Елизабет Лоуел
Мълчаливецът (16)

Шестнадесета глава

Кеш замислено наблюдаваше Марая. В тишината, на светлината на огъня в хижата, тя изглеждаше добре, въпреки че не помръдваше. Беше се преоблякла в сухи дрехи и се гушеше в спалния му чувал, подпряна на стената, стиснала чаша димящо кафе в ръка. Вече не й беше студено. Не трепереше. Не бе и непохватна като преди. Както тежестта на златото в джобовете, така и студът я бяха изтощили.

Тя е добре, каза си Кеш. Всеки глупак може да види. Дори и този глупак. Защо тогава ми идва да й се обадя по телефона, сякаш я няма?

Много просто, тъпако. Никога преди не е била толкова далече от теб, колкото сега. Собствената ти глупост за малко не я уби. Да не би да очакваш да ти благодари?

Пламъците пробягваха по лицето на Марая и превръщаха очите й в разтопено злато, подчертавайки цвета, който се бе върнал по страните й.

— Още супа?

— Не, благодаря.

И гласът й, също като думите, беше изключително любезен. Марая се държеше с досадна учтивост още откакто пристигнаха в бараката. Възрази му само веднъж — когато съблече мокрите й дрехи и я облече в чифт термобельо, което бе напъхал в раницата. Когато видя, че той не обръща внимание на протеста й, тя утихна. Остана смълчана, освен когато той й задаваше някой въпрос. Тогава му отговаряше с убийствена любезност.

Нито веднъж не срещна погледа му. Все едно че не можеше да го търпи. Не я винеше. И той не би се погледнал в огледало точно сега.

— Стопли ли се? — попита Кеш с груб глас. Сигурно й задаваше този въпрос поне за десети път през последните десет минути, но Марая търпеливо му отговаряше всеки път.

— Да, благодаря.

Кеш се поколеба, но попита направо.

— Някакви болки.

Това вече бе нов въпрос. Чу я как изпусна въздуха си.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да. Всичко е наред. Всичко е… — Думите, с които се бе успокоявала преди сякаш я прободоха като нож. Без да довърши изречението, Марая отпи от кафето, преглътна и продължи. — Много добре, благодаря.

Тя затвори очи и ръката й се стегна около чашата, потръпна и част от течността се плисна навън. Няколко капки попаднаха върху спалния чувал.

— Съжалявам — каза веднага тя и ги попи с ръкава на свалената риза. — Надявам се да не останат петна.

— Ако искаш излей цялата чаша. Пет пари не давам за спалния чувал.

— Много мило от твоя страна.

— Мило? Боже господи, Марая. Това съм аз, Кеш Макуин, глупакът, за когото искаше да се омъжиш, не някой непознат, на когото си се натъкнала случайно в планината!

— Не — отвърна тихо тя и продължи да попива разлятото кафе.

— Какво?

Отговор не последва.

Страхът сграбчи Кеш. С груба ругатня той остави чашата си и приклекна до Марая.

— Погледни ме.

Тя продължаваше да попива и не го погледна.

Едрата му ръка хвана брадичката й. Нежно изви лицето й, така, че да го погледне. И тогава дъхът му излезе със сила, сякаш някой го бе ударил. Под отражението на танцуващите пламъци, очите на Марая излъчваха старост, там нямаше чувства, бяха празни.

Вгледа се в златните й очи, за да намери истинската Марая, усети как тя му се изплъзва и на нейно място се възцарява празнота. Студът отново обхвана сърцето на Кеш: тя вече не обичаше мъжа, чието недоверие за малко не я уби. Дори не можеше да го гледа.

Кеш си мислеше, че едва ли някога ще изпита по-силна болка, отколкото в момента, когато тя му каза, че е бременна. Оказа се, че греши.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита той с надеждата думите да притъпят болката му. — Не се държиш като момичето, което хукна по баирите да търси злато.

— Не съм — прошепна тя.

— Какво?

— Не съм същата. Най-сетне научих нещо, което пастрокът ми се опитваше да ми набие в главата петнадесет години.

Кеш чакаше. Марая не каза нищо повече.

— Какво си научила? — попита той, когато повече не можеше да издържа мълчанието.

— Не можеш да накараш някой да те обича. Каквото и да направиш, колкото и да се стараеш… просто не можеш. Мислех си, че вторият ми баща ще ме обикне, ако не искам нищо и правя каквото той каже. — Марая затвори очи, защото не издържаше на чернотата в очите на Кеш. — Просто не се получи. След известно време ми стана все едно. Но май много не съм научила. Мислех си, че ще ме обичаш, ако ти докажа колко те обичам аз, но единственото, което успях да докажа, бе каква съм глупачка. Разбираш ли, всичко потръгна зле още от самото начало. Мислех си, че ми вярваш, че ще ме обикнеш. Сега вече знам, че ако ме обичаше, щеше да ми вярваш. Излиза, че и двамата бихме толкова път за нищо.

