Джон Гришам
Наследници (31)

31

Вечеряха в камбуза, облицована с махагон трапезария, чиито стени бяха украсени с модели на старинни клипери, канонерки, карти на Новия свят и Далечния изток и дори колекция старинни мускети, които трябваше да оставят впечатлението, че „Кралят на исковете“ съществува от векове. Помещението се намираше на главната палуба зад мостика, на едно късо коридорче разстояние от кухнята, където усилено се трудеше виетнамски готвач. Мястото за официални вечери беше овална мраморна маса, която побираше дузина гости, тежеше поне тон и караше Рей да се пита как по-точно „Кралят на исковете“ се задържа над повърхността.

Тази вечер на капитанската маса беше сервирано само за двама. Рей седна в единия край, Френч — в другия. Първото вино за вечерта беше бяло бургундско. След двете изгарящи водки то се стори безвкусно на Рей, но не и на домакина му. Френч беше обърнал три водки, всъщност бе пресушил и трите чаши и езикът му започна да натежава леко. И все пак той усещаше всеки плодов нюанс на виното, долови дори вкуса на дъбовите бъчви и като всеки претенциозен познавач държеше да сподели тази полезна информация с Рей.

— Наздраве за раякс — рече Френч, като протегна напред чашата си за закъснял тост.

Рей докосна своята, но не каза нищо. Тази вечер от него не се искаше да говори и той го знаеше. Беше дошъл да слуша. Домакинът му щеше да се напие и да се разприказва.

— Раякс ме спаси, Рей — съобщи Френч, като въртеше виното в чашата и му се възхищаваше.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. Спаси душата ми. Аз обожавам парите, а раякс ме направи богат. — Малка глътка, задължителното млясване на устните и завъртане на очите. — Пропуснах вълната азбестови дела преди двайсет години. Корабостроителниците в Паскагула използваха азбест от години и десетки хиляди работници се бяха разболели. А аз пропуснах това. Бях твърде зает да съдя доктори и застрахователни компании и правех добри пари, но просто не видях потенциала на масовите граждански искове. Готов ли си за малко стриди?

— Да.

Френч натисна някакво копче; стюардът се появи с два подноса пресни стриди, сервирани в половин черупка. Рей сложи в соса малко хрян и се приготви за угощението. Патън въртеше чашата си и продължаваше да говори. Не му беше до ядене.

— После дойде ред на тютюна — рече тъжно той. — Много от същите местни адвокати се хванаха с него. Помислих си, че са луди, всички решиха така, но те осъдиха големите тютюнопроизводители почти във всеки щат. Имах възможност да скоча на арената при тях, но се изплаших. Не ми е лесно да си го призная, Рей. Просто не ми стискаше да хвърля зара.

— Какво искаха? — попита Рей и пъхна първата стрида и първата маслинка в устата си.

— Един милион долара за финансиране на разходите по процеса. А тогава имах толкова пари.

— Колко беше обезщетението? — попита Рей, докато дъвчеше.

— Повече от триста милиарда. Най-голямата правна и финансова далавера в историята. Тютюнопроизводителните компании просто предложиха на адвокатите да ги купят и те приеха. Един огромен подкуп, а аз го пропуснах. — Френч изглеждаше готов да се разплаче, но се съвзе бързо с голяма глътка вино.

— Хубави стриди — каза Рей с пълна уста.

— Преди двайсет и четири часа са били на пет метра дълбочина. — Френч си наля още вино и се зае с платото си.

— Каква щеше да бъде печалбата върху твоите един милион долара?

— Двеста към едно.

— Двеста милиона?

— Да. Бях като болен една година. Всъщност това се отнасяше за доста адвокати тук. Знаехме кои са играчите, но се изплашихме.

— А после се появи раяксът.

— Да.

— Как го откри? — попита Рей. Знаеше, че въпросът ще доведе до друг дълъг отговор и той ще успее да похапне.

