Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Summons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 39 гласа)

Информация

Корекция
ultimat (2009)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Джон Гришам. Наследници

Издателство „Обсидиан“, София, 2002

Редактор: Кристин Василева

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954–769–027–2

История

  1. — Добавяне

24

Единствен Рей правеше сутрешен крос в Клантън и така събра любопитните погледи на жените край цветните лехи, на прислужниците, които метяха верандите, и на сезонните работници, които помагаха да се окоси тревата в гробището, докато тичаше покрай семейния парцел на рода Атли. Пръстта над съдията се слягаше, но той не спря да провери, дори не забави ход. Мъжете, които бяха изкопали гроба, сега копаеха друг. Всеки ден по някой умираше и по някой се раждаше в Клантън. Нещата не се променяха много.

Още нямаше осем часа, а слънцето печеше и въздухът беше тежък. Влажността не пречеше на Рей, който бе израснал с нея, но и определено не му липсваше.

Откри сенчестите улици и дотича обратно до Кленова градина. Джипът на Форест беше там, а брат му се беше отпуснал на люлката на верандата.

— Не е ли малко раничко за теб, а? — попита Рей.

— Докъде си тичал? Целият си потен.

— Така става, като бягаш в жегата. Осем километра. Изглеждаш добре.

И наистина беше така. Ясни, а не подпухнали очи, избръснато лице, чист бял панталон.

— Капка не близвам, братле.

— Страхотно. — Рей седна на един люлеещ се стол. Още се потеше и дишаше тежко. Не попита брат си откога е трезвен. Не можеше да е повече от двайсет и четири часа.

Форест скочи от люлката и придърпа другия стол до Рей.

— Имам нужда от помощ, братле — рече той и седна на ръба на стола.

Хайде пак се почва, помисли си Рей.

— Слушам те.

— Имам нужда от помощ — изтърси отново Форест и затърка бясно дланите си, като че ли думите му причиняваха болка.

Рей и друг път беше виждал подобни изпълнения и вече му беше писнало.

— Казвай, Форест, за какво става въпрос? — За пари, преди всичко. След това имаше няколко възможности.

— Искам да отида на едно място, на около час оттук. Навътре в гората, далеч от всичко, много красиво, с прекрасно езерце в средата и с уютни стаи. — Той измъкна намачкана визитка от джоба си и я подаде на Рей.

Олкорн Вилидж. Клиника за лечение на алкохолизъм и наркомания. Към методистката църква.

— Кой е Оскар Мийв? — попита Рей, като гледаше визитката.

— Запознахме се преди няколко години. Той ми помогна, а сега работи на това място.

— Клиника за наркомани, така ли?

— Клиника, санаториум, комуна, ранчо, село, затвор, лудница, както искаш, така го наречи. Все ми е едно. Имам нужда от помощ, Рей. Спешно.

— Добре, добре. Разкажи по-подробно.

Форест избърса очите и носа си и си пое дълбоко дъх.

— Обади му се и питай дали имат свободна стая — рече той с треперещ глас.

— Колко дълго ще останеш?

— Четири седмици, струва ми се, но Оскар ще ти каже.

— И колко струва?

— Някъде около триста долара на ден. Мислех да взема заем срещу своя дял от наследството, да накарам Хари Рекс да попита съдията дали има начин да получа някакви пари сега. — От очите му капеха сълзи.

Рей ги беше виждал и друг път. Беше чувал молбите и обещанията, но все пак колкото и твърд и циничен се опитваше да остане в този момент, усети, че омеква.

— Ще измислим нещо — каза той. — Сега ще му се обадя.

— Моля те, Рей, искам да ида веднага.

— Днес ли?

— Да, аз, ъъъ… не мога да се върна в Мемфис. — Форест сведе глава и прокара пръсти през дългата си коса.

— Да не би някой да те търси?

— Да — кимна брат му. — И не за хубаво.

— Полицията?

— Не, по-страшни са от полицията.

— Знаят ли, че си тук? — попита Рей и се огледа. Представяше си тежковъоръжени наркопласьори, скрити зад храстите.

— Не, нямат представа къде съм.

Рей кимна и влезе в къщата.

Също като повечето хора, Оскар Мийв добре си спомняше Форест. Бяха работили заедно в една федерална програма за борба с наркотиците в Мемфис и макар с прискърбие да научи, че Форест има нужда от помощ, той все пак с удоволствие си спомни за него. Рей направи всичко възможно да обясни, че работата е спешна, макар че не разполагаше с подробности и едва ли щеше да получи такива. Баща ни почина преди три седмици, обясни той. Вече почваше да се оправдава.

— Доведете го — рече Мийв. — Ще му намерим място.

