Джордж Байрон
На Ема

Дойде часът, когато с мен

        ще се сбогуваш ти, любима,

и с тръпка след съня блажен

        след малко ще се разделиме.

 

Жестока тръпка! Тя е знак,

        че няма да се срещнем вече;

човекът най-любим и драг

        ще отпътува надалече.

 

Щастливи бяхме дълги дни;

        спомни си само радостта ни

сред кулите развалини —

        приют в годините ни ранни,

 

отдето гледахме сами

        към езерото и простора;

за сетно сбогом се стреми

        към тях през сълзите ни взора,

 

към тия полски широти,

        където палаво търчеше

към сенките, където ти

        върху гърдите ми лежеше;

 

забравям там да пъдя аз

        бръмчащите край теб мушици,

завиждах им, че час по час

        целуват твоите ресници.

 

Виж езерния нисък бряг,

        там с лодка спирахме до вчера;

виж бряста — до върха му чак

        заради тебе се катерех.

 

Но щастието отлетя,

        напускаш ти местата родни;

по тях ще скитам в самота,

        унесен в спомени безплодни.

 

Едва ли някой би разбрал

        каква е днешната ми мъка,

не е ли досега познал

        скръбта пред дългата разлъка.

 

Най-страшната беда е тя!

        Виж сълзите неудържими —

това е краят в любовта,

        о, господи! Прости, любима!