Александър Громов
Ватерлиния (1)

1.

Смерчът се разпадна на половин миля от десния борд. Само преди минута криволичеше, приближаваше се бавно, растеше на височина, засмукваше морето с бясно въртящ се ръкав — и ето, заситен, рухна в миг, засипвайки океанската шир с килотонове вода. Огромна вълна подхвърли капсулата. Запокити я в ямата. Още една вълна, по-малка. И още. Люшкане. И пак затишие. Никакви вълни. Никакъв вятър. Само дребни бръчки, идващи неизвестно откъде. Само разкъсани облаци, а в отворите между тях — нетърпимо заслепяващи, безмилостни слънчеви лъчи.

И самота…

Филип влезе в асансьора, за да се качи на палубата, тясна и къса, проядена от морските вълни. Асансьорът все още работеше. По принцип можеше да използва трапа, завършващ с авариен люк, който се отваряше ръчно — но след бомбардировката люкът беше заял — пак добре, че не се беше откъснал.

Обшивката изглеждаше здрава, дори на пръв поглед в доста сносно състояние. Не изпускаше мехури след случайното цунами, не се трошеше, не се разпадаше на парчета, както се случваше с капсули, пресичащи на максимална скорост петно от жълтия прилив. От жълтия прилив се бяга само на максимална скорост и трябва незабавно да се върнеш на контролния пост или право при Шамандурата, като същевременно изпратиш шифровано съобщение за прекратяване на патрула. Инструкциите в това отношение са стриктни. След два-три дена изплувалата от дълбочината гъста маслена течност ще залее повърхността на океана и ще изгуби активността си под лъчите на слънцето — но това време е предостатъчно, за да се разтвори напълно крайцер с усъвършенствана броня, та какво остава за капсула.

Никой не знае какво поражда жълтите приливи. Сред противоречивите хипотези преобладават биогенните. Възникнал на петстотинкилометрова дълбочина, близо до границата на Вихрения пояс, този плътен пашкул, състоящ се от смес от органични киселини и снабден със завихрена обвивка, се издига бързо на повърхността. В процеса на издигането се уплътнява и изплува като гигантска леща с диаметър от една до сто мили. Нищо особено не се случва там, където се появява, океанът не изглежда променен дори при най-внимателен оглед. Затова пък рецепторите на обшивката — все едно дали на капсула, или на крайцер — пораждат върху кожата на дълбочинния пилот едва доловимо усещане за сърбеж и едновременно премигат, писукат, индикаторите вдигат вой, съобщават, предупреждават, настояват: бягай, изчезвай! Незабавно се махай оттук! Или се потапяй надълбоко, ако все още имаш вяра в здравината на разядения корпус.

В замяна на отказалите рецептори остават очите. Безспорно, има смисъл да се следи състоянието на обшивката дори в този случай, когато плавателното средство е изгубило собствен ход. Живота си, разбира се, няма да спасиш, но поне ще успееш да умреш безболезнено. Никой не обича да се плацика в концентрирана киселина.

Понякога жълтият прилив може да се предскаже, ако редовно се вземат водни проби за соленост и радиоактивност. Филип също го беше правил, без да разбира смисъла на подобно занимание. Не можеше да избяга от жълтия прилив, нито да се гмурне под лещовидния слой — сега вече изтощеният корпус не би издържал и потапяне на дълбочина петстотин метра.

Капсулата се поклащаше от мъртво вълнение. Както и вчера, както вече трети ден. Филип надмогна отвращението си и се огледа във всички посоки. Пусто. Само в оловносивите облаци далече на юг понечи да се завихри нов смерч, протегна към водата усукан хобот, не стигна до нея и се разпадна. Смерчовете не са никак рядко явление в субекваториалните области. Случват се и тайфуни. Често, неизвестно откъде, налитат бури, придружени обилно от кълбовидни мълнии. Хидротрусове. Неочаквани водовъртежи, способни да завлекат капсулата на десетки мили дълбочина. Без да се броят жълтите приливи — те са почти ежедневие.

Филип въздъхна и се спусна в каютата (тя беше и лоцманска рубка, спалня и библиотека, с правото на единствено помещение на капсулата, приспособено за обитаване от човешко същество). От нямане какво друго да прави взе една книга.

„Сред милиардите планети, съществуващи в галактиката, сред милионите светове, известни на земните жители, сред хилядите обследвани и, разбира се, сред стотиците заселени, едва ли ще се намерят два свята, които да си приличат. Искрици в безбрежността, играчки на сътворилите ги чутовни сили, планетите са различни като снежинки в зимен облак — преброй ги всичките и пак няма да откриеш две еднакви дори ако посветиш на това занятие целия си живот — или милион чужди, стига да ти е по силите. Прекрасни, студени, поразяващи с красотата си — но уви! — толкова различни. Неповторими. Сходството не е равенство.

Срещат се и изроди. Както навсякъде, както винаги. Едни те карат да се усмихнеш, други — да вдигнеш в недоумение рамене. Всяка норма предполага възможност за отклонение, а следователно и за израждане. Но дори изродите не си приличат.

В най-гъстата част на Третия спирален ръкав, от вътрешната му, запълнена със сгъстяващ се газ страна, сред милиони синьо-бели звезди и хиляди студени гиганти, които все още не са се разпалили, огряна от техните лъчи, бе открита планета, уникална във всички отношения и също толкова негостоприемна. Ако в радиус от трийсет милиона километра имаше нещо дори мъничко по-подходящо, едва ли и шепа енциклопедисти, на които се плаща само за да трупат безполезни знания, биха обърнали внимание на този космически уникат. Проблемът се състоеше в това, че нямаше по-подходящ обект за изграждане на междинна и ремонтна станция в близост до изходите на четири стабилни подпространствени Канала, в които се пресичаха отдавна усвоени търговски пътища.

