Елизабет Лоуел
Мълчаливецът (4)

Четвърта глава

Кеш се върна в кухнята и приключи с чистенето и подреждането, без да си губи времето и да наднича в другата стая. Когато бе готов, си наля чаша кафе от голямата кафеварка, в която винаги имаше сварено, поставено на печката, за да е топло. Обиколи бавно стаята, докато отпиваше от гъстата течност. Най-сетне седна на масата в кухнята. Разговорът от трапезарията на моменти нахлуваше в мислите му, макар че звуците му се струваха безсмислени.

Тъмно сините му очи обходиха стените на кухнята, където Карла бе закачила посудата, предавана от поколение на поколение в семейство Макензи. Очите на Кеш се присвиха от болка, защото знаеше, че когато умре, няма да има свои деца.

За стотен път си повтори, че е невероятен щастливец, задето има племенник, на когото да се радва. Всеки път, когато погалеше Лоугън по косата и се вгледаше в малкото личице, Кеш сякаш виждаше собствения си баща в детето. Смехът, любопитството и инатът на племенника му караха Кеш да се свива от болка, че няма да има свои деца, а това бе ужасно. Просто трябваше да го преодолее.

— … истинско злато?

— Истинско е. Зрънцата сигурно са от мината на Лудия Джак.

Въпросът на Невада и отговорът на Марая веднага привлякоха Кеш. Той остави на масата вече изстиналата чаша кафе и се върна в трапезарията.

Марая седеше между Люк и Невада, който прелистваше изрезки от избелели вестници и стари писма, събрани в библията. Въпреки че Невада бе задал въпроса, той погледна бегло златото в ръцете на момичето. Късчетата на огърлицата бяха нанизани на дебела златна верига, която не интересуваше Невада толкова, колкото избелелите размазани петна по крехкия лист в ръката му.

— Кеш? — извика Люк, без да вдига поглед. — Защо, по дяволите, се бавиш толкова… А, ти си бил тук. Помниш ли старото бижу, за което ти разказвах и мислех, че е загубено? Виж тук. Майка ми сигурно е взела веригата, когато е напуснала татко. Дебеланка я върна.

Едрата силна ръка на Кеш се пресегна над рамото на Марая. Тя напрегнато въздъхна, когато лакътят му леко се отърка в извивката на шията й и в рамото. Кожата му бе твърда и от нея се излъчваше жизненост, а пък острите косми блестяха с металически златист цвят. Когато изви ръка и дланта му се озова нагоре, Марая забеляза изпъкналите вени по китката, доказателство за многобройните случаи, когато сърцето му е изпомпвало достатъчно кръв, за да захрани мускулестото тяло.

Внезапното желание да проследи тъмните разклонения бе толкова силно, че Марая затвори очи, за да не му се поддаде.

— Може ли? — попита Кеш.

Прекалено разтърсена от реакцията си, Марая отвори очи и подаде тежката огърлица на Кеш. Каза си, че пръстите й са се плъзнали по китката му напълно случайно, но дълбоко в себе си знаеше, че това е лъжа. Освен това знаеше, че никога няма да забрави усещането при допира с фините косъмчета и примамливата сила на изпъкналите вени под чистата кожа, потъмняла от слънцето.

Младата жена тихо наблюдаваше как Кеш оглежда колието и опитва тежестта му на дланта си, а твърдостта на неравните по големина късчета благороден метал — с нокът. По необработеното злато се появиха едва забележими резки, доказателство за умението му.

— Висококачествен материал — каза простичко той. — Почти няма примеси. Не мога да кажа без подробен анализ, но предполагам, че по-чисто злато от това, трудно може да се намери.

— Дали е от мината на Лудия Джак? — попита Марая.

Кеш сви рамене, но очите му напрегнато оглеждаха късче след късче от старото колие, а пръстите му докосваха и притискаха податливия метал с опитна ръка. След това, все така мълчаливо, той пое дланта на Марая и пусна в нея колието. Златната верига прошумоля като жива и се плъзна от двете страни на шепата й, но късчетата метал я задържаха да не падне на масата.

Кеш извади ключ от джоба на дънките си. До него висеше кух метален цилиндър, голям колкото половин палец. С удивителна за едрите му ръце сръчност, той отвори цилиндъра.

