Джон Гришам
Наследници (15)

15

Тъй като имаше достатъчно време, за да планира ходовете си, Рей не се учуди, че нищо не потръгна както трябва. Часът на пристигането му беше подходящ — 11:20 вечерта, сряда, десети май. Надяваше се да паркира на неразрешено място, на тротоара, само на няколко крачки от входната врата към апартамента му, но същата идея беше хрумнала и на други шофьори. За пръв път виждаше толкова много коли до бордюра, е, за негово удовлетворение всички до една имаха квитанции за глоби под чистачките си.

Можеше да паркира на улицата и да търчи напред-назад, но така сам си просеше неприятности. Малкият паркинг зад сградата имаше четири места, едното запазено за него, но пък вратите се заключваха в единайсет.

Затова беше принуден да използва тъмен и почти напълно изоставен гараж на три пресечки от дома си, огромно хале на няколко етажа, което беше пълно през деня и пустееше призрачно нощем. Докато пътуваше на североизток и планираше офанзивата си, Рей многократно бе обмислял тази алтернатива и тя му се бе сторила най-непривлекателната. Беше план „Д“ или „Е“, доста надолу в списъка на начините, по които искаше да прехвърли парите. Паркира на първо ниво, излезе с чантата си, заключи колата и с дълбоко притеснение я остави. После забърза към изхода, като стрелкаше очи наляво-надясно, сякаш наоколо дебнеха въоръжени банди. Краката и гърбът му се бяха схванали от пътуването, но работата не чакаше.

Апартаментът изглеждаше точно така, както го бе оставил, което му донесе странно облекчение. Имаше оставени трийсет и четири съобщения, сигурно съболезнования от приятели и колеги. Щеше да ги прослуша по-късно.

В дъното на малко килерче в коридора, под едно одеяло, някакво пончо и други нахвърляни, а не нарочно подредени там неща, Рей откри червен сак „Уимбълдън“, който не бе докосвал поне две години. Като изключим куфарите, които сигурно биха събудили подозрения, това беше най-голямата чанта, за която можа да се сети.

Ако имаше пистолет, би го пъхнал в джоба си. Но престъпността в Шарлотсвил беше ниска и Рей предпочиташе да живее без оръжие. След неделния епизод в Клантън още повече се ужасяваше от всички огнестрелни изобретения. Бе оставил револвера на съдията скрит в един дрешник в Кленова градина.

Той метна сака през рамо, заключи външната врата и с възможно най-нехаен вид тръгна по централната търговска улица. Тя беше добре осветена, винаги имаше един-двама полицаи, а пешеходците по това време бяха зеленокоси хлапета, някой и друг пияница или окъснели граждани, които се прибираха вкъщи. След полунощ Шарлотсвил притихваше.

Малко преди да пристигне, оттук бе минала гръмотевична буря. Улиците бяха мокри и духаше вятър. Рей подмина момче и момиче, хванати за ръка, но не видя никого другиго по пътя към гаража.

Мина му през ума просто да пренесе самите найлонови чували, да ги метне през рамо като Дядо Коледа, един по един, и да претича от колата до апартамента си. Можеше да прехвърли парите за три курса и да намали престоя си на улицата. Две неща го спираха. Първо, ами ако някой чувал се скъса и един милион долара се разпилеят по тротоара? Всички бандити и пияници щяха да изскочат от пресечките и да се втурнат отгоре му като акули на кръв. Второ, всеки полицай би се усъмнил, като види някой да внася (а не да изнася) у дома си чували с нещо, което прилича на боклук.

„Какво има в торбата, сър?“ — би попитал полицаят.

„Нищо. Боклук. Един милион долара.“ Нямаше добър отговор.

Затова планът беше да запази търпение, да не избързва, да носи парите на малки части и да не мисли колко курса ще трябват, защото най-маловажният фактор беше собствената му умора. По-късно щеше да почива.

Най-страшното беше как ще прехвърли парите от чувала в сака, превит над багажника си и опитващ се да не изглежда гузен. За щастие гаражът беше пуст. Рей натъпка сака с банкноти толкова, че едва успя да дръпне ципа, тръшна капака на багажника, огледа се, като че ли току-що бе удушил някого, и си тръгна.

Носеше може би една трета от съдържанието на чувала — триста хиляди долара. Повече от достатъчно, за да го арестуват или наръгат с нож. Отчаяно се стремеше да изглежда нехаен, но в походката и движенията му нямаше нищо естествено. Погледът му бе вперен напред, макар да искаше да се стрелка нагоре-надолу, наляво-надясно, за да не пропусне нищо. Ужасяващ младеж с обеци на носа мина край него с клатушкане, надрусан до видиотяване. Рей закрачи още по-бързо. Не беше сигурен, че нервите му ще издържат още осем-девет курса до гаража.