— Бях на един правен семинар в Сейнт Луис. Мисури е хубаво място и така нататък, но много назад по отношение на гражданските искове. Ами че тука си имахме дела за азбеста и за тютюна от години, тънехме в пари и показвахме на всички как се прави. Седнах да пийна с един стар адвокат от Озаркс. Синът му преподавал медицина в Колумбийския университет и се захванал да изследва раякса. Проучванията му показали ужасяващи резултати. Проклетото лекарство просто изяждало бъбреците и понеже било толкова ново, нямало правен прецедент. Открих един експерт в Чикаго и той ми намери Клийт Гибсън чрез един доктор в Ню Орлиънс. Започнахме да набираме клиенти и работата тръгна стремглаво, като лавина. Трябваше ни само една голяма присъда.

— Защо не искаше съдебни заседатели?

— Обожавам заседателите. Обичам да ги избирам, да говоря с тях, да ги впечатлявам, да ги манипулирам, дори да ги купувам, но те са непредсказуеми. Исках стопроцентова гаранция. Освен това исках бърз процес. Слуховете за раякса се разпространяваха светкавично и можеш да си представиш бандата гладни адвокати, чула за новото опасно лекарство. Подписвахме десетки договори с клиенти. Който получеше първата голяма присъда, той щеше да стои начело, особено ако това станеше някъде около Билокси. „Майър-Брак“ е швейцарска компания…

— Прочетох досието.

— Цялото ли?

— Да, вчера. В Окръжния съд на Ханкок.

— Е, та тези европейци се ужасяват от нашата система на искове и обезщетения.

— Нима нямат основание?

— Не е лошо да се плашат. Така ще бъдат по-честни. Трябва да се плашат, че някое от лекарствата им не е достатъчно добро и може да навреди на хората, но това не ги интересува, когато става въпрос за милиарди долари. Само хора като мен могат да им попречат да лъжат.

— А те знаеха ли, че раяксът вреди на здравето?

Френч лапна още една стрида, глътна я, гаврътна половин чаша вино и каза:

— Кажи-речи, от самото начало. Лекарството толкова добре сваляло холестерола, че „Майър-Брак“ заедно с Федералната агенция по лекарствата бързали да го пуснат на пазара. Поредното чудотворно хапче, което действало страхотно няколко години без странични ефекти. И после — бам! Нефронната тъкан — имаш ли представа как работят бъбреците?

— В името на разговора да кажем, че нямам.

— Всеки бъбрек има около милион малки филтриращи клетки, наречени нефрони, а раяксът съдържа синтетичен химикал, който на практика ги стопява. Не всеки умира като горкия мистър Гибсън; има различни степени на увреждане. Всички обаче са необратими. Бъбреците са удивителен орган, който често се възстановява сам, но не и след пет години вземане на раякс.

— Кога „Майър-Брак“ са разбрали, че имат проблем?

— Трудно е да се каже точно, но показахме на съдия Атли писма от лабораториите им до управата на компанията. Предупреждаваха да се внимава и искаха допълнителни изследвания.

След като раяксът беше на пазара около четири години, и продажбите му бяха наистина внушителни, учените от компанията започнаха да се притесняват. После пациентите започнаха да се разболяват тежко, някои дори да умират и тогава беше твърде късно. От моя гледна точка трябваше да намерим идеалния клиент, което и направихме, идеалното място, което и направихме, и всичко това трябваше да стане бързо, преди друг адвокат да постигне голяма присъда. И затова ни трябваше баща ти.

Стюардът прибра черупките от стриди и поднесе салата от раци. Още едно бяло бургундско бе подбрано лично от мистър Френч от селекцията на борда.

— Какво стана след делото „Гибсън“?

— Не бих могъл да го измисля по-добре. „Майър-Брак“ напълно се сринаха. Арогантните копелета бяха докарани до сълзи. Имаха купища пари в брой и нямаха търпение да купят адвокатите на защитата. Преди процеса имах четиристотин дела и никакво влияние. След това имах пет хиляди клиенти и присъда за единайсет милиона долара. Стотици адвокати ме търсеха. Един месец летях из страната с лиърджет и подписвах споразумения за съвместно представителство с други адвокати. Един колега от Кентъки имаше сто дела. В Сейнт Пол друг ми донесе осемдесет. И така нататък. После, около четири месеца след делото „Гибсън“, отлетяхме за Ню Йорк за преговорите по споразумението. За по-малко от три часа се разбрахме за сума от седемстотин милиона долара за шест хиляди дела. Месец по-късно взехме двеста милиона за хиляда и двеста дела.

— Какъв беше твоят дял? — попита Рей. Зададен на нормален човек, въпросът би прозвучал грубо, но Френч нямаше търпение да се похвали с приходите си.

— Петдесет процента за адвокатите, после разходите, останалото отива за клиентите. Това е недостатъкът да се договаряш на процент — налага се да дадеш половината на клиента. Е, аз трябваше да се разправям и с други адвокати, но накрая получих триста милиона долара и малко отгоре. Ето тук е красотата на масовите искове, Рей. Клиентите ти идват на тумби, уреждаш делата накуп и прибираш половината печалба.

Никой не ядеше. Ставаше въпрос за твърде много пари.

— Триста милиона долара! — Рей не можеше да повярва на ушите си.

Френч си правеше гаргара с виното.

— Сладко, а? Парите текат толкова бързо, че не сварвам да ги харча.

— Но не ти липсва старание.

— Това е само върхът на айсберга. Чувал ли си за лекарството „Минитрин“?

— Прегледах страницата ти в интернет.

— Сериозно? И какво мислиш?

— Голяма работа. Две хиляди дела срещу производителите.

— Вече са три хиляди. Минитринът е лекарство за кръвно с опасни странични ефекти. Произвежда се от „Шайн Медикъл“. Предложиха по петдесет хиляди на дело, но аз отказах. Хиляда и четиристотин дела срещу „Кобрил“, антидепресант, който води до загуба на слуха. Чувал ли си за „Тънкия Бен“?

— Да.

— Имаме три хиляди дела срещу него. И хиляда и петстотин…

— Видях списъка. Предполагам, че уеб страницата се обновява периодично.

— Естествено. Аз съм новият крал на исковете и обезщетенията в тази страна, Рей. Всички мен търсят. Във фирмата ми работят тринайсет адвокати, а имам нужда от четирийсет.

Стюардът се върна да прибере остатъците от поредното им ястие. Постави рибата меч пред тях и донесе следващото вино, макар предишната бутилка да бе наполовина пълна. Френч го опита ритуално и най-сетне, почти неохотно, кимна в знак на одобрение. За Рей то много приличаше на първите две.

— Всичко дължа на съдия Атли — оповести Френч.

— Как така?

— Той имаше смелостта да се обади на когото трябва, за да задържи делото в окръг Ханкок, вместо да остави „Майър-Брак“ да избягат в някой федерален съд. Баща ти разбираше проблема и не се страхуваше да накаже виновниците. Най-важното нещо е да уцелиш момента, Рей. По-малко от шест месеца след неговата присъда аз имах триста милиона долара.

— Всичко ли задържа за себе си?

Френч махна с вилицата пред устата си. Поколеба се за миг, лапна набодената хапка риба, подъвка малко и каза:

— Не разбирам въпроса.

— Мисля, че го разбираш. Даде ли някаква част от парите на съдия Атли?

— Да.

— Колко?

— Един процент.

— Три милиона долара?

— И малко отгоре. Тази риба е разкошна, не мислиш ли?

— Да. Защо?

Френч остави ножа и вилицата и приглади косата си с две ръце. После ги изтри в салфетката и разклати виното в чашата си.

— Предполагам, че имаш много въпроси. Защо, кога, как, кой.

— Ти си добър разказвач. Давай.

Още едно завихряне, после доволна глътка.

— Не е това, което си мислиш, макар че за тази присъда бих подкупил баща ти или всеки друг съдия. Правил съм го преди и с удоволствие бих го направил пак. Това си е част от режийните разходи. Честно казано обаче, бях толкова респектиран от него и репутацията му, че просто не можех да му предложа сделка. Той би ме хвърлил в затвора.

— До края на живота ти.

— Да, знам, баща ми успя да ме убеди. Затова играхме законно. От този процес зависеше всичко, но истината беше на моя страна. Спечелих делото, после натрупах много пари, а сега прибирам още повече. В края на миналото лято, след като сключихме голямото споразумение и получихме парите, исках да му дам подарък. Аз се грижа за онези, които ми помагат, Рей. Нова кола тук, апартаментче там, чувал с пари за някоя услуга. Играя твърдо и се грижа за приятелите си.

— Баща ми не е бил твой приятел.

— Не бяхме кой знае колко близки, нито състуденти, но никога не съм имал по-голям приятел. Всичко започна от него. Даваш ли си сметка колко пари ще спечеля през следващите пет години?

— Шокирай ме пак.

— Половин милиард. И всичко дължа на баща ти.

— Кога смяташ да спреш?

— Един адвокат тук направи милиард долара от дела срещу тютюнопроизводители. Първо искам да го стигна.

Рей трябваше да пийне нещо. Огледа виното, като че знаеше какво да търси, и го изгълта. Френч се беше заел с рибата.

— Убеден съм, че не ме лъжеш — каза Рей.

— Аз не лъжа. Може да съм мошеник, може да давам подкупи, но не лъжа. Преди около шест месеца, докато си избирах самолет, яхта, вили на море и планина и нов офис, чух, че на баща ти му открили рак и че положението било сериозно. Исках да направя нещо хубаво за него. Знаех, че няма много пари и че каквото има, гледа да раздаде.

— И му изпрати три милиона в брой?

— Да.

— Просто така?

— Просто така. Обадих му се и му казах да чака колет. Както се оказа, четири колета, четири големи кашона. Един от хората ми ги закара с микробус и ги остави на верандата. Съдия Атли не си бил вкъщи.

— Банкнотите белязани ли бяха?

— Че защо ще ги бележа?

— Той какво каза?

— Не съм чул нищо и не исках да чувам.

— Какво направи?

— Ти ми кажи. Ти си му син и го познаваш по-добре от мен. Ти ми кажи какво е направил с парите.

Рей се облегна назад, хванал чашата си, кръстоса крака и се опита да се успокои.

— Намерил е парите на верандата и когато е разбрал какво представляват, сто на сто здраво те е наругал.

— Надявам се.

— После ги е прибрал в салона при десетките други кашони. Смятал е да ги натовари в колата и да ги закара обратно в Билокси, но минали ден-два. Бил болен и слаб и не можел да шофира добре. Знаел, че умира и съм сигурен, че това е променило нагласата му по много въпроси. След няколко дни решил да скрие парите, като все възнамерявал да ги върне тук и да ти даде да се разбереш. Но минало време и състоянието му се влошило.

— Кой откри парите?

— Аз.

— Къде са?

— В багажника на колата ми пред твоя офис.

Френч се смя дълго и силно.

— Откъдето и тръгнаха — рече той, докато си поемаше дъх.

— Доста път минаха — рече Рей. — Открих ги в кабинета му малко след като го намерих мъртъв. Някой се опита да разбие вратата и да ги вземе. Занесох ги във Вирджиния, сега ги докарах тук, а онзи някой ме следи.

Смехът моментално спря. Френч избърса устата си със салфетка.

— Колко пари намери?

— Три милиона, сто и осемнайсет хиляди.

— Мамка му! Не е похарчил нито цент.

— И не ги е споменал в завещанието си. Просто ги е оставил скрити в канцеларски кутии в един шкаф под библиотеката.

— Кой се е опитал да ги открадне?

— Надявах се ти да ми кажеш.

— Мисля, че се досещам.

— Моля те, разкажи ми.

— И това е дълга история.