Джон Гришам
Наследници (22)

22

Процедурата по легализацията на завещанието на Рубън Винсънт Атли се извършваше в същата зала, в която той бе раздавал правосъдие трийсет и две години. От облицованата с дъбова ламперия стена зад съдийската банка между американския флаг и знамето на щата Мисисипи съдия Атли наблюдаваше мрачно процеса на съдопроизводство. Беше същият портрет, който бяха сложили до ковчега по време на поклонението преди три седмици. Сега пак си беше на мястото, където вероятно щеше да виси вечно.

Човекът, който прекрати кариерата му и го изпрати на самотно заточение в Кленова градина, беше Майк Фар от Холи Спрингс. Той бе преизбиран веднъж и според Хари Рекс се справяше добре. Съдия Фар прегледа молбата за започване на процедурата по легализиране на наследството и кратичкото завещание, приложено към нея.

Залата беше пълна с адвокати и чиновници, които сновяха насам-натам, подаваха разни документи и говореха с клиентите си. Денят беше отделен за бързи искове и лесни за решаване дела. Рей седеше на първия ред, докато Хари Рекс стоеше пред съдийската банка и си шепнеше с председателя Фар. До Рей беше Форест, който изглеждаше възможно най-нормално, като изключим избледнелите драскотини под очите. Беше настоявал да не се появява в съдебната зала, но едно хубавичко мъмрене от Хари Рекс го беше разубедило.

Най-сетне се беше върнал при Ели, както обикновено без да даде никакво обяснение къде е бил и какво е правил. Не че някой искаше да знае. Не спомена нищо за никаква работа и Рей предположи, че кратката му кариера като отсяващ случаите по делата срещу „Тънкия Бен“ е приключила.

На всеки пет минути по някой адвокат приклякваше на пътечката до тях, протягаше ръка и казваше на Рей какъв добър човек бил баща му. Разбира се, от него се очакваше да познава всички, нали те го познаваха. Никой не говореше с Форест.

Хари Рекс махна на Рей да иде при тях. Съдия Фар го посрещна топло.

— Баща ви беше добър човек и велик съдия — наведе се напред той.

— Благодаря — отвърна Рей.

Защо тогава по време на кампанията казахте, че е стар и не е в час, искаше да попита той. Оттогава бяха минали девет години, а му се струваха петдесет. След смъртта на баща му всичко тук изглеждаше безкрайно остаряло.

— Разбрах, че преподавате право, така ли? — каза съдия Фар.

— Да, в Университета на Вирджиния.

Фар кимна одобрително и попита:

— Всички наследници ли присъстват?

— Да, сър — отвърна Рей. — Всъщност сме само аз и брат ми Форест.

— Нали и двамата сте чели този документ от една страница, който представлява последната воля и завещание на Рубън Атли?

— Да, сър.

— И нямате възражения срещу легализацията на това завещание?

— Не, сър.

— Много добре. В съответствие с този документ ви назначавам за изпълнител на завещанието на покойния ви баща. Известието към кредиторите ще бъде съставено днес и публикувано в местен вестник. Описът на имуществото и осчетоводяването следва да бъдат заплатени в съответствие със закона.

Рей беше чувал баща си да повтаря всичко това стотици пъти. Сега вдигна поглед към съдия Фар.

— Нещо друго, мистър Вонър?

— Не, ваша светлост.

— Моите съболезнования, мистър Атли.

— Благодаря, ваша светлост.

За обяд отидоха в „При Клод“ и си поръчаха пържен сом. Рей се бе върнал само от два дни, а вече чувстваше как артериите му се запушват. Форест нямаше какво да каже. Още не се бе очистил от алкохола и дрогата. Явно му трябваше още време.

Плановете на Рей бяха смътни. Каза, че иска да погостува на свои приятели в щата. Нямаше защо да бърза да се прибира във Вирджиния. Форест ги остави след обяда и заяви, че се връща в Мемфис.

— При Ели ли ще бъдеш? — попита го Рей.

— Може би — гласеше единственият отговор.

 

 

Рей седеше на верандата и чакаше Клодия, която дойде точно в пет. Посрещна я до колата. Клодия се спря и погледна табелата „Продава се“, която стърчеше в предната част на двора.

— Налага ли се да продавате къщата?

— Иначе трябва да я подарим. Как си?

— Добре съм, Рей. — Успяха да се прегърнат при минимален физически контакт. Клодия се беше облякла за случая с памучен панталон, мокасини, карирана блуза и сламена шапка, сякаш тъкмо идваше от градината си. Устните й бяха начервени, гримът — безупречен. Рей никога не я беше виждал в неизряден вид.

— Толкова се радвам, че се обади — каза тя, докато вървяха бавно към къщата.

— Днес ходихме в съда, за да започнем легализирането.

