Александър Громов
Ватерлиния (7)

2.

Малко над ватерлинията, на най-долната, служебна тераса на сектор Алфа, даже през дихателния филтър миришеше на влага, морска сол, изпарения, изгоряло въглеводородно гориво и смазочно масло. От терасата косо надолу се спускаше широка рампа, разделена на стартови „гнезда“ чрез набързо заварените невисоки прегради, мътно лъщящи, обилно покрити с гъста смазка. Рампата се наричаше „хелинг“, както според слуховете се казвала и при китоловците през Тъмните векове — ако историците не лъжат и в земните океани наистина е имало китове. Разноцветни петна се разстилаха от хелинга по водата и накъдрената от лениви вълнички оловна повърхност на океана изглеждаше маслена, като мазут. Имаше мъртво вълнение.

Двама младши офицери дотътриха скутера до „гнездото“. Филип нахлузи каската, яхна продълговатата седалка, пъхна крака в степенките и форсира двигателя на празен ход. Не ми харесва това мъртво вълнение, помисли с неясно безпокойство. Съвсем не навреме се появи, нетипично е за южните ширини. И водата е студена…

Настръхна. Няколко секунди се опитваше да си внуши, че му е топло, и след като успя, се учуди, че му се е налагало да се убеждава. Водонепроницаемият гащеризон беше с вградено отопление и не пропускаше никаква влага. Е, да, ще има пръски… Нищо страшно, ще се повозим, ще разсеем лошите мисли и ще прогоним глупавите сънища. Полезна работа. Какво толкова се иска — да се спусна от хелинга, да се ориентирам в следстартовата суматоха, колкото се може по-бързо да заобиколя Шамандурата, от движение, без да бъркам номера, да се шмугна обратно в своето „гнездо“ и да пресека финалната нишка на лазерния лъч. Само това. А ако ми се усмихне късметът, може и да се сдобия със сребърната халба на победителя. Всъщност при отборни състезания дават чашка. Какво пък, ще пия водка. Макар че едва ли, тук участват всички силни състезатели. Резервният затова е резервен — дори когато го включват в надпреварата, никой не го приема сериозно. Толкова по-добре, излиза, че шансът да завърша първи е почти нищожен.

Преди четвърт час бе приключила индивидуалната гонка. Отново победа за Лейф — в момента, заобиколен от възбудени зрители, той радостно приемаше поздравления и се смееше гръмогласно. Няколко доброволни разпоредители от ветераните, с бели превръзки на ръкавите, изчакваха неголямата тълпа да се успокои, за да помолят хората да напуснат. Имаше още малко време. Наблюдателните площадки — на петдесет и сто метра над ватерлинията, че даже и по-нагоре — бяха почернели от зрители. Някъде горе навярно беше и Пьотър, но от такова разстояние не си заслужаваше да маха напосоки с ръка — а нямаше начин да разбере къде е. Както обикновено върхът на Шамандурата беше забулен в облаци. Терминалът днес бездействаше, нямаше назначени рейсове.

На наблюдателните площадки бяха дошли всички, които не страдаха от непреодолим мързел. Освен, разбира се, вахтените, арестантите, неизлечимите агорафоби и прибраните най-сетне на топло трюмни плъхове. По-разпалените запалянковци се бяха скупчили над хелинга, висяха на гроздове върху перилата и проточваха шии, за да не пропуснат момента на старта. Голямата офицерска надпревара се организира само два пъти в годината — местна, а не земна. Това не е тренировка на свободни от вахта младши офицери, дето се провежда почти всяка седмица веднага щом Шамандурата легне в дрейф в някой район на мъртво вълнение, пък и какво интересно може да се наблюдава при една тренировка? Гонката, особено отборната, когато върху океанските вълни, подскачайки и излитайки над водата, за да се стоварят обратно сред фонтан от пръски, едновременно се носят петдесетина скутера и може безплатно да се наслаждаваш на това зрелище, да печелиш и да губиш сключените басове — това е съвсем друго нещо.

Никой вече не помни как е възникнала тази традиция и кой пръв е дал идеята да се организира надпревара — на тази тема има всякакви легенди. Командването нито поощрява, нито забранява рискованата надпревара, в която са участвали или са мечтали да участват почти всички оглупели от монотонната служба офицери — от мичман до капитан втори ранг включително. Скутерът представлява плоска дъска, изработена от лек метал и снабдена със седалка, рулево управление, водометен двигател и горивен резервоар. Дъската се изрязва по стандартен шаблон от преградите на стари, бракувани за скрап подводници, водометните двигатели, позволяващи на скутера да развива доста висока скорост, каквито има в ненужно изобилие във всички складове за резервни части, са демонтирани маневрени двигатели от „Патица“ — малка, безнадеждно остаряла капсула, непригодна за условията на Капка. При отказ на двигателя скутерът губи скорост и почти веднага потъва, а състезателят остава да се люшка над вълните, което всъщност определя елемента на риск за участниците тръпката за зрителите. При неизбежните сблъсъци на скутери на стартовата площадка най-често се случва тъкмо това. За всеки случай, непосредствено преди старт, водонепроницаемите гащеризони на участниците се напръскват с някакъв химикал, който, поне на теория, би трябвало да пропъжда крила.

