Джон Гришам
Наследници (20)

20

Когато Вики го напусна и се нанесе при Ликвидатора, един приятел му препоръча Аксел Съливан като специалист по разводите. Аксел се оказа добър адвокат, но в тази ситуация не можеше да се направи много на юридическия фронт. Вики си бе отишла, не смяташе да се връща и не искаше нищо от Рей. Аксел провери документацията, препоръча му добър психоаналитик и успя да му помогне да преодолее това изпитание. Според него най-добрият частен детектив в града беше Кори Крофорд, чернокожият бивш полицай, който бе лежал в затвора за побой.

Крофорд държеше офис над бара на брат си близо до университета. Хубав бар, с меню и неизрисувани прозорци, с жива музика през почивните дни и без други неприятни посетители освен един букмейкър, който гледаше да примами студентите. Но Рей все пак паркира на три пресечки оттам. Не искаше да го забележат как влиза. Табелка „Детективска агенция Крофорд“ сочеше към стълбите от едната страна на сградата.

Нямаше секретарка, или поне в момента отсъстваше. Рей беше подранил с десет минути, но Крофорд го чакаше. Наближаваше четирийсет и имаше бръсната глава, красиво лице и нито следа от усмивка. Беше висок и слаб, а скъпите дрехи му стояха отлично. На кръста му в черен кожен кобур висеше голям пистолет.

— Мисля, че ме следят — започна Рей.

— Нали не става въпрос за развод? — попита Крофорд. Седяха един срещу друг на масичката в малкия кабинет над улицата.

— Не.

— Кой би искал да ви следи?

Рей бе репетирал версията за семейни проблеми в Мисисипи, мъртъв баща, несигурно наследство, завистливи братя и така нататък, доста мъглява история, на която Крофорд изобщо не повярва. Преди детективът да тръгне да задава въпроси, Рей му разказа за Долф на летището и му предаде описанието на Докър.

— Звучи като Ръсти Уотъл — рече Крофорд.

— Кой е той?

— Частен детектив от Ричмънд, не особено добър. Поработва и тук. Като ви слушам, не мисля, че семейството ви би наело детектив от Шарлотсвил. Това си е малък град.

Името на Ръсти Уотъл бе прилежно записано и запечатано навеки в паметта на Рей.

— Има ли някаква вероятност онези, лошите от Мисисипи, да искат да знаете, че ви следят? — попита Крофорд.

Рей изглеждаше напълно объркан и детективът продължи:

— Понякога ни наемат, за да плашим хората, да ги постреснем. Изглежда, Уотъл, или който там е бил, е искал приятелите ви на летището да го опишат подробно. Може да е оставил следа.

— Може и така да е.

— Какво искате да направя?

— Да проверите дали някой ме следи. Ако има нещо такова, да разберете кой е и кой му плаща.

— Първите две може да са лесни. Третото може да е невъзможно.

— Нека опитаме.

Крофорд отвори една тънка папка.

— Вземам по сто долара на час — каза той, вперил очи в Рей, за да види дали ще се поколебае. — Плюс разходите. И аванс от две хиляди.

— Предпочитам да плащам в брой — отвърна на погледа му Рей. — Ако това е приемливо за вас.

Първият намек за усмивка.

— В нашата работа този метод е за предпочитане.

Крофорд попълни една бланка за договор.

— Дали подслушват телефоните ми и така нататък?

— Ще проверим всичко. Вземете си друг клетъчен телефон, цифров, и не го регистрирайте на свое име. Ще поддържаме връзка предимно по него.

— Не може да бъде — измърмори Рей, взе договора, прегледа го и го подписа.

Крофорд го върна в папката и отново взе бележника си.

— През първата седмица ще координираме действията си с вашите. Всичко ще бъде планирано. Вършете си всекидневната работа, само ни предупреждавайте, за да изпратим хора.

След мен ще стане задръстване, помисли си Рей.

— Живея доста скучно — каза той. — Бягам сутрин, ходя на работа, понякога летя със самолет, връщам се вкъщи. Живея сам, нямам семейство.

— Нещо друго?

— Понякога обядвам или вечерям с приятели, по закуските обаче не си падам.

— Ще заспя — рече Крофорд и едва не се усмихна. — Жени?

— Ще ми се. С една-две може да стане работата, но засега нищо сериозно. Ако намерите някоя подходяща, кажете й да ми се обади.

— Онези, „лошите“ от Мисисипи, търсят нещо. Какво е то?

— Старо семейство, много неща се предават от поколение на поколение. Бижута, редки книги, кристал и сребро. — Звучеше естествено и този път Крофорд се върза.