— Дай си другата ръка — обърна се той към Марая. Тя го послуша с надеждата никой да не е забелязал колко бързо препусна сърцето й, когато Кеш хвана дланта й и задържа пръстите. С другата си ръка мъжът изсипа съдържанието в шепата й. Тя извика приглушено, когато от вътре падна кръгло златно късче. То бе удивително тежко за размера си.

Кеш внимателно привлече единия край на веригата, така че подредените късчета да застанат до изваденото от цилиндъра. Нямаше разлика нито в цвета, нито в качеството. И двете парчета благороден метал бяха ръбести и груби, никой не ги бе шлифовал и заглаждал. Нюансът им бе наситено жълт.

— Пак повтарям, че без експертна оценка не можем да бъдем сигурни — каза Кеш. — Само че… — Той сви рамене.

Марая вдигна към Кеш очи с цвят на злато.

— Всичките са от мината на Лудия Джак, нали?

— Не знам. Така и не успях да открия мината. — Кеш се вгледа в очите на младата жена и отново бе завладян от мисли за златна топлина, златни пламъци, а желание, остро като кама прониза слабините му. — Въпреки това съм готов да заложа и последната си стотинка, че са от едно и също място, където и да се намира то.

— Нали спомена, че Кейс е имал дневник — каза Марая с дрезгав глас, от който кръвта на Кеш се разгоря.

— Да — отвърна Люк, въпреки че сестра му не бе погледнала към него, очите й привлечени от златото в дланта, и от Кеш, мъжът, който усилено търсеше същото това злато.

— Там не се ли споменава къде е мината? — попита я.

— Не. Всичко, което знаем, е, че Кейс е пренесъл две торби със злато от мината на лудия Джак.

— Защо?

— Искал е да ги даде на сина на Лудия Джак. Вместо това ги дал на Марая, внучката на Лудия Джак.

Тези думи привлякоха вниманието на момичето.

— Значи е истина? — възкликна тя и рязко обърна поглед към Люк. — Ти не се шегуваш? Ние наистина сме роднини на Лудия Джак.

— Ми да. Как според теб сме се сдобили със златните късчета на колието? Веригата е била ланец на часовник. Марая я подарила на Кейс като сватбен подарък. Този ланец се е предавал по наследство в семейството на сина, който поемал „Рокинг Ем“. И така, докато майка не ни напусна. — Люк сви рамене. — Мислех си, че тя я е спечелила. Може и така да е. Господ е свидетел, че ненавиждаше всяка минута, прекарана във фермата.

Марая сведе поглед към веригата, надиплила се в дланта й, всяка брънка заредена с обич и омраза. Не изказа на глас мислите си.

— Затова закопчалката е модерна. Предположих, че старата се е разпаднала, но пък ланците за часовници нямат закопчалки, нали? — Без всякакво колебание, тя изсипа тежката верига и обемистите късчета злато пред Люк. — Заповядай. Това е твое.

Той я погледна изненадан.

— Не исках да кажа, че…

— Знам, че не искаше — прекъсна го тя. — Въпреки това е твое. Принадлежи на мъжа, който поема грижата за „Рокинг Ем“. На теб.

— Мислил съм за това. Половината от всичко, което наследих трябва да бъде…

— Не. — Марая го прекъсна отново, обзета от решителност. — Фермата е наследството на този от синовете на семейство Макензи, който ще се грижи за нея. Това става съвсем ясно от писмата на Марая.

— Така може и да е било честно в миналото, но не и сега.

— Не беше честно, че родителите ни не се разбираха, че майка получаваше нервни пристъпи, нито пък че татко пиеше толкова много, нито че ме откъснаха от единствения човек, когото обичах истински. От теб. — Марая докосна ръката на Люк. — По-голямата част от живота не е честна. И какво от това? — В усмивката й имаше и обич, и горчивина, но тя бе приела съдбата си. — Ти ми предложи дом в момент, когато нямаше къде да отида. Това бе единственото, на което се надявах и повече, отколкото имах право да очаквам. Или да приема.

— Ще приемеш, дори ако се налага да те закова за пода — каза Люк и стисна ръката на сестра си.

Тя се разсмя и се опита да прогони внезапно бликналите сълзи в очите си.

— Приемам. Благодаря ти.

Люк взе златната верига и я пусна обратно в шепата на Марая. Тя изви ръка и тежката верига се плъзна на масата.

— Марая — започна грубо той. — По дяволите, тя е твоя.