Планетата, открила се пред погледа на изследователите, превишаваше Земята двойно в диаметър и един път и половина по маса. Водата, от която се състоеше от повърхността до центъра, пребиваваше в състояние на зонално въртене и съдържаше разтворени соли и примитивни организми. Пренаситената с влага атмосфера можеше да задоволява нуждите на човешкия организъм от кислород с помощта на филтри и дори без тях — за ограничен период. Именно наличието на свободен кислород и вода бе накарало инженерите да се откажат от космическия вариант за база и да построят плаваща. Упорити и досадни като дървеници, хората бяха започнали живот насред океана.

Без материк, без остров, без плитчини.

Само вода.

Гигантска водна Капка.

Никой не бе измислил име на планетата. То бе възникнало също така спонтанно и естествено, като да кихнеш в дъждовен ден.

Капка — и толкоз. Кръгла, неправдоподобно голяма. Плашеща. Просто Капка…“

Филип изруга и хлопна книгата. На корицата пишеше: „Роман за юноши: белетризирана история за усвояването на Капка“. Той се разрови сред историческите романи и потъна в първото, което му попадна подръка.

„… въпреки че оръжието на противника бе с почти два дюйма по-дълго, младият барон се шмугна с бързината на мълния под описващата страховити кръгове моторна резачка на дьо Ренси и нанесе на пръв поглед неотразим удар, косо отдолу нагоре. Изабела, уверена в избраника на своето сърце, побърза да изръкопляска. Снабденият с мощен атомен двигател паланкин се разтресе от възторжените аплодисменти на екзалтираната млада жена. Но маркизът — не напразно се смяташе за един от най-добрите фехтовачи в гвардейските казарми — отби атаката със злобна усмивка. С вой и стържене двете изящни резачки се срещнаха на кръст между побледнелите от гняв лица на противниците…“

Нещо четенето не му вървеше. Филип се прозя, изяде втората галета за деня и пийна филтрирана вода, като пусна в дестилата късче сол. Превключи книгата на „драматизация“ и догледа сцената на дуела докрай. Изключи. Погледна часовника. До времето, което сам си бе определил, оставаше още много, но нетърпението се оказа по-силно.

Радиото продължаваше да мълчи. Нищо чудно — с невъоръжено око се виждаше, че повредите, получени от капсулата при бомбардировката, са прекалено сериозни, за да има смисъл да се надява на естествено регенериране. Връзка с контролния пост нямаше и нямаше да има. Чист късмет, че се задейства системата за автоматично изплаване. Двойно повече, че вече девети ден се носи в безметежен дрейф.

По всичко личеше, че се беше свестил на втория ден. Кой знае защо, аварийното изключване на капсулните рецептори не се беше включило той бе прекарал няколко часа в борба със слепотата, слабостта и болката, издаваше безмълвни викове и се гърчеше като червей, докато най-сетне успя да намери пипнешком и да измъкне от гнездото тънкия като пъпна връв кабел, съединяващ шлема с командното табло. След като се посъвзе, дълго и ожесточено рита шлема, обсипваше с ругатни умника, измислил цереброуправлението с обратна връзка. Все пак успя да поправи веригата за аварийно изключване, но беше изгубил желание да пъхне отново глава в шлема. И без това беше очевидно, че през изминалите няколко дни капсулата не показва белези на възстановяване.

На втория ден след бомбардировката пусна две сигнални ракети, като отброи между изстрелите шестчасова пауза. На третия ден повтори опита. След това изстрелваше по една ракета дневно. Последната литна към небето вчера по обед. Сигналните ракети се спускат с парашут в продължение на час и през това време раздират ефира с вопли за помощ. Невъзможно е да не бъдат засечени. Оставаше да чака помощта — до два-три дена, максимум четири, търпящият бедствие щеше да бъде прибран от патрулен катер на съседите или дори качен, заедно с капсулата, на борда на някой подводен крайцер.

Но… нищо…

Всичко се оказа напразно. Девети ден.

Навигационният комплект функционираше, но сега се налагаше да въвежда корекциите ръчно, а точността на определените координати не превишаваше половин градус. След като засече сигналите на три стационарни спътника, Филип определи местоположението си: три и още мъничко градуса южна ширина, сто и осемнайсет градуса източна дължина. През последните три дни капсулата се бе изместила със сто мили на север и с четиристотин на изток. По това време на годината екваториалните антипасати нерядко предизвикваха неустановени течения.

На север — това е лошо. Екваторът е граница — рубеж. Пресечеш ли го в дрейф, или си пленник, или покойник. Вероятността да остане незабелязан бе крайно малка, а след поредицата сигнални ракети — на практика нулева. Строго погледнато, безпомощна капсула в граничните райони си беше примамлива плячка, северните спокойно биха могли да я изтеглят на буксир в свои води, без да рискуват нищо. Предпазливостта им засега беше непонятна — само преди броени дни не се бяха изплашили да бомбардират патрулния съд посред бял ден.

Без връзка с контролния пост, още повече с Шамандурата, не му оставаше друго, освен да гадае за причините. Война, атака на северните срещу южните бази? На южните срещу северните? Тогава с него бе свършено — в суматохата и двете страни лесно можеше да забравят за безпомощната капсула.

Морска война. Тук тя не може да бъде друга. Ако допусне… Но от друга страна, неповредените прибори не засичат ехото от мегатонни ядрени взривове — подводни или надводни — нито в небето се виждат радиоактивни облаци. Обичаен фон, нищо повече.

