Джордж Байрон
Как искам пак да съм дете…

Как искам пак да съм дете,

        да скитам в наште пещери,

да плувам в синьото море,

        да бродя в здрачните гори!

Не съм саксонец горделив,

        на свобода съм се родил,

сред планините съм щастлив,

        прибоят морски ми е мил.

 

Вземи ми титлите, съдба,

        и нивите, орани с плуг —

презирам робските чада

        ведно с угодниците тук!

Върни любимия ми бряг —

        прибой на яростни вълни.

Там искам да се скитам пак,

        тъй както в детските ми дни.

 

Все още млад, разбирам аз,

        че тоя свят не е за мен.

Защо последният ни час

        е с мрачни сенки обграден?

Сънувах сънища добри,

        с блажени образи богат:

о, истино! — защо разкри

        с лъчи омразни тоя свят?

 

Обичах — но останах сам;

        дружах — но без другар съм днес.

Сърцето ми тупти едвам,

        обезверен съм и злочест.

Макар че с вино някой път

        лекувам болката в гръдта —

за кратко радва се духът,

        сърцето гасне в самота.

 

О, тези да търпиш злочест,

        с които злато, сан и власт

случайно те събират днес,

        да пиеш в празничния час!

Душите верни ми върни

        и чувствата от младостта;

и от сганта ме изтръгни,

        че тя убива радостта.

 

И ти, обичана жена,

        която всичко си за мен,

усмивката ти избледня

        и моят дух е вледенен.

Спокойно ще се разделя

        с разкоша тъжен, с пошлостта,

и тъй ще се задоволя

        със тишина и доброта.

 

Аз мразя тоя хорски шум;

        шума — не хората — презрях.

Жадува бездни моят ум —

        ще му подхожда мрака в тях.

О, ако бях с крила роден,

        то към гнездото си тогаз —

към Небесата — устремен,

        се бих успокоил и аз!^[1]

 

1806