направили са ги такива, каквито са, не бива да очакваш изящество от стенобитен таран.

— Мога да ви уверя, че разполагаме с достатъчен запас от технически средства — имам предвид бойна техника, боеприпаси, корабостроителници и ремонтни бази — за непродължителна война — почна той. — Дислокацията им е такава, че поне през първия месец от войната значителна част от тях вероятно няма да бъде унищожена от противника. — Направи кратка пауза, любуваше се равнодушно на удовлетворението на присъстващите. — Не се предвижда и проблем с попълването на личния състав, което не може да се каже за противника, веднага след като Земята осигури блокадата на Капка. Доста по-зле стои въпросът с продоволственото осигуряване. Тъкмо по този случай неотдавна внесох в щаба подробен доклад…

— Помним, помним — прекъсна го флаг-адмиралът. — Предайте само същината и моля ви, накратко.

— Мда — обади се Адмиралисимусът и спусна клепачи.

— Както желаете. Ако позволите да ви припомня: Капка не може да съществува без постоянен внос, тъй като местните ресурси и мощностите за тяхната преработка са крайно недостатъчни при числеността на нашата колония. На всеки десет дни ние получаваме „ютии“ с продоволствие и благодарение на това поддържаме известно равнище на съществуване. Но не разполагаме с никакви солидни запаси. Понастоящем в нашата зона има около седемдесет хиляди души, от тях реално заетите в производството са четирийсет хиляди. Трите хиляди андроида също са ни необходими. Останалите — жени и деца, между които и родени на Капка, са само баласт. Да се избавим от него, да го евакуираме в метрополията за времето на военните действия за нас е насъщна необходимост. Такова е мнението ми като водещ експерт.

— Това ли е всичко? — Флаг-адмиралът сви рамене. — Няма нищо по-лесно. Между другото, в плана се предвижда…

— Простете, но не съм свършил. Дори при безукорно точно изпълнение на плана вносът на продоволствия от Земята ще трябва да се увеличи няколко пъти. Лично аз не вярвам, че терминалът ще може да работи при пълно натоварване по време на военните действия. По-скоро обратното. Искам да разясня мисълта си и още веднъж да напомня, че възможностите ни за добив на местни ресурси са ограничени — риболов, неотровни водорасли, крил…

Валдемар Мриш се прозя демонстративно.

— Някои неща могат да се синтезират от неорганични вещества — продължаваше невъзмутимо Шеленграм. — Други отглеждаме в парници или на плаващи хранителни комбинати. И накрая, съвсем малка част получаваме при преработка на това, което затлачва йонообменните филтри. Между другото, от известно време Независимите са се научили да пасат рибните си стада из нашите планктонови полета — успяват да ги управляват по някакъв начин, а ние все още не разполагаме с противодействие срещу този пладнешки грабеж. Но така или иначе, сега все още можем да задоволяваме потребностите на нашата зона на шейсет процента. Бих искал особено да подчертая — при нормално функциониращи хранителни комбинати, а няма съмнение, че противникът ще насочи вниманието си към тях веднага щом военните действия започнат. Нагледен пример за това е скорошната диверсия срещу един от нашите комбинати. Като се отчитат вероятните трудности с вноса, гладът ще е почти неизбежен, но аз разбирам, че висшите интереси трябва да надделяват над личното страдание… — Шеленграм произнесе последните думи с преднамерено сух тон, за да не заподозре някой от присъстващите, че се подиграва.

— И трябва да има ред! — използва паузата, за да напомни за себе си Хипел, след което запелтечи: — А то какво става — аз искам партида сглобяеми влекачи, а те ми пращат плаваща нефтена платформа в комплект с геолог. За какво ми е на Капка нефтена платформа?! Пиша заявка за сто андроида, пробутват ми двайсетина дълбочинни пилоти, при това недоучили…

Никой не му обръщаше внимание.

— Благодаря ви — каза флаг-адмиралът, гледаше Шеленграм. — Продоволствието, затрудненията с вноса, всичко това ще бъде отчетено. Това е важно… Има ли нещо друго? С една дума, вие, като водещ експерт, можете да гарантирате решителен успех във войната, при минимални затруднения?

— Не — отвърна сухо Шеленграм. — Съвсем обратното. Гарантирам ви пълен провал.

Адмирал Мриш подскочи на стола си. Лицето му се покри с алени петна.

— Успокой се, Валдемар! — изпревари изблика му флаг-адмиралът. — Господин Шеленграм, бихте ли пояснили мисълта си? Ако правилно сме ви разбрали, вие не вярвате в успеха?

