Джон Гришам
Наследници (14)

14

На площада в Клантън имаше три заведения, две за бели и едно за чернокожи. Посетителите на „Старата чайна“ бяха най-вече банкери, адвокати и търговци, хора с престижни професии, които обсъждаха важно борсата, политиката и голфа. „При Клод“, ресторантът за чернокожи, съществуваше от четирийсет години и предлагаше най-добрата храна.

„Кафето“ беше предпочитано от фермерите, полицаите и работниците, които си говореха за футбол и лов на птици. Хари Рекс често ходеше там, също като още няколко адвокати, които обичаха да ядат с хората, които представляваха. Тук отваряха в пет сутринта всеки ден освен в неделя, а към шест обикновено беше пълно. Рей паркира недалеч от входа и заключи колата си. Слънцето пропълзяваше на изток над хълмовете. Рей щеше да пътува около петнайсет часа и се надяваше да се прибере към полунощ.

Хари Рекс се беше уредил с маса до прозореца и джаксънски вестник, който вече бе пренареден и сгънат така, че ставаше неизползваем за всеки друг освен за самия него.

— Някакви интересни новини? — попита Рей. В Кленова градина нямаше телевизия.

— Никакви — измърмори Хари Рекс, без да сваля очи от редакционните статии. — Ще ти изпратя всички некролози. — Той побутна една омачкана част от вестника с размерите на книга с меки корици. — Искаш ли да прочетеш това?

— Не, трябва да тръгвам.

— Ще хапнеш ли първо?

— Да.

— Хей, Дел! — провикна се Хари Рекс. Барът, сепаретата и другите маси бяха пълни с говорещи и закусващи мъже, без нито една жена.

— Дел още ли работи тук? — учуди се Рей.

— Дел е жена без възраст — отвърна Хари Рекс и помаха с ръка. — Майка й е на осемдесет, а баба й е на сто. Тя ще работи тук дълго след като нас с тебе ни заровят.

Дел не обичаше да й крещят. Пристигна с кана кафе и смръщени вежди, които се отпуснаха, когато разпозна Рей. Прегърна го и каза:

— Не съм те виждала от двайсет години.

После седна, стисна ръката му над лакътя и започна да нарежда какъв човек бил съдията.

— Страхотно погребение, нали? — попита Хари Рекс.

— По-хубаво не съм виждала — отвърна Дел, като че ли това трябваше едновременно да утеши и впечатли Рей.

— Благодаря — рече той с очи, насълзени не от скръб, а от коктейла евтини парфюми, който се носеше от нея.

После Дел скочи на крака и попита:

— Какво ще хапнете? За сметка на заведението.

Хари Рекс се спря на палачинки и наденички за двамата, голям куп за него, по-малък за Рей. Дел изчезна, но гъстият ароматен облак остана след нея.

— Тръгваш на дълъг път. Палачинките ще ти държат сито.

След три дни в Клантън Рей чувстваше, че всичко почва да му се лепи. Вече си мечтаеше за дълъг пробег в околностите на Шарлотсвил и за далеч по-лека кухня.

Слава богу, никой друг не се опита да му досажда. Толкова рано в кафенето нямаше други адвокати, нито някой, който да познава съдията достатъчно добре, че да присъства на погребението му. Полицаите и работниците бяха твърде заети със собствените си вицове и клюки, за да се оглеждат. Дел като никога си държеше езика зад зъбите. След първата чаша кафе Рей се отпусна и започна да се наслаждава на вълните разговор и смях край него.

Дел се върна с достатъчно храна за осем души; палачинки, наденички като от цяло прасе, поднос дебели питки с купа масло и буркан с нечий домашен конфитюр. Кой яде питки с палачинки? Дел отново потупа рамото на Рей и каза:

— А беше толкова мил човек.

И изчезна.

— Баща ти имаше много добродетели — рече Хари Рекс, като заля палачинките си с, кажи-речи, един литър домашна меласа. — Но виж, „мил“ не беше.

— Така е — съгласи се Рей. — Идвал ли е някога тук?

— Доколкото си спомням, не. Той не закусваше, не обичаше тълпи, мразеше празните приказки и предпочиташе да се наспи колкото се може повече. Не мисля, че това заведение беше неговият тип. През последните девет години не се мяркаше много по площада.

— Дел откъде се познава с него?

