Джон Гришам
Наследници (37)

37

И двете врати бяха нови, небоядисани и много по-тежки от старите. Рей мълчаливо благодари на хазяина за допълнителните разходи, макар да знаеше, че повече натрапници няма да има. Гонитбата беше свършила. Нямаше повече да поглежда през рамо. Нямаше повече да ходи до „Чейнис“ да играе на криеница. Нямаше повече да говори шепнешком с Кори Крофорд. И нямаше повече незаконни пари, над които да се суети, за които да мечтае и които да мъкне в буквалния смисъл на думата. Липсата на това бреме накара Рей да се усмихне и да закрачи малко по-бързо.

Животът отново щеше да стане нормален. Дълги кросове в жегата. Дълги самотни полети над Пиемонт. Гореше от нетърпение да се захване с писането на зарязания трактат върху монополите, който бе обещал да завърши или тази, или следващата Коледа. Беше поомекнал по въпроса за Кейли и беше готов за последен опит да я покани на вечеря. Да излиза с нея вече не беше незаконно, а дамата просто изглеждаше твърде добре, за да я отпише без сериозно усилие.

Апартаментът му си беше същият, в обичайното си състояние, защото никой друг не живееше там. Като изключим вратата, нямаше признаци за насилствено влизане. Рей вече знаеше, че натрапникът всъщност не е бил крадец, а е искал само да го сплаши, да го мъчи. Бил е или Джорди, или някой от братята му. Не беше сигурен как точно са разпределяли труда си, пък и не го интересуваше.

Беше почти единайсет вечерта. Направи си силно кафе и започна да преглежда пощата. Никакви анонимни писма повече. Нищо освен обичайните сметки и съболезнования.

Имаше и два факса. Първият беше бележка от бивш студент. Вторият беше писмо от Патън Френч. Опитвал се да се обади, но мобилният телефон на Рей не работел. Беше написано на ръка върху бланка от „Краля на исковете“ и без съмнение изпратено от сивите води на Залива, където Френч още криеше яхтата си от адвоката на съпругата си.

Добри новини по въпроса за сигурността! Малко след като Рей напуснал крайбрежието, Джорди Прийст бил „локализиран“ заедно с двамата си братя. Рей да се обади, ако може. Секретарката на Френч щяла да го намери.

Рей се мъчи с телефона два часа, докато Френч не се обади от един хотел във Форд Уърт, където имал среща с адвокати, водещи дела срещу производителите на кобрил и раякс.

— Вероятно ще получа хиляда дела оттук — каза той. Явно не можеше да се въздържи да не се похвали.

— Страхотно — отвърна Рей. Беше твърдо решен да не слуша повече хвалби за огромен брой искове и огромни обезщетения.

— Сигурен ли си, че никой не подслушва телефона ти?

— Да.

— Добре тогава, слушай. Прийст вече не е заплаха. Открихме го малко след като ти си тръгна, лежеше пиян с една мацка, с която ходи отдавна. Намерихме и двамата му братя. Парите ти са в безопасност.

— Кога точно ги открихте? — попита Рей. Въртеше се над кухненската маса, върху която беше проснал голям календар. Времето беше изключително важно. Докато чакаше обаждането, си бе направил бележки в полетата.

Френч се замисли за секунда.

— Ами чакай да видим. Какъв ден сме днес?

— Понеделник, пети юни.

— Понеделник. Кога си замина от крайбрежието?

— В петък, десет часа сутринта.

— Значи сме ги хванали в петък малко след обяд.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Защо питаш?

— И след като сте ги намерили, няма начин да са напуснали крайбрежието?

— Повярвай ми, Рей, никога няма да напуснат крайбрежието. Те, ъъъ… намериха тук вечния си дом.

— Не искам да знам тези подробности. — Рей седна до масата и заби поглед в календара.

— Какво има? — попита Френч. — Някакъв проблем ли?

— Да, може да се каже.

— Какъв?

— Някой подпали къщата.

— Къщата на съдия Атли?

— Да.

— Кога?

— След полунощ. В събота сутринта.

Френч замълча и се замисли, а после каза:

— Е, не са братята Прийст, това поне ти го гарантирам.

Понеже Рей не отговори, Френч добави:

— Къде са парите?

— Не знам — промърмори Рей.

* * *

Осемкилометровият крос изобщо не облекчи напрежението. Макар че както винаги Рей поне успя да обмисли плановете си и да преподреди мислите си. Температурата беше над трийсет градуса и когато се върна в апартамента си, беше прогизнал от пот.

След като Хари Рекс вече знаеше всичко, можеше да му се обади с последните новини. Това беше някакво успокоение. Позвъни в кантората му в Клантън и научи, че мистър Вонър е в съда в Тюпълоу и ще закъснее. Обади се в къщата на Ели в Мемфис, но никой не си даде труд да вдигне телефона. Звънна на Оскар Мийв в Олкорн Вилидж, но както очакваше, никой не знаеше координатите на Форест.

Толкова за нормалния живот.

