Джон Гришам
Наследници (23)

23

Срещата бе уредена чрез един бивш студент на Рей, понастоящем съдружник в гигантска компания в Ню Йорк, която на свой ред се занимаваше с делата на собствениците на веригата казина „Каньон“ в цялата страна. Бяха осъществени контакти, бяха разменени услуги, бяха извити ръце — леко и много дипломатично. В деликатната област на сигурността никой не искаше да издава тайни. Професор Атли се интересуваше само от елементарните принципи.

Казино „Каньон“ бе издигнато до река Мисисипи в окръг Тюнайка през средата на деветдесетте, по време на втората вълна на мащабно строителство. Беше преживяло първите уволнения. Имаше десет етажа и четиристотин стаи и предлагаше седем декара възможности за бърза печалба, а освен това беше много популярно с изпълненията на ритъм енд блус. Рей беше посрещнат от мистър Джейсън Пиколо, някакъв вицепрезидент от централата във Вегас, и началника на охраната Алвин Баркър. Пиколо беше на трийсет и нещо, издокаран като модел на Армани. Баркър беше прехвърлил петдесет и приличаше на състарен бивш полицай в зле ушит костюм.

Като начало му предложиха кратка обиколка, но Рей отказа. През последния месец бе видял толкова казина, че му стигаше за цял живот.

— Колко от горните етажи са забранени за посетители? — попита той.

— Ами да видим — отвърна учтиво Пиколо и двамата домакини поведоха Рей отвъд масите и ротативките към един коридор зад касите. Нагоре по стълбите, още един коридор и стигнаха някаква тясна зала. Едната стена беше покрита с огледала. През тях се виждаше голяма зала с нисък таван и множество кръгли маси, покрити с монитори. Десетки мъже и жени седяха залепени до екраните и очевидно внимаваха да не пропуснат нещо.

— Това са скритите ни камери — обясняваше Пиколо. — Тези отляво следят масите за блекджек. В средата наблюдават заровете и рулетките, а отдясно — ротативките и покера.

— И какво гледат?

— Всичко. Абсолютно всичко.

— Избройте ми.

— Всеки играч. Наблюдаваме големите късметлии, професионалистите, броячите на карти и мошениците. Да вземем блекджека. Онези момчета там могат да следят десет ръце и да познаят дали някой брои карти. Онзи в сивото сако наблюдава лицата им и търси сериозните играчи. Те непрекъснато се въртят, днес са тук, утре са във Вегас, после се скриват за седмица и се появяват в Атлантик Сити или на Бахамите. Ако шмекеруват или броят карти, ще ги разпознае още щом седнат. — Говореше Пиколо. Баркър гледаше Рей така, като че ли той беше потенциален мошеник.

— Колко близо са камерите? — попита Рей.

— Достатъчно близо, за да прочетеш серийния номер на всяка банкнота. Миналия месец хванахме един мошеник, защото разпознахме диамантения пръстен, който бе носил преди.

— Може ли да вляза там?

— Съжалявам, не.

— А масите за зарове?

— Същото положение. Малко по-трудно е, защото играта е по-бърза и по-сложна.

— Има ли професионални мошеници на зарове?

— Рядкост са. Същото се отнася за покера и рулетката. Измамниците не са кой знае какъв проблем. Повече внимаваме за алчни крупиета и грешки на масата.

— Какви грешки?

— Ами например снощи един играч на блекджек спечели четирийсет долара, но нашето крупие сгреши и прибра чиповете. Играчът възрази и извика шефа на играта. Нашите хора тук видяха какво стана и спасихме положението.

— Как?

— Изпратихме човек от охраната с инструкции клиентът да си получи четирийсетте долара, извинение и безплатна вечеря.

— А крупието?

— Досега се е представяло добре, но още един такъв гаф, и си отива.

— Значи всичко се записва?

— Всичко. Всяко раздаване, всяко хвърляне на заровете, всяко завъртане на ротативките. В момента работят двеста камери.

Рей мина покрай стената и се опита да проумее колко внимателно се следи всичко. Сякаш горе наблюдаваха повече хора, отколкото бяха играчите долу.

— Как може някое крупие да мами при всичко това? — попита той, като посочи екраните.

— Има си начини — отвърна Пиколо и погледна многозначително Баркър. — Много начини. Хващаме по един на месец.

— Защо следите ротативките? — смени темата Рей. След като му позволяваха само една визита на горния етаж, поне можеше да постреля напосоки.

— Защото наблюдаваме всичко — отвърна Пиколо. — И защото имаше няколко случая, когато малолетни спечелиха джакпот. Казината отказаха да платят и спечелиха делата, защото имаха на видеозапис как децата се скриват, а възрастни заемат местата им. Ще искате ли нещо за пиене?

— Разбира се.

— Имаме си една тайна стаичка с по-хубав изглед.

Качиха се още половин етаж нагоре до остъклен балкон с изглед към игралната зала и към нивото за наблюдение. Една сервитьорка изникна незнайно откъде и взе поръчките им. Рей поиска капучино. Домакините му си поръчаха вода.

— Какъв е най-големият ви проблем със сигурността? — попита той, като гледаше списъка с въпросите, който беше извадил от джоба на сакото си.

— Броячите на карти и крадливите крупиета — отвърна Пиколо. — Тези малки чипове лесно се пускат в ръкави и джобове. Петдесет долара на ден прави хиляда долара месечно, без данъци, разбира се.

— Колко броячи на карти идват тук?

— Все повече и повече. Вече в четирийсет щата има казина и комарджиите се увеличават. Събираме информация за играчите, които подозираме, и щом решим, че сме хванали някого, просто го молим да си тръгне. Знаете, че имаме това право.

— Каква е максималната сума, спечелена от един човек за един ден при вас? — попита Рей.

Пиколо погледна Баркър, който каза:

— Като изключим ротативките ли?

— Да.

— Веднъж един тип спечели сто и осемдесет бона за една вечер.

— Сто и осемдесет хиляди?

— Да.

— А каква е най-голямата изгубена сума?

Баркър взе водата си от сервитьорката и се почеса.

— Същият тип изгуби двеста бона три дни по-късно.

— Имате ли хора, които само печелят? — попита Рей, като гледаше бележките си, сякаш правеше сериозно академично проучване.

— Не съм сигурен дали ви разбирам.

— Да кажем, че някой идва два-три пъти всяка седмица, печели повече, отколкото губи, и след време натрупва доста солидна печалба. Колко често се случва това?

— Много рядко — отвърна Пиколо. — Иначе щяхме да се разорим.

— Изключително рядко — поправи го Баркър. — Може да му провърви за седмица-две. Ние ще го набележим, ще го следим много внимателно — нищо подозрително, но все пак той взема парите ни. Рано или късно ще поеме някой ненужен риск, ще направи някоя глупост и ще си върнем парите.

— Осемдесет процента от клиентите в крайна сметка губят — добави Пиколо.

Рей разбърка капучиното и погледна бележките си.

— Да кажем, че някой напълно непознат влезе, остави на масата за блекджек хилядарка и поиска чипове от по сто долара. Какво ще се случи?

Баркър се усмихна и изпука дебелите си кокалчета.

— Ще наострим уши. Ще го гледаме няколко минути, за да разберем дали знае какво прави. Шефът на играта ще го попита дали иска да си изкара карта. Ако се съгласи, ще научим името му. Ако откаже, ще му предложим вечеря. Сервитьорката непрекъснато ще му носи питиета. Ако не пие, това е още един знак, че може да е сериозен играч.

— Професионалистите никога не пият, докато играят — допълни Пиколо. — Може да си поръчат една чаша, но само за прикритие.

— За каква карта ставаше въпрос?

— Повечето комарджии искат някакви екстри — обясни Пиколо. — Вечеря, билети за някое представление, намалени цени за стаите, всякакви благинки, каквито можем да измислим. Имат членски карти, за да можем да следим колко печелят или губят. Човекът от хипотетичната ви ситуация няма карта, така че ще го питаме дали иска да си изкара.

— А ако откаже?

— Нищо. Непознати непрекъснато идват и си отиват.

— Но, естествено, ние се опитваме да ги запомним — призна Баркър.

Рей надраска нещо безсмислено на сгънатия лист хартия.

— Казината събират ли данните си? — попита той и за пръв път Пиколо и Баркър трепнаха в унисон.

— Какво имате предвид под „събират“? — отговори Пиколо с усмивка, на която Рей отвърна, а Баркър побърза да се присъедини към тях.

Докато и тримата се усмихваха, Рей обясни:

— Добре, друга хипотетична ситуация за нашия късметлия. Да кажем, че човекът играе една нощ в „Монте Карло“, на другата — в „Пещерата на съкровищата“, на третата — в „Аладин“ и така нататък. Минава през всички казина и печели повече, отколкото губи. И това продължава година. Какво ще знаете за този човек?

Пиколо кимна на Баркър, който притискаше устни между палеца и показалеца си.

— Много неща — призна той.

— Колко много? — настоя Рей.

— Продължавай — рече Пиколо на Баркър, който заговори неохотно:

— Ще знаем името му, адреса му, професията, телефонния номер, колата и банката му. Ще знаем къде е всяка една вечер, кога пристига, кога си тръгва, колко печели или губи, колко пие, дали е вечерял, дали е дал бакшиш на сервитьорката и ако да, какъв, дали е дал бакшиш на крупието и така нататък.

— Значи имате досиета на такива хора?

Баркър погледна Пиколо, който кимна много бавно, но не каза нищо. Не им се говореше, защото Рей беше разбрал твърде много. Той премисли и реши, че една обиколка би му била много полезна. Слязоха долу, но вместо да гледа играчите, Рей наблюдаваше камерите. Пиколо посочи служителите от охраната. Стояха близо до една маса за блекджек, където съвсем младо момче играеше с купища чипове от по сто долара.

— От Рино е — прошепна Пиколо. — И е много добър. Миналата седмица дойде в Тюнайка и ни прибра трийсет бона. Много, много го бива.

— И не брои карти — допълни също така шепнешком Баркър.

— Някои хора просто имат дарба за тази работа, както други имат талант в голфа или в сърдечната хирургия — рече Пиколо.

— Във всички казина ли играе? — попита Рей.

— Още не, но всички го чакат. — Хлапето от Рино сериозно безпокоеше и двамата.

Визитата завърши в бара, където пиха газирана вода и приключиха с темата. Рей беше задал всички въпроси от списъка си и стигна до поантата.

— Искам да ви помоля за една услуга — рече той. Да, разбира се, кажете. — Баща ми почина преди няколко седмици и имаме основания да подозираме, че е прескачал тайно насам да играе на зарове и вероятно е печелил повече, отколкото е губил. Дали може да се провери?

— Как се казва? — попита Баркър.

— Рубън Атли от Клантън.

Баркър поклати отрицателно глава, докато вадеше един телефон от джоба си.

— Колко е спечелил? — попита Пиколо.

— Не знам, може би към един милион за няколко години.

Баркър продължи да клати глава.

— Изключено. Познаваме добре всеки, който печели или губи подобни суми — каза той и попита по телефона човека отсреща дали може да провери какво имат за Рубън Атли.

— Мислите, че е спечелил един милион долара? — попита Пиколо.

— Спечелил и изгубил — отвърна Рей. — Но както казах, не сме сигурни.

Барк затвори телефона.

— Нямаме нищо за никакъв Рубън Атли. Изключено е да е залагал големи суми някъде тук.

— Ами ако никога не е идвал точно в това казино? — попита Рей, макар да беше сигурен какъв ще бъде отговорът.

— Пак щяхме да знаем — заявиха едновременно Баркър и Пиколо.