— От съда. Една от дъщерите й беше родила. Татенцето вече си имаше семейство. Пълен ужас. — Хари Рекс някак си успя да натъпче в устата си такова количество палачинки, че и кон би се задавил. Плюс една хапка наденица.

— И ти, естествено, беше в дъното на всичко.

— Естествено. Съдията се погрижи за нея. — Мляс, мляс.

Рей се почувства длъжен да си вземе голяма хапка. Тъй като отвсякъде течеше меласа, той се наведе напред и вдигна натежалата вилица към устата си.

— Знаеш, че съдията беше легенда, Рей. Хората тук го обичаха. Никога не е получавал по-малко от осемдесет процента от гласовете в окръг Форд.

Рей кимна, докато работеше върху палачинките си. Бяха горещи и цвъртящи от масло, но не особено вкусни.

— Ако похарчим пет хиляди долара за къщата — рече Хари Рекс, без от устата му да се подава храна, — ще си върнем парите неколкократно. Добра инвестиция.

— Пет хиляди за какво?

Хари Рекс избърса устата си с едно дълго движение.

— Това чудо първо трябва да се почисти. Да се напръска против паразити, да се измие, да се дезинфектира, да се почистят подовете, стените и мебелите, да замирише на хубаво. После да се боядиса фасадата и партерът. Да се поправи покривът, за да няма петна по таваните. Да се окоси тревата, да се оплеви, абе да се поспретне малко. Мога да намеря кой да го направи тук. — Той напъха между челюстите си още една порция и зачака Рей да отговори.

— В банката има само шест хиляди.

Дел мина край тях и някак си успя в крачка да долее с кафе чашите им и да потупа Рей по рамото.

— Нали има още в онази кутия, дето я намери? — рече Хари Рекс, докато си отрязваше ново парче от купа палачинки.

— Значи казваш да ги харчим?

— Ами чудя се — отвърна великанът, докато се наливаше с кафе. — Честно да ти кажа, цяла нощ съм се чудил.

— И?

— Според мен има два въпроса, единият е важен, другият — не. — Бърза хапка със скромни размери, после Хари Рекс продължи да говори, ръкомахайки с вилицата и ножа: — Първо на първо, откъде са се взели? Ще ни се да знаем, но не е толкова важно. И да е обрал банка, той е мъртъв. Ако е източил казината и не си е платил данъците, пак е мъртъв. Ако просто е обичал мириса на парите и си ги е пестил години наред, пак е мъртъв. Нали разбираш накъде бия?

Рей сви рамене, като че ли чакаше нещо по-завързано. Хари Рекс използва паузата в монолога си, за да хапне малко наденица, а после отново започна да боде въздуха с вилицата си.

— Второ, какво смяташ да правиш с парите? Ето това е въпросът. Предполага се, че никой не знае за тях, нали?

Рей кимна и каза:

— Да. Бяха скрити. — Още чуваше тракането на прозорците. И виждаше пръснатите и смачкани кутии с надпис „Блейк и син“.

Не се сдържа да погледне през прозореца към колата си, заредена с багаж и готова за бягство.

— Ако включиш парите в наследството, половината ще ги приберат данъчните.

— Знам, Хари Рекс. Ти как би постъпил?

— Ти мен не ме гледай. Аз воювам с данъчните от осемнайсет години и познай кой побеждава? Във всеки случай не аз. Данъчните да си гледат работата.

— Това ли ме съветваш като адвокат?

— Не, като приятел. Ако искаш юридически съвет, ще ти кажа, че всички активи трябва да бъдат събрани и надлежно описани съобразно със законите на щата Мисисипи и прилежащите към тях поправки и допълнения.

— Благодаря ти.

— Аз бих взел двайсетина хиляди, бих ги включил в наследството, колкото да си покрия разходите, после бих изчакал дълго време и бих дал половината от останалото на Форест.

— Е, това вече се казва юридически съвет.

— Не, това се казва здрав разум.

 

 

Загадката на питките бе разрешена, когато Хари Рекс се нахвърли върху тях.

— Искаш ли питка? — попита той, макар че чинията беше по-близо до Рей.

— Не, благодаря.

Хари Рекс разряза две питки наполовина, намаза ги с масло, добави дебел слой конфитюр и в последния момент пъхна кръгче наденичка.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Възможно ли е парите да са белязани по някакъв начин?