 

 

След като цяла сутрин бе водил преговори в коридорите на Окръжния съд на Лий, за да уреди кой да вземе хидроплана и кой — къщичката на езерото, и колко трябва да се плати наведнъж, Хари Рекс приключи с развода в един следобед. Той защитаваше съпруга, разгорещен каубой с трета поред жена, който си мислеше, че познава правото по-добре от адвоката си. Мисис Трети номер беше застаряваща кукличка на трийсетина години, която го беше хванала с най-добрата си приятелка. Типичната гадна история и когато Хари Рекс най-сетне се приближи до съдията и представи постигнатото с толкова усилия споразумение за подялба на имуществото, вече му беше дошло до гуша.

Съдията беше ветеран, развел хиляди двойки.

— Много съжалявам за Рубън Атли — каза тихо той, докато преглеждаше документите.

Хари Рекс само кимна. Беше уморен и жаден и вече си мислеше как ще изпие една студена бира, докато кара обратно към Клантън. Любимият му магазин за различни видове пиво беше точно на границата на окръг Тюпълоу.

— Работили сме заедно двайсет и две години — казваше междувременно съдията.

— Достоен човек — рече Хари Рекс.

— Вие ли уреждате съдебните формалности по наследството?

— Да, сър.

— Предайте много здраве на съдия Фар.

— Добре.

Документите бяха разписани, бракът милостиво прекратен, а воюващите съпрузи се завърнаха по неутралните си домове. Хари Рекс излезе от съда и беше на половината път до колата си, когато един непознат мъж го догони и го спря на тротоара. Представи се като Джейкъб Спейн, адвокат, един от стотиците такива в Тюпълоу. Бил в съдебната зала и чул съдията да споменава Рубън Атли.

— Той имаше син Форест, нали? — попита Спейн.

— Двама синове, Рей и Форест. — Хари Рекс си пое дъх и се приготви за кратък разговор.

— В гимназията играех футбол срещу Форест; всъщност той ми счупи ключицата с един от неговите удари.

— Звучи ми в негов стил.

— Играех за отбора на Ню Олбъни. Форест беше първа година, аз бях последна. Виждали ли сте го как играе?

— Да, много пъти.

— Спомняте ли си мача срещу нас, когато хвърли на двеста и седемдесет метра в първото полувреме? Пет или шест тъчдауна, струва ми се.

— Спомням си — отвърна Хари Рекс и започна да нервничи. Колко щеше да продължи това?

— Онази вечер играех защитник, а той хвърляше пасове във всички посоки. Хванах един точно преди края на полувремето и хукнах с топката, а той ме удари, докато бях на земята.

— Това беше един от любимите му номера. — Мотото на Форест беше „Удряй силно, удряй късно“, особено когато ставаше въпрос за онези защитници, които имаха нещастието да хванат някой от пасовете му.

— Мисля, че през следващата седмица го арестуваха — рече Спейн. — Колко жалко. Впрочем преди няколко седмици го видях тук, в Тюпълоу, със съдия Атли.

Хари Рекс спря да нервничи. Забрави за студената бира, поне за момента.

— Кога беше това? — попита той.

— Малко преди съдията да почине. Бяха странна картинка.

Направиха няколко крачки и седнаха на сянка под едно дърво.

— Слушам ви — каза Хари Рекс и разхлаби вратовръзката си. Смачканото му синьо сако вече беше свалено.

— Майката на жена ми се лекува от рак на гърдата в клиника „Тафт“. Един понеделник следобед я закарах там за химиотерапия.

— Съдия Атли ходеше в „Тафт“ — рече Хари Рекс. — Виждал съм сметките.

— Да, там го видях. Заведох я и трябваше да почакам, така че отидох в колата си да звънна на няколко телефона. Докато седях вътре, видях съдия Атли да слиза от черен линкълн, шофиран от мъж, когото не познавах. Паркираха през две коли от мен и излязоха. Тогава шофьорът ми се стори познат — висок, едър, дълга коса и наперена походка, която сякаш бях виждал и друг път. Изведнъж се сетих, че е Форест. Личеше си, че е той по начина, по който вървеше и движеше ръцете си. Носеше слънчеви очила и спусната ниско шапка. Влязоха вътре, а след няколко секунди Форест излезе.

— Каква шапка?

— Избеляла синя шапка на „Къбс“, струва ми се.

— Виждал съм я.

— Беше много нервен, сякаш не искаше никой да го вижда. Скри се сред едни дървета до клиниката, само че аз виждах силуета му. Просто си стоеше там. Отначало помислих, че е отишъл да се облекчи, но не, просто се криеше. След около час влязох, най-сетне намерих тъща си, и си тръгнахме. Той още стоеше сред дърветата.

Хари Рекс беше извадил джобния си календар.

— Какъв ден беше?

Спейн извади своя и като всички заети адвокати двамата сравниха какво са правили напоследък.

— Понеделник, първи май — реши Спейн.

— Тоест шест дни преди съдията да почине.

— Сигурен съм за датата. Беше много странна картинка.

— Ами той си е странен тип.

— Нали не се крие от закона или нещо такова?

— В момента не — отвърна Хари Рекс и двамата се засмяха нервно.

Изведнъж Спейн се разбърза.

— Е, когато го видите пак, кажете му, че още му се сърдя за онзи удар.

— Непременно — обеща Хари Рекс.

Спейн си тръгна.