Ашланд Прайс
Мира (6)

Глава 5

Мира се нахрани почти толкова бързо, колкото и брат Лон, след което се оттегли от трапезата на семейство О’Фейл, преди да сервират сиренето и плодовете. Монахът леко я хвана за ръка, когато се наведе да извади кошницата изпод масата. Като се изправи да се сбогува, той я попита с очи дали викингите представляват непосредствена заплаха за племето. С изражението си тя му отговори отрицателно. Но като почувства, че едно допълнително обяснение би помогнало да предотврати евентуалната отбранителна атака, която Лон можеше да бъде заставен да предложи, тя се наведе към него и прошепна:

— Те са наполовина ирландци, отче. В жилите им тече от нашата собствена кръв и те искат само мир.

Тя се отдръпна от него с надеждата, че това, което бе видял, ще му помогне отчасти да разбере защо пазеше в тайна съществуването на норския лагер. Той обаче изглеждаше объркан, сякаш в края на краищата изобщо не бе забелязал викингите и намираше отговора й за налудничаво неуместен. А може би бе просто удивен от нейното твърдение.

Във всеки случай Мира знаеше, че не бива да стои повече така, защото рискуваше да събуди подозрения относно характера на потайния си разговор с монаха.

— Моля те, братко, събуди ме, преди да тръгнеш утре сутринта, за да ти доверя нещо — каза тя все още шепнешком, после се обърна с лице към присъстващите и подкупващо се усмихна. — Позволете ми да се сбогувам и да отстъпя мястото си на някого от мъдрите по-възрастни, който ще разбере по-добре думите на нашия многоучен брат.

Сред старейшините, които стояха най-близо до нея, настъпи смут и се чу неловък смях. Но най-накрая избраха чичото на Мира, Треазах, като най-заслужаващ това почетно място. Веднага разчистиха тясна пътека, за да мине. Като се промъкна с рамо напред към племенницата си, той седна на мястото й на скамейката и кимна в знак на одобрение на нейната смиреност. Тя обаче знаеше, че няма да бъде така лесно да предразположи и баща си в своя полза. След като заобиколи масата, тя бавно тръгна към вратата. Мира още сега можеше да види как през скупчените глави и рамене баща й хвърля свирепи погледи към нея заради проточилото се отсъствие от къщи.

Колкото и ядосан да изглеждаше обаче, изражението му далеч не бе толкова сурово, колкото при тръгването на Мак Куган. Затова си помисли, че сега е достатъчно безопасно да поговори с него. Във всеки случай това нямаше да й се размине, защото той стоеше точно до вратата и срещата им бе неизбежна. Момичето затвори очи в безгласна молитва и продължи напред право към него.

Мира се молеше не толкова за милост, колкото да намери точните думи, с които чрез божията намеса да смекчи твърдостта му.

За щастие, когато стигна до него, тя вече бе измислила какво да каже.

— Сега отивам да напиша онова послание до мистър Мак Куган, татко — оживено прошепна тя, — за да го дам на брат Лон да го отнесе сутринта. Така то ще стигне най-бързо, нали?

Баща й остана изненадан от нейното подчинение и като присви скептично очи, кимна с глава.

— Да — прошепна дрезгаво той, но Мира не успя да избегне силния удар отзад, докато излизаше от задимената хижа.

Като излезе на свежия въздух, тя си пое с облекчение дъх и си призна, че въпреки всичко наказанието се бе оказало леко. То я накара малко да се изчерви, докато минаваше край останалите навън родственици заради тясната хижа на О’Файл. Но то със сигурност не можеше да се сравни с болката и срама, които бе преживяла при ударите на неговата пръчка в толкова други случаи. Вече бе опознала баща си достатъчно добре и сега бе сигурна, че този единствен пристъп на ярост, този милостиво кратък изблик на гняв ще бъде последното й наказание за това провинение. В края на краищата вече бяха изминали няколко часа и той бе успял да обуздае чувствата си.

Като се забърза към семейното жилище, направено от плет и измазано с глина, тя усети как облекчението изпълни цялото й съзнание. Баща й се бе съгласил да остави на монаха да предаде посланието до Наял и това означаваше, че съществува макар и малка надежда тя, от своя страна, да успее да убеди Лон по някаква причина да не успее да го направи. Той безспорно проявяваше състрадание, което бе един вид себеизява на самата му монашеска същност, и това я подтикваше да му се довери. С него вероятно би имала повече късмет, отколкото с един обикновен куриер.

Но това, разбира се, щеше само да забави нещата.

Рано или късно, със или без нейното извинително писмо, Наял щеше да се върне, за да поиска ръката й. Едно отлагане все пак беше по-добре от нищо. То би могло, с божията помощ, да й даде достатъчно време, за да спечели сърцето на Брандър, а може би, дори да го подтикне да я открадне и да се ожени за нея, преди семейството й да може да попречи.