— Не. Направи я пак на ланец и го носи. Или пък го дай на Лоугън. Или на следващото си дете. Или на това дете, което поеме „Рокинг Ем“. Само че — добави Марая бързо, за да пресече това, което брат й се готвеше да каже, — това не означава, че не бих искала да си имам свое златно колие. Затова, с твое разрешение, ще отида да потърся мината на Лудия Джак. Винаги съм вярвала, че някой ден ще открия загубена златна мина.

Люк се разсмя, но след това усети, че сестра му говори сериозно. Усмихна се малко накриво.

— Дебеланке, Кеш търси тази мина от… От колко години вече?

— Девет.

Марая стреснато погледна Кеш.

— Наистина ли?

Той кимна леко.

— И щом един дипломиран геолог, човек, който си вади хляба в търсене на благородни метали за другите… — започна Люк.

— Наистина ли? — прекъсна го Марая, все още приковала златистите си очи в Кеш.

Той отново кимна.

— … не успява да открие мината на Лудия Джак — продължи да обяснява Люк, — то ти какъв шанс би могла да имаш?

Марая понечи да заговори, но въздъхна и се зачуди как да обясни това, което самата тя едва разбираше.

— Помниш ли как ме слагаше да си легна и ми разказваше приказки? — попита след малко тя.

— Разбира се. Ти ме гледаше с широко отворени очи, пленена от приказката. Единствено ти ми обръщаше внимание. Караше ме да се чувствам голям и значим.

Тя му се усмихна.

— Но ти беше. Аз си лежах в леглото и забравях, че мама и татко си крещят долу и те слушах, докато ми разказваше за телетата и кончетата, или за някое от твоите приключения. Понякога успяваше да отмъкнеш сладки и кутия със стари снимки и тогава си измисляхме истории за различни хора. Друг път говореше за Лудия Джак и за мината му и как ще отидем да я намерим и ще купим всичко, от което фермата има нужда, за да бъде мама щастлива в „Рокинг Ем“. Най-много говорехме за това. Без да я прекъсва, Люк стисна ръката на Марая.

— Спомням си.

Тя се приведе напред с нетърпелива настойчивост, която не можа да потисне.

— Винаги съм вярвала, че ще открия тази мина. Та аз нося кръвта на Лудия Джак, все пак. Моля те, Люк. Позволи ми да я потърся. Няма да преча на никой. — Въпреки силното си желание, Марая събра сили, усмихна се и добави: — Ще ти дам половината от намереното, честен кръст.

Люк се разсмя и поклати глава, защото не можеше да приеме сериозно думите й.

— Дебеланке, фермата ни е огромна. Част от земята си е наша, освен това сме дали под наем парцели на три правителствени агенции, не бива да забравяш правата над водоизточниците и минералните залежи, а и други неща, които само един адвокат или професионален търсач на злато като Кеш разбират.

— И аз ще ги науча.

— По дяволите, милото ми, ако откриеш нещо из планините на „Рокинг Ем“, освен гранит и кравешки изпражнения, ще ти го дам без всякакво колебание, но…

— Продадено! — викна Марая, за да прекъсне Люк, преди да е успял да каже нещо, което тя не искаше да чува. Погледна Невада, а след това и Кеш. — Вие го чухте. Вие сте ми свидетели.

Невада вдигна поглед и кимна, а след това отново насочи вниманието си към листовете, които държеше в ръка.

Кеш обаче, обърна повече внимание на младата жена.

— Аз чух — каза той, без да откъсва очи от нея. — Само че защо си решила, че тази мина се намира на територията на „Рокинг Ем“?

— Така твърди Марая. Написано е в писмото, което е изпратила на сина си, този, който наследил фермата.

Люк погледна Кеш.

— Беше прав. По дяволите, надявах се тази мина никога… — Сви рамене и не каза нищо повече.

Кеш тихо се протегна и взе отделното късче от ръката на Марая. Сръчно върна парченцето злато в цилиндъра.

— Какво искаше да кажеш с това, че Кеш бил прав? — попита тя. — И защо си се надявал да е направил грешка?

След кратко мълчание Люк заговори. Отговори само на първия й въпрос.

— Когато майка отнесе наследството на семейството, тя пропуснала да види едно едро парче, единственото, останало от торбите на Кейс. Показах това парче на Кеш. Той го погледна и веднага разбра, че не е от познат източник в околността.

