Анхел де Сааведра
Фарът на Малта (Откъс)

Печална нощ обгръща огромната вселена,

пресипнал бурен вятър и облаци дъждовни

неудържимо смесват в мъгла неразличима

        небе, море и суша:

и сред тях невидим, на хаоса владетел,

издигаш гордо чело със огнена корона,

която хвърля вредом отблясъци и пламък

        на мир и на надежда.

 

Бучи морето всуе и планини издига,

в нозете твои пръска, приижда с бяла пяна,

убежището скрива на каменния пристан

        и в миг го заличава;

ти със езика огнен на светлините свои

безгласно „Тук съм“ казваш на плахия кормчия

и той те обожава подобно бог-закрилник

        и в тебе поглед впива.

 

Простира нощ спокойна разкошния си мантел,

извезан със съзвездия и мънички светулки,

раздипля го любовно ветрецът и по него

        търкаля се луната;

и със мъгла прозирна облечен, ти тогава

оставяш да се види с неясните му форми

гигантското ти тяло и твойта диадема

        пламти ведно с звездите.

 

Спокойно спи морето, ала коварно крие

подмоли вероломни и канари подводни;

и върхове далечни със чарове измамни

моряците привличат.

Но ти със своя блясък и неподвижна стойка

показваш им престола на благия владетел

и ги предупреждаваш като звезда надеждна

за тяхната измама.

 

Така, посред кипежа на яростните страсти

и ласките коварни на щастие и радост,

на разума човешки светилникът сияе

        в очите на душата.

Откак в земята скъдна, която ти закриляш,

убежище най-сетне от горестната участ

и хан безплатен също небето благосклонно

        радушно ми отстъпи,

аз неведнъж съм търсил за моите несгоди

забрава на мечтата в обятията сладки,

без поздрав да ги пратя и поглед да обърна

        към челото ти светло.

 

А колко, колко хора от скута на морето

към теб отправят поглед! Едни, кога се връщат

след тягостна разлъка в любимата родина

        при рожби и съпруга,

а други, мъченици и бежанци, които

жадуват като мене убежище далечно

и стигнали до него, светлика те наричат

        звезда гостоприемна.