— Съжалявам, сигурно ти е било тежко.

— Не беше толкова зле. Запознах се със съдия Фар.

— Как ти се стори?

— Доста приличен, струва ми се, въпреки че остави баща ми без работа.

Хвана Клодия за ръката и я поведе по стълбите, макар да беше достатъчно здрава за планински преходи въпреки двете кутии цигари на ден.

— Спомням си го, като завърши — каза тя. — Не различаваше тъжител от ответник. Знаеш ли, Рубън щеше да спечели онези избори, ако аз бях край него.

— Дай да седнем тук — рече Рей и посочи двата люлеещи се стола.

— Поразчистил си — забеляза тя и се полюбува на верандата.

— Хари Рекс свърши всичко. Нае бояджии, майстори за покрива и агенция за почистване. Наложило се да изстържат мръсотията от мебелите с песъкоструен апарат, но поне сега може да се диша.

— Нали може да си запаля една?

— Да. — Все едно. Клодия тъй и тъй не се съобразяваше с никого.

— Толкова се радвам, че се обади — повтори тя и запали цигара.

— Имам чай и кафе — каза Рей.

— Чай с лед, ако обичаш, с лимон и захар — отвърна Клодия и кръстоса крака. Беше се разположила на стола си като кралица и чакаше чая си. Рей си припомни тесните рокли и дългите крака отпреди години, когато тя седеше точно под съдийската банка и стенографираше елегантно, докато всички адвокати в залата я гледаха.

Поговориха си за времето, както правят южняците при пауза в разговора или когато няма за какво друго да си приказват. Клодия пушеше и се усмихваше много, безкрайно доволна, че Рей се е сетил за нея. Тя поддържаше контакт. Той се опитваше да разгадае една мистерия.

Разговаряха за Форест и Хари Рекс, две болни теми, и след половин час Рей най-сетне си дойде на думата.

— Намерихме пари, Клодия — каза той и остави думите да увиснат във въздуха.

Тя ги прие, обмисли ги и отвърна внимателно:

— Къде?

Въпросът беше отличен. Къде ги открихте, тоест надлежно описани в някоя банка ли? Или напъхани под дюшека, без никой да знае?

— В кабинета му, кеш. Представа нямам защо са оставени там.

— Колко? — попита тя, но не прекалено бързо.

— Сто хиляди. — Той внимателно следеше лицето и очите й. Видя изненада, но не и шок. Рей си имаше сценарий, така че продължи. — Водил е строг отчет — издадени чекове, депозити, вписвал е всеки разход, но тези пари сякаш са се появили ей така, от нищото.

— Той никога не е държал много пари в брой — рече бавно тя.

— И моят спомен е такъв. Нямам представа откъде са се взели, а ти?

— Никаква — отвърна тя без капчица колебание. — Съдията не работеше с пари в брой. Точка. Всичко минаваше през Първа национална банка. Той беше в управителния й съвет, не помниш ли?

— Да, много добре си спомням. Имаше ли нещо странично?

— Какво например?

— Теб питам, Клодия, ти го познаваше по-добре от всички. И познаваше работата му.

— Баща ти напълно се беше посветил на службата си. За него да бъдеш съдия беше велико призвание и той работеше усърдно, за да го заслужи. Нямаше време за нищо друго.

— Включително и семейството си — допълни Рей и моментално съжали.

— Той обичаше синовете си, Рей, но беше от друго поколение.

— Дай да не навлизаме в тази тема.

— Добре.

Направиха пауза и обмислиха следващите си реплики. Никой не искаше да задълбава в темата за семейството. Вниманието им беше насочено само към парите. Една кола мина по улицата и поспря точно колкото хората в нея да видят табелата „ПРОДАВА СЕ“ и да огледат къщата. Един поглед явно беше достатъчен, защото колата продължи бързо.

— Знаеше ли, че играе комар? — попита Рей.

— Съдията ли? Не.

— Не е за вярване, а? Хари Рекс го водел по казина веднъж седмично. Изглежда, че на съдията му вървяло, а на Хари Рекс — не.

— Чувала съм слухове, особено за адвокатите. Няколко от тях си имаха доста неприятности.

— Но не си чувала нищо за съдията?

— Не съм. И още не го вярвам.

— Парите трябва да са се взели отнякъде, Клодия. И нещо ми подсказва, че са мръсни, иначе щеше да ги декларира.

— А не мислиш ли, че ако ги е спечелил на комар, би ги сметнал за мръсни? — Клодия наистина познаваше баща му по-добре от всеки друг.

— Да, а ти как смяташ?

— Напълно в стила на Рубън Атли.

Довършиха този етап от разговора и спряха да си починат. И двамата се люлееха леко в прохладната сянка на верандата, сякаш времето бе спряло. Никой не се притесняваше от мълчанието. Когато човек седи на верандата си, той си позволява дълги паузи, за да си събере мислите или пък въобще да не мисли. Най-сетне Рей, който още следваше неписания си сценарий, събра кураж да й зададе най-трудния въпрос за деня.