Ограничена война? Едва ли. Дребен пограничен конфликт? Виж, това е познато, но конфликт, продължаващ девет дни, е прекалено. Това вече е война — с всички неизбежни последствия. Северните винаги са обичали да нападат подло от засада и страхливо да бягат от заслуженото възмездие. Те не са глупави и разбират — не им е работа да нахлуват в територията на Федерацията, силиците им са недостатъчни. Но ако предположи, че зоната на Лигата, зоната на Унията на дванайсетте свята и Независимата зона, забравили дразгите, са сключили таен съюз, тогава чакай неприятности…

Ала кой някога е чувал за подобен съюз? Никой и никога. Хипотеза, не по-лоша от всяка друга, нито по-добра.

Както и да е, нищо не можеш да разбереш, докато се люшкаш в тази консервена кутия.

Филип изруга сочно и толкова дълго, колкото можеше. Не ти трябва много акъл, за да пресметнеш — още осем-девет дни в дрейф, най-много десет, и капсулата ще се озове в чужди води. Ако преди това не я потопи тайфун или смерч или не я разяде жълтият прилив. Ако не се промени течението. За това, което можеше да последва, не му се мислеше.

През всички тези дни вятърът духаше на североизток и помагаше на течението. Филип се измъчваше от мисълта от какво да направи мачта. Косо разположено платно би трябвало да му помогне да се върне в безопасни води. Разбира се, при условие че намери от какво да го ушие. Тумбестият съд се нуждаеше и от кил, и от действащ рул в замяна на заклинилия се, както и от въжета за опъване на платното. Но на капсулата нямаше и помен от такива неща. След като се помъчи достатъчно, Филип се отказа да си блъска главата над тази неразрешима задача.

Оставаше му да чака. Да страда от безсилие и самота, да подхранва почти угасналите надежди. Просто да чака.

Горе отекна гръм. Краткотраен свиреп порой забарабани по металната обшивка. Филип отново се качи на палубата. Мимолетната буря се отдалечаваше на юг, мяташе огнени стълбове в океана, а зад завесата на дъжда се търкаляше неголяма кълбовидна мълния. На стотина метра от капсулата заподскача в пощурели зигзаги, изхвърли няколко снопа искри и утихна без взрив. Слънцето надникна иззад облаците, опари го с горещите си лъчи и разпали в океана зарево от милиони заслепяващи отблясъци. Филип засенчи очи с длан, олюля се и едва не падна от хлъзгавата палуба. Изруга, намести въздушния филтър и се изплю зад борда. Никаква благодарност не заслужаваше този океан.

Можеше да се спусне долу за тъмните очила, да се върне и — както подобава на отчаян корабокрушенец — да се взира в хоризонта, докато соленият въздух не разяде роговиците на очите му. Можеше да слезе и да дочете романа. И в двата случая — най-добре първо да слезе, а после да се убеди собственолично кое ще надделее — надеждата или апатията.

Стъпи върху оребрената платформа на асансьора и… замръзна. Сърцето му подскочи, кръвта запулсира в слепоочията му. Насълзените му очи бяха зърнали уголемяваща се точка.

Измина минута, после още една — Филип стоеше неподвижно и гледаше как точката се превръща в петънце, а петънцето — в потънала наполовина капсула, приближаваща се с пълен ход от север. Пенестите вълни хвърляха пръски чак до полусферичната рубка. Капсула като неговата — „Рибар IV“, базов модел, модифицирана за Капка. Още минута — и Филип вече можеше да различи емблемата върху рубката, а като я видя, неволно отстъпи назад и едва не падна в морето.

Капсулата, която се приближаваше към него, не принадлежеше на граничната флотилия на Федеративната зона. Това беше неприятел.

 

 

— Ох, да знаеш как ме завъртяха на тренажора — не бих го пожелал и на най-злия си враг! Ту последното ти торпедо ще мине покрай целта, ту ще се развали заглушаващото устройство, ту ще се гмурнеш спираловидно надолу, на максимална дълбочина, а вече са те засекли и бомбардират ли, бомбардират… Но няма какво да се оплаквам — това си е зрелостен изпит по техника на дълбочинно пилотиране, не чакай пощада. Накратко, след като приключи, излизам аз от кабината, изплезил език, държа се за люка и не смея да го пусна, пред очите ми черни петна, а Моржа вече щръкнал насреща: „Курсант Алвело Филип-Мария-Хосе…“ — и цялата опашка имена. Нито веднъж не сбърка, направо шапка да му свалиш. А аз още нищо не виждам, не схващам и въобще не разбирам къде се намирам, главата ми се върти, но пускам люка и крещя с цяло гърло: „Аз!“ Някой от комисията чак се разсмя.

И едва сега осъзнавам къде съм: Източен център за подготовка на ВМС на Земната федерация, Нови Нюпорт, остров Сумбава, държа зрелостен изпит пред завършването, което е утре. „И последен въпрос към вас, курсант — не ме оставя да си поема дъх Моржа. — Капсула от типа «Кайман VI», дълбочина пет хиляди и петстотин, режим на потапяне. Над вас има противник. Данните от бордовия компютър са на това листче. Какво ще предприемете? Време за обмисляне една минута, засичам…“

С крайчеца на ухото си чувам, че някой се опитва да възрази на Моржа — сиреч, това е изпит по техника на пилотирането, а не по тактика, но Моржа само маха с ръка.

„Кайман VI“ познавам лошо — вехта бракма, вече не плават на тях, но данните на листчето и малко дете ще ги разчете — спукана ми е работата. Няма с какво да се отбраняваш, нито време да избягаш. Остава само да загинеш славно.