— Естествено — отвърна Марая. — Златото на Макензи не е намерено в някой открит залеж.

Кеш погледна Марая с нов интерес.

— Ти пък откъде знаеш?

— Подготвила съм си домашното. — Тя вдигна ръка и започна да изброява имена, като свиваше пръст след всяко споменато име. — Жилите на Мое Крийк, Хард Лък, Шин Сплинт, Брас Мънки, Диър Крийк и Лъки Лейди са все открити залежи. Намират се някое и друго дребно късче, но повечето е златен прах. Всичко е било отнесено от водата. — Марая посочи колието. — Съмнявам се, че тези късчета някога са попадали в коритото на река. Защото ако бяха, водата да им е придала закръгленост. А виждате ли, че са груби и несиметрични. Колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че са извадени от златоносна скала.

— Каква е тази скала? — попита Люк.

Кеш отвърна, преди Марая да успее да обясни.

— Стар миньорски термин за кварц, така плътно прорязан от чисто злато, че рудата може да се чупи с голи ръце. Това са най-богатите залежи. Подобни места са първоизточникът на всички едри късчета, които се озовават на открито, когато ерозията започне да разяжда жилата, а дъждът смива дребните частички и ги повлича в потоците.

— И ти мислиш, че мината на Лудия Джак е такава? — настоятелно попита Люк. — Огромна жила златоносна скала?

— Не бях сигурен. Като изключим парчето, което ти ми даде… — Кеш побутна с пръст цилиндъра, в жилата имаше само отделни люспести частици и едри зърна, точно както остава след грубо извличане на висококачествена руда. Кеш замислено побутна ланеца със заобления си пръст. Светлината се пречупи и разпрати златни отблясъци. — Само че, ако тези късчета идват от мината на Лудия Джак, тази мина е като ковчежето със злато на Господ Бог и ако копаем там, все едно, че сме се добрали до Форт Нокс.

Люк каза нещо неприятно и прекалено изразително, но поне бе доста тихо. Марая погледна брат си, без да го разбира.

— И какво лошо има в това? Според мен е страхотно.

— Ти чела ли си за мелницата на Сътър? — попита той.

— Разбира се. Нали това поставя началото на калифорнийската треска за злато през 1849 година. Това е била една от най-богатите жили в историята.

— Точно така. А спомняш ли си какво станало с мелницата?

— Ами, не.

— Била разрушена до основи по време на треската за злато. И други земи били стъпкани. Подобна мъка не ми трябва. И без това си имаме достатъчно неприятности с бракониерите около развалините Анасази при Уинд Меза и в каньона Септембър.

— Какви развалини? — попита Марая.

— Навсякъде ги има. Искаш ли да ги видиш? — попита Люк с надеждата да я отклони от намерението да търси злато.

— Благодаря, но предпочитам да потърся мината на Лудия Джак.

Кеш се разсмя презрително. Когато заговори, гласът му прозвуча напълно убедено.

— Забрави тази работа, Люк. Щом те ухапе златният бръмбар, няма отърваване. Няма нищо по-привлекателно от блясъка на неоткритото злато. Това е треска, която изгаря всичко останало.

Люк изглеждаше изненадан, но Марая кимна енергично и тъмната й коса затанцува. Тя отлично знаеше какво иска да каже Кеш.

Невада местеше поглед от Кеш към Марая, повдигна едната си вежда, сви рамене и отново насочи вниманието си към книгата, разтворена внимателно на масата.

— Усмихни се — обърна се Марая към Люк. — Човек би си казал, че мислиш за Черната смърт.

— Тя се лекува с антибиотици — отвърна той. — Какво, според теб ще стане, ако се разчуе, че някъде отвъд хребета Макензи се намира богата златна жила? Голяма част от летните ни пасища са взети под аренда от правителството, но минералните залежи не са. Има си правила и ограничения и бюрокрация, но като цяло, щом стане дума за минно дело, нещата се усложняват. Най-лошото е, че ако се разчуе за залежите, ще бъдем с вързани ръце.

Марая погледна към Кеш и той кимна.

— Освен това ще допъплят всякакви навлеци през уикендите, ще разпалват огромни огньове, без да се съобразяват с нищо — продължи Люк, — ще помъкнат пушки, нищо че нямат представа как да ги използват, ще се наливат до козирката, нищо че не могат да носят и ще се държат като простаци. Няма да мога да го понеса. Това, което ще ме изкара от равновесие е, когато започнат да чупят оградите, да газят из потоците и да разграбват хижите. Това е ферма за добитък, а не минен район. Искам да си остане така.