Филип знаеше, че по-рано са практикували и водно поло със скутери — игра особено популярна на далечните бази, където офицерите полудяват от скука, но това забавление било забранено, след като двама попаднали във водата офицери били уловени от неочаквано изскочило от дълбините хищно водорасло. Колкото и да е странно, офицерството приело безропотно решението на командването — навярно защото всички предпочитат да загинат с чест във войната, вместо да бъдат излапани като суров бифтек.

Жребият му беше определил двайсет и четвърто място, на Лейф — двайсето. Третият участник в отбора получи номер четирийсет и седем и беше ясно, че задачата му в отборната стратегия е да стигне колкото се може по-далеч, ако не го катурнат.

В очакване на командата Филип не гледаше водата, а Лейф Бернсон. Но Лейф, този късметлия, току-що разделил се със своите възторжени почитатели, само му намигна и направи няколко движения с ръка, които Филип си преведе като: не се тикай в тълпата, при възможност набери преднина по външния кръг и ако ти се удаде да ме догониш (което е малко вероятно), ще действаме двамата. Филип кимна, че е разбрал.

Обявиха минута — до старта. Терасата най-сетне беше опразнена от странични лица. Официални представители на закона на долната площадка не се виждаха, което не беше никак чудно: полицията на Шамандурата винаги знае добре къде трябва да се намесва и къде е най-добре да остави събитията да се развият от само себе си и както всяка опитна корабна полиция избягва да доближава открита вода.

— Минууутна готовност!

Откъм горните тераси долетя ревът на тълпата. Филип се премести едва забележимо напред, балансираше със скутера на самия ръб. Достатъчен бе един лек тласък с крак и скутерът щеше да се плъзне по хелинга, а веднага щом докоснеше водата, Филип трябваше рязко да се отмести назад, за да пренесе центъра на тежестта и да премине към глисиране. Само да не се изпързаля преди сигнала — това се смяташе за позорен провал…

— Трииийсет секунди!

Петдесет двигателя форсираха едновременно на празни обороти.

— Дееесет секунди! Готови… Внимание… Старт!

Заедно с последния вик изтрещя изстрел от карабина и надпреварата започна. Един кръг срещу часовниковата стрелка около Шамандурата, или около три мили и половина кръгова дистанция, отнема приблизително пет минути. Дори обикновена подводница в кавитационен режим се движи по-бързо…

Пръски го удариха в лицето, краката му вдигнаха пяна. Скутерът умело се плъзна по повърхността и Филип почувства възбудата. С периферното си зрение забеляза, че скутерът вдясно от него не се показа след потапянето във водата. Над вълните се мярна нечия мокра глава. Двама отляво се блъснаха… Така. Още на един, на самия хелинг, му отказа двигателят. Четирима съперници по-малко. А ние няма да се пъхнем в това меле, ще се изнесем, както ни беше наредено…

Все пак му се наложи да влезе във вираж по-рано, отколкото му се искаше: отдясно недвусмислено го притискаше нечий скутер, който, изглежда, бе успял да се спусне във водата преди неговия. Незабавно се намести до Филип, притисна го по-близо до Шамандурата, където, както и следваше да се очаква, цареше следстартова блъсканица. Филип даде газ и двамата се понесоха борд до борд. Шлифованите дъна на скутерите послушно разпръскваха водата.

Кой е този? Жалко, че не се виждат опознавателните знаци. Сигурно е от Ударния флот, там има доста опитни състезатели… Лека-полека Филип успя да се изнесе с половин корпус напред и сега вече сам притискаше съперника встрани от вътрешното стълпотворение и по най-изгодния радиус, покрай самия борд да Шамандурата. После ще се разберат двамата, първо да се отдалечат от основната група някъде, където никой няма да им пречи… Да им пречи…

Намали съвсем леко скорост, изви вляво и едва не се удари в друг скутер, появил се неизвестно откъде. Отборна тактика: ти пречиш на другите, те пречат на теб, а през това време фаворитите се носят към финала. Скутерът подскочи високо над килватерната вълна и Филип за миг си помисли, че ще се преобърне. Не, размина се. Къде е Лейф?

Погледна право напред и го забеляза почти веднага. Изглежда, на Лейф доста сериозно му бяха попречили при старта, защото не беше сред групата фаворити, както очакваше Филип, а подскачаше върху вълните недалече напред. Май щеше да се наложи да действат заедно — задният задържа останалите, предният лети с пълна газ.

Вляво от него участниците в надпреварата постепенно се разреждаха, вдясно подскачаше един-единствен скутер — не беше предишният, а друг. Направи опит да прекоси пред носа на скутера на Филип, но скоро изостана. Филип изви наляво и зае своето място в групата. На пръв поглед началото изглеждаше обещаващо — ако продължеше така, имаше надежда да финишира в първата десетка. Дали да се опита да заобиколи ето този, дето се мотае пред носа му — явно е новак, защото действа твърде нервно и не позволява на скутера да премине в най-подходящия режим за глисиране.