„Е?“

„Форсирано изплаване, непрекъснато подавам сигнал, че се предавам — на свръхдълги и акустично, кодови и гласови. Преструвам се на оглушал и не чувам указанията. Едновременно започвам по малко да загрявам реактора, така че моментът на взрива да съвпадне с…“

Прекъсват ме:

„А топлинното петно? Ще ви унищожат, преди да успеете да достигнете ефективна дълбочина“.

„Напълно възможно — отвръщам, — но не е сигурно. При добро актьорско изпълнение шансове според мен все пак има, а ако противникът реши да рискува, толкова по-зле за него. С превключване на външната охладителна система температурата на обшивката в района на реактора може да се понижи…“

„Тогава ще се изпечете, преди да дойде моментът“.

С което се приключи. Поспориха още малко, дадоха ми деветнайсет точки от двайсет възможни, тракнах с токове и изхвърчах във фоайето като волна птичка. А там Пьотър тъкмо се съвземаше след тренажора, още масажираше следите от датчици на челото си.

— Е, как беше? — питам го.

— Шестнайсет — отвръща. — Спукана ми е работата.

Тъй де. То и преди това шансовете му да остане на Земята не бяха кой знае какви, а сега вече са съвсем никакви. На мен какво ми пука, свободен човек, а приятелчето ми е женено и синчето му расте.

Но хич не ми харесва как отговаря. Рано му е да увесва нос.

— Глупости, ще се справим — утешавам го. — Няма да им се даваме, я. И да ни пратят на периферията, какво толкова? Ще свикнеш, ще си вземеш семейството при теб. Да вървим да го отпразнуваме, а?

И тръгнахме. Първо в „Южния кръст“ — там вече се беше събрала половината от нашата група, празнуват, значи, последния ден от курсантския живот, реват с цяло гърло „Цоп на дъното“, а оркестърът дори се опитва да им акомпанира. Е, ние също пийнахме и покрещяхме, след това се измъкнахме и обиколихме кръчмите, в които още не бяхме ходили. Месец ноември, слънцето пече право над тиквата, а ние, като някакви командоси, на прибежки — от палма до палма. В сянката пред Адмиралтейството бяха насядали пораженци — това са тези, дето настояват за съюз с Лигата на нейни условия, — чакаха вечерното захлаждане, за да подновят митинга. Никой не ги гони, гадно ти е да ги гледаш дори. Но на нас не ни беше до тях.

Кръчмите в Нови Нюпорт нямат брой, в нито едно друго пристанище не бях виждал толкова много, за две години не бях обиколил и една десета от тях, а Пьотър дори по-малко. Пихме с него в „Огнения корал“, сетне тръгнахме да си допиваме в „Снежния леопард“, в „Деветия вал“, „Кракен“, „Пиратско съкровище“ и още някъде. На едно място се сбихме и дори надделяхме, само че се замотах и на Пьотър му разкървавиха носа. Той съвсем се натъжи, все хленчеше за синчето и за своята Ана и дали няма да й писне да чака, докато се устрои на новото място и прочее. Понякога го хващат такива настроения, дето се лекуват само с яко пиене.

И тъй, седим значи в не помня кой поред бар, на коленете ми полугола мацка върти дупе, Пьотър вече е спуснал кепенците и спи, заровил нос във фруктовата салата, а видът му е толкова нещастен, че даже момичетата се дърпат от него. Виж, моята си я биваше, макар да си личеше, че не е от занаята, а просто така — ще й се да види какво е да я понамачка курсант. Пък аз не съм против.

И гледам към бара се приближава — кой мислите? — Моржа, собственолично. Вярно, не е с вицеадмиралски мундир, но всичко останало е налице: косата на канадска ливада, зачервен врат, засукани мустаци, изпъчил шкембе. Моржа цивилен, това е като да видиш ескимос по бански, също толкова рядко. Но мен май не ме забеляза. Барманът му кима като на стар познат. Аха, рекох си, ето значи къде ходиш, приятелче; чак ми стана мъчно — брей, да го знаех по-рано. Полезна информация.

Прибрах се чак призори. Хърках до девет, помолих хазяйката да ми даде таблетка против главобол — и на бегом в Центъра. За малко да закъснея.

Много по-лесно щеше да е, ако бяха провели церемонията виртуално, без да ни измъкват от леглата след вчерашните подвизи, но Центърът си има свои традиции. Стоим в две редици, чакаме. Повечето с насинени муцуни, а на Пьотър носът му беше подут и едното око — залепнало. Или след мен е продължил другаде, или благоверната го е дооформила. Но не е моя работа да вземам страна.

Присъстваше целокупното началство. Отзад светлинно табло, а на него с вишневи букви изписани свободните места: „ЗЕМЯ: 11“; „НОВА ТЕРА: 7“; „КАПКА: 48“; „МАЛЪК ЕДЕМ: 3“; „ПРОКНА: 9“… и така нататък. Общо двеста и шест места, колкото са и курсантите от нашия випуск. Първи, естествено, избира най-добрият курсант, после вторият по успех, третият, а последните няма и какво да избират — вземай, което е останало, служи и не мрънкай. Системата, разправят, била много стара и според мен — съвсем справедлива.

Музиката гърми, та чак настръхваш. Началството се надуло. После оркестърът млъква и Кашалота произнася реч.

— Фредерик Гилбърт Крамър! — викат първия.

— Мустафа Кемал Файтах! — втория.

И двамата, естествено, избраха Земята. Да не им е изпила чавка мозъка!

И ето, че викат третия. Не съм аз. Ама че номер! Усещам, че се изпотявам. Винаги съм бил трети — не драпам нагоре, но и не падам по-надолу. Да не би вчерашните 19, вместо 20 точки да са ми изиграли номер? Не може да бъде!

Четвъртият — и пак не съм аз. Какво става на тоя свят бе, хора? Петият! Шестият!

Когато се стигна до единайсетия, вече бях престанал да нервнича и да се потя. Но затова пък се ядосах. Викат ме дванайсети. Сред тези пред мен не се намериха глупаци — свободните места в метрополията бяха разграбени до последното. Гледам какво е останало. Честно казано, нищо хубаво, но поне имаше и по-лоши варианти.

Излизам, както е по устав, тракам с токове. Очите втренчени, рева:

— Курсант Филип-Мария-Хосе-Фернандо-Лусия-Мигел-Хуан-Рикардо-и-Аугусто-Диего-Мануел Алвело!

Поизхвърлих се малко, стигаха и две имена, но много им се бях ядосал. Веднага настъпи тишина. То и така беше тихо, но сега съвсем. Някои от началниците се намръщиха, а Кашалота — нищо. Избърса си челото със специална кърпичка, стисна ми ръката, пак си попи челото и казва:

— Поздравявам ви, лейтенант. — Тук адютантът скача и ми подава отличителните знаци. — Посочете избраното от вас място за отслужване.

А аз, да си призная, бях толкова уверен, че ще остана на Земята, та въобще не се бях замислял за другите светове. Бях чувал разговори, а и на занятията бяхме изучавали театрите на военните действия. Но да поговоря с някой, дето е бил там — нищо такова. Не ми беше хрумвало дори.

— Капка — викам напосоки. Е, не съвсем де, с някои съображения. Че няма да ида на Нова Тера да се плацикам в техните жалки канавки, там дълбочинниците не ги броят за хора и изобщо не можеш да направиш кариера. Виж, Капка е друга работа — ако има някъде рай за дълбочинника, там е. Четирийсет и осем свободни места на всяка друга планета щяха да накарат човек да настръхне, но за Капка това си е обичайна работа. Макар че война поне засега като че ли няма.

Гледам, нито един от шефовете не проявява учудване, уцелил съм значи. Само Моржа повдигна леко вежди, но едва забележимо, сякаш го е засърбяло, а Кашалота си дърдори неговото:

— Поздравявам ви с избора, лейтенант. Останалото е във ваши ръце. Бъдете достоен, покажете какво сме ви научили на Земята. Успешни изплавания!

— Ще служа с чест — отвръщам по устав — и марш в строя. Дочакахме края на церемонията, изгракахме химна и си скъсахме курсантските петлици — както повелява традицията. Пьотър се оказа трийсет и девети и също избра Капка. Останалите — кой каквото си хареса, един умник-камикадзе даже посочи Малък Едем, съвсем пропаднало място.

Последните сто курсанти дори не завършваха като лейтенанти, а бяха мичмани — кой ще те направи веднага дълбочинник, като си ленив и глупав? Правилно. Каквото си надробил, това ще сърбаш.

Получихме значи заслуженото и кой откъде е, не като вчера. Едни да празнуват успеха, други да поливат мъката. Петерсен, последният в списъка на лейтенантите, цвилеше като жребец, Бруци, първият сред мичманите, ридаеше на глас, сякаш Апенинският полуостров потъваше пред очите му. Едва успяха да го отведат. В Центъра се възцари тишина, новобранците се изпокриха. Сложих си значи пред огледалото в тоалетната новите петлици с отличителните знаци и емблемата на Военноморските космически сили, закачих кортика на пояса — какво пък, добре изглеждам. Проверих кога е най-близкият полет до Капка — оказа се след два дни — и бегом вкъщи да се преоблека. Хазяйката тъкмо се готвеше да ми вдигне наема, защото вече съм станал лейтенант, а аз да взема да я огорча — заминавам значи, а като се върна след петнайсетина години, пак ще си поговорим. Цялата почервеня, но нищо не каза, че и какво толкова може да каже. Сама вижда, ядосан съм, по-добре да не се заяжда с мен.

Едва дочаках вечерта — и пак в оня бар, дето бях зърнал Моржа. Седя, шегувам се с момичетата и чакам. Така и стана: появи се — и право към бара, като намагнитизиран. Оставих го значи да обърне няколко чашки, за да загрее, а после сядам до него и поръчвам по едно и за двамата. Сега вече ми е позволено, в общи линии не съм на служба при него.

А Моржа — нищо, дума не обелва. Той е мъж на място, никога не се заяжда с курсантите, затова го уважаваме.

— За твое здраве — вика, — лейтенант. Ще ти потрябва.

И пие на екс, както е прието при руснаците, облизва пръст и суче мустаци. Сетне пита:

— А ти, синко, откъде си?

Истината е, че не знам нито коя ми е родината, нито истинското си име. Поръчвам значи направо бутилка кокосова и му разказвам, че когато съм бил на пет, ме намерили в Талкауно, сред развалините от Големия андийски трус, след който не къщи — цели дървета до короните изчезвали в земята, половината град бил отнесен от цунами. Не съм знаел нито дума испански, само интерсанскрит, от което следва, че съм бил турист, но така и не открили близките ми, а нататък, ясна работа — възпитателен дом, кадетската школа на ВМФ, Икике, Исафердур, Корсаков, а сега и Нови Нюпорт.

— Корсаков? — оживи се Моржа. Побъбрихме си значи за Корсаков, аз похвалих тамошната бира, от чиста вежливост. Разказвам му и полека му наливам кокосова, а той я льока като омагьосан.

— Ясно — кима. — Сираче, син на полка. В нашия център обичаме такива. Бе гледам аз, че не приличаш на испанец, а по-скоро на средноевропеец… Именцата в детския дом ли ти ги лепнаха?

И се затъркаля разговорът. По едно време забелязвам, че Моржа наближава нужния градус, и веднага право куме в очите: защо, питам, ме прецакахте така? Бях трети, станах дванайсети, защо направо не ме изтикахте при ония, последните? Добре, че се усетих навреме, че съвсем щях да се побъркам. Моржа ме погледна с присвити очи.

— А „синчетата“?

— Че какво — толкова ли са много? — Но вече се досещам, че разговорът става безсмислен. Адмиралските чада и останалите роднини са забранена тема. Привилегии в школата може да нямат, но виж, що се отнася до разпределението… Стига „синчето“ да не е кръгъл идиот, „двайсетачката“ на зрелостния изпит му е гарантирана, а ти стой кротко и не мрънкай, за да не те пратят на Малък Едем да цопкаш из радиоактивни локви.

— Толкова ли са много? — викам, но вече се опъвам само заради спора. — За двама се сещам, между другото съвсем нормални момчета. Е, може да има още двама-трима, дето не са вирили носове. Но не са десет!

— Не е тъй просто, лейтенант — отвръща Моржа и е вижда, че знае нещо, но не може да го каже. — Ако въобще те интересува, ще ти кажа, че лично аз протестирах. Това поне утешава ли те?

— Ами, не особено — викам. — Но все пак благодаря.

— Моля. И чуй един съвет: не търси справедливост, в най-добрия случай ще се натъкнеш на целесъобразност. От „синчетата“ има една полза — благодарение на тях от време на време на периферията попада достоен човешки материал. Ето Капка например — където отиваш ти. Така че и Федерацията печели. Успешни изплавания, лейтенант.

Допихме кокосовата и взехме кимионова. Момичетата отдавна бяха изгубили интерес към нас, само една се позавъртя, но Моржа изсумтя под мустаци и все едно я издуха. А аз му викам:

— Хубаво, да оставим това. Избрах Капка — но на вас защо не ви хареса?

— Кой ти каза? — ръмжи Моржа.

— Ами никой. Така ми се стори.

Той обърна поредната чашка, закашля се и поръча салата от морска краставица. А пък аз така и не мога да се успокоя, макар че сам виждам, че вече досаждам на човека. Какво пък толкова, вдругиден няма да съм тук, отрязан клон, а на Капка мога да ругая и Моржа, и Кашалота, че и самия главнокомандващ.

Истината е, че Капка съвсем не е най-лошият вариант. Прилична планета, кислород, адаптация — не се налага да си тровиш организма с химикали, — а че е водна, няма нищо лошо, нали затова сме ние, дълбочинниците. Кого другиго ще ценят там, ако не нас?

Заех се да му развивам тази мисъл. Един вид, и без това тук си нямам никого, нищо не ме задържа и още не се знае кой в края на краищата ще спечели, аз или „синчетата“. Пък в земните океани къде ще се потопиш като хората — дъно навсякъде. Некадърникът и в река ще се удави, няма с какво да ме уплашиш, не съм от страхливите. Половината от сегашните адмирали са служили на Капка — ще се върна след петнайсетина години, ще си купя сал с градинка, ще отглеждам скаридки…

В началото Моржа изопна лице, после, гледам, взе да се подхилква, но пак се намръщи, сякаш съм му изстискал лимон в чашата. Помълча малко, после рече полугласно:

— Ти там в началото гледай да оцелееш. Носи се слух, че от идната година започват ускорени курсове, специално за Капка. Не знам как е в другите Центрове, но при нас със сигурност. Потапяне — изплаване, изплаване — потапяне. Торпедна атака. Ракетен залп. Половингодишен курс — и отивай да се плацикаш. Или по-точно — да се давиш.

— И „синчетата“ също ли? — поинтересувах се.

— Не, защо? Ще съберат най-способните в отделен поток и за тях само основен курс. Нали знаеш кои при нас са най-способните? А останалите — след теб. Капка не за пръв път иска десет пъти повече, отколкото можем да й дадем. Така че този път решиха да отговорят на исканията.

— Война? — попитах шепнешком, за да не плаша хората наоколо. Не бях чувал на Капка да се води война, макар че и мир там, разбира се, няма. — Земята е решила да си разчисти сметките с Лигата?

— Как бих могъл да знам, лейтенант? Защо — не ти ли харесва?

— Не, защо — отвръщам. — Човечеството трябва да е единно, по това няма спор.

Не ми каза нищо повече. Нито за Лигата, нито за Унията, за Разделянето, макар че на Капка, доколкото ми е известно, това е най-болезненият мазол. А би могъл да ми разкаже, руснаците имат голям исторически опит по тази част. Изгубили са собствената си страна, друга така и не са създали, никъде не ги обичат.

— Запомни за всеки случай: всичко става на този свят. И още — не си го чул от мен, ясно? — Кимам — един вид, разбрано, а той дъвче морска краставица, суче мустаци и налива ум и разум в главата на лейтенанта новобранец. — Защото на мен какво ми пука? Старият Морж ще си лежи на плажа и ще си пече гръбчето. Моржа, Моржа. Какво си се облещил? Да не мислиш, че не знам как ми викате? До пенсийката остава една година, имам награди, какво повече може да искам? Всеки за себе си, така е в тоя живот. Между другото, щях да те питам — ти наистина ли си готов да загинеш геройски, както се фукаше вчера на изпита?

— Зависи от ситуацията — отвръщам, — но ако се наложи… По-добре, разбира се, да не се стига дотам.

— Ама че си глупак — вика ми той и аз не вярвам на ушите си. Целият е зачервен, очите му направо ще изхвръкнат, наежил се — май го е хванала кимионовата. — Отговори както са ви учили, не споря. По принципа за нанасяне максимални поражения на противника… даже на Кашалота му хареса. Само че виж какво ще ти кажа, малкият — зарежи! Откажи се. И когато някой тъпанар вземе да ти втълпява, че идеите на политиците струват дори само един човешки живот — фрасни го в мутрата мълчаливо. Не се съгласявай да умираш заради чужди игри. А ако наистина стане напечено — по-добре се предай в плен и оцелей, но не позволявай на никого да се разпорежда с две неща: с мислите ти и с живота ти, ясно?

 

 

Та този разговор с Моржа си спомних, докато към мен се приближаваше вражеската капсула — отначало на пълен ход, след това постепенно забави, та дори успях да видя, как от дълбините към нея се метна едно хищно водорасло, опита да се прилепи за обшивката и изчезна зад перката. Едва сега осъзнах, че това съвсем не е „Рибар IV“, тоест не е стандартен, а преработен модел — обшивката е различна, а върху рубката е монтирана стрелкова куличка с импулсен лъчемет със средна мощност. Разбираемо е, че откакто се отделиха, вражеските зони не получават от Земята никаква техника, но ремонтните им бази не са за подценяване, всичко се използва до последната възможност и между другото — даже се усъвършенства!

Капсулата спря на сантиметри от моя борд. Стърча като стълб и не зная какво да правя. В силозите имам четири тактически ракети с трийсеткилотонов еквивалент всяка, торпедните апарати също не са празни, така че дори не се налага да загрявам реактора с цел максимално поражение на противника. Но понеча ли да се шмугна в рубката — в миг ще ме изпепелят. Личното оръжие, естествено, е в мен, но каква полза от него срещу капсула? Освен да се застрелям — но за това винаги има време. Ето пак — ама че ме обърка Моржа с неговите съвети…

Под секрет ще ви кажа, че не беше съвсем прав. Веднъж като курсанти ни показаха трофеен запис от разпит на военнопленник — гледката не е за хора със слаби нерви. Флаг-офицер Людмила Прокопович припадна още в киносалона. Не мисля, че и нашето флотско контраразузнаване се отнася по-деликатно с тези, които е пленило, независимо от коя зона. Разправят, че напоследък били на мода по-хуманни методи — ментоскопиране или нещо от този род, — но резултатът е все един и същ — ще изстискат каквото им трябва и ще те ликвидират. Не съм чувал някой да се е завръщал от плен.

Капсулата беше с номер А–233, тоест от зоната на Лигата. Успял да се промъкне незабелязан, побезчинствал в наши води — и пълен напред към своите, преди да са го засекли, а като зърнал на повърхността безпомощен противник, рискувал да изплува. Не го е страх, че може да е клопка. Смелчага. Така си и помислих — че е лигист. По тези места капсули от зоната на Унията могат да попаднат само случайно, а Независимите не са се вясвали сигурно от дните на Разделянето — тяхната зона е на противоположната страна на Капка.

Гледам, обръща се с борда към мен. Двете корита се доближиха, металните обшивки застъргаха, изпищяха премазаните морски репеи — автоматично швартоване. Там, където обшивката не беше така гъсто покрита с репеи, прозираше синьозелена боя, каквато използват северните. Никой не разбира защо боядисват корабите си в защитен цвят — за самоуспокоение може би?

Но в едно не се съмнявам — никога няма да узная отговора на този въпрос.

А през това време люкът на чуждата капсула се вдига с пронизително скърцане и асансьорната клетка изнася на палубата предполагаемия противник. Човек като човек, напразно ни лъжеха, че в зоната на Лигата хората се подлагат на пълна адаптация и им растат плавници и хриле. Нищо подобно. Младеж на възраст колкото мен, малко по-висок и облечен с тяхната смешна униформа. Само дето сега не ми е до смях.

Добре, че не посегнах към кобура — навреме забелязах, че дулото на лъчемета гледа право в мен. Отстъпих крачка назад — следи ме. В „Рибар“ няма място за двама пилоти, значи автоматика.

— Здрасти — вика ми оня. — Печем ли се?

Акцентът му е лек, но забележим. От времето на Разделянето са изминали само трийсетина години, а езикът вече се променя, разчленява се на диалекти. След още стотина години съвсем ще престанем да се разбираме.

Пукнат грош не давам какво ще става след сто години. Моята песен вече е изпята.

Все пак кимнах. А после се заредиха съвсем странни неща: чужденецът прескочи при мен на палубата, обърна ми гръб, огледа се и дори тропна с обувка по обшивката. Промърмори през дихателния филтър: „Стой тук“ и — право в асансьора.

И аз стоя. Вярно, треперя целият и по гърба ми се стича пот. Лъчеметът на куличката ме гледа право в челото: ако искаш да поживееш още малко — да не си мръднал. Позната ми е тая машинка — няма по-сигурно нещо от нея. А краят на кариерата си, както се казва, вече го виждам съвсем ясно: ще ме упоят, ще ме завържат и ще ме откарат при лигистите — до границата с Федеративната зона между другото е седем часа пълен ход в кавитационен режим, през това време могат да ме потопят сто пъти, — а по-нататък зависи от късмета, при добро поведение в плен има шанс да умреш без особени мъчения. Дали пък, чудя се, да не посегна още сега към кобура и да получа лъч в главата?