— Шикалкави, мда — произнесе със затворени очи господин Адмиралисимусът.

— Абсолютно не вярвам.

Хипел не успяваше да попие стичащата се по челото му пот. Останалите шестима гледаха Шеленграм — едни спокойно и очаквателно, другите — с възмущение и гняв. Като цицина. Като вредно насекомо, заслужаващо точно толкова внимание, колкото да бъде смачкано с подметка.

Шеленграм игнорира възмущението и си позволи достатъчно дълга пауза. Интересите на Федерацията, престижът на Земята… Акция на възмездие, решителна и безпощадна, оправдана от висшия закон на справедливостта… Тези типове са свикнали да се прикриват зад високопарни думи. Винаги го правят. Нима хората като цяло са толкова глупави, че не могат да забележат очевидното? Кой знае защо, само единици от тях разбират нещата ясно — интересите на Земята нямат много общо с интересите на тази петорка. Кои са те: хищници? Не, най-обикновени хора. Не са маниаци, нито злодеи, не са и опасни параноици. Негодници? О, не? Изкачете се на някой висок пост, от който хората в краката ви изглеждат като мравки, и тогава ги съдете… Земята е на тяхна страна. О, те са положили невероятни усилия, за да им позволят да играят вабанк — укрепвали са нужните връзки години наред, осигурили са си поддръжката на могъщи политически сили и търговски империи, едва ли са бъркали дори веднъж, използвали са влиянието си, за да изтикат нагоре подходящия човек, делили са незаконните доходи… И сега им позволяват да рискуват. Позволяват им да започнат война, вместо да бъде даден ход на проекта за космически свръхтерминал, а Капка да потъне в забрава. Позволяват им да вложат в предстоящата касапница повече средства, отколкото би струвал този свръхтерминал, да не говорим за такава дреболия като човешкия живот. Позволяват им да разделят и занапред една не особено перспективна, изцяло водна планета, само за да запазят Капка за себе си и да останат на власт…

Господи, колко само са ми омръзнали, помисли Шеленграм. Навсякъде и винаги едно и също — този безконечен и безсмислен бяг на хамстера в колелото. Гадове. Хора.

— Има сериозни основания да предполагаме — каза той, гледаше ги право в лицата, — че командването на зоните на Лигата и Унията разполага с тунелна бомба.

 

 

Много отдавна, след като човечеството веднъж вече едва не било изтрито от лицето на Земята в случайна катастрофа и постепенно възстановило числеността си дотолкова, че усвояването на близкия, а след това и далечния космос придобило практически смисъл, в просторите на Галактиката било открито явление колкото загадъчно, толкова и невероятно полезно: тунелната сингуларност. Откритието станало случайно — един експериментален субсветлинен кораб, тежко и неповратливо чудовище, чието име е забравено отдавна, извършвал изпитателен полет в далечните предели на Слънчевата система и внезапно и необяснимо изчезнал… и се появил, без никакви повреди, на двеста парсека от родното светило. С изплашен, но жив и здрав екипаж. С непроменени до грам горивни запаси. Със същата скорост. И нещо повече — след като се ориентирал в ситуацията, екипажът успял да снижи скоростта, да разчете точния маршрут и да върне кораба!

Едва ли вече има значение дали така е била открита тунелната сингуларност и първият (от вече стотината известни) стабилни субпространствени Канали — кратък път към звездите, уви, невинаги прокаран натам, накъдето бихме желали. Стотина години по-късно, когато тунелните полети вече били ежедневие, хората възприемали като нещо съвсем естествено рейсов маршрут от три-четири скока в Каналите, прекъсван от няколкоседмичен полет в обикновеното пространство, някъде през три спирални ръкава от крайната точка. Поне за известно време човечеството се радвало на плодовете на своето откритие. По принцип строителството на всепространствени кораби, индуциращи изкуствена сингуларна тръба, се смятало за възможно, но неоправдано икономически и затова го отложили за по-добри времена. Красива, но безперспективна идея.

Но както често става, след добрите времена идват лоши. Войната на земяните със сепаратистите едва приключвала, а вече не само Земята, но Лигата и дори бедничката Уния разполагали с флотове от всепространствени бойни и транспортни кораби.

Тунелната бомба се появила доста по-късно. Както се случва много рядко, но все пак се случва, индуцираната сингуларност отпърво послужила на човечеството за макар и разрушителни, но не фатални цели. И причината за това не бил човекът, а техническите затруднения. Компактното устройство, което не превишавало по обем обикновена тактическа бойна глава, се отличавало от ходовата част на всепространствения кораб по една-единствена особеност: то не индуцирало Канал, а засмукваща сингуларна яма. С вход, но без изход. Път наникъде, отчасти наподобяващ черна дупка.

