Джон Кийтс
La belle dame sans merci

О, що ти липсва, бледен рицар,

де скръбно твоят взор се рей?

Повяхнаха треви и птица

        в леса не пей.

О, що ти липсва, бледен рицар,

така самин, от скръб терзан?

Настана есен, всеки плод е

        в полето сбран.

Бял крин, в роса от страх и треска,

върху челото ти цъфти,

А на страните — бледна роза

        без цвят почти.

 

Далеч една девойка срещнах,

тъй хубава — и само чар,

с коси вълнисти, с лека стъпка,

        очите жар.

Венец от рози аз й сплетох,

в сърцето си сградих й трон;

тя гледаше ме тъй любовно,

        и с нежен стон.

При себе си на коня взех я,

и вече глух бях, за света;

вървях така — вълшебни песни

        ми пейше тя.

Тя сладки корени ми даде,

див мед и манна; с нежен глас

на странен говор тя ми рече: —

        теб любя аз!

 

Тя в свойта пещера ме введе,

и там безумно зарида —

и там безумно аз целувах

        очи, уста.

Там с тихи песни тя приспа ме.

И сън видях — ах, сън проклет!

И тоз последен сън сънувам

        аз навред.

Царе, князе и воини бледни

там видях — страх, лица, омрази;

те викаха ми: в плен си ти у

la belle dame sans merci.

 

Там видях ледни устни в мрака,

очи раззинати без звук —

и аз събудих се — ето

        днес сам съм тук.

 

Затуй сега блуждая бледен,

и в болка погледа тъмней;

увяхнаха треви и птица

        в леса не пей.