Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Summons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 39 гласа)

Информация

Корекция
ultimat (2009)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Джон Гришам. Наследници

Издателство „Обсидиан“, София, 2002

Редактор: Кристин Василева

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954–769–027–2

История

  1. — Добавяне

18

С бонанзата се стигаше до Атлантик Сити приблизително за осемдесет и пет минути, тоест с трийсет и пет минути по-бързо от онази чесна, която наемаше Рей. В събота рано сутринта двамата с Фог направиха щателен предварителен оглед на машината под натрапчивия и често дразнещ надзор на Дик Докър и Чарли Йейтс, които обикаляха с високите си картонени чаши лошо кафе, сякаш щяха да летят, а не само да гледат. Тази сутрин нямаха курсисти, но на летището се говореше, че Рей ще купува бонанзата, и те искаха да се уверят лично. Слуховете от хангара бяха надеждни колкото клюките от кафенетата.

— Колко й иска сега? — подхвърли Докър. Въпросът явно бе адресиран към Фог Нютън, който беше приклекнал под едно крило да почисти филтъра за горивото и да провери да няма вода или мръсотия в резервоарите.

— Смъкна на четиристотин и десет — каза Фог с важен тон, защото той отговаряше за този полет, а не те.

— Още е висока — отбеляза Йейтс.

— Ще правиш ли оферта? — попита Докър.

— Гледай си работата — сряза го Рей, без да вдигне очи към него. Проверяваше маслото на двигателя.

— Това ни е работата — отвърна Йейтс и всички се засмяха.

Въпреки нежеланата помощ предварителният оглед завърши без проблем. Фог влезе пръв, седна отляво и закопча колана си. Рей остана вдясно и когато дръпна силно вратата, застопори я и си сложи слушалките, разбра, че е открил съвършената летателна машина. Двигателят с двеста конски сили запали гладко. Фог бавно прегледа индикаторите, уредите и радиото и когато приключи с огледа на таблото, се обади в кулата. Той щеше да издигне самолета във въздуха и да предаде управлението на Рей.

Вятърът беше лек, облаците — високи и пръснати, почти идеален ден за летене. Откъснаха се от пистата със сто и дванайсет километра в час, прибраха колесника и се заиздига с двеста и четирийсет метра в минута, докато достигнаха указаната височина от хиляда и осемстотин метра. През това време Рей беше поел управлението, а Фог му обясняваше за автопилота, радара за атмосферните условия и системата за избягване на сблъсъци с други самолети. „Има всички екстри“, повтаряше инструкторът.

На предишната си работа Фог бе летял с изтребители на военноморските сили, но през последните десет години се мъчеше с малките чесни, на които обучаваше Рей и хиляди като него. Самолетите бонанза бяха поршето на едномоторните машини и Фог се радваше на редкия шанс да полети с такова бижу. Определеният от въздушния контрол маршрут ги отведе малко на юг и на изток от Вашингтон, далеч от оживеното въздушно пространство около летище Дълес и Рейгън Нашънъл. На петдесет километра встрани и повече от километър и половина надолу виждаха купола на Капитолия, после минаха Чезапийк и се отправиха към Болтимор. Заливът беше приказен, но вътрешността на самолета беше далеч по-интересна. Рей управляваше машината сам, без помощта на автопилот. Поддържаше курса, спазваше указаната височина, говореше с контролната кула във Вашингтон и слушаше как Фог непрекъснато бърбори за добрата репутация и особеностите на самолетите бонанза.

И двамата пилоти искаха полетът да продължи с часове, но Атлантик Сити наближаваше. Рей се спусна на хиляда и двеста метра, после на деветстотин и накрая настрои радиопредавателя на честотите за кацане. Когато пистата вече се виждаше, Фог пое управлението и самолетът се приземи меко и плавно. Докато се приближаваха бавно към търминала, подминаха два реда малки чесни и Рей неволно си каза, че това е вече минало. Пилотите винаги търсят следващия си самолет, а той беше намерил своя.

 

 

Любимото казино на Фог беше „Рио“, едно от многото на крайбрежната улица. Разбраха се да се срещнат за обяд в кафенето на втория етаж, после бързо се разделиха. Никой не искаше да го гледат как играе комар. Рей се разходи между ротативките и огледа масите. Беше събота и в „Рио“ бе оживено. Пообиколи малко и се завъртя около масите за покер. До една от тях седеше Фог, заобиколен от цяла тълпа, а под ръцете му имаше купчина чипове.