— Ама… — Гласът на Марая пресекна. Тя прехапа долната си устна. — Това означава ли, че не мога да търся мината на Лудия Джак?

Люк прокара пръсти през косата си в опит да прикрие разочарованието си.

— Не, но искам да ми обещаеш две неща. Първо, не искам да разказваш на никого за неоткритата мина на Лудия Джак. Това важи и за Невада. Кеш не е споменал дори пред Карла.

— Няма проблем — каза Невада. Погледна одобрително Кеш. — Значи я търсиш вече девет години, а? Харесвам мъжете, които умеят да си държат устата затворена.

Кеш сви кисело устни, но не каза нищо.

— И при мен няма проблем — сви рамене Марая. — Няма да има на кого да разкажа, освен на вас, а и вие вече знаете. Какво е второто?

— Не искам да обикаляш сама, докато търсиш проклетата мина — продължи Люк. — Това е диво самотно място.

Марая бе готова да се съгласи, но спря.

— Я чакай малко. Не мога да кажа на никого, нали така?

Люк кимна.

— А вие с Невада и Кеш сте единствените, които знаете. Правилно ли съм разбрала?

— Карла знае — призна Люк. — Аз сам й казах.

— Значи знаят петима, включително и аз.

— Точно така.

— Кажи ми, големи братко, ти колко време си посветил на търсене на тази мина?

— Никакво — отсече той.

— Ами ти, Невада?

Мъжът погледна към Люк, но Кеш отговори вместо него.

— Невада трябва да проследи риса. Това запълва свободното му време през лятото.

Кеш не скри задоволството в гласа си. Люк веднага го долови. Усмивката му бе хитра и бърза, но Невада я забеляза. Марая не забеляза нищо. Тя гледаше Кеш с надежда в погледа и очакваше той сам да предложи компанията си. Той сякаш не я забелязваше.

— Никой не копае високо в планините през зимата — заяви Люк.

Марая не се отказа.

— Ами ти, Кеш?

— Съжалявам — отвърна той. — Този район е прекалено труден за новачка като теб.

— И преди съм ходила на къмпинг.

Кеш изсумтя, очевидно, без да е особено впечатлен.

— И съм правила дълги преходи.

— А кой ти е носил раницата?

— Сама съм си я носила.

Той отново изсумтя. Отношението му не бе особено окуражително. Внезапно Марая бе осенена от вдъхновение.

— Аз ще готвя. Дори ще мия чиниите. Може ли?

Кеш се вгледа в искрящите й очи и елегантната длан, положена върху голата му ръка и разбра неизказаната открито молба. Обзе го желание да я чуе как му се моли като на любовник, а не за да си осигури уменията му на златотърсач.

— Не става — каза Кеш по-грубо, отколкото искаше.

Марая трепна, сякаш я бе зашлевил. Колебливо отдръпна ръка от неговата.

За момент очите на Люк се разшириха, а след това се присвиха, преценили ситуацията по мъжки. Скоро устните му се извиха в усмивка, в която имаше и съчувствие, и веселост, защото осъзна какъв е проблемът на Кеш.

— Ако бях на твое място, гранитни човече — изрече бавно Невада, — щях да си променя мнението.

Кеш го погледна ядно.

— Само дето не си на мое място.

— Да не би това да означава, че ще дойдеш мен да търсим злато? — обърна се Марая към Невада с надеждата гласът й да не издаде колко наранена се чувства от грубия отказ на Кеш.

— Извинявай, дебеланке — каза Люк и по този начин пресече отговора на Невада. — И без това нямам достатъчно хора. Не мога да си позволя да загубя Невада.

— Колко жалко — каза спокойно Невада. — Жалко, че картата със съкровището няма да бъде използвана.

— Какво? — изрекоха в един глас Люк и Кеш.

Без да каже и дума, Невада побутна някакъв лист към Марая. Кеш се наведе над рамото й, но сдържа дъх, за да не усеща лекия й примамлив аромат.

— Аз съм войн, не златотърсач — продължи Невада. — Въпреки това съм разчитал не една и две карти, рисувани от полуграмотни хора. Честно казано, тази май показва пътя към мината на Лудия Джак.