Един пияница му подвикна нещо нечленоразделно от тъмната си пейка. Рей се втурна напред, но после се овладя. Слава богу, че нямаше пистолет. В този момент можеше да стреля по всичко, което се движеше. С всяка пресечка парите ставаха все по-тежки, но той успя да се прибере без инциденти. Изсипа парите на леглото си, заключи всички възможни врати и пак тръгна към колата. Но по друг път.

На петия курс го спря някакво старче, което изскочи от сенките и извика:

— Какво, по дяволите, правиш?

Държеше в ръката си нещо тъмно. Рей реши, че това е оръжието, с което ще го убива.

— Махай ми се от пътя — каза той колкото можеше по-грубо, но устата му беше пресъхнала.

— Само тропосваш напред-назад! — изкрещя старчокът. Вонеше, а очите му светеха като на демон.

— Гледай си работата. — Рей не се спря, а старчето заподскача пред него. Селският идиот.

— Какъв е проблемът? — застигна ги ясен глас. Рей спря и един полицай дойде до тях с палка в ръка.

Рей разцъфна в усмивка.

— Добър вечер, господин полицай. — Дишаше тежко, а лицето му беше потно.

— Тоя мъти нещо! — извика старчето. — Ту напред, ту назад. Като дойде насам, чантата празна. Иде нататък, чантата пълна.

— Успокой топката, Гили — рече полицаят и Рей си пое по-свободно дъх. Изпитваше ужас, че някой го е наблюдавал, но в същото време се благодареше, че този някой е от сорта на Гили. По търговската улица беше виждал всякакви образи, но не и него.

— Какво има в сака? — попита полицаят.

Това беше тъп въпрос, напълно незаконен, и за частица от секундата Рей, професорът по право, се замисли дали да не му изнесе една лекция за позволените случаи на задържане, обиск и конфискация, както и какви въпроси има право да задава полицаят. Все пак остави нещата така и уверено произнесе готовия си отговор:

— Играх тенис тази вечер в „Глиганската глава“. Нещо си разтегнах сухожилие и гледам да го пораздвижа. Живея ей там. — Той посочи апартамента си на две пресечки по-долу.

Полицаят се обърна към старчето и каза:

— Не можеш да крещиш така на хората, Гили, колко пъти да ти казвам. Тед знае ли, че си навън?

— Има нещо в тази чанта — отвърна доста по-тихо Гили. Ченгето вече го отвеждаше.

— Да бе, пари са — отвърна полицаят. — Сигурно човекът е обрал банка и ти си го заловил. Браво на теб.

— Но ту е празна, ту е пълна.

— Лека нощ, сър — каза през рамо ченгето.

— Лека нощ. — И Рей, раненият тенисист, куцука в продължение на половин пресечка заради дебнещите в сенките други субекти. Когато изсипа петия товар на леглото, намери бутилка скоч в барчето и си наля една солидна доза.

Изчака два часа, предостатъчно време, за да може Гили да се върне при Тед, който, дай боже, щеше да му даде лекарствата и да го държи затворен през остатъка от нощта, а може би и достатъчно време, за да свърши смяната на онзи полицай. Два много дълги часа, през които Рей си представяше всеки възможен сценарий около колата си. Кражба, вандализъм, пожар, отмъкване на буксир, всички възможни варианти.

В три сутринта излезе от апартамента си по джинси, туристически обувки и тъмносиня фланелка с надпис „Вирджиния“. Беше изоставил червения сак в полза на протъркано черно куфарче, което нямаше да побере много пари, но и нямаше да привлече вниманието на полицая. Въоръжи се с кухненски нож, затъкнат в колана под фланелката му, готов да бъде измъкнат за секунди и използван срещу подобните на Гили или всеки друг нападател. Беше глупаво и той го знаеше, но не беше на себе си и си даваше сметка за това. Беше смъртно уморен, не си доспиваше трета вечер поред, а освен това бе леко замаян от трите чаши скоч, твърдо решен да скрие парите на сигурно място и изплашен да не го спрат отново.

В три сутринта дори пияниците се бяха отказали да кръстосват насам-натам. Централните улици бяха опустели. Но докато влизаше в гаража, Рей видя нещо, което го ужаси. В далечния край на улицата под една лампа минаваха пет-шест чернокожи младежи. Вървяха бавно към него, провикваха се, говореха високо, държаха се предизвикателно.

Нямаше как да направи още половин дузина курса, без да налети на тях. Последният план беше съставен на място.

Рей запали мотора и напусна гаража. Обиколи центъра и спря на улицата до колите, паркирани неправилно до тротоара пред апартамента му. Угаси двигателя, изключи фаровете, отвори багажника и грабна парите. Пет минути по-късно цялото съкровище беше горе, където му бе мястото.

 

 

В девет сутринта го събуди телефонът. Беше Хари Рекс.