Противопланетно оръжие.

Някои теоретици все пак твърдели, че изход от ямата има. Някъде на другия край на галактиката или, което е по-вероятно, в друго пространство. Слабо утешение за жертвите.

Никой и никога не е използвал тунелно оръжие в битки между космическите ескадри — по същата причина, по която и мухите се трепят с мухобойка, а не с фугасен снаряд. Никой още не е използвал тази бомба според единственото й предназначение — или защото не е имало подходящ случай, или от страх, че ще предизвика ответна реакция.

Десетина незначителни астероида и една студена газова планета послужили за изпитателни полигони. Астероидите изчезнали практически мигновено, засмукването на планетата продължило няколко секунди. Не останало нищо, дори колапсари — ямите се затворили след съвсем кратко време, зависещо от мощността на бойната глава.

Мирни съглашения между Земята, Лигата и Унията ограничили базирането на тунелно оръжие до една планета за всяка от страните. Официално на Капка не съществуваше тунелно оръжие, но в действителност Шамандурата държеше на борда си един тунелен заряд. Разбира се, че държеше — дълбоко под ватерлинията, в долния трюм, под охраната на специално подбрани тъпаци от вътрешната гвардия, които нямаха ни най-малка представа какво пазят. Едва ли това бе най-подходящото място. Шеленграм беше сигурен, че изборът е на Адмиралисимуса, който вероятно категорично бе забранил бомбата да бъде поставена в близост до неговите покои. Като че ли това имаше някакво значение.

В продължение на няколко секунди Шеленграм се наслаждаваше на реакцията на присъстващите. Те бяха шашардисани. Вероятно така изглежда бик, спрян с удар с чук по челото в мига, когато е набрал инерция. А после бикът рухва…

Тези не рухнаха… Няколко секунди на повсеместно вцепенение и ето — бузата на Мриш потръпва нервно, лицето на Риенци се налива с кръв, Велич се усмихва криво, Монтегю е побледнял, а нещастният Хипел се опитва да се смали още повече, макар че и без това се е свил до крайност… Лавров-Печерски диша шумно.

— Вие… вие давате ли си сметка? Вие… сигурен ли сте?

— В случай на война Капка може да бъде разрушена — потвърди Шеленграм.

— Ка-а-квооо? — изръмжа Адмиралисимусът и се размърда в креслото, с което неволно разреди напрежението. — Кой е разрешил? Защо без заповед? Ще наказваме. Не може така. Мда!

Флаг-адмиралът изгледа сърдито Шеленграм, наведе се и зашепна нещо в ухото на Негово високопревъзходителство. Той кимна два пъти, омекна и пак затвори очи.

— Предполагам, че господин… ъъ… Шеленграм няма да откаже да ни даде обяснение откъде се е сдобил с подобни сведения — изсумтя Монтегю, без да се обръща конкретно към някого. — Доколкото ми е известно, флотското разузнаване разполага с… мм… напълно противоположни сведения. Или не сме ви разбрали правилно, Любомир?

Велич прониза Шеленграм с неприязнен поглед.

— Съвсем правилно сте ме разбрали, Конрад. Но изглежда, че аз не разбирам едно нещо. Откъде отделът за Перспективно планиране би могъл да разполага със сведения за противника? Може би нашият водещ експерт ще бъде така добър да ни разясни това?

— Те не се страхуват от нас — заговори Шеленграм. — Нито лигистите, нито унистите. Въобще не се боят. Нашият отдел събира информация за северните съседи дотолкова, доколкото това е нужно за нормалния ход на работата ни, но по лична инициатива извърших анализ на постъпващите данни, включително на информацията от архива. Наглостта на северните не може да има каквото и да било друго обяснение освен наличието на тунелно оръжие. Почти безспорно — за зоната на Лигата, вероятно за Унията и съмнително за Независимите. Подробният анализ на действията на нашите съседи води до извода, че зоната на Лигата се е сдобила с тунелна бомба преди шест-седем години.

Вицеадмирал Монтегю зяпна от учудване.

— С други думи — преди нас?!

