Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макензи-Блекторн (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Granite Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 120 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Lindsey (2008)
Допълнителна корекция
sonnni (2011)

Издание:

Елизабет Лоуел. Мълчаливецът

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2004

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-732-057-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от sonnni

Осма глава

— Как върви? — попита Кеш.

Марая вдигна глава от последната риба, която оставаше да бъде почистена.

— За разлика от пъстървите, аз съм много добре.

Той се разсмя и я загледа, докато подготвяше рибата за пържене с неопитни, но достатъчно правилни движения на ножа. Кеш очакваше Марая да откаже да изпълни баса, или поне да се нацупи. Вместо това, тя се нахвърли върху рибата, без да мрънка, както през всичкото време, докато спеше на студения под на хижата, където ставаше течение. Въздъхна съвсем несъзнателно, когато изплакна и последната риба — след това и ръцете си — в ледения поток. Единствено тази въздишка показа на Кеш колко неприятно й е било.

— Аз ще измия чиниите — каза той, когато младата жена приключи.

— Няма начин. Само така ще успея да премахна рибешката миризма от ръцете си.

Кеш грабна една от ръцете на Марая и я поднесе под носа си, за да вдъхне доста драматично.

— На мен ми мирише съвсем нормално.

— Сигурно си гладен.

— Как позна?

— Нали си жив — отвърна тя и се разсмя.

Кеш се усмихна широко и грабна металната чиния с рибата в една ръка. Другата все още не бе пуснала вледенените пръсти на Марая. Изправи я с лекота.

— Госпожице, ти си жената с най-студени ръце, която някога съм срещал.

— Трябва да видиш какво е, след като измия чиниите — отвърна тя.

Той отново се усмихна.

— Добре.

Нещо в стомаха на Марая прескочи и не спря да се движи, когато Кеш придърпа пръстите й до тялото си и ги пъхна в топлата извивка на врата. Дали от топлината на тялото му, или от силните удари на сърцето й, пръстите на Марая се затоплиха много бързо. Тя погледна крадешком Кеш, докато вървяха към бараката, но той изглежда бе решил, че да топли студените й ръце до тялото си е същото като помощта, която й оказваше на трудните участъци от пътеката — нищо особено. Определено нямаше защо да се вълнува от допира му.

Но Марая бе развълнувана. Всеки път, когато Кеш я докосваше, тя усещаше необичаен трепет, въпреки това прекрасен, който преминаваше през тялото й и оставяше сладка следа. Докато се чудеше дали Кеш изпитва същото, тя отхвърли мисълта. Той бе толкова спокоен и незаинтересован при всеки допир, че собственият й отклик й се струваше глупав.

— Слушай — каза Кеш и внезапно спря.

Марая застина. Откъм Девилс Пийк долетя приглушено шумолене, сякаш някъде в далечината минаваше невидима река. Но река нямаше.

— Какво е това? — прошепна тя.

— Вятър. Виждаш ли? Превива боровете по склона, все едно че невидима ръка гали козина. Дъждът го следва на около петстотин метра.

Марая проследи пръста му и видя, че Кеш е прав. Предшествана от яростни невидими пориви на вятъра, бурята бързо напредваше към тях, спускайки се по склоновете на Девилс Пийк.

— Ако не искаш да попаднеш под най-студения душ, който някога си усещала — каза Кеш, — разтегни малко тези дълги крака.

Силен тътен подчерта правотата в думите на Кеш. Той грабна чинията с риба от Марая и я побутна към бараката.

— Тичай вътре!

— Ами ти?

— Мърдай!

Марая хукна към бараката, все още под въздействието на огнения допир на ръката на Кеш по дупето й, където, за да подсили важността на командата си я бе плеснал. Едва успя да стигне навреме под несигурния покрив на хижата.

Кеш внимаваше да не изпусне чинията с риба и бе доста по-бавен. Разликата между тях бе само минута-две, но се оказа достатъчно. Бе съвършено мокър. Ругаейки ледения дъжд, Кеш влетя през отворената врата на бараката и я затвори с ритник. Водата се стичаше от него и образуваше малки локвички в краката му.