— Само ако са от откуп или от наркотици. Аз не вярвам Рубън Атли да се е забъркал в нещо такова, а ти?

— Добре, похарчи пет хиляди.

— Няма да съжаляваш.

Дребен човечец с риза и панталон в цвят каки спря до масата и се усмихна сърдечно.

— Извинявайте, че ви прекъсвам, но аз съм Лойд Дарлинг. — Докато говореше, той протегна ръка към Рей. — Имам ферма на изток от града.

Рей стисна ръката му и се понадигна. Мистър Лойд Дарлинг притежаваше повече земя от всеки друг в окръг Форд. Веднъж беше преподавал на Рей в неделното училище.

— Радвам се да ви видя.

— Не, не ставайте — продължи мистър Дарлинг и леко натисна рамото на Рей. — Просто исках да кажа колко съжалявам за съдията.

— Много ви благодаря.

— Нямаше по-свестен човек от Рубън Атли. Моите съболезнования.

Рей само кимна. Хари Рекс бе спрял да яде и изглеждаше готов да се разплаче. После Лойд си замина и закуската продължи. Хари Рекс се впусна да разказва хрониките на войните си с данъчните. След още една-две хапки Рей се почувства преял и докато се преструваше, че слуша, мислеше за всички свестни хора, които толкова се възхищаваха от баща му, всички Лойд-Дарлинговци, които почитаха покойника.

Ами ако парите не бяха спечелени на комар? Ами ако имаше престъпление, ами ако съдията бе направил някакъв ужасен таен удар? Седнал сред посетителите на „Кафето“, слушайки Хари Рекс, без да го чува, Рей Атли взе решение. Зарече се дори някога да открие, че парите в багажника на колата му са натрупани от баща му по някакъв недотам морален начин, никога и на никого да не казва. Той нямаше да развенчае бляскавата репутация на съдия Рубън Атли.

Сключи договор със себе си, стисна си ръцете, подписа се с кръв, закле се в Бога. Никой никога нямаше да разбере.

Сбогуваха се на тротоара пред поредната адвокатска кантора. Хари Рекс го сграбчи мечешката. Рей се опита да отвърне на прегръдката му, но ръцете му бяха притиснати до тялото.

— Не мога да повярвам, че го няма — рече Хари Рекс с отново навлажнени очи.

— Знам, знам.

Великанът си тръгна, като клатеше глава и се мъчеше да сдържи сълзите си. Рей скочи в аудито и напусна площада, без да се обръща. Минути по-късно се озова в покрайнините на града, подмина старото автокино, където за пръв път бяха пуснали порно, и обувния завод, където съдията беше разрешил спора между ръководството и стачкуващите работници. Най-сетне излезе от Клантън, далеч от трафика и далеч от легендата. По-гледна скоростомера и си даде сметка, че кара почти със сто и петдесет километра в час.

* * *

Трябваше да избягва полицаите, както и да внимава някой да не удари колата му отзад. Пътят беше дълъг, но бе изключително важно кога точно ще пристигне в Шарлотсвил. Подранеше ли, пешеходната зона в центъра на града щеше да е пълна с хора. Закъснееше ли, нощният патрул щеше да го види и да му задава въпроси.

След границата с Тенеси спря да зареди бензин и да си почине. Беше прекалил с кафето. И с храната. Опита се да се свърже с Форест по мобифона, но никой не отговори. Не можеше да прецени дали това е добра или лоша новина — при Форест всичко беше непредсказуемо.

Отново на път, той задържа скоростта на деветдесет и часовете започнаха да се нижат. Окръг Форд остана далеч назад, сякаш в някакъв друг живот. Всеки е роден някъде, а Клантън не беше най-лошият възможен дом. Но нямаше да съжалява, ако никога повече не се върнеше там.

Изпитната сесия свършваше след седмица, а след още една приключваше годината и започваше лятната ваканция. Тъй като се предполагаше, че се занимава с научна работа и писане, Рей нямаше да води часове през следващите три месеца. Което означаваше, че ще има много малко задължения.

Щеше да се върне в Клантън и да положи клетва като изпълнител на завещанието на баща си. Щеше да вземе всички решения, които Хари Рекс го съветваше. И щеше да се опита да разреши загадката на парите.