— Сега вече ми стана по-ясно. И значи вие разполагате със семейното имане?

— Точно така.

— Тук ли е?

— Не, в складова база „Чейнис“, на Баркшър Роуд.

— Колко струва?

— Далеч по-малко, отколкото си въобразяват роднините ми.

— Приблизително?

— Най-много половин милион.

— И вие имате законни права над него?

— Да кажем, че отговорът е „да“. Иначе ще бъда принуден да ви разкажа семейната си история, което ще отнеме следващите осем часа и ще докара и на двама ни мигрена.

— А, ясно.

Крофорд завърши един дълъг абзац и беше готов да приключват.

— Кога можете да си вземете нов клетъчен телефон?

— Още сега ще ида.

— Супер. А кога можем да проверим апартамента ви?

— Когато кажете.

Три часа по-късно Крофорд и неговият помощник Бути претърсиха дома му за бръмбари. Телефоните бяха чисти, без подслушвателни устройства. Във вентилационните шахти нямаше скрити камери. В претъпкания таван не откриха забутани зад кашоните приемници или монитори.

— Чисто е — заяви Крофорд, когато си тръгваха.

Рей не се чувстваше особено чист, докато седеше на балкона си. Отвориш живота си за абсолютни непознати, макар и подбрани и платени от теб, и нещо почва да те гложди.

Телефонът звънеше.

 

 

Форест звучеше трезвен — силен глас, ясно произношение. Щом чу „здрасти, братле“, Рей се заслуша, за да прецени състоянието му. Беше му станало втора природа след години телефонни разговори по всяко време, от всякакво място. Много често Форест дори не помнеше, че е говорил с него. Сега каза, че е добре, което означаваше трезвен и чист, никакъв алкохол и никакви наркотици, но не поясни откога. Рей нямаше намерение да пита.

Преди някой от тях да отвори дума за съдията, наследството, къщата или Хари Рекс, Форест изтърси:

— Намерих нова далавера.

— Казвай. — Рей се намести в шезлонга си. Гласът на другия край на жицата звучеше въодушевено. Рей имаше много време за слушане.

— Чувал ли си за „Беналатофикс“?

— Не.

— И аз не бях. Викат му още „Тънкия Бен“. Говори ли ти нещо?

— Съжалявам, не.

— Хапче за отслабване, производство на компанията „Лърей Продъктс“ от Калифорния, голяма частна фирма, за която никой не е чувал. Пет години лекарите се скъсват да предписват „Тънкия Бен“, защото действа. Не е за жената, която трябва да свали десет кила, но върши чудеса за истински затлъстелите, гюллетласкачките, въобще тежката категория. Там ли си?

— Слушам те.

— Проблемът е, че след година-две сърдечните клапи на горките жени започват да пропускат. Десетки хиляди от тях са лекувани в болница и в Калифорния и Флорида са заведени безброй дела срещу „Лърей“. Преди осем месеца Агенцията по храните и лекарствата се намеси и миналия месец „Тънкия Бен“ беше изваден от пазара.

— Ти къде точно се вписваш?

— Аз отсявам случаите.

— И как точно се отсяват случаите?

— Благодаря за въпроса. Днес например бях в един хотелски апартамент да помагам на тези дундести сладурчета да се качат на лентата за бягане. Докторът взема пари от същите адвокати, които плащат и на мен. Проверява състоянието на сърцето им и ако всичко не е тип-топ, познай какво става?

— Имаш си нов клиент.

— Абсолютно. Вчера записах четирийсет.

— Какви са средните обезщетения?

— Около десет хиляди долара. Фирмата, с която работя сега, има осемстотин дела. Това прави осем милиона долара, адвокатите прибират половината и жените пак са прекарани. Добре дошъл в света на гражданските искове.

— Ти какво печелиш?

— Основна заплата, премия за всеки нов клиент и процент от крайната печалба. Има някъде към половин милион пострадали и ние се борим да ги привлечем за клиенти.

— Това значи пет милиарда долара обезщетения.

— „Лърей“ имат осем милиарда в брой. Всички адвокати в страната говорят за „Тънкия Бен“.

— Няма ли някакви морални проблеми?

— Няма вече морал, братле. На кой свят живееш? Моралът е за хора като теб, да го преподават на студентите, които изобщо няма да го спазват. Съжалявам, че трябваше аз да ти го кажа.

— И друг път съм го чувал.

— Както и да е, намерих златна жила. Просто си рекох, че не е зле да знаеш.

— Радвам се да го чуя.

— Там при вас вземат ли „Тънкия Бен“?

— Не съм чувал.