Филип опря крака на степенките, форсира и ловко изпревари новака, после известно време се бори с този пред него, но новият противник беше нащрек и своевременно парираше всички опити на Филип да го заобиколи както отдясно, така и отляво. Филип реши за известно време да го остави на мира. Погледна бързо назад и с удовлетворение отбеляза, че преследвачите са изостанали и вече никой не му диша във врата — изпревареният новак беше на двайсетина метра по-назад и малко по-късно се скри зад завоя на Шамандурата. Филип почти не поглеждаше нагоре. Чувстваше се, сякаш са му пораснали криле. Късмет, че успя да се залепи за опашката на водещата група, макар че всичко щеше да се реши на финала, когато преди влизането в хелинга щеше да се наложи да намалят скоростта и да опишат широка дъга, да не позволяват на другите да ги катурнат и най-вече всеки да уцели своето „гнездо“ — инак ще отчетат времето ти на друг, в чието „гнездо“ си се озовал погрешно, и търпи после подигравки цяла година…

Доколкото можеше да ги преброи, отпред имаше единайсет или дванайсет състезателя. Скутерът на Филип подскачаше като топка върху килватерната струя на предния, хладни пръски го удряха в лицето, а онзи отпред по същия начин подскачаше и се обливаше от пръските в дирята на Лейф Бернсон. Давай, Лейф! Имаш големи шансове да завършиш трети… и ако нашият… как се казваше тоя тип с дългия нос… Левон май, от инженерния отряд… да, ако и той влезе в първата половина, може да се надяваме поне на отборна победа. Но изглежда, Лейф имаше проблеми… Повреда в двигателя? Преследвачът му се изравни с него, бавно почна да го задминава… Изпревари го! Дай газ, Лейф! Измината е само половината от дистанцията, работата е свършена наполовина! Натискай! Дръж тази скорост!

Филип изведнъж осъзна, че крещи с цяло гърло, но Лейф едва ли можеше да го чуе, а и със сигурност знаеше какво трябва да направи. Да, жалко, а започнаха толкова добре… Филип се отмести вляво и постепенно вирнатият нос на неговия скутер се изравни с кърмата на Лейф, а след това дори започна бавно да излиза напред. Лейф гледаше право пред себе си, седеше по средата и на пръв поглед не предприемаше никакви опити да отстрани повредата, не натоварваше двигателя, опитваше се напосоки да смени режима на работа, както вероятно би постъпил на негово място Филип, което му се стори странно. Е, като състезател с опит би трябвало да знае по-добре…

И изведнъж се случи нещо съвсем непонятно.

Скутерът на Лейф внезапно изви настрани, пресичаше опасно пътя на Филип. Не, какво ти да го пресича — направо търсеше сблъсък… Филип едва успя да реагира и всъщност реагира не той, а тялото му — и въпреки това последва остро стържене на метал в метал, а ударът се оказа достатъчно силен. „Идиот!“ — изрева Филип и си помисли, че Лейф, изглежда, все пак не го чува и жалко, макар че бе напълно възможно проблемите да идват не от двигателя, а от управлението…

Така и не успя да довърши тази мисъл, защото скутерът на Лейф отново се хвърли в атака и Филип рязко намали скоростта в отчаян опит да избегне нов сблъсък, но този път закъсня. Скутерът на Лейф се качи върху неговия, а самият Лейф — Филип го видя съвсем ясно — бе загрижен единствено за това как да събори съперника си, без самият той да падне. Какво прави, та ние сме от един отбор! Наистина се е побъркал. Ненормален. Това е отборно състезание! Дори да бяха истински съперници подобно поведение пак щеше да е недопустимо, за проява на грубост по време на състезание виновният се наказва с презрително отношение от колегите, а току-виж получил и удар по мутрата…

Нещо изпука. Скутерът се гмурна надолу и кърмата щръкна към небето. За миг се мярна лицето на Лейф, полускрито от въздушния филтър, изригна фонтан от пръски и нещо твърдо, вероятно парче от дъската, изтрополи върху каската. Докато прелиташе свит на кълбо над руля, още не успял дори да се изплаши, Филип с изненада си помисли, че на външен вид Лейф никак не прилича на умопобъркан, напротив, беше съсредоточен като човек, изпълняващ неприятна, но необходима работа. Догадката блесна в мозъка му миг преди да се стовари във водата. Изплува и незабавно се гмурна. Гърдите му се свиха. Водата беше студена, не повече от десет градуса, но по-добре да замръзнеш, отколкото да те насекат на парчета скутерите на догонващата група. Като размахваше ръце и крака като жаба, Филип се гмурна още по-дълбоко. Така, от коя страна се намира Шамандурата? Май от тази. Трябва да плува под водата, надалече от Шамандурата, докато му стигне въздухът, а после да се покаже отгоре и да повика помощ…

Изплува, когато пред очите му затанцуваха огнени змии, когато вече нямаше сили да задържа дъха си и да се бори с останалия в комбинезона въздушен мехур, теглещ го право нагоре, и първото, което чу, когато се подаде, беше монотонен, печален, страшен звук, сякаш над океана тръбеше някакво огромно ранено животно, измъчвано от болка и самота. Звукът, изглежда, идваше от всички посоки, без край, без смисъл…

Филип се закашля, плю и се огледа. Втора мокра глава наблизо не се виждаше, което означаваше, че Лейф е устоял при удара и сега се носи към финиша, сякаш нищо не се е случило. Вече му беше ясно всичко за него. Подлец, предпазлив убиец, специално избрал мястото по средата на разстоянието, където по терасите има малко хора, а може и въобще да няма… Филип неволно стисна зъби — от яд, а може би и от студ. Прииска му се да погледне към терасите, но не го направи, защото във водата се случваше нещо съвсем неразбираемо: опашката на водещата група се беше скрила зад завоя на Шамандурата, някои от изостаналите също продължаваха да се носят напред, а други бяха обърнали и пореха с всички сили в обратна посока, вдигаха огромни облаци пръски. А над водата, както преди малко, продължаваше да се стеле, да кънти в ушите този протяжен, внушаващ ужас звук…

И тогава той се сети какво е това: ревеше сирената за тревога от висша степен, включваща се само в случаи на извънредна опасност, ревеше и викаше състезателите да се върнат колкото се може по-бързо на Шамандурата. В дни на война това можеше да означава какво ли не, в мирни дни — само едно: към повърхността на океана приближаваше жълт прилив.