Половин час по-късно излязоха от града в наетата от Рей кола. Джипът на Форест беше паркиран зад къщата за по-сигурно.

— Сигурен ли си, че тези типове няма да дойдат да те търсят тук? — попита Рей.

— Не знаят откъде съм — отвърна Форест.

Главата му беше облегната на седалката, а очите му — скрити зад модни очила.

— Кои по-точно са „те“?

— Едни много готини типове от Южен Мемфис. Ще ти харесат.

— И им дължиш пари?

— Да.

— Колко?

— Четири хиляди долара.

— И къде отидоха тези четири бона?

Форест леко потупа носа си. Рей поклати глава в безсилен гняв и прехапа език, за да сдържи поредната доза горчиви упреци. Дай да минем няколко километра, каза си той. Сега бяха в провинцията и от двете им страни се простираха ниви.

Форест захърка.

Поредното изпълнение на Форест. За трети път Рей го качваше в колата и го водеше в клиника. Първият беше преди близо дванайсет години — съдията още беше председател на съда, Клодия още беше до него, а Форест вземаше повече наркотици от всеки друг в щата. Всичко си беше нормално. Полицията беше хвърлила мрежите си около него, но с луд късмет Форест се беше измъкнал. Подозираха го, че пласира дрога, което беше вярно. Ако го бяха хванали, щеше още да бъде в затвора. Рей го беше закарал в една държавна болница до крайбрежието, където се влизаше само с връзки. Там Форест спа един месец, а после си тръгна.

Първото братско посещение в подобна клиника беше по време на следването на Рей в Тулейн. Форест беше взел свръхдоза от някаква опасна комбинация хапчета. Лекарите му промиха стомаха и едва не го обявиха за мъртъв. Съдията го изпрати в някаква комуна до Ноксвил със заключени врати и ограда от бодлива тел. Форест стоя една седмица, преди да избяга.

В затвора беше лежал два пъти, веднъж като непълнолетен, веднъж като пълнолетен, макар да беше само на деветнайсет. За пръв път го арестуваха малко преди един футболен мач в гимназията, петък вечер, на плейофите, когато целият град чакаше отборът на Клантън да вкара гол. Форест беше на шестнайсет, малолетен, преден защитник, истински камикадзе, който обичаше да напада в последния момент и да си пробива път с шлема. Полицаите го прибраха от съблекалнята и го отведоха с белезници. Резервата беше непроверен новак и когато отборът беше премазан, Клантън така и не прости на Форест Атли.

Рей седеше сред публиката заедно със съдията и като всички останали се вълнуваше за мача. „Къде е Форест?“ — започнаха да питат хората, докато отборите разгряваха. Докато се хвърляше жребият, той беше в градския затвор, където го фотографираха и снемаха отпечатъците му. Намериха в колата му 392 грама марихуана.

Форест прекара две години в поправителен дом и беше пуснат на осемнайсетия си рожден ден.

Как шестнайсетгодишният син на изтъкнат съдия може да стане наркоман в малко южно градче, където дрогата беше слабо позната? Баща му и брат му си бяха задавали този въпрос хиляди пъти. Само Форест знаеше отговора и отдавна беше взел решение да го запази за себе си. Рей се благодареше, че повечето му тайни не излизат наяве.

След като подремна добре, Форест се събуди рязко и заяви, че има нужда да пийне нещо.

— Не — отвърна Рей.

— Безалкохолно, честна дума.

Спряха пред едно магазинче и си купиха газирана вода. За закуска Форест беше взел пакетче фъстъци.

— Понякога храната им не е никак лоша — рече той, когато отново потеглиха. Форест, екскурзоводът по клиниките за наркомани. Форест, авторът на пътеводители за наркокомуните. — Обикновено свалям по няколко кила — продължи той, докато дъвчеше.

— Имат ли фитнес зали и други такива? — попита Рей, за да върви разговорът. Всъщност не му се обсъждаха екстрите на различните заведения.

— Някои имат, други — не — отвърна самодоволно Форест. — Ели ме беше пратила в една клиника във Флорида досами плажа, много пясък и вода, много загубени богаташи. Три дни ни промиваха мозъците, после ни скъсаха от упражнения. Туризъм, велосипеди, спортно ходене, фитнес, ако искаме. Направих си страхотен тен и свалих седем кила. После осем месеца останах чист.

В жалкия му животец всичко се измерваше с периоди на трезвеност.

— Ели те е изпратила там? — учуди се Рей.

— Да, беше преди години. По едно време изкара малко пари, не кой знае какво. Аз бях стигнал дъното, а тогава тя още се интересуваше от мен. Мястото беше хубаво и някои от сестрите бяха мацки от Флорида с къси поли и дълги крака.