— Трябва да знам нещо, Клодия, и те моля да ми отговориш честно.

— Винаги съм била честна. Това е един от недостатъците ми.

— Никога не съм се съмнявал в почтеността на баща си.

— И сега не трябва да го правиш.

— Помогни ми, моля те.

— Казвай.

— Имаше ли нещо нередно — малък подкуп от някой адвокат, процент от някаква спорна сделка, нещичко за смазка, както се казва?

— Изключено.

— Стрелям напосоки, Клодия, и се надявам да улуча нещо. Човек не намира ей така сто хиляди долара в чисти новички банкноти на някой рафт. Баща ми умря с шест хиляди в банката. Защо ще държи сто хиляди скрити?

— Той беше най-почтеният човек на света.

— Не се и съмнявам.

— Тогава спри да говориш за подкупи и други такива неща.

— С удоволствие.

Тя си запали нова цигара, а той отиде да напълни чашите с чай. Когато се върна на верандата, Клодия беше потънала в мисли, зареяла поглед през улицата. Поседяха така известно време.

Най-сетне Рей каза:

— Мисля, че съдията би искал да вземеш част от парите.

— Така ли?

— Да. Ще ни трябват малко, за да оправим къщата, може би към двайсет и пет хиляди. Какво ще кажеш аз, ти и Форест да си разделим останалото?

— По двайсет и пет бона на човек?

— Да. Какво мислиш?

— Значи няма да ги включваш в наследството? — Тя познаваше закона по-добре от Хари Рекс.

— Защо да го правя? Парите са в брой, никой не знае за тях, а ако ги декларираме, половината ще отидат за данъци.

— И как ще ги обясниш? — попита тя, както обикновено с една крачка напред. Навремето казваха, че Клодия била готова с решение по делото, преди адвокатите да са изнесли встъпителните си речи.

А как обичаше парите тази жена! Дрехи, парфюми, винаги последен модел кола, и всичко това с мизерната заплата на съдебен секретар. И да получаваше държавна пенсия, едва ли беше кой знае каква.

— Не мога да ги обясня — отвърна Рей.

— Ако са от комар, ще трябва да се върнеш назад и да доплатиш данъците му за минали години — бързо съобрази тя. — Ама че каша.

— Отвратителна наистина.

Въпросът тихомълком бе оставен настрана. Никой никога нямаше да разбере за нейния дял от парите.

— Навремето имахме подобно дело — започна тя, вперила поглед напред към градината. — В окръг Типа, преди трийсет години. Един тип на име Чилдърс имаше склад за вторични суровини. Умря без завещание. — Пауза, после дълго всмукване от цигарата. — Имаше много деца и след смъртта му те намериха скрити пари къде ли не, в кабинета му, на тавана, в една барака за инструменти зад къщата, в камината. Тършуваха навсякъде, все едно търсеха великденските яйца. След като преровиха всеки сантиметър, преброиха парите. Излязоха около двеста хиляди долара. И това от човек, който не си плащаше телефонната сметка и носеше един и същ гащеризон десет години. — И пак пауза, и пак дръпване от цигарата. — Половината деца искаха да си поделят парите и да избягат, другата половина искаха да кажат на адвоката и да включат парите в завещанието. Само че се разчу, семейството се изплаши и трябваше да ги декларира. Децата се скараха ужасно. Пет години по-късно парите заминаха — половината ги прибра правителството, другата половина — адвокатите.

Тя спря, а Рей зачака развръзката.

— И каква е поуката? — попита той.

— Съдията каза, че било жалко; каза също, че децата трябвало да не казват за парите, а да си ги разделят. В крайна сметка са били собственост на баща им.

— На мен ми звучи справедливо.

— Той мразеше данък наследство. Защо държавата да получава голяма част от имуществото ти само защото си умрял? Години наред съм го слушала да роптае.

Рей извади един плик иззад стола си и й го подаде.

— Ето ти двайсет и пет хиляди в брой.

Тя погледна плика, после се взря изумено в Рей.

— Вземи ги — рече той и протегна ръка по-близо към нея. — Никой няма да разбере.

Клодия пое плика и за миг онемя. Очите й се навлажниха, а при нея това беше белег за дълбоко разчувстване.

— Благодаря — прошепна тя и стисна парите още по-силно.

* * *

Дълго след като тя си тръгна, Рей седеше в същия стол и се люлееше в тъмното, доволен, че е отхвърлил Клодия като заподозряна. Готовността, с която прие двайсет и петте хиляди, убедително доказваше, че не знае за далеч по-сериозните суми.

Само че нямаше кой да заеме мястото й в списъка.