 

 

В южните ширини, както впрочем и в северните, няма тайфуни. Тук бурите не са често явление, изключително рядко се вихрят смерчове, почти не се виждат огромни, задържащи се с месеци водовъртежи и други тропически прелести, на които е толкова разточително щедра Капка. Единствено жълтите приливи изплават не по-рядко, отколкото в тропиците.

Понеже притежава собствен ход, Шамандурата не е заплашена от малките приливи, а големите — с диаметър до петдесет мили — се случват рядко. Филип все още не бе виждал такъв и знаеше за тях само от разказите на ветераните. Шамандурните сонари са способни да засекат вихрения пашкул и да предскажат точно мястото на прилива, когато той все още е на стокилометрова дълбочина. Но приливът се издига бързо… и ако изплашената сирена реве смазващо, ако състезанието е прекратено и трябва спешно да се оттеглят, значи се очаква приливът да е голям и Шамандурата се намира вътре в опасния кръг, далече от предсказаната от приборите граница на петното…

Колкото и да е ценна всяка минута, не можеш да изоставиш насред океана петдесетина състезатели — инак офицерите от Шамандурата ще се разбунтуват, — но може, даже е съвсем обяснимо, да забравиш един в името на оцеляването на останалите — Филип разбираше това твърде добре. Другарите в отряда ще обърнат по няколко чашки за Бог да прости… и никой няма да осъди командването. Не издържал, паднал на най-неподходящото място от трасето — сам си е виновен. И да викаш, и да не викаш за помощ — никой няма да ти помогне — скутерите побират само един, а да се праща спасителен катер няма време… След час, дори след половин, жълтият прилив може да нанесе на Шамандурата смъртоносна рана въпреки мощните регенератори на обшивката и тройния борд.

А пък и почти е сигурно, че никой от състезателите не е видял сблъсъка… или по-скоро убийството. Колко ще различиш в такъв момент? Най-близките съперници и водата отпред…

Корпусът на Шамандурата беше съвсем близо. Филип вече не усещаше студената вода. По-бързо към борда, по-бързо! Към обраслата с всякакви морски отпадъци, почти неразличима с просто око ивица на ватерлинията. Да се вкопчи в израстъците на морските репеи, в неравностите, в каквото и да е, да се опита да се изкачи до долната тераса, тя е съвсем близо до водата, по време на буря там е невъзможно да се стои, само на три метра… Сигурно няма да е толкова лесно и ако не успея, ще се наложи да викам с цяло гърло за помощ.

Може би ще ми хвърлят въже…

Мътната сянка на едра риба се мярна под краката му и изчезна, лениво продължи нанякъде по свои дела, без да подозира, че след някой и друг час ще се мята безнадеждно в киселината. За щастие поне крил нямаше наоколо, в противен случай досега да го е надушил.

Дланите му най-сетне докоснаха корпуса и пръстите от само себе си се вкопчиха в израстъците на морски репеи. Засега не усещаше болка, макар че да се висиш на репеи е съмнително удоволствие, което не се разминава без последствия. Така… Сега да си поеме дъх, терасата над главата му е съвсем пуста, няма кой да му подаде ръка. Да си отдъхне и да избере удобно място. Не бива да остава твърде дълго тук — силите го напускат бързо.

Сирената внезапно млъкна и това беше почти толкова неприятно — мъртвешка тишина във въздуха и лениво пляскане на блъскащите се в корпуса вълни след оглушителния рев. Състезателите вероятно вече са се върнали на хелинга и моряците и андроидите от пристанищния отряд прибират скутерите вътре. Скоро ще вдигнат и самия хелинг, а може и да го хвърлят във водата, ако аварийната вахта е заела местата за тревога. Още няколко минути и грамадата на Шамандурата ще започне да набира скорост със своите жалки седем възела — осем, ако пусне щатните влекачи и използва в качеството на буксир намиращите се на борда подводници.

Да плува до най-близкия шлюз? Дотам има поне сто метра. Не, до шлюза нямаше да може да се добере, освен това той можеше да се окаже затворен… най-добре бе да се покатери на терасата… На Лейф, разбира се, са му заповядали и този жизнерадостен убиец е разчел всичко правилно: ако поръчаната жертва не си строши врата при сблъсъка, пак ще се окаже на пътя на преследващата група, а ако и тогава оцелее, може да се разчита на хищните водорасли, крилен пасаж или банално преохлаждане. Впрочем, има и още. Филип с кристална яснота си представяше снайпериста, очакващ момента, в който над фалшборда се показва мокра глава… И все пак трябва да се изкатери. Жълтият прилив е подарък за тях, навярно искат да обяснят смъртта ми с непредвиден нещастен случай…

Е, напред!