— Трябва да го опитам.

— Я се…

— Шегувам се.

— На запад пък има едно местенце, където ходят всички звезди. Казва се „Хасиендата“ и е хотел „Риц“ на наркоклиниките. Разкошни стаи, минерални бани, всеки ден масажи, готвачите могат да ти измайсторят страхотни неща по хиляда калории на ден. А специалистите им са най-добрите в света. Ето това ми трябва, братле, шест месеца в „Хасиендата“.

— Защо точно шест месеца?

— Защото толкова ми трябват. Опитвах с два, с един месец, с три седмици, две седмици, но не ми стига. Мен трябва да ме заключат за шест месеца, да ми промият мозъка из основи, пълна терапия и лична масажистка.

— Колко струва?

Форест подсвирна и обели очи.

— Кажи едно число. Не знам. За да влезеш, ти трябват милион долара и две препоръки. Представи си само, препоръки. „До подбраното общество на «Хасиендата»: препоръчвам приятеля си Дуфъс Смит като пациент в прекрасната Ви клиника. Дуфъс пие водка за закуска, смърка кока за обяд, следобед нагъва хероин, а за вечеря обикновено е в безсъзнание. Мозъкът му е хванал коричка, вените му са нацъфкани, черният му дроб е станал троен. Дуфъс е точно за Вас, а баща му притежава Айдахо.“

— Има ли практика да държат хората по шест месеца?

— Нищо не разбираш от тези работи, а?

— Сигурно.

— Ако си пристрастен към кокаина, ти трябва година. За хероин дори повече.

А ти в момента на каква отрова си, искаше да попита Рей. От друга страна, май не искаше.

— Година значи? — попита той.

— Да, без никакво излизане. А после трябва сам да се спреш. Познавам наркомани, които са стояли в затвора три години без кока, без крек, без никакви наркотици и когато излязат, се обаждат на пласьора, преди да са се обадили на жените или гаджетата си.

— И какво става с тях?

— Грозна картинка. — Форест метна останалите фъстъци в устата си, плесна с ръце и опръска всичко със сол.

* * *

Нямаше никакви табели, насочващи към Олкорн Вилидж. Следваха указанията на Оскар, и тъкмо когато бяха сигурни, че са се загубили в планината, видяха в далечината една порта. Минаха по една залесена алея и пред тях се показа комплексът. Спокойно и закътано местенце. Форест му даде добра оценка на пръв поглед.

Оскар Мийв пристигна във фоайето на административната сграда и ги насочи към приемната, където сам се занимаваше с документацията. Той беше консултант, администратор, психолог, бивш наркоман, който се беше излекувал преди години и беше защитил две дисертации. Носеше джинси, фланелка, маратонки, катинарче и две обеци, а бръчките и счупения му зъб говореха за бурен предишен живот. Гласът му обаче беше мек и приятелски. Излъчваше строгото състрадание на човек, който е минал по пътя на Форест.

Цената беше 325 долара дневно, а Оскар препоръчваше минимум четири седмици.

— После ще видим какво е състоянието му. Ще трябва да му задам някои доста неприятни въпроси.

— Не искам да слушам този разговор — каза Рей.

— Няма да го слушаш — увери го Форест. Беше се примирил с предстоящото мъмрене.

— Освен това искаме половината пари предварително — допълни Оскар. — Другата половина — след завършване на лечението.

Рей потръпна и се опита да си спомни колко имаше в разплащателната му сметка във Вирджиния. Разполагаше с много пари в брой, но сега не беше времето да ги използва.

— Парите ще са от завещанието на баща ми — рече Форест. — Ще отнеме няколко дни.

— Не правим изключения — поклати глава Оскар. — Такава ни е политиката.

— Няма проблеми — каза Рей. — Ще напиша чек.

— Искам да бъдат от завещанието — възрази Форест. — Няма ти да плащаш.

— Мога да си ги възстановя от завещанието. Ще се оправим. — Рей не беше сигурен как ще се оправи, но Хари Рекс да му мисли за това. Подписа формулярите като гарант за плащането. Форест се подписа, че приема правилника.

— Не можеш да излизаш двайсет и осем дни — каза Оскар. — Ако излезеш, губиш всички платени пари и повече не можеш да идваш тук. Ясно ли е?

— Ясно — отвърна Форест. Колко пъти беше минавал през всичко това?

— Ти си тук по своя воля, нали така?

— Да.

— И никой не те насилва?

— Никой.

След като мъмренето започна, дойде време Рей да си ходи. Благодари на Оскар, прегърна Форест и тръгна много по-бързо, отколкото беше дошъл.