Рей имаше в джоба си пет хиляди долара — петдесет стодоларови банкноти, извадени напосоки от чувалите, които бе довлякъл от Клантън. Единствената му цел беше да пусне парите в казината наоколо и да се увери, че не са фалшиви или белязани и не могат да бъдат проследени. След ходенето в Тюнайка миналия понеделник беше почти сигурен, че са истински.

Сега едва ли не се надяваше да са белязани. Ако беше така, агентите на ФБР щяха да го проследят и да му кажат откъде са парите. Не беше направил нищо нередно. Виновникът беше мъртъв. Да дойдат федералните.

Намери празен стол до една маса за блекджек и остави пет банкноти за чипове.

— Зелени — заяви той като изпечен комарджия.

— Обменят се петстотин — рече крупието почти без да вдига очи.

— Обмени ги — долетя отговорът на шефа на играта. Масите бяха пълни. Чуваше се дрънченето на ротативките. В далечината някакви мъже крещяха, докато хвърляха заровете.

Крупието вдигна банкнотите и Рей замръзна за миг. Другите играчи го гледаха с разсеяна възхита. Всички боравеха с чипове от по пет и десет долара. Аматьори.

Крупието взе банкнотите на съдията, всички напълно валидни, пъхна ги в кутията с парите и отброи двайсет чипа от по двайсет и пет долара на Рей, който изгуби половината през първите петнайсет минути и стана да си търси сладолед. Изгуби двеста и петдесет долара и ни най-малко не се развълнува.

Замъкна се до масите за зарове да погледа бъркотията. Не можеше да си представи баща си да овладее такава сложна игра. Къде човек можеше да се научи да играе зарове в окръг Форд, щата Мисисипи?

Според тънкото ръководство по хазартни игри, което си бе купил от една книжарница, новаците обикновено залагат на пас линията и когато събра достатъчно кураж, той се провря между други двама комарджии и сложи останалите си десет чипа там. Заровете показаха дванайсет, крупието прибра парите и Рей остави „Рио“, за да посети съседната „Принцеса“.

Отвътре всички казина си приличаха. Старци гледаха безпомощно ротативките. Печелеха точно толкова монети, колкото да не могат да се откъснат. Масите за блекджек бяха пълни с притихнали играчи, които се наливаха с безплатна бира и уиски. Сериозните комарджии се тълпяха край масите за зарове и крещяха възбудено. Неколцина азиатци играеха на рулетка. Сервитьорки в абсурдни костюми показваха гола плът и разнасяха напитки.

Рей избра една маса за блекджек и повтори процедурата. Следващите му пет банкноти преминаха проверката на крупието. Заложи сто долара на първото раздаване, но вместо бързо да загуби парите, започна да печели.

Имаше твърде много непроверени банкноти в джоба си, за да си губи времето в събиране на чипове, така че щом удвои парите си, той извади още пет стотачки и помоли да му ги обменят. Крупието уведоми шефа на играта, който разтегна устни в кривозъба усмивка. Късмет! Час по-късно Рей стана от масата с двайсет и два чипа.

Следващите шейсет минути прекара във „Форум“, по-старо на вид казино, пропито от мирис на цигари, отчасти замаскиран с евтин освежител. Посетителите също бяха по-стари, защото, както скоро установи Рей, „Форум“ беше специализиран в ротативките и хората над шейсет и пет получаваха безплатна закуска, обяд или вечеря по избор. Сервитьорките бяха прехвърлили четирийсетте и бяха изоставили идеята да показват плътта си. Обикаляха облечени с нещо като анцузи със съответните маратонки.

Лимитът на блекджек беше десет долара на раздаване. Крупието се поколеба, когато видя парите на Рей върху масата, и вдигна първата банкнота към светлината, сякаш най-накрая бе хванал фалшификатор. Шефът на играта също я провери и Рей вече репетираше как ще каже, че са му я пробутали в съседния „Рио“.

— Обмени я — нареди шефът и всичко се размина. Рей загуби триста долара за един час.

 

 

Когато се видяха да хапнат по един сандвич, Фог твърдеше, че бил разорил казиното. Рей бе изгубил сто долара, но като всички комарджии излъга и каза, че бил на малка печалба. Разбраха се да приключат до пет следобед и да отлетят обратно за Шарлотсвил.