Отначало не разбра точно какво става с него. Някаква сила грубо го откъсна от израстъците, завъртя го и го повлече надолу, в черното и студеното, изхвърли го на повърхността и отново го завлече под водата. Проклетият въздушен мехур най-сетне бе изскочил от гащеризона и то точно тогава, когато можеше да свърши работа. Като махаше отчаяно с ръце и крака, Филип изплува на повърхността и едва успя да си поеме въздух, преди отново да потъне. Следващия път, когато изскочи, не повярва на очите си — корпусът на Шамандурата тъмнееше на стотина и повече метра от него. Водата кипеше като в гигантска тенджера, пукаха се огромни гладки мехури, съскаха водовъртежи, в лицето го удари пяна… едва успя да се задържи на повърхността.

Едва сега разбра какво става: Шамандурата изпразваше баластните цистерни. Ясно защо — за да намали газенето и да развие не осем, а осем и половина, може би дори девет възела… Продухваше се всичко, което е възможно, включително тоалетните… Помпите работеха на пълна мощност, изхвърляха ежесекундно в океана десетки хиляди тонове вода. Терасите бяха съвсем пусти — сирената бе прогонила всички вътре. Може би само снайперистът се любуваше как течението отнася лейтенант Алвело все по-далече от Шамандурата…

Колко ли може да издържи тук, преди да замръзне? Двайсет минути? Половин час? При всички случаи киселината на жълтия прилив ще го разяде вече като труп.

Като се съпротивляваше отчаяно, все още без да чувства студа, той изплуваше, пляскаше с ръце по повърхността и съжаляваше само за едно — че не бе облякъл спасителната жилетка, нищо, че това се смяташе за злощастно предзнаменование, за проява на лош вкус. Да вървят по дяволите, на кой му е сега до приличие…

И защо? С какво не ви угодих, гадове? Нали съм ви верен, простих ви онзи случай, защото повярвах — така е трябвало да стане. Вярвах ви, дадох клетва пред вас, нима това ви беше малко?

Изкрещя, глътна вода и се закашля. Течението го отнасяше встрани от Шамандурата, но кой знае защо, металната планина изведнъж престана да се отдалечава и само след миг сърцето му запърха от отчаяна надежда: Шамандурата се приближаваше! Движеше се косо към него и разбира се, не за да прибере нещастния скорошен удавник — просто следваше най-късия маршрут към прогнозираната граница на отровното петно, без да обръща внимание на озовалата се на пътя й нищожна човешка буболечка. Шамандурата бягаше, набирайки скорост като костенурка с пълната тяга на своите циклопски водомети; вдигаше пред себе си водна стена, гладка отпред и пенестобяла по страните, и съвсем бавно, сантиметър по сантиметър, нарастваше, издигаше се над водата.

Плувай — докато имаш сили! Не мисли, не чувствай — само напред! Както и допреди малко пенестите вълни го отхвърляха назад, мъчеха се да го удавят, но изглежда, морето се беше поуспокоило и само водната стена отпред се приближаваше с всяко загребване. Още сто загребвания… Петдесет…

Стената го отхвърли. Влагайки напразно неимоверни усилия, Филип още два пъти се опита да се покатери върху тази водна дюна и един път — да се гмурне под нея. След това тя го повлече някъде встрани, все по-бързо с всяка секунда, и той осъзна, че напразно хаби сили. Коничният масив на Шамандурата бавно го подминаваше на някакви си двайсетина метра — изтласкваше неудачния плувец от пътя си. На кого в този свят са му потрябвали неудачници? Те винаги се давят, в преносен и буквален смисъл.

Какви са му шансовете? Един на сто? Един на милион? Филип не мислеше за това. Той знаеше: шанс има — последен, нищожен. Когато водната стена се разпени и се отдели от корпуса, трябва да се опита да преодолее, а после да чака. И без това за повече няма да му стигнат силите. Може би турбуленцията ще го отнесе до корпуса, а може би ще го потопи. Последното дори е по-добре, отколкото да замръзне.

Сега вече усещаше студа с всяка фибра на тялото си. Само да не ми се схванат мускулите, помисли си. Металната грамада бавно се нижеше край него, сякаш не възнамеряваше някога да се свърши — поне още десетина минути все така тежко и неумолимо щеше да плава наблизо, но до последния опит оставаха не повече от две минути. Една… Не, избързах, ето сега започва. Трийсет секунди… Време ли е?

Да.

 

 

Прехвърли се през фалшборда, падна и остана да лежи неподвижно — това беше последното, за което имаше сили. Нищо, че дихателният филтър остана някъде долу и му е трудно да диша… Би дал десет години от живота си само за половин час пълен покой. Да имаше сега малко прах за смъркане… благословеният гъбен прашец, прекрасно средство да се пробудят силите и умът — особено умът, заради което всъщност е забранен от всякакви Хищници…

Халюцинация, помисли си той, но този път тя не го напусна. Сън наяве. И по-добре…