— Проспа си младините, момче — изръмжа той. — Как пътува?

Рей се завъртя към края на леглото и се опита да отвори очи.

— Прекрасно — отвърна той.

— Вчера говорих с един брокер на недвижими имоти, Бакстър Ред, от добрите в града. Обиколихме къщата, поогледахме, пълен ужас. Във всеки случай той иска да оставим официалната цена, четиристотин бона, и смята, че можем да й вземем поне двеста и петдесет. За него отиват обичайните шест процента. Слушаш ли ме?

— Да.

— Тогава кажи нещо де.

— Продължавай.

— И той смята, че трябва да потрошим малко пари по нея, малко боя, малко лъсване на пода, да изгорим шумата в двора и прочие. Препоръча фирма за почистване. Слушаш ли ме?

— Да.

Хари Рекс беше буден от часове и по всяка вероятност зареден с поредния куп палачинки, питки и наденици.

— Във всеки случай вече наех хора да боядисат къщата и да постегнат покрива. Скоро ще ни трябва финансова инжекция.

— Ще се върна след две седмици, Хари Рекс, не може ли да почака?

— Добре. Да нямаш махмурлук?

— Не, само съм уморен.

— Хубаво, размърдай си задника, девет часът минава.

— Благодаря.

— Като стана въпрос за махмурлук — сниши внезапно глас Хари Рекс, — Форест ми се обади снощи.

Рей стана и поизпъна гръб.

— Това едва ли е на хубаво — каза той.

— Прав си, не е. Беше направил главата, не знам дали с пиене или с наркотици, вероятно и с двете. Каквото и да е, беше по много. Заваляше думите, като че ли всеки момент ще заспи, а после изведнъж избухваше и почваше да ме псува.

— Какво искаше?

— Пари. Не сега, викаше, че не е на червено, но бил загрижен за къщата и наследството и искал да е сигурен, че няма да го изпързаляш.

— Да го изпързалям ли?

— Беше насвяткан, Рей, така че не можеш да му се сърдиш. Но каза някои доста тежки приказки.

— Слушам те.

— Казвам ти, за да знаеш, но те моля да не се разстройваш. Съмнявам се, че тази сутрин ще си ги спомня.

— Давай нататък.

— Каза, че открай време си бил любимецът на съдията и затова те направил изпълнител на завещанието му, че баща ви винаги ти давал повече, че аз съм длъжен да те държа под око и да пазя интересите му, защото ти ще се опиташ да го измамиш за парите и така нататък.

— Не му трябваше много време, а? Едва заровихме баща ми.

— Така е.

— Не че се учудвам.

— Тъй че внимавай. Запил се е и може да ти се обади със същите дивотии.

— И друг път съм ги чувал, Хари Рекс. Не той е виновен за проблемите си. Вечно някой му мисли злото. Типично за пияниците и наркоманите.

— Той смята, че къщата струва един милион долара и твърди, че аз съм длъжен да й взема толкова. Иначе щял да наеме свой адвокат, дъра-дъра и така нататък. Не че ме уплаши особено. Както казах, беше се насвяткал.

— Жалка картинка.

— Така е, но до седмица-две ще стигне дъното и ще изтрезнее. Тогава аз ще го наругая. Ще се оправим.

— Съжалявам, Хари Рекс.

— Такава ми е работата. Весело си живеем ние, адвокатите.

Рей си направи чаша кафе, силна италианска смес, която много обичаше и която ужасно му липсваше в Клантън. Първата чаша беше почти празна, преди мозъкът му да се събуди.

На Форест щеше да му мине от само себе си. Въпреки многото си проблеми той беше, общо взето, безобиден. Хари Рекс щеше да се погрижи за наследството и щяха да разделят поравно всичко. След година и нещо Форест щеше да получи чек за повече пари, отколкото някога беше виждал.

Идеята някаква си фирма да почиства Кленова градина го разтревожи. И това продължи известно време. Представяше си десетина жени, търчащи като мравки, доволни колко много има за чистене. Ами ако попаднеха на друго съкровище, коварно скрито от съдията? Натъпкани с банкноти дюшеци? Пълни с плячка килери? Но това беше невъзможно. Рей беше претърсил всеки сантиметър от къщата. Когато човек намери скрити три милиона, има мотивация да провери под всяка дъска на пода. Дори си бе проправил път под паяжините в мазето, една тъмница, където не би влязла никоя чистачка.

Наля си втора една чаша силно кафе и отиде до спалнята, където седна на един стол и се загледа в купищата пари. И какво сега?

Последните четири дни бяха минали като в мъгла. Рей мислеше само как да докара парите там, където бяха в момента. Сега предстоеше да планира следващата крачка, а не му идваха наум много идеи. Парите трябваше да бъдат скрити и защитени, в това поне беше сигурен.