Би било най-добре — но не мога. Инстинктът за самосъхранение е полезно нещо за животните, но на човека непрестанно му пречи, нали затова сме царе на природата.

Излишно е да уточнявам, че всичко това го измислих по-късно, под дулото на лъчемета мисълта е само една: дали още сега ще те пратят при прародителите, или малко по-късно? Не зная колко време стоях така, докато чужденецът се разпореждаше с капсулата ми, сякаш си е у дома. По някое време гледам — излиза, изтупва от ръкава си невидима прашинка и ми вика:

— Е, всичко добро.

И се прехвърля на своята палуба, маха ми с ръка и изчезва, само капакът изскърца след него. Отдалечи се и синьозелената му капсула и потъна, сякаш и помен не е имало. Единствено водовъртежите останаха да напомнят за нея.

Ама че работа, викам си. Ясно ми е, че още нищо не е свършило, но кой знае защо, на душата ми стана по-леко. Метнах се долу — там всичко си е наред. И с реактора, и с торпедата, и с връзката също — тоест няма връзка, „мозъкът“ е ритнал камбаната на три четвърти, в което, предполагам, непознатият сам се беше убедил. В рубката не се забелязват никакви нови предмети. Пуснах диагностиката — всичко си е както преди. Скръцнах със зъби, нахлузих шлема — и веднага ослепях и оглушах: сиреч и тук без изменения.

Близо час си блъсках главата какво ли може да е правил тук долу без мен, търсех клопка. Не намерих. Нима ме е пуснал? Не ме взе в плен, не се съблазни да запише в личната си сметка още една унищожена капсула? Ама че странен противник, загадъчен. Давам си сметка, че му е напълно по силите да се отдалечи на достатъчно разстояние и да ме сцепи с едно торпедо, но нещо ми подсказва, че няма да е това. Няма да има торпедо. Защото ако беше така, какво му пречеше тихо и без шум да ме прати във Вихрения пояс с лъчемета — а ето че не, пусна ме.

Още час се тормозех до изнемога, нищо не открих, нищо не измислих и ето че най-сетне разбрах какво е изчезнало. Нямаше го историческия роман! Екранът на електронната книга бе потъмнял, дискът с романа липсваше. Така и нямаше да разбера как е успял дьо Ренси да излекува маркиза от високомерие с помощта на своята вярна моторна резачка и какво са правили в същото време неговите близки приятелчета Жан дьо Бюст и Пиер Гудрон. Да си призная, въобще не съжалявам, затова пък се посмях на воля на непознатия. Явно съвсем го е измъчила скуката. Какво пък, нека чете, не възразявам.

А времето си върви и слънцето вече подмина зенита — най-противните часове. Горещо е, останах съвсем без сили, гадно ми беше да гледам в морето. Вътре в капсулата е малко по-добре, но също не е като в хотел. Който иска — да се къпе, лично аз се въздържам. Хищните водорасли не са единствената гадост, но виж, наобиколи ли те някой рояк крили, „майко“ няма да можеш да кажеш, защото втората сричка вече ще я произнася оглозган скелет, ако успее. Отвратителни твари. Сякаш мъстят на човека за това, че те самите стават за ядене и затова ги ловим.

Плиснах се в лицето с малко вода от опреснителя и ми просветна пред очите. Късмет имам, че дните на екватора са къси, някакви си осемнайсет часа, изтърпяват се. Виж, в средните ширини, където е Шамандурата, там достигат до двайсет и пет часа, че и повече. Вярно, в умерените ширини и слънцето е по-умерено, а често облачността достига няколко слоя.

Между другото, заради това зонално въртене непрестанно възникват затруднения с навигацията и объркване с часовете. От Шамандурата често се случва да спуснат заповед — премести часовника един час напред или назад: Шамандурата също не стои на едно място, нали на Капка котвата няма за какво да се закачи. Някои твърдят, че все пак планетата имала малко твърдо ядро от плътно слепени метеорити и потънали подводници, но кой би могъл да знае какво лежи под Вихрения пояс? Преди пет години експедиция от метрополията се спуснала на петстотин километра с един страшно хитроумен апарат — и повече не ги видели. Какъв смисъл да се прахосва техниката, по-добре да бяха поприказвали с умните хора и щяха веднага да разберат — загубена работа е това.

Ако питате мен, никакво ядро си няма Капка, а това, дето потъва, се разтваря там, където се раждат жълтите приливи. Почти всички дълбочинници са на същото мнение.

Седя и чакам. Взе да се свечерява. Изядох още две галети, цялата дневна дажба, и не издържах на нервна почва — отчупих си половината от утрешната. От време на време ругая чужденеца от А–233, макар че би трябвало да съм му благодарен! Престори се, виждате ли, че не е имало никаква среща, а аз какво — да умирам ли?

Наплисках си лицето още малко, за да прогоня мрачните мисли, и така силно си прехапах устната, че потече кръв. На негово място щях ли да пусна противника? Как ли пък не! Че даже бих се гордял с похвалата. Току-виж предсрочно ме произведат в капитан и ме пратят на истинска подводница, а не на това изкорубено корито. Паричната награда също е нещо полезно. А той ме пусна! Капсула А–233 — до живот няма да я забравя. Ако ми излезе късметът пак да се срещнем, готов съм всичко да направя за него — майната му, че е вероятен противник! Ще умра, но ще го направя. Кълна се.

И веднага щом ми мина тази мисъл, почувствах облекчение. Сякаш бях дал някакъв тържествен обет пред Бога и хората — стана ми смешно, но си е така. А след час, по залез-слънце, най-сетне ме прибраха.