— Ослушвай се. Тези адвокати се сдушават с колегите си из цялата страна. Както разбирам, така ставала работата с гражданските искове. Колкото повече дела от една категория имаш, толкова по-големи са обезщетенията.

— Ще разпитам.

— Доскоро, братле.

— Пази се, Форест.

 

 

Телефонът звънна отново в два и половина сутринта и както винаги в подобен час звъня цяла вечност — преди и след събуждането. Най-сетне Рей успя да вдигне слушалката и да включи една лампа.

— Рей, Хари Рекс е, извинявай за късния час.

— Какво става? — попита той. Много добре знаеше, че не е нещо хубаво.

— Форест. Току-що говорих цял час с него и с някаква сестра от баптистката болница в Мемфис. Прибрали са го там, доколкото разбрах, със счупен нос.

— Я обясни по-подробно, Хари.

— Отишъл на бар, напил се, сбил се, редовният му номер. Изглежда, е попаднал не на когото трябва и сега му шият физиономията. Искат да го задържат за през нощта. Трябваше да говоря с персонала там и да гарантирам плащането. Освен това ги помолих да не му дават обезболяващи и упойки. Нямат представа с кого се захващат.

— Съжалявам, че точно ти се занимаваш с това.

— И друг път съм го правил, не се притеснявай. Но той е побъркан, Рей. Пак подхвана онази песен за наследството и колко бил измамен. Знам, че беше пиян и така нататък, но момчето просто не млъква.

— Говорих с него преди пет часа. Беше добре.

— Е, значи е бил на път за бара. Накрая трябвало да му дадат успокоителни, иначе нямало как да му наместят носа. Просто се притеснявам да не почне пак с наркотиците. Ама че работа.

— Съжалявам, Хари Рекс — повтори Рей, защото не се сещаше какво друго да каже. Помълча малко, докато се опитваше да си събере мислите. — Беше добре само преди няколко часа, чист, трезвен, или поне така звучеше.

— Той ли ти се обади? — попита Хари Рекс.

— Да, беше въодушевен от новата си работа.

— Онази идиотщина с „Тънкия Бен“ ли?

— Да, сериозно ли е това нещо?

— Струва ми се, че да. И тук доста адвокати търсят такива дела. Най-важното е количеството. Наемат хора като Форест да ходят да им набират клиенти.

— Според мен трябва да ги лишат от адвокатски права.

— Това се отнася за половината юристи. Мисля, че трябва да си дойдеш. Колкото по-скоро започнем процедурата по легализирането, толкова по-бързо ще се успокои Форест. Мразя такива обвинения.

— Имаш ли определена дата за явяване в съда ли?

— Можем да го направим другата сряда. Струва ми се, че ще е добре да останеш няколко дни.

— Така и смятах. Запази срядата, ще дойда.

— Ще предупредя Форест след ден-два. Ще се опитам да го хвана трезвен.

— Съжалявам, Хари Рекс.

Нищо чудно, че Рей не можа да заспи. Тъкмо четеше една биография, когато новият му клетъчен телефон иззвъня. Сигурно беше грешка.

— Ало? — каза подозрително той.

— Защо сте буден? — попита плътният глас на Кори Крофорд.

— Защото телефонът ми не спира да звъни. Къде сте?

— Наблюдаваме ви. Добре ли сте?

— Да. Часът е почти четири сутринта. Вие никога ли не спите?

— Подремваме си честичко. На ваше място бих угасил лампите.

— Благодаря. Друг освен вас гледа ли в прозорците ми?

— Още не.

— Това е хубаво.

— Просто докладвам.

Рей изключи осветлението във външните стаи на апартамента си и се върна в спалнята, където продължи да чете на една лампичка. Сънят съвсем не го спохождаше след припомнянето, че плаща по сто долара на час цяла нощ.

Разумна инвестиция, повтаряше си той.

Точно в пет се промъкна по коридора, сякаш някой долу можеше да го види, и си направи кафе в тъмното. Докато чакаше първата чаша, се обади на Крофорд. Не се изненада, че детективът звучеше капнал от умора.

— Правя си кафе, вие искате ли?

— Не е добра идея, но благодаря.

— Вижте, ще летя за Атлантик Сити днес следобед. Имате ли химикалка?

— Да, казвайте.

— Излитам от гражданското летище в бяла бонанза, номер 815РОМЕО, в три следобед, с инструктор на име Фог Нютън. Днес ще останем в казино „Каньон“ и ще се върнем утре около обяд. Ще оставя колата си на летището, заключена както обикновено. Нещо друго?

— Искате ли да идваме в Атлантик Сити?

— Не, няма да е необходимо. Ще обикалям казината и ще гледам да внимавам.