Студът го накара да се изправи на четири крака, а после и на два. Краката му се тресяха от отвратителни тремори — никак не бяха съгласни да понесат тежестта на тялото, предпочитаха да бъдат оставени на мира. Болеше го под ушите — от дългото стискане на зъби. Върху оребрената метална настилка, там, където му се наложи да се опира с ръце, останаха кървави петна — пръстите му бяха издрани. Катеренето по репеите се оказа мъчително трудно и при това ужасно болезнено, на два пъти кракът му се подхлъзваше и веднъж една раковина, на която едва не бе увиснал с цялата си тежест, му остана в ръката. От носа му шуртеше кръв. Филип го опипа, колкото да се убеди, че не е счупен. Болеше обаче нетърпимо. Смъдеше го дясната скула и когато я докосна, зави от болка. Ако това не беше чист късмет, помисли си, припомнил си с каква страшна сила вълната го запокити към борда и как той инстинктивно закри лицето си с ръце, вместо в тези последни секунди, подарени му от случая, да се улови за израстъците и да се вкопчи в тях така, че никой да не може да го изтръгне обратно, без да му откъсне пръстите. Все пак успя да потисне инстинктите… знаеше, че втори подобен случай няма да му се удаде — под корпуса от страната на „кърмата“ течението влечеше надолу. Неминуемо щеше да се удави.

Спомни си как заплува право срещу стената и какво почувства, когато видя, че Шамандурата се отдалечава — отива си! След вала имаше пенести вълни, гигантски мехури бълбукаща вода, той ту се давеше, ту изскачаше на повърхността, но подробностите, кой знае защо, сега му убягваха. Металната стена се отдалечаваше, после изведнъж се озова съвсем близо до него, цялата в грозни израстъци, в повлеклата на хлъзгави водорасли. Вероятно веднага след сблъсъка с корпуса бе изгубил за кратко съзнание, но ръцете му сами бяха направили това, което се очакваше от тях, защото когато дойде на себе си, Филип откри, че е увиснал над бясно клокочещата вода. Вълната не бе успяла да го свали, до най-близката тераса имаше петнайсетина метра, а Шамандурата продължаваше бавно да се издига над океана. Въпреки свръхмощните помпи и необятните тръби-тунели й беше необходим поне час, а може би два, за да изхвърли цялата баластна вода и да намали газенето със стотина метра.

Колкото и да бе странно, се оказа, че не е чак толкова трудно да виси на израстъците — на Земята, с нейната гравитация, замръзналият и измъчен плувец нямаше да се удържи и минута. Много по-трудно бе да се катери нагоре. Намери сили едва тогава, когато си спомни за начина да се почиства обраслият корпус — с електромагнитен импулс или нещо такова. От удара рошавата кора от морски репеи се отлепваше веднага, в общ слой, и ако точно в този момент на някой от вахтеното началство му хрумнеше да го направи, за да увеличи скоростта на Шамандурата с една десета от възела…

Допълзя разтреперан до фалшборда и легна по корем върху него. Погледът му бе втренчен в изпусналата плячката си бездна. Там долу, вече на четирийсет метра, водата продължаваше да кипи. Засега признаци за приближаването на жълтия прилив още нямаше. Шамандурата се подрусваше равномерно, в такт с неистовата работа на машините, но оттук не се виждаше дали са били изпратени и влекачи. Издигнатата над повърхността подводна част на корпуса изглеждаше почти отвесна, без никакви намеци за обратен наклон, сякаш надолу Шамандурата продължаваше като цилиндър, а не като полусфера. Обяснимо при почти половинкилометровото газене на това гигантско съоръжение и все пак удивително. Филип гледаше като омагьосан. Човешкият ум не бе в състояние да възприеме необятните размери на Шамандурата. Почувства остра болка в пръстите, които, от само себе си, се бяха вкопчили в перилата. Виж, това е правилно… Би било глупаво да падне точно сега. Защото рухна ли отново, нищо няма да ми помогне, помисли си и неволно потрепери. Дори ако по някакво чудо вълните пак ме запокитят към корпуса, няма никакъв начин да изкатеря четирийсетметрова вертикална стена, не съм нито алпинист, нито птичка, за да полетя нагоре… Виж, да летим надолу всеки от нас е обучен по рождение.

Изскубна с отвращение репеите, които бяха успели да се залепят за коленете и лактите му по време на катеренето, и ги метна през фалшборда. Жестът на победителя. На уморения победител. Ха, и този път му се размина.

Но дали му се беше разминало?

Ами снайперистът? Или поръчителят, наблюдаващ действията на Лейф — има ли такъв?

Трябва да има. И напълно е възможно все още да не се е убедил в успешния завършек на покушението… или както там се нарича в контраразузнаването. Акция? Операция?

Трябва да бягам, помисли Филип. Да вдигна вой до небесата. Не при Джилда — право при Монтегю и майната й на субординацията! Ако откаже да ме приеме, ще направя скандал и въобще ще вдигна колкото се може повече шум, тогава може би няма да посмеят да повторят… По-добре да плюя по тавана в карцера, отколкото да плюя киселина в жълтия прилив, по това няма спор…

Интересно, а дали в този момент има и един външен шлюз на Шамандурата, който да е отворен?

Не и на долните тераси.

Най-близкият трап бе само на няколко метра. Като се олюляваше, Филип тръгна по терасата, покатери се на следващата, като се хлъзгаше по мокрите стъпала — тази се оказа съвсем тясна, вероятно външен служебен изход по средата към широката площадка на флайдрома от сектор Делта — и легна по корем. Силите отново го напуснаха. Проклетите мокри обувки, пълни с вода, тежаха като гири — направо да се чудиш как не го бяха повлекли към дъното. Макар че къде е тук дъното?