— Не е за нищо — каза Кеш, погали Марая по бузата, въпреки че му се искаше да я прегърне, но се страхуваше, че тя ще го отблъсне. — На сигурно място си. А това е важно, мила. По дяволите, та това е най-важното.

— Недей. Нямам нужда от съжаление. Топло ми е, суха съм и здрава, благодарение на теб. Нали ти благодарих?

— Прекалено много пъти. Не съм дошъл, за да слушам благодарностите ти.

— Знам, но трябваше да ти благодаря. Ако пастрокът ми имаше шанс да се отърве от мен, не би пресякъл улицата, за да ми подаде ръка, камо ли да тръгне в планината по време на буря.

Кеш изпъшка, когато разбра за какво говори Марая.

— Много ценя почтеността ти — продължи тя и най-сетне отвори очи. — Затова не е нужно да се притесняваш, че ще загубиш дома си при Люк и Карла заради моята глупост. Преди да си тръгна, ще им обясня, че това не е по твоя вина.

Прекалено бърза, за да успее Кеш да я спре, Марая се освободи от ръката му, остави чашата с кафе настрани и разкопча спалния чувал. Ръката му посегна към нея и се плъзна по корема й, за да не й позволи да се изправи.

— Какви ги говориш? — попита той с опасно мек глас.

Марая се постара да не покаже, че трепва при допира му. Не успя. Май все се проваляше, когато станеше дума за любов.

— Напускам „Рокинг Ем“. Не е нужно да се жениш за мен, за да си осигуриш дом при Люк и Карла — обясни спокойно Марая. — Винаги ще си добре дошъл при тях.

— Също и ти. — Очите на Кеш потърсиха нейните, за да открият чувствата, които винаги преди бяха там. Молеше се да не я е изгубил след всичко, което се случи. — Ще имаш дом. Винаги. Аз ще се погрижа.

Марая отново затвори очи и отблъсна чувствата, напиращи под ледената маска.

— Много щедро от твоя страна — каза Марая, гласът й станал дрезгав. — Но не е нужно. — Опита се да стане, но едрата ръка на Кеш все още я държеше в плен. — Сега би ли ме пуснал да стана? — попита любезно тя.

— Още не.

Едрата му длан се движеше нежно, почти гальовно. Не можеше да я пусне. Все още не. Ако я пуснеше, нямаше да я види никога повече. Стисна зъби, за да заглуши болката, отказвайки да приеме, че е закъснял. Опита се да заговори, откри, че не успява и се постара да овладее чувствата си. Когато успя да заговори, гласът му бе дрезгав…

— Марая, погледни ме.

Тя поклати глава.

— Толкова ли много ме мразиш? — попита тихо той.

Марая отвори изумена очи.

— Имаш пълното право — продължи той. — За малко да те убия. Ако си мислиш, че ще те пусна, това означава, че си пълна глупачка. Преди ме обичаше. Ще се научиш да ме обичаш отново. — Подпря се на колене и се наведе към нея. — Прости ми, Марая — прошепна той до устните й. — Обикни ме отново. Толкова много се нуждая от теб, че чак се плаша.

Марая искаше да му отговори, но не й достигна дъх. Разтреперана, тя отвори устни под неговите за целувка.

Усети как мъжът тръпне, усети желязната сила на ръцете му, вкуси топлината и глада на устните му. Изведнъж се отпусна, а той бе до нея, обгръщайки я с топлина, която бе толкова прекрасна, че тя тихо заплака.

Изведнъж ръцете на Кеш се стегнаха и той притихна.

— Кеш? Какво има?

— Не усети ли? — попита той с напрегнат глас.

— Какво?

— Нашето бебе. — Кеш затвори очи, но не успя да скрие блясъка на сълзите. — Усетих нашето бебе да мърда.

— Сигурен ли си?

Той отвори очи. Усмихна се на Марая, разбрал какво пита тя. Целуна я нежно, а след това отново и отново, шепнейки между всяка целувка.

— Напълно сигурен.

— Кеш? — прошепна тя, очите й озарени от надежда.

— Обичам те, Марая — каза той и целуна ръката й. Притисна я до сърцето си. — Обичам те безкрайно много.

През смях и сълзи, притисната до Кеш, Марая се вслушваше в думите му, усещаше доверието и любовта му и бе готова да отдаде и своите в замяна. Той я прегръщаше, с всяко докосване и звук й показваше, че я обича, докато най-сетне двамата се отпуснаха прегърнати, обвити в топлина и усетиха пърхащия нов живот под сърцето на Марая.

Едрата длан на Кеш спря на корема й.

— Заспивай, бебчо. Мама и татко са до теб. Всичко ще бъде наред.