Последните пари на Рей бяха обърнати в чипове на петдесетдоларовата маса в казино „Каньон“, най-новото в квартала. Той поигра известно време, но скоро се отегчи и отиде до високия бар, където пи газирана вода и гледа боксови мачове от Вегас. Петте хиляди долара, които беше донесъл в Атлантик Сити, бяха надлежно прекарани през системата. Щеше да си тръгне с четири и седемстотин, оставил след себе си ясна диря. Беше заснет от камери и фотоапарати в няколко казина. В две от тях бе попълнил формуляри, докато осребряваше чиповете си на касата. В две други бе използвал кредитните си карти, за да изтегли малки суми от сметката си и да остави повече следи.

Ако федералните можеха да проследят банкнотите на съдията, то вече знаеха кой е Рей и къде да го намерят.

На път за летището Фог не беше много разговорлив. Този следобед късметът му бе изневерил.

— Изгубих няколко стотачки — призна накрая той, но държането му подсказваше, че е пропилял доста повече. — А ти? — попита той.

— Аз не мога да се оплача — отвърна Рей. — Спечелих достатъчно, за да платя чартъра.

— Не е зле.

— Сигурно не мога да платя в брой, нали?

— Сухото още е законно — заяви Фог и се поободри малко.

— Така да бъде.

По време на предварителния оглед Фог попита Рей дали иска да седне отляво.

— Ще го пишем като урок — каза той. Перспективата да получи пари в брой го бе разведрила.

Рей изкара своята бонанза на пистата и зачака двата пътнически самолета пред него да излетят. Под внимателното наблюдение на Фог той извърши всички необходими процедури, ускори до сто и дванайсет километра в час и плавно се издигна във въздуха. Турбодвигателят изглеждаше два пъти по-мощен от този на самолетите чесна. С лекота стигнаха две хиляди метра височина и скоро се почувстваха на върха на света.

 

 

Дик Докър дремеше в Кабината, когато Рей и Фог влязоха, за да впишат полета и да предадат слушалките.

— Не ви очаквах толкова скоро — измърмори сънено той, докато вадеше формулярите от чекмеджето.

— Разорихме казиното — отвърна Рей.

Фог се бе изнизал към учебната стая на пилотската школа.

— А стига бе, за пръв път чувам такова нещо.

Рей прелистваше бордовия дневник.

— Сега ли ще плащаш? — попита Дик, докато вписваше някакви цифри.

— Да, и искам отстъпката при плащане в брой.

— Не знаех, че имаме такава.

— Сега знаеш. Десет процента.

— Ще го уредим. Да бе, отстъпката при плащане в брой. — Той пресметна наново и каза: — Общо хиляда триста и двайсет долара.

Рей отброяваше банкноти от пачката си.

— Не нося двайсетачки. Ето ти хиляда и триста.

Докато броеше парите, Дик каза:

— Някакъв тип дойде да разпитва днес. Каза, че искал да взема уроци, и някак си отвори дума за теб.

— Кой беше?

— За пръв път го виждам.

— Защо спомена за мен?

— Много странно. Тъкмо му разправях за цените и така нататък и той изведнъж попита дали си имаш собствен самолет. Каза, че те познавал отнякъде.

Рей се бе опрял с две ръце на плота.

— Разбра ли как се казва?

— Някой си Долф, не стана много ясно. Взе да се държи подозрително и накрая си тръгна. Наблюдавах го. Спря при колата ти на паркинга, обиколи я, като че смяташе да я разбива, а после си тръгна. Познаваш ли някой Долф?

— Никога не съм познавал човек с такова име.

— Нито пък аз. Дори не съм чувал за такъв. Както ти казах, странна работа.

— Как изглеждаше?

— Около петдесетгодишен, дребен, слаб, с гъста, зализана назад сива коса, тъмни очи като на грък или такъв някакъв, обувки с остри върхове, приличаше на продавач на стари коли.

Рей клатеше глава. Нищо не му говореше.

— Защо просто не го застреля?

— Помислих го за клиент — отвърна Дик.

— И откога си любезен с клиентите си?

— Ще купуваш ли бонанзата?

— Не. Само си мечтая.

Фог се върна, двамата се поздравиха с чудесното пътуване и си обещаха да го повторят, както си му беше редът. На връщане Рей внимаваше за всяка кола и всеки завой.

Някой го следеше.