Джон Гришам
Наследници (9)

9

В седем и половина слънцето го събуди. Парите още си бяха там, на същото място. Недокоснати. Вратите и прозорците не бяха отваряни, доколкото можеше да прецени. Направи си кана кафе и докато пиеше първата чаша на кухненската маса, взе важно решение. Ако някой бе хвърлил око на парите, значи не можеше да ги остави тук дори и за миг.

Но двайсет и седемте кутии „Блейк и син“ нямаше да се съберат в багажника на малкото му ауди.

В осем телефонът иззвъня. Хари Рекс докладва, че Форест е бил доставен в мотел „Дийп Рок“, че окръжните власти позволяват церемония в ротондата на съда следобед от четири и половина и че вече е намерил сопрано и почетна стража. В момента пишел прощално слово за обичния си приятел.

— Какво става с ковчега? — попита той.

— Ще се срещам с Мейгъргел в десет — отвърна Рей.

Поговориха си няколко минути за Форест. Много пъти бяха водили същия разговор. Когато затвори, Рей побърза да се хване за работа. Отвори прозорците и капаците, за да вижда и чува кой идва. Из кафенетата около площада вече се бе разчуло, че съдия Атли е починал, тъй че нищо чудно някой да наминеше насам.

Къщата имаше твърде много врати и прозорци, а Рей не можеше непрекъснато да стои на стража. Ако някой търсеше парите, този някой щеше да ги намери. За няколко милиона долара един куршум в главата на Рей би бил солидна инвестиция.

Парите трябваше да се преместят.

Застанал пред килера с метлите, той взе първата кутия и изсипа банкнотите в черен найлонов чувал за смет. Последваха още осем кутии и когато събра около милион долара в чувал номер едно, той го занесе до кухненската врата и надникна навън. Празните кутии бяха върнати в шкафа под лавиците. Бяха напълнени още два чувала за боклук. После Рей докара колата близо до верандата, възможно най-плътно до кухнята, и огледа пейзажа за евентуални хорски погледи. Не забеляза нищо. Единствените съседи бяха онези стари моми, които не виждаха дори телевизора в собствената си къща. Спринтирайки от къщата до колата, Рей натовари парите в багажника, мести чувалите насам-натам и когато му се стори, че капакът може да не се затвори, го блъсна с всичка сила. Ключалката изщрака и Рей Атли въздъхна облекчено.

Не беше много сигурен как ще разтовари плячката във Вирджиния и как ще я пренесе през оживената пешеходна зона до апартамента си. По-късно щеше да му мисли.

 

 

„Дийп Рок“ имаше ресторантче, душно, претъпкано, миришещо на препържена мазнина заведение, където Рей никога не ходеше, но то беше идеалното място за сутринта след смъртта на съдия Атли. Трите кафенета на площада щяха да се огласят от клюки и разкази за великия човек и Рей предпочиташе да не се мярка там.

Форест изглеждаше прилично. Рей определено го бе виждал в много по-лоша форма. Носеше същите дрехи и не се беше къпал, но за Форест това беше нещо обичайно. Очите му бяха червени, но не и подпухнали. Каза, че спал добре, но трябвало да си „смаже колелцата“. И двамата си поръчаха бекон с яйца.

— Изглеждаш уморен — каза Форест, докато се наливаше с черно кафе.

Рей наистина се чувстваше изтощен.

— Добре съм, няколко часа почивка, и съм готов за подвизи. — Той погледна през прозореца към аудито си, което беше паркирано колкото се може по-близо до ресторанта. Би спал там, ако се наложеше.

— Странна работа — рече Форест. — Когато съм трезвен, спя като бебе. Осем-девет часа на нощ здрав сън. Но когато не съм, едва ги докарвам до пет. И то не спя дълбоко.

— Питам просто от любопитство — когато издържиш известно време трезвен, мислиш ли за следващия дълъг запой?

— Винаги. То се натрупва, като при секса. Можеш да караш без него определено време, но напрежението се събира и рано или късно трябва да изпуснеш парата. Пиене, секс, наркотици — накрая все се предавам.

— Издържа без алкохол сто и четирийсет дни.

— Сто четирийсет и един.

— Какъв е рекордът?

— Четиринайсет месеца. Преди няколко години излязох от клиника, онзи страхотен санаториум, за който старият плати, и дълго време се държах. После се издъних.

— Защо? Защо се издъни?

— Все едно и също става. Когато си пристрастен, можеш да се поддадеш по всяко време, навсякъде, по всякаква причина. Още не са измислили програма, която да издържа. Аз съм пристрастен, братле, чисто и просто пристрастен.

— И към наркотиците ли?

— Разбира се. Снощи бях на твърдо и на бира, довечера пак същото, утре пак. Но до края на седмицата ще мина на по-гадни неща.

— Искаш ли го?

— Не, но знам какво става.

Сервитьорката им донесе храната. Форест бързо си намаза една питка и отхапа голяма хапка. Когато отново бе в състояние да говори, той възкликна:

— Старецът е мъртъв, Рей, можеш ли да повярваш?

И двамата искаха да сменят темата. Въпросът за пороците на Форест скоро би довел до кавга.

— Мислех, че съм подготвен, но не бях.

— Кога за последен път го видя?

— През ноември, когато си прави операция на простатата. А ти?

Форест поръси сос „Табаско“ върху бърканите си яйца и се замисли.

— Кога беше инфарктът му?

Съдията имаше толкова много болести и операции, че трудно се помнеха.

— Той изкара три.

— Онзи в Мемфис.

— Значи вторият — рече Рей. — Преди четири години.

— Точно така. Прекарах известно време с него в болницата. Какво пък, беше на по-малко от шест преки от нас. Реших, че поне това мога да направя за него.

— За какво говорихте?

— За Гражданската война. Той още си мислеше, че сме победили.

Засмяха се при тази мисъл и няколко секунди ядоха мълчаливо. Тишината приключи, когато Хари Рекс ги намери. Той си отчупи от питката и заизрежда последните подробности от внушителната церемония, която бе подготвил за съдия Атли.

— Всички искат да дойдат в къщата — рече той с пълна уста.

— Не може — отвърна Рей.

— И аз така им казах. Искате ли гости довечера?

— Не — каза Форест.

— Трябва ли? — попита Рей.

— Такъв е обичаят — или у вас, или в погребалния дом. Но ако откажете, не е болка за умиране. Хората няма да се ядосат и да спрат да ви говорят.

— Ще правим поклонение в съда и погребение, не е ли достатъчно? — попита Рей.

— Според мен да.

— Не искам да седя цяла нощ в онази мрачна зала и да прегръщам бабички, които от двайсет години клюкарстват за мен — додаде Форест. — Ако искаш, ти ходи, но аз няма да ида.

— Дай да го пропуснем — каза Рей.

— Говориш като истински изпълнител — изсумтя брат му.

— Изпълнител ли? — попита Хари Рекс.

— Да, имаше завещание на бюрото му, подписано в събота. Простичко, написано на ръка завещание от една страница. Оставя всичко на нас двамата, изброява имуществото си и посочва мен за изпълнител. И иска ти да се погрижиш за легализирането.

Хари Рекс спря да дъвче. Потърка носа си с дебеличък пръст и се загледа към другия край на ресторанта.

— Странно — рече той, очевидно объркан от нещо.

— Какво е странно?

— Преди месец му съставих дълго завещание.

Всички спряха да ядат. Рей и Форест си размениха погледи, в които не се четеше нищо, защото никой не знаеше какво мисли другият.

— Сигурно е променил решението си — заключи Хари Рекс.

— Какво пишеше в другото завещание? — попита Рей.

— Не мога да ви кажа. Той е мой клиент и това е поверителна информация.

— Нищо не разбирам — обади се Форест. — Извинявайте, но аз не съм адвокат.

— Единственото завещание, което важи, е последното — рече Хари Рекс. — То обезсилва всички предишни, тъй че не е важно какво пише в това, което съм съставил.

— Защо не можеш да ни кажеш какво има в старото завещание? — попита Форест.

— Защото като адвокат не мога да обсъждам завещанието на свой клиент.

— Но то не важи, нали така?

— Да, но въпреки това не мога да говоря за него.

— Ама че гадост — рече Форест и изгледа сърдито Хари Рекс. И тримата си поеха дълбоко дъх и отхапаха по една голяма хапка.

Рей веднага разбра, че трябва да види другото завещание, и то скоро. Ако там се споменаваше за съкровището в шкафа, значи Хари Рекс знаеше за него. А ако знаеше, парите бързо щяха да бъдат извадени от багажника на аудито, наредени обратно в кутиите от „Блейк и син“ и върнати на мястото си. После щяха да бъдат включени в наследството, което беше достояние на обществото.

— Не трябва ли да има копие от старото завещание в кабинета му? — обърна се Форест към Хари Рекс.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Имам всички основания да бъда. Когато човек прави ново завещание, трябва физически да унищожи старото. Ако не иска някой да го намери и да го легализира. Много хора си променят завещанията всяка година и ние като адвокати знаем, че трябва да изгорим старите. Съдията беше убеден привърженик на тази теза, защото трийсет години беше решавал какви ли не спорове за наследство.

Фактът, че близкият им приятел знае нещо за мъртвия им баща и отказва да го сподели, смрази разговора. Рей реши първо да остане насаме с Хари Рекс и тогава да го разпита.

— Мейгъргел ни чака — каза той на Форест.

— Звучи забавно.

 

 

Докараха красивия дъбов ковчег от източното крило на съда върху погребална количка, драпирана с пурпурно кадифе. Мистър Мейгъргел водеше, а негов помощник буташе. Зад ковчега вървяха Рей и Форест, а зад тях бяха бойскаутите от почетната стража със знамена и изгладени униформи в цвят каки.

Тъй като Рубън В. Атли бе воювал за страната си, ковчегът му бе покрит с американското знаме. И по този повод контингент местни запасняци отдаде почест, когато о.з. капитан Рубън Атли бе спрян в центъра на ротондата. Там чакаше Хари Рекс, облечен в хубав черен костюм и застанал пред дълъг ред кошници с цветя.

Половината адвокати от окръга също бяха дошли и по предложение на Хари Рекс се бяха строили в специален кордон близо до ковчега. Всички градски и окръжни началници, съдебни чиновници, полицаи и помощник-шерифи също присъстваха и когато Хари Рекс пристъпи, за да започне словото си, хората се люшнаха напред. Горе, на второ и трето ниво на съда, имаше още тълпи, които се облягаха на железните парапети и зяпаха надолу.

Рей беше с чисто нов тъмносин костюм, купен само преди няколко часа в „Поупс“, единствения мъжки бутик в града. Струваше триста и десет долара и беше най-скъпият в магазина, но мистър Поуп настоя да свали десет процента от тази превисока цена. Новият костюм на Форест беше сив. Струваше двеста и осемдесет долара без намалението и също бе платен от Рей. Форест не беше обличал костюм от двайсет години и се кълнеше, че няма да си сложи такова нещо на погребението. Хари Рекс обаче го наруга и го прати в бутика.

Синовете стояха от единия край на ковчега, Хари Рекс от другия, а неостаряващият пазач на съда Били Бун бе поставил в средата портрет на съдия Атли. Беше нарисуван десет години по-рано от местен художник, безплатно, и всички знаеха, че съдията не го харесваше особено. Той го бе окачил в своя кабинет до съдебната зала, зад една врата, та да не го вижда никой. След изборното му поражение местните големци го окачиха в централната съдебна зала, високо над съдийската банка.

Бяха отпечатани програми за „Последно сбогом на съдия Рубън Атли“. Рей задълбочено разучаваше своята, защото не искаше да гледа събралите се. Всички се взираха в него и Форест. Преподобният Палмър прочете многословна молитва. Рей държеше церемонията да е кратка. Утре беше погребението.

Бойскаутите пристъпиха напред със знамето и дадоха тон за „Клетва за вярност“, а после сестра Олида Шумпърт от Църквата на Светия дух излезе и запя „Да се сберем до реката“ — а капела, защото определено не й трябваше съпровод. Думите и мелодията извикаха сълзи в очите на мнозина, включително и на Форест, който стоеше до брат си със сведена глава.

Застанал до ковчега, Рей слушаше как плътният й глас отеква в свода на ротондата и за пръв път чувстваше колко му тежи смъртта на баща му. Помисли си за всичко, което можеха да правят заедно сега, когато бяха мъже, всичко, което не бяха правили, докато двамата с Форест бяха просто деца. Но той бе живял своя живот, съдията — неговия, и това бе устройвало и двамата.

Не беше честно да преживява отново миналото само защото баща му беше починал. Непрекъснато си го повтаряше. Естествено беше след смъртта да съжалява, че не е направил нещо повече, но в интерес на истината съдията се беше сърдил години наред, след като Рей напусна Клантън. И за съжаление бе станал отшелник след напускането на поста си.

Моментна слабост, после Рей изправи гръб. Нямаше да се упреква, задето избраният от него път бе различен от онзи, който бе пожелал баща му.

Хари Рекс започна да чете прощалното си слово. Беше обещал да е кратко.

— Днес сме се събрали да се сбогуваме с един стар приятел — подхвана той. — Всички знаехме, че този ден наближава, и всички се молехме никога да не дойде. — Той изброи връхните точки в кариерата на съдията, а после разказа за първата си поява в съда пред великия човек — преди трийсет години, като току-що завършил юрист. Ставало дума за най-обикновен развод, но кой знае как той успял да загуби делото.

Всички адвокати в залата бяха чували тази история стотици пъти, ала все пак се постараха да се засмеят на подходящите места. Рей погледна към тях, а после започна да ги изучава като група. Как можеше в толкова малко градче да има толкова много адвокати? Рей познаваше около половината. Доста от старите, които помнеше от детските и студентските си години, бяха или покойници, или пенсионери. Мнозина от по-младите не беше виждал никога.

Разбира се, него всички го познаваха. Та той беше синчето на съдия Атли.

Рей започваше да си дава сметка, че бързото му бягство от Клантън след погребението ще бъде само временно. Много скоро щеше да му се наложи да се върне, да се мерне в съда с Хари Рекс и да започнат легализирането, да подготви опис на имуществото и да се справи с още половин дузина задължения като изпълнител на бащиното си завещание. Това беше бърза, рутинна работа и щеше да отнеме само няколко дни. Но щяха да му трябват седмици и месеци, преди евентуално да разгадае мистерията с парите.

Дали някой от онези адвокати там не знаеше нещо? Парите сигурно бяха дошли покрай някое съдебно дело, нали така? Съдията нямаше друг живот освен правото. Като ги гледаше обаче, Рей не можеше да си представи откъде ще се вземат суми като ония, които бе скрил в багажника на малката си спортна кола. Всички юристи наоколо бяха дребни риби, провинциални адвокатчета, които драпаха да платят сметките си и да избутат колегите си. Тук сериозни пари нямаше. Кантората на Съливан имаше осем-девет адвокати, които представляваха банките и застрахователните компании, но изкарваха колкото да висят с докторите в клуба.

В целия окръг нямаше истински богат адвокат. Ърв Чембърлейн ей там с дебелите очила и нескопосаната перука притежаваше хиляди декари земя, предавани от поколение на поколение, но не можеше да ги продаде, защото нямаше купувачи. Освен това се шушукаше, че ходел в новите казина в Тюнайка.

Докато Хари Рекс продължаваше да нарежда, Рей си мислеше за адвокатите. Някой знаеше тайната. Възможно ли беше да е изтъкнат адвокат от окръг Форд?

Гласът на Хари Рекс започна да трепери и стана време да приключва. Той благодари на всички присъстващи и обяви, че съдията ще остане в ротондата до десет вечерта. Посочи за начало на процесията мястото, където стояха Рей и Форест. Хората тръгнаха послушно към източното крило и се наредиха на опашка, която се извиваше чак навън.

Цял час Рей трябваше да се усмихва, да стиска ръце и учтиво да благодари на всички, че са дошли. Изслуша десетки разкази за баща си и за човешките съдби, които великият съдия бе променил. Престори се, че помни имената на всички, които го познаваха. Прегръща възрастни жени, които никога дотогава не беше виждал. Процесията се движеше бавно покрай Рей и Форест и стигаше до ковчега, където всеки спираше и гледаше разстроен зле нарисувания портрет на съдията, после завиваше към западното крило, където чакаха книги за съболезнования. Хари Рекс се движеше насам-натам и стискаше ръце като някой политик.

По едно време Форест изчезна. Преди това промърмори на Хари Рекс нещо в смисъл, че се прибира в Мемфис и че му било писнало да гледа смърт.

Най-после Хари Рекс прошепна на Рей:

— Опашката е обиколила съда. Може да останеш тук цяла нощ.

— Измъкни ме — отвърна тихо Рей.

— Искаш ли да идеш до тоалетната? — попита Хари Рекс точно толкова силно, колкото да го чуят следващите в редицата.

— Да — отвърна Рей и направи крачка назад. Двамата се отдалечиха, шепнейки важно, и се скриха в един тесен коридор. Няколко секунди по-късно се появиха зад съда.

Заминаха, с колата на Рей естествено, като първо обиколиха площада и разгледаха обстановката. Знамето пред съда бе свалено наполовина. Стотици хора чакаха търпеливо да окажат последна почит на съдията.