— Сложи всичко, което трябва да се запази сухо ето там — нареди на висок глас той, за да може тя да го чуе над барабаненето на едрите капки.

Марая грабна постелките, дрехите и сухата храна и започна да ги трупа в ъгъла, който Кеш посочи. Той остави рибата и отново изскочи навън. След минута се върна, натрупал в ръцете си дърва. Дървата бяха мокри като него и оставиха нови локвички до магически появилите се навсякъде по пода, освен в ъгъла, където Марая трескаво трупаше вещите им.

Кеш остави дървата близо до огнището и отново излезе. Върна се почти веднага, с пълни ръце. С бързи отработени движения той започна да подрежда дървата в зависимост от размера им.

— Не забравяй подпалките — каза той, без да вдига поглед.

Марая бързо дръпна огромна торба, пълна със сухи борови иглички, за да я спаси от плъзналата по пода вода. Преди локвичката да достигне сухия ъгъл, пролуки в дървените части на пода поеха водата.

— Добре че и подът тече — каза Марая.

— Добре е, я, иначе щяхме да се удавим.

Отново затътна гръмотевица и от върха се разнесе звук, подобен на падаща лавина.

— Ами конете — попита Марая.

— Ще се намокрят, но така щеше да бъде и в конюшнята у дома.

Кеш се изправи и тръсна глава, а наоколо се разпиляха студени капки.

— Едно време имахме куче, което правеше същото — каза Марая. — Когато валеше го държахме навън. А в Сиатъл валеше непрекъснато.

Тя понечи да каже нещо, но в следващия момент забрави какво имаше наум. Кеш сваляше бархетната риза и я нагласяваше на пироните над огнището. Силата, излъчвана от голите му гърди я омагьоса. Всяко помръдване на тялото му, всяко движение, всяка глътка въздух раздвижваха мускулите, които сякаш играеха под редуващите се светлосенки с необичайна грация.

— Да не би нещо да не е наред? — попита Кеш, развеселен и възбуден от възхитата в златните очи на Марая.

— Ами… от теб се вдига пара.

— Какво?

— От теб се вдига пара.

Кеш протегна ръка и се засмя, защото видя какво има предвид Марая. От тялото му се надигаше видима вълна топлина, която бързо изстиваше на хладния въздух вътре в хижата.

— Ще ти извадя риза, преди да си замръзнал — предложи Марая и се обърна към безразборната купчина, която сама бе натрупала в ъгъла. Порови малко и измъкна тъмно синя риза с цвета на очите на Кеш в тъмното. — Знаех, че е някъде тук.

— Благодаря. А би ли намерила и чифт дънки?

Гласът му прозвуча толкова близо зад нея, че тя се стресна. Погледна назад и видя боси крака на десетина сантиметра отзад. Голи прасци. И колене. И бедра. И… тя бързо отклони поглед към сухата купчина с надеждата Кеш да не е забелязал как поаленяха бузите й и колко несръчни станаха ръцете й.

Само че Кеш бе забелязал как се обагриха страните на младата жена, потръпването на пръстите й, докато му подаваше сухите дънки, без да посмее да се обърне.

— Извинявай — каза той, пое дънките и се вмъкна в тях. — След като напоследък хората така са се омешали, не предполагах, че ще се притесниш като видиш мъж по бельо.

— По теб има какво да се види — каза тя с привидно небрежен глас, а след това покри лицето си с длани. — Всъщност, имах друго предвид. Просто ти си по-едър от повечето мъже и… и…

— И по-висок — довърши, без да се притеснява Кеш.

Марая издаде някакъв приглушен звук, а след това още един.

— Ти ми се присмиваш — забеляза Кеш.

— Не, но май се изложих.

— Следващия път си прехапи езика. При мен обикновено се получава.

Марая не се сдържа и се разсмя. Усмихнат Кеш слушаше как смехът й се смесва с барабаненето на дъжда по покрива. Все още усмихнат коленичи пред огнището и разпали огъня.

— Какво ще кажеш да вечеряме по-рано и да поиграем карти? — попита той.

— Добре. На какво ще играем?

— Покер. Да не би да има и други игри?

— Колкото искаш. Канаста, блекджек, белот и…

— Детски игрички — прекъсна я Кеш и се намръщи. Надзърна през рамо и забеляза, че младата жена го наблюдава. — Вече сме пораснали за подобни игри.

Уловила напрежението в погледа на Кеш, Марая усети как отмалява.

— Току-що си спомних нещо — каза с тънък глас тя.

— Какво?

— Никога да не играя карти с мъж, наречен Кеш.

— Случаят не е такъв. Името ми е Александър.

— Вече се чувствам по-спокойна.

— И аз така си помислих.

— Освен това нямам пукната пара.

— Това не е проблем. Ще играем на неща, от които имаме достатъчно.

— Какво например?

— Борови иглички, усмивки, локви, целувки, дъждовни капки, ей такива неща. — Без да дочака отговора й, Кеш се обърна към огъня. — Колко да го разпаля за пъстървата? Или предпочиташ да я приготвиш на печката?

Марая примигна и се опита да събере разпилените си мисли. Не бе възможно Кеш да е споменал нещо за целувки, нали? Сигурно желанията я бяха подвели.

— Пъстърва — каза предпазливо тя.

— Да. Нали си спомняш. Онези хлъзгави малки дяволчета, които сама изчисти. — Той се усмихна. — Като ти гледам изражението… Никога не си позволявай да се хващаш на бас, ако не си готова да губиш, мила.

В този момент Марая бе сигурна, че е чула съвсем ясно нещата, които той изброи като възможни залози, а целувките наистина бяха сред тях.

А на него за малко да му се размине.

— Кеш Макуин, ти спокойно можеш да научиш рибите как да бъдат хлъзгави.

Той се изсмя с наслада на бързия език на Марая. След това се сети за други начини, с които езикът й бе могъл да му даде наслада. Дънките внезапно му отесняха. Смехът му стана глух. Той се изправи рязко и застана с гръб към младата жена.

— Май ти трябва слаб огън — измърмори той.

С няколко едри крачки се озова в другия край на бараката и свали примуса от стената. Разпали го с ожесточени движения и драсна клечката на дънките, за да я запали. Пламъкът затрепка неравномерно, докато той нагласяваше притока на гориво. Най-сетне примусът запламтя с постоянен ярък пламък почти без да трепти. Пренесе го в другия край и го закачи на един от многото пирони, които пастирите бяха забили по стената.

— Благодаря — каза неуверено Марая и се зачуди дали не бе обидила Кеш като го нарече хлъзгав. Но пък смехът му прозвуча толкова искрено. След това спря да се смее, но не бе намръщен.

Марая сподави въздишката си и се зае да приготвя вечерята. Докато тя работеше, Кеш се разхождаше из бараката и поставяше тигани и чаши на местата, където течеше най-силно. Дъждът продължаваше яростната си атака. Въпреки че до залеза оставаха часове, слънчевата светлина бе почти изчезнала. Освен ярките отблясъци на светкавиците, огнището и примусът бяха като две изолирани езера светлина в сумрака.

И Кеш, и Марая ядоха бързо, защото металните чинии поемаха топлината на храната. Кеш свали месото от костта с умение, натрупано от дълга практика. Царевичният хляб димеше в хладния въздух. Когато останаха само трохи и спомени, Марая посегна към чиниите.

— Аз ще се оправя с тях — каза Кеш. — Денят ти беше труден.

— Не по-труден от твоя.

Кеш не продължи да спори, само остърга малко сапун с джобното си ножче, добави от водата, която се топлеше край огнището и започна да мие. Марая плакнеше и подреждаше и го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Той беше навил ръкави, за да се справи с посудата. Всяко движение подчертаваше мускулите на ръцете и раменете.

Когато приключиха с чиниите, той седна с кръстосани крака срещу нея на единственото сухо място на пода, а светлината озари лицето му, чувстваната уста, силата на тялото му. Кеш бързо размеси картите, а Марая го наблюдаваше омаяна, без дори да се прикрива.

Не обръщаше особено внимание на картите, които теглеше. Затова купчинката борови иглички пред нея бързо се смаляваше, сякаш погълната от невидим огън. Нямаше нищо против. Беше прекалено заета да се наслаждава, че седи до Кеш в хижа, заобиколена от буря, докато вътре цари тишина.

— Локвите по-ценни ли са от боровите иглички? — попита Марая и погледна последните три, останали пред нея.

— Само ако си жадна.

— А ти жаден ли си?

— Стига ми толкова вода за момента.

Марая се усмихна.

— Да, знам какво имаш предвид. Значи дъждовните капки също отпадат. Май трябва да се предам. Ти ме разби.

Кеш сграбчи шепа иглички от своя куп, струпан от неговата страна на „масата“.

— Защо ми ги даваш? — попита тя.

— За усмивката ти.

— Наистина ли? Толкова много иглички? Щом една усмивка е толкова ценна, какво ще кажеш тогава за целувка?

Кеш рязко вдигна поглед от картите. Погледът му се плъзна по лицето на Марая и се застоя на устните. След това отново насочи вниманието си към картите, напълно безизразен.

— Тя е повече, отколкото можем и двамата да дадем за нея — заяви той.

Изиграха още няколко ръце в пълно мълчание, освен просъскването на лампата и намалелият грохот на дъжда. Кеш продължаваше да печели, което означаваше, че той раздава картите. Докато ги раздаваше, отблясъците от лампата подчертаваха различни дребни белези по ръцете му.

— Как си се сдобил с тях? — попита Марая и докосна ръката на Кеш с върха на пръстите си.

В първия миг той застина, след това изпусна дъха си бавно, за да не чуе тя. Пръстите й бяха хладни, но изгориха кожата му и го накараха да пламне.

— Ако пресяваш злато в потоците повече от няколко минути, ръцете ти се вкочанясват — обясни Кеш. Гласът му звучеше необикновено дълбок, почти дрезгав, отражение на напрежението, обхванало тялото му. — Порязал съм се, без дори да разбера. По същия начин става и когато използваш чук за разбиване на скали в студа. Най-лесното е да се прекълцаш. Каквото собствената ми несръчност не е успяла да направи, отхвръкналите парченце скала са се погрижили.

— Несръчност ли? — засмя се Марая. — Ако ти си несръчен, то аз съм пъстърва.

— Миличка, това значи, че си в беда. Все още съм гладен.

— Ама аз съм една много, много млада пъстърва.

Той се усмихна мрачно.

— Да, и аз все това си повтарям. На колко си… двадесет и две?

Стресната от неочаквания въпрос Марая кимна.

— Преподавам на дипломанти, които са по-големи от теб — каза той с някакво отвращение в гласа.

— Е, и?

— Затова престани да ме гледаш с тези големи златни очи и да се чудиш какво би било ако ме целунеш.

Първият импулс на Марая бе да отрече. След това бе убедена, че трябва да отрече. Най-сетне толкова се притесни, че всичко излезе наяве.

— Виждаш ли — заяви Кеш, приковал я с поглед. — И аз се чудя същото за теб. Само че не съм някое колежанче. Ако започна да те целувам ще ми се иска още от вкуса на този мед. Ще поискам всичко, което можеш да дадеш на един мъж, и ще продължавам да искам, докато се уморя до смърт. Възбуждам се само като те чувам как дишаш, така че да ме подмамваш да те целуна не е много умно, освен ако не сме приключили с играта и не решим да започнем нещо по-съществено. — Наблюдаваше лицето на Марая и измърмори нещо грубо, но неразбираемо под носа си, след което хвърли шепа иглички. — Хайде, вдигай залога.

— Нямам толкова много иглички.

— В такъв случай губиш, нали така? — попита той. Зачака.

А какво ще кажеш за една целувка?

Марая не изрече думите на глас. Не бе и нужно. Знаеше, без да пита, че целувката ще струва колкото всички иглички в борова гора. В нажежената тишина тя погледна устните на Кеш с глад, който никога преди не бе изпитвала. Небръснатата от дни наред брада, вместо да прикрива изваяните мъжки устни, ги подчертаваше. А той я наблюдаваше с пламтящи очи. Беше изрекъл напълно сериозно всяка дума. Ако го подтикнеше да я целуне, трябваше да е подготвена за нещо повече от една целувка.

Мисълта очарова и шокира Марая. Никога преди не бе желала мъж. А ето че сега копнееше за Кеш. Искаше й се той да я целуне, да почувства ръцете му около себе си, силата му. Никога досега не бе имала любовник. Не бе сигурна дали тази вечер е готова за подобно нещо, а и Кеш я бе предупредил, че няма начин да влезе във водата, без да се намокри.

— По всичко личи, че губя — прошепна Марая. — Само че не е честно.

— Кое не е честно?

— За мен няма дори една целувка, а съм сигурна, че си целувал стотици други жени.

— Не бъди толкова сигурна. Много внимавам коя е до мен. — Той затвори очи, за да прикрие копнежа си и избликващите от очите на Марая пламъци на желание. — Играта свърши, Марая. Лягай си. Веднага.

Без да отрони и дума, младата жена остави картите, изправи се и започна да оправя одеялата за през нощта. След няколко минути бе готова за лягане. Изрита обувките и се вмъкна в студеното гнездо, което си бе приготвила и се разтрепери. Всяка вечер и всяка сутрин, първите няколко минути в леглото се оказваха особено студени.

Кеш стана и се засуети из бараката, заслушан в дъжда. След като провери всички тигани и чашки под капещите места, изгаси фенера и коленичи пред огъня. Въпреки че Марая се стараеше да не го гледа, оказа се, че е невъзможно. Светлината от огъня превърна косата му в разтопено злато и помилва лицето му както тя мечтаеше да направи. Затвори разтреперана очи и стисна одеялата, за да ги напъха още по-плътно под себе си и да се стопли колкото е възможно.

— Вземи.

Тя рязко отвори очи. Кеш се бе надвесил над нея. Ръцете му разплащаха някакъв плат, а след това го метна върху нея. От едната страна платът проблесна в сребърно. Другата бе черна.

— Какво е това?

— НАСА са го измислили — каза Кеш. Коленичи до Марая и започна да я загръща в странното одеяло с пестеливи, но точни движения. — Подходящо е както за условия на земята, така и в космоса. Толкова успешно отразява топлината, че аз направо се сварявам, когато го използвам. Нося го за спешни случаи. Ако знаех преди колко ти е студено, щях да ти го дам.

Марая не знаеше какво да отговори. Въпреки че ги разделяха пластове одеяла, ръцете на Кеш, пробягващи отгоре я даряваха с прекрасно чувство.

Мъжът изведнъж се отмести. Подпря длани от двете страни на главата й. Наблюдаваше устните й с толкова напрежение, че тя отмаля. Бавно наведе глава, докато бе толкова близо, че тя усещаше дъха му, топлината му и тежките удари на сърцето му.

— Кеш… — прошепна тя.

Устните му се отпуснаха върху нейните, отнеха дъха й с толкова леко притискане, толкова бавно, че тя не бе сигурна кога е започнала целувката. При първото докосване на езика му Марая издаде едва доловим гърлен звук. Кеш бе разтърсен от тръпка, но продължи да завладява бавно устните й. Нежно и неотстъпно той извърна глава, отвори меките женски устни, все още открехнати, след като бе произнесла името му. Кадифената топлина по устните на младата жена го замайваха. Тихите й гърлени звуци го разпалиха. Той помести глава, докато завладее устните й напълно, а след това отпи жадно и задълбочи целувката, докато и нейното дишане стана накъсано като неговото. Едва тогава вдигна глава.

— Права си — призна с дрезгав глас той. — Наистина не е честно.

Отдръпна се рязко и си легна напълно облечен в спалния чувал. Мина много време, преди двамата да успеят да заспят.