Това вече бе чиста фантазия, осъзна тя. При спомена за неговите целувки краката й олекваха, а също и разумът й. Не можеше да проумее как един напълно непознат чужденец може да изпитва такива силни чувства към нея. Но след този напълно непредсказуем ден в нейния живот тя знаеше, че вече не е в състояние да проумее каквото и да било.

Нощта вече бе покрила с мрак земята. Когато влезе в тъмната семейна хижа, Мира разбра, че ще й се наложи да пише на светлината на лампата. Остави кошницата до вратата и отиде до единствения източник на светлина — жарта в огнището. После взе една от подпалките, които винаги стояха до огнището, запали я от жарта и освети с нея пътя си до масата, където бяха поставени газените лампи.

Мира запали една от тях, затули я с ръка, за да не угасне, прекоси стаята и отиде до една лавица в стената, където баща й държеше пергамент и мастило. Въздъхна дълбоко, измъкна навитата на руло хартия и я пъхна под мишница. После със свободната си ръка взе мастилото и перото за писане и заедно с потрепващата светлина на пламъка се върна обратно до масата.

Питаше се с какъв ли цвят мастило се пише такова послание, като си спомни какво бе казал брат Лон за последния му начин на изписване на буквите. Остави всички принадлежности за писане и начумерено седна на скамейката до масата. Синьо и червено мастило за нещо толкова важно като произхода на Христос: Тогава й дойде на ум, че кафявото на калта и оборския тор най-много би подхождало на вкусовете на Наял Мак Куган. Но не. Доколкото знаеше, никой наоколо нямаше кафяво мастило. В обществената мастилница можеше да се намери само въгленово черно. А това бе цветът на смъртта и на вечната празнота. Следователно това мастило също бе подходящо за случая и може би дори повече, отколкото кафявото, помисли си с болка Мира.

Разгъна една четвърт от рулото, притисна долните му краища с лакти, а в горния постави мастилницата, за да не се навие отново. После вдигна перото от мастилницата, изцеди го от излишното мастило и се приготви да започне.

Чудеше се какво да пише? Какво можеше да се каже на един толкова отвратителен човек като Наял? Колкото може по-малко, разбира се.

Мина й през ума да се опита да изрази това, което се изискваше от нея да каже, в една каша от зле римувана мерена реч като собствените му стихове или пък да си представи, че пише на Брандър и да остави пламенните думи сами да потекат. Господи, каква наслада щеше да изпита! Какво не би дала, само и само сега да пишеше на красивия викинг!

Какво ли би му написала? Тя затвори очи, замисли се и замърка от удоволствие. Сигурно би му писала, че не може, даже и да иска, да престане да мисли за него; че сериозно е обмисляла въпроса и все още желае да отплава с него нанякъде, където и да е, че по-скоро би живяла, Господ да й е на помощ, с бащиното проклятие, отколкото с милувките на Наял, че би могла и да умре за него, ако се наложи.

Но това сигурно бе малко преувеличено, осъзна тя, като отвори очи и преглътна с пресъхнало гърло. Може би той наистина я беше омагьосал, както бе предположила Киарда. Сърцето й заби силно и тя се опита да се успокои, за да се захване с работата си.

Реши просто да напише това, което баща й бе заповядал, и ядосано замахна с перото към пергамента. Ще напише, че съжалява за поведението си и че, ако той все още желае, може да я ухажва.

Това бе всичко. Просто и ясно. Наведе глава, за да духне върху мастилото, което още не бе изсъхнало, и тихо се помоли получателят да разбере, че всяка фибра от тялото й се противи на тази принуда.

— Не е ли вече достатъчно тъмно за срещата, за която говорехме? — каза изведнъж някой зад нея.

Мира скочи от уплаха и сложи ръце на гърдите си. Обърна се и видя, че Киарда е застанала на вратата.

— Да, тъмно е — отговори тя и смутено се усмихна. Не можеше да разбере защо старата жена изведнъж бе решила да се срещне с Брандър, но реши да не издребнява.

— Той се съгласи, нали? — попита Киарда с някаква категоричност в гласа си.

— О, да, при това с най-голяма благодарност — увери я Мира, като се постара да отговори със същата подкупваща учтивост, с която Брандър бе приел поканата.

— Тогава какво правиш на масата, момиче? Хайде да се измъкваме оттук, докато другите все още са заети с брат Лон.

Мира бързо сви на руло посланието си и стана от пейката.

— През подземния изход ли? — попита тя.

Киарда поклати глава отрицателно.

— Не. За нищо на света не бих позволила на един норс да научи за тях. Изходът за бягство лесно става вход за нападение, внимавай! Ще излезем през вратата и може да се върнем през тунела… когато се убедим, че чужденецът е далеч от нас.

Мира сви рамене. Остави лампата да гори, за да осветява прилежните й усилия за пред баща й, и излезе след старицата.

Въпреки че Киарда носеше със себе си малка факла, тя се препъваше в тъмнината и Мира избърза напред, за да я подкