Джон Гришам
Наследници (34)

34

Нападението започна малко след два сутринта, в най-дълбоката нощ, когато сънят е най-тежък, а реакциите — най-бавни. Рей беше обърнал гръб на света, макар светските неволи да мъчеха уморения му ум. Лежеше на един дюшек в салона с револвер до ръката си. Трите найлонови чувала пари бяха до импровизираното му легло.

Започна се с тухла, хвърлена през прозореца. Ударът разтърси старата къща и посипа стъкло и мазилка по масата в трапезарията и прясно излъсканите дървени подове. Времето и посоката бяха добре подбрани от човек, който не се шегуваше и вероятно и друг път бе правил това. Рей се изправи с драскане като ранен уличен котарак и замалко не се застреля сам, докато търсеше оръжието. Хукна приведен през салона, улучи ключа на лампата и видя тухлата да лежи зловещо на пода до шкафа за порцелан.

Замете мазилката и стъклата с едно одеяло и внимателно вдигна тухлата — нова, червена, с остри ръбове. Към нея с два ластика бе прикрепена бележка. Рей свали ластиците, докато гледаше счупения прозорец. Ръцете му трепереха толкова силно, че не успяваше да прочете бележката. Преглътна, опита се да диша и да се съсредоточи върху изписаното на ръка предупреждение.

То гласеше просто: „Върни парите там, където ги намери, и незабавно напусни къщата.“ Ръката му кървеше, порязана на парченце стъкло. С тази ръка трябваше да стреля, ако изобщо беше способен на подобно нещо. Ужасен се запита как ще се защити. Приклекна в сенките на трапезарията и се опита да диша нормално и да разсъждава трезво.

Внезапно телефонът иззвъня и Рей отново подскочи като ужилен. След втория сигнал се дотътри в кухнята, където бледата лампа над печката му помогна да види телефона.

— Ало! — изръмжа в слушалката той.

— Върни парите и напусни къщата — изрече спокоен, но строг глас, който никога не бе чувал. За миг му се стори, че усеща лек акцент от крайбрежието.

— Веднага! Преди да си пострадал.

Искаше да изкрещи: „Не!“, „Стига!“ или „Кой си ти?“. Но нерешителността му го разколеба и линията прекъсна. Рей седна на пода и с гръб към хладилника бързо пресметна вариантите си за действие, колкото и мижави да бяха.

Можеше да се обади в полицията — да се поразмърда и да скрие парите, да натъпче чувалите под някое легло, да скрие бележката, но не и тухлата, и да се държи така, сякаш някакви вандали са нападнали старата къща без никаква видима причина. Полицаят щеше да обиколи с фенерче и да поостане час-два, но все в някакъв момент щеше да си тръгне.

Братята Прийст обаче нямаше да се откажат така лесно. Те се бяха лепнали за него. Можеше да се покрият за малко, но нямаше да си тръгнат. Освен това бяха далеч по-сръчни от нощното дежурство в Клантън. И много по-мотивирани.

Можеше да звънне на Хари Рекс — да го събуди, да му каже, че е спешно, да го извика в къщата и да му разкаже всичко. Рей копнееше да поговори с някого. Колко пъти му се искаше да се разбере с Хари Рекс? Можеха да разделят парите, да ги включат в завещанието или да идат в Тюнайка и цяла година да хвърлят зарове.

Но защо да излага на опасност и него? Три милиона бяха достатъчно пари, за да провокират повече от едно убийство.

Рей имаше оръжие. Защо да не се защити? Можеше да отблъсне нападателите. Щом влязат през вратата, той щеше да стреля по тях. Гърмежите щяха да разбудят съседите и целият град щеше да дойде.

Но пък му стигаше само един куршум, един добре насочен изстрел, който никога нямаше да види и вероятно щеше да почувства само за миг-два. Освен това беше сам срещу хора, които бяха много по-опитни стрелци от професор Рей Атли. Вече беше решил, че не иска да умре. Животът беше твърде хубав. Там, у дома, във Вирджиния.

Точно когато сърдечният му ритъм се нормализира, а пулсът му се успокои, още една тухла влетя през прозорчето над кухненската мивка. Рей подскочи, изкрещя и изпусна револвера си, а после го ритна, докато тичаше към салона. На четири крака замъкна трите чувала пари в кабинета на съдията. Дръпна дивана по-далеч от рафтовете и започна да хвърля купищата банкноти обратно в шкафа, където за пръв път бе намерил тази злощастна плячка. Потеше се, ругаеше и очакваше нова тухла или може би първия картечен откос. Когато всичко бе натъпкано обратно в скривалището, Рей грабна оръжието и отключи входната врата. Хукна към колата си, запали, даде газ през моравата и избяга.

Беше невредим, а в момента нищо друго не го интересуваше.

* * *

На север от Клантън земята се спускаше към езерото Чатула и в продължение на три километра пътят беше прав и равен. Известно само като Дъното, това място открай време привличаше нощни любители на високите скорости, пияници, хулигани и въобще луди глави. Най-близката му среща със смъртта досега беше в гимназията, когато се оказа на задната седалка на претъпкан понтиак файърбърд, шофиран от пияния Боби Лий Уест, който се състезаваше с камарото на още по-насвяткания Дъг Теринг. И двете коли префучаха през Дъното със сто и шейсет километра в час. Рей се беше отървал, но Боби Лий загина година по-късно, когато неговият файърбърд изхвърча от пътя и се удари в дърво.

Сега стигна равното място на Дъното и натисна педала на газта докрай. Беше два и половина сутринта и сто на сто всички спяха.

Елмър Конуей наистина бе заспал, но един голям комар го бе ухапал по челото и го бе събудил. Видя фарове на бързо приближаваща кола и включи радара. Успя да спре малката чуждестранна приумица едва след шест километра, когато вече се беше ядосал.

Рей направи грешката да отвори вратата си и да излезе, което не влизаше в плановете на Елмър.

— Не мърдай, задник такъв! — извика полицаят над дулото на служебния си револвер, който, както бързо осъзна Рей, бе насочен към челото му.

— Спокойно, спокойно — отвърна той и вдигна високо ръце.

— Дръпни се от колата — изръмжа Елмър и посочи с револвера в посока към осевата линия.

— Няма проблеми, сър, само се успокойте — каза Рей и се дръпна встрани.

— Как се казваш?

— Рей Атли, синът на съдия Атли. Бихте ли свалили този револвер, моля ви?

Елмър смъкна дулото няколко сантиметра, така че евентуалният куршум би ударил Рей в корема, а не в главата.

— Номерът ти е от Вирджиния — каза той.

— Защото живея в Шарлотсвил.

— Натам ли си тръгнал?

— Да, сър.

— Защо си се разбързал толкова?

— Не знам, просто…

— Засякох те да вдигаш сто петдесет и шест.

— Много съжалявам.

— Съжаляваш друг път. Караш с превишена скорост, това е. — Елмър направи крачка към него. Рей бе забравил за раната на ръката си и не бе забелязал тази на крака си. Елмър извади фенерче и огледа тялото му от три метра разстояние. — Защо кървиш?

Добър въпрос, но в този момент, застанал посред тъмната магистрала с насочено в лицето си фенерче, Рей не се сещаше за подходящ отговор. Истината би отнела цял час, пък и полицаят нямаше да му повярва. Една лъжа само щеше да влоши положението.

— Не знам — измърмори той.

— Какво има в колата? — попита Елмър.

— Нищо.

— Да бе.

Елмър сложи белезници на Рей и го настани на задната седалка на патрулната си кола, кафява импала с прах по калниците и без капаци на джантите и най-различни антени по задната броня. Рей го гледаше как обикаля аудито и наднича вътре. Когато свърши, Елмър се качи на предната седалка и каза, без да се обръща:

— За какво ти е револверът?

— За самоотбрана.

— Имаш ли разрешително?

— Не.

Елмър се обади на диспечера и докладва подробно за последния спрян нарушител. Завърши със „сега ще го докарам“, като че ставаше въпрос за един от десетте най-издирвани престъпници в щата.

— Ами колата ми? — попита Рей, когато обърнаха.

— Ще изпратя влекач.

Елмър пусна полицейските светлини и полетя със сто и трийсет километра в час.

— Може ли да се обадя на адвоката си?

— Не.

— Хайде стига. Това е само пътнотранспортно нарушение. Адвокатът ми може да ме чака пред затвора, да плати гаранцията и след един час отново да съм на пътя.

— Кой ти е адвокат?

— Хари Рекс Вонър.

Елмър изсумтя, а вратът му се изду.

— Тоя мръсник беше адвокат на жена ми. Всичко ми взеха след развода.

Като чу това, Рей се облегна назад и затвори очи.

 

 

Докато Елмър го водеше по тротоара, Рей си спомни, че е влизал в затвора на окръг Форд два пъти. И в двата случая беше носил документи на безотговорни бащи, които не бяха плащали издръжка от години и съдия Атли ги беше изпратил зад решетките. Хейни Моук, възглупавият надзирател с твърде широка за него униформа, още седеше зад бюрото и четеше детективски списания. Освен това служеше за диспечер на нощната смяна, така че знаеше за простъпките на Рей.

— Синът на съдия Атли, а? — каза Хейни с крива усмивка. Главата му беше асиметрична, а очите му бяха на различна височина, така че не беше лесно да го гледаш в лицето, докато говореше.

— Да, сър — отвърна учтиво Рей, като търсеше подкрепа.

— Добър човек беше — заяви Хейни, като мина зад арестанта и отключи белезниците му.

Рей разтърка китките си и погледна помощник-шерифа Конуей, който усилено попълваше формуляри и си придаваше важност.

— Шофиране с превишена скорост и притежание на оръжие без разрешително.

— Да не смяташ да го затваряш, а? — рече Хейни на Елмър доста грубо, сякаш вече случая поемаше той, а не помощник-шерифът.

— Точно това ще направя — озъби се Елмър и напрежението моментално се усили.

— Може ли да се обадя на Хари Рекс Вонър? — помоли Рей.

Хейни кимна нехайно към телефона на стената, докато гледаше яростно Елмър. Очевидно ги свързваше някаква доста неприятна история.

— Затворът ми е пълен — заяви Хейни.

— Все така казваш.

Рей бързо набра домашния номер на Хари Рекс. Минаваше три сутринта и той знаеше, че няма да му се зарадват особено. Настоящата мисис Вонър вдигна на третото позвъняване. Рей се извини и помоли да говори с Хари Рекс.

— Няма го — отвърна тя.

Трябва да е в града, помисли си Рей. Нали седя с него на верандата само преди шест часа.

— Може ли да попитам къде е?

До него Хейни и Елмър бяха стигнали, кажи-речи, до крясъци.

— В къщата на семейство Атли — отвърна бавно тя.

— Не, той си тръгна оттам преди няколко часа. Аз бях с него.

— Току-що се обадиха. Къщата гори.

С Хейни на задната седалка профучаха през площада с включени полицейски светлини и сирена. Пламъците се виждаха на две пресечки от Кленова градина.

— Господ да ни е на помощ — обади се Хейни.

Малко неща можеха да развълнуват Клантън като един хубав пожар. Двете налични пожарни коли в града бяха дошли. Десетки доброволци тичаха насам-натам и сякаш всички крещяха. Съседите се събираха на отсрещния тротоар.

Пламъците вече обхващаха покрива. Рей прескочи един маркуч, направи няколко крачки по моравата и усети специфичния мирис на бензин.