— Не много, но преди. Давам си ясна сметка, че стратегическата бойна глава е в състояние да изпепели всяка от Шамандурите за една-две секунди — време недостатъчно, за да се вземе решение за ответен удар. Излишно е да обяснявам, че бойната глава може да се докара на терминала със совалка или на товарна ракета, след като системата за разпознаване бъде заблудена — технически това е напълно осъществимо… но кой може да ни даде гаранции, че тунелните заряди на северните са разположени именно на Шамандурите? — Шеленграм огледа присъстващите все така отвисоко. — Позволете да завърша. По мое мнение има само едно възможно, макар и не особено перспективно решение — да се подели Независимата зона, в съюз с Лигата и Унията. Такъв съюз е възможен — не само на нас ни омръзнаха растящите тарифи на Независимите. Войната ще бъде спечелена бързо и без много кръв и ние ще се подсилим за сметка на придобитата акватория и нейните ресурси…

— Лигистите и унистите също ще се подсилят — изръмжа Монтегю.

— Мда — потвърди Шеленграм. — Това е неизбежно.

В настъпилата тишина се чуваше как господин Адмиралисимусът свири тънко през нос.

— Това ли е официалната позиция на отдела за Перспективно планиране? — попита предпазливо флаг-адмиралът.

— Мда — обади се неочаквано Адмиралисимусът, без да повдига клепачи. Флаг-адмиралът се намръщи.

— Не — възрази Шеленграм. — Казах ви, това е моето мнение като водещ експерт. Моето лично мнение. Само моето.

Адмирал Лавров-Печерски издиша шумно. Страхът бързо се изпаряваше и присъстващите видимо се отпуснаха. На лицата им се появиха усмивки. Вредното насекомо само се бе натикало под обувката и сега в черепните им кутии се въртеше ленивата мисъл: да го смачкат ли веднага, или да го оставят да попълзи още малко?

— Може би трябва да предоставим на вашия отдел и функцията на разузнаването? — попита язвително Велич. — Имам чувството, че мечтаете за нещо подобно.

— Не бих приел — отвърна хладно Шеленграм. — Не ми е интересно. Имам друга работа.

— Ами занимавайте се с нея, дявол ви взел, не ни мътете водата! Противникът блъфира, а вие се правите на ясновидец и дуднете: бомба, та бомба…

— Паникьорите трябва да се разстрелват на място — промърмори гневно Риенци.

— По мое време ги давехме — подхвърли Лавров-Печерски. — Изтикваме ги, значи, на края на терасата и…

— Тихо, тихо, господа — намеси се флаг-адмиралът. — Ще ви помоля без крайни изказвания. Мнението на водещия експерт бе изслушано и прието за сведение. Господин Шеленграм, сега доволен ли сте? Чудесно. Повече няма да ви задържаме, двамата с контраадмирала може да се върнете към задълженията си. И така, да продължим…

 

 

— Не ви ли беше страх? — попита го шепнешком Хипел, след като прекосиха трите приемни и напуснаха апартамента на Негово високопревъзходителство.

— Беше — отвърна с усмивка Шеленграм, защото Хипел очакваше точно такъв отговор. — Много.

— Опасно е да стои човек край вас, знаете ли. И защо трябваше да си надигате главата? От чувство на дълг, или не ви е мил животът? Какво се хилите сега?

— Проницателността не е порок, а голямо неудобство за околните. Познахте — и едното, и другото.

— Ще ме уморите с този ваш хумор! Какво смятате да правите сега?

От Хипел полъхваше на пот. Навярно е смъкнал някой и друг килограм, помисли си Шеленграм. Да го натикаш сега във ваната, а мундира в пералнята…

Той повдигна рамене.

— Да се върна към задълженията си, разбира се. Довиждане, Курт.

Обратния път Шеленграм измина пеша, по външната повърхност на Шамандурата, катереше се от тераса на тераса. С удовлетворение установи, че почти не се задъхва. Всеки знае: ако искаш да избегнеш мускулната атрофия след година живот на планета с два пъти по-ниска гравитация от земната, трябва да се движиш при всяка възможност. Ежедневните изкачвания поддържаха формата по-добре от бягането по пътечка и когато не го викаха спешно, той се катереше нагоре, пресичаше с удоволствие забранените нива, като се възползваше от имплантирания под кожата служебен пропуск, и нерядко стигаше върха на терасирания конус, където подметките се хлъзгаха по забуления в облаци метал и вече се усещаше разреждането на въздуха. Но сега просто се прибираше.

Известно време мислите му заемаше Хипел, дребосъкът с развит нюх, доловил някаква сила в дързостта му, вероятно могъщ гръб, зад който няма нищо лошо да се скриеш. Как само щеше да побегне презглава, ако узнаеше истината.

Сетне забрави напълно за Хипел.

Днес хлъзгавата слуз покриваше всичко: оребрената повърхност на наблюдателните и служебни тераси, стълбите на траповете, перилата. Върхът на Шамандурата бе обгърнат в плътен слоест облак, плосък и безкраен, покриващ вероятно половината Капка. Ръмеше. По-нагоре се появи влажен вятър, хвърляше в лицето му воден прашец. Морето беше бурно — към пет бала, не повече, металът вибрираше едва осезаемо под ударите на вълните. На около пет мили в източна посока внезапно към небето се издигна воден стълб, съвсем ясно различим, малко по-нататък още един и още един: придържайки се към установения график, в морето се приводняваха безпилотни „ютии“, същите, за които бе станало дума днес. Водната пелена поглъщаше звуците. Далече под него, край ватерлинията на Шамандурата, няколко влекача бавно отплаваха. Обикновено ежедневие, делова рутина…

Само дето съвсем скоро всичко ще се промени, помисли Шеленграм. Други варианти няма. Защо наистина ми трябваше да си надигам главата, дали само за да им разваля настроението? Да ги убеждаваш е безполезно, да ги унищожиш — безсмислено, ще дойдат други. Любомир Велич тържествено ще потвърди, че разузнаването не разполага със сведения за наличието у северните на тунелна бомба, нито че подозира нещо, което е невъзможно по принцип. И те ще се успокоят. А малко по-късно Шамандурата ще се превърне в място, което всеки с малко мозък в главата би желал да напусне незабавно, но преди това… Преди това ще започне онова, което е виждал десетки пъти: прегрупиране на силите, планиране и изпълнение, лъжи, на които никой не вярва, опит да се свие в юмрук тази жалка петорка, опит да се избавят от баласта, най-вече цивилния — едни колкото се може по-бързо ще отпратят към метрополията под най-благовидни предлози, на други ще намерят по-важна работа, а трети — но такива са малко, — за да не се размирисва, въобще няма да пипат… и между другото, не е зле да се занимаем с този експерт, Шеленграм — невероятно неприятен тип, господа, освен това знае много и не е от нашите… Вашето мнение? Ще разрешите ли на Велич да постави този досадник под специално наблюдение и при необходимост да вземе самостоятелни мерки? Така и смятах. А и да не му разрешите, Велич пак ще го направи…

— Само че ще си счупи зъбите — рече Шеленграм сред воя на вятъра.

Засмя се, изведнъж осъзнал какво го е накарало да запокити истината в лицата им. Опасенията за няколко десетки хиляди невинни души? Да, и това също. Макар че не то беше най-главното. По-скоро удоволствието, което изпита, като ги видя така изплашени. Да, заслужаваше си да рискува за това. Пък и спокойният живот му беше омръзнал.

Рев на сирена прекъсна смеха му. Шеленграм спря и погледна към океана. В далечината, където на вълните се поклащаха „ютии“ и накъдето бързаха влекачите, иззад размития хоризонт се надигаше гигантска вълна. Предупреждението за хидротрус, както винаги, дойде със закъснение… Хидротрус — явление рядко, почти необяснимо, за разлика от жълтия прилив, който можеше да се наблюдава с еднаква вероятност както в тропиците, така и тук, в умерените ширини… При слаб трус вълната не беше нищо особено… Шамандурата дори нямаше да я забележи, „ютиите“ също нямаше да пострадат, но виж, влекачите… Шеленграм виждаше как един по един се прекатурват през гребена на вълната. Май се размина… Не, последният се преобърна. Останалите бързаха на помощ… Все едно, от тук нищо не можеше да различи, щеше да разбере от сводната…

Вълната, както се очакваше, не излезе голяма — Шамандурата се разтресе, по металните стени премина протяжен стон. Изписука сигналът за отбой — значи хидротрусът е бил единичен, вдигнал, както винаги, само една пръстеновидна вълна. Понякога, много рядко, възникваше серия от трусове, още по-малко изучени, пораждащи вавилонско стълпотворение от вълни. За никого не беше тайна, че преди стотина години, след рекордни по сила трусове, на планетата е била засечена вълна с височина километър.

— Не искате да разберете — промърмори той, неспособен да се отърве от досадните мисли, — но да делите сте готови винаги…

За половин час изкачване до палуба Дзета–144 дрехите му успяха да подгизнат от влага. Шеленграм се преоблече, след което се спусна три нива по-ниско, в далеч по-глухия и непретенциозен сектор Гама, където посети една от скромните каюти. Когато излезе, беше пъхнал в ухото си миниатюрно топче със запис. Записаният разговор се беше състоял тази сутрин между Любомир Велич и неговия най-близък помощник подполковник Андерс и бе посветен изцяло на някакъв лейтенант Алвело от Четвърти патрулен отряд на граничната флотилия. Разговорът се оказа толкова интересен, че господин Шеленграм дори пропусна времето за обяд.