Само след минута осъзна, че се е измъкнал тъкмо навреме — някой се приближаваше по терасата отляво, откъм сектор Гама. Филип подаде и веднага скри глава. Андерс. Сам. Така значи. Лично подполковник Андерс, дясната ръка на Велич, анемичният глист… И държеше лъчемета съвсем открито. Решил е да се подсигури, да провери собственолично как е свършил работата Лейф, не вярва на никого…

Да бяга?

Къде да бягам? А и е късно. Ще ме забележи и ще ме покоси с първия импулс.

Ех, да можеше да смръкне сега малко гъбен прашец… И поне за няколко минути да се превърне в бойна машина, като онзи странен двойник от странните сънища нощем и наяве…

Притисна лице към отвора на шпигата^[1]. Глиста крачеше, без да бърза, с познатата си флегматична походка, сякаш щеше да заспи всеки момент. Илюзията за вялост не се разсея дори тогава, когато спря при фалшборда, приведе се леко и огледа с ленив поглед външния борд. Дали ще забележи следите от кръв на площадката?

Видя ги. Озърна се.

Колко бавно се прехвърля през перилата непослушното тяло, как мудно лети надолу…

В мига, когато се стовари върху Глиста, Филип с неочаквана радост си помисли, че гъбеният прашец съвсем не е задължителен в подобна ситуация. Стигаше му и злобата.

Терасата се озари от лъчев импулс — Глиста все пак успя да стреля, но само веднъж и напосоки. Блъснат от тежестта на чуждото тяло, той рухна на пода и си удари главата, но остана неподвижен съвсем малко, после изстена и се размърда. Сборичкаха се за лъчемета — пръстите на замаяния Глист се бяха вкопчили в мъртва хватка върху дръжката. Китката му изхрущя под тежката обувка и подполковникът от контраразузнаването изпъшка.

Филип пъхна оръжието в колана си. Дали ги е видял някой? Огледа се. За всеки случай погледна и нагоре. Никой, естествено… Пак трябва да прехвърля тяло през перилата… но сега това беше чуждо тяло, а долу беснееше океанът.

Оказа се, че дори в полусъзнание подполковник Андерс не бърза да умира. Във всеки случай се бе вкопчил със здравата си ръка за фалшборда.

— А, свести ли се? — изграчи задъхано Филип. — Дръж се здраво да не паднеш.

— Мръсник — отвърна с глух глас Глиста. — Смаза ми пръстите.

— А ти ми смаза живота, мръснико! Не ми пука за пръстите ти!… — Филип се задъхваше от ярост. — Виж какво… ако не ми отговориш на въпросите, ще ти счупя пръстите и на другата ръка. Но първо погледни надолу… Ще ги счупя, бъди сигурен… Нямам време да се разправям с теб. Че си боклук, няма съмнение, но отговориш ли, ще те оставя да живееш, ясно?

— Глупак — рече Андерс и вдигна глава. По бледото му лице на обитател на сърцевината на Шамандурата се стичаше пот. — Вече си осигури десет години затвор. Нападение на старши офицер, при това по време на тревога…

— Значи не се разбрахме?

— Разбрахме се… — бързо отвърна Глиста. — Питай.

— Защо ви трябваше да ме убивате?

Андерс се ухили злобно. Стиснал зъби да удържи клокочещия гняв, Филип го удари с дръжката на лъчемета. Андерс изруга. Не можеше да се отрече, че се държи храбро. Но по това как отчаяно стискаше фалшборда Филип разбра, че се страхува.

— Да повторя ли въпроса?

Глиста поклати глава.

— Няма да разбереш. Наистина няма да разбереш… няма и да повярваш.

— Ами опитай се да ми обясниш — посъветва го с хладна омраза Филип. — Искрено те съветвам.

— Това беше… застраховка… за всеки случай. Как мислиш, защо не те разпределихме в метрополията? И правилно постъпихме… Ти… не си съвсем човек.

— Така ли? — Това беше толкова неочаквано, че въпреки неуместния момент Филип едва не се разсмя. — А какво съм?

— „Кукувичка“ вероятно.

— Какво?!

— Ти не си се родил в метрополията. Подхвърлили са те отвън… с някаква цел… и фалшива памет.

— Не дрънкай небивалици, гадино. Да не мислиш, че ще ти повярвам?

Глиста обезсърчено поклати глава.

— Казах ти, че няма да повярваш.

— Добре — отвърна ядосано Филип и демонстративно насочи лъчемета към главата на Глиста. — Да оставим засега това. А защо ме зарязахте по време на рейда? Това също не мога да го разбера.

Глиста се поколеба само секунда.

— Беше ти предложено да изпълниш опасна задача. Ти се съгласи, без да знаеш в какво ще се състои тя… съвсем доброволно. В случай на успех щеше да получиш по-висок чин. Тази част от спомените ти по-късно беше изтрита. Тогава още не знаехме кой си всъщност… — Андерс замълча.

— Нататък — подкани го Филип.

— Нататък… беше ти поставен мнемоблок с латентна памет за Федерацията на Капка. Дислокация на базите, въоръжение, степен на готовност за война… накратко, всичко, което хипотетично би могъл да знае за нашата зона един любознателен лейтенант от граничната флотилия. Добре изпипана работа, можеш да ми повярваш.

— Дезинформация.

— Естествено. Останалото ти е известно. Операцията се провали по най-глупав начин, изгубихме ненужно цял хранителен комбинат и позволихме на диверсанта да се измъкне. За щастие сработи резервният вариант.

— И какъв е той?

— Не те засяга. Един лейтенант от Запасния флот, името му няма да ти говори нищо…

Така, помисли си Филип. Значи не съм само аз… Целта си заслужава, няма как да възразиш: да пожертваш една-две пешки на огромната дъска, дори не пешки — песъчинки… заради успеха във войната за обединение на Капка, заради Федерацията и светлите й идеали… Но колко подло!

Нали си се клел да умреш за Федерацията?

Клел съм се. Искрено. Разбира се, надявах се, дълбоко в душата си, да не се стигне до това.

А виж, последното, приятелю, никой не ти е обещавал…

Не са ти обещавали дори, че е възможно да умреш за любимата си Федерация не от ръката на противника — а на собственото си командване или контраразузнаване. И дали това е необходимо, или не — друг решава.

Подло. Неизбежно подло. Необходимо. Единственият начин да победиш в нашия подъл свят е да станеш по-подъл от него.

Излиза, че дори бомбардировките са били наши — вероятно „Черният корморан“. Пропуснал е безпрепятствено чуждия, от пределна дистанция е открил огън по своя, натиква го в бомбено „чекмедже“, но така, че да не го потопи… Да, изпипана работа.

Само едно не са могли да предположат тези подлеци: че непознатият от А–233 ще се окаже човек, за разлика от тях…

— Ти си бил възпитан на Земята — проговори дрезгаво Глиста, лицето му беше разкривено. — Би трябвало да разбереш…

Да разбера и да простя?

— Млъкни!

Не можеше да го обвинява: в края на краищата Глиста просто си бе изпълнявал задълженията… Май ще трябва да го измъкна, помисли без ентусиазъм Филип. Джентълменско споразумение с него е невъзможно, но да се надяваме, че ще мълчи, за да не се изложи. Поне за известно време. Началството ще го притиска — това е НЕГОВА операция.

Обаче е опасно…

— Измъкни ме де!

— Повиси още малко. Одеве спомена за мнемоблока. Това защо не го помня?

— Латентна памет, идиот! Да не мислиш, че лъжа? Спомените за сеанса и за операцията бяха щателно изтрити. Но след това някой е изтрил и мнемоблока…

— Какво? Кой?

— Не знам! Издърпай ме, глупако! Ще падна!

Филип поклати глава.

— Не обсъдихме гаранциите за моята безопасност.

— Аз съм твоята гаранция! Падна ли — ти си труп, ясно? Ако ме извадиш — ще ти уредя преместване… за да не ми се мотаеш тук. Искаш ли на Малък Едем? Земята и без това не е спирка за теб, няма какво да те лъжа.

Да му повярва ли? След всичко сторено от него и хората му? Глиста нямаше да издържи още дълго на една ръка.

Филип отново почувства, че е вкочанен от студ и едва се държи на крака. Току-виж, ако се забави още малко, няма да му стигнат силите да го измъкне…

— Ще си помисля — рече той.

— За какво, идиот такъв? Предлагат ти живот, „кукувичке“! Живот!

Вероятно на лицето на Филип се беше изписало силно съмнение по този въпрос. Във всеки случай, когато си спомни всичко след това, не можа да намери друго обяснение за случилото се.

— Лейтенант, мирно! — неочаквано кресна Андерс.

И вече се придърпваше нагоре с лявата ръка. С неочаквана лекота преметна крак през перилата. От доскорошната му апатичност не бе останала и следа — той и със счупени пръсти си оставаше бойна машина, готова за скок. Гледаше вцепенения Филип с яростна насмешка… И изведнъж се откъсна, без да издаде какъвто и да било звук, мярна се за миг зад перилата и изчезна.

Филип се надвеси над фалшборда. Още няколко секунди виждаше Глиста, след това нелепо размахващото ръце тяло се вряза с плясък във водата и не се показа повече.

Дори кръгове не се появиха на мястото, където океанът погълна подполковник Андерс — а и какви кръгове в кипяща вода? Навярно бе потънал веднага. Никой не висеше по израстъците над люшкащата се вода, никой не се опитваше да се изкатери на една ръка.

Филип чака дълго, надвесен над фалшборда. Мислите му подскачаха като обезумели, треперенето не се успокояваше. Андерс лъжеше, нямаше съмнение в това. Въпреки строшените си кости щеше да се разправи за броени секунди с наивното лейтенантче, още повече когато — по рефлекс! — Филип наистина едва не застана мирно при командата и напълно забрави за лъчемета…

С ТАКИВА нямаше да се разбере. Никога. Безсмислено беше да ги моли за пощада.

Лоша работа — излизаше, че е обречен. Стана му мъчно за самия него.

„Но нима си въобразявахте, че няма да се съпротивлявам?“

Остана до фалшборда, докато променената повърхност на океана не показа първите признаци за настъпване на жълтия прилив. Едва тогава трепна и дойде на себе си, пъхна лъчемета под колана си и отново се закатери по траповете. Хлъзгаше се, вкопчваше се във влажните парапети и често спираше да си поеме дъх, но продължаваше упорито да се изкачва от една тераса към следващата, надяваше се да открие някъде незатворен шлюз. Вече знаеше какво трябва да направи — да намери Лейф. Да го намери и да го накара да говори. И вероятно да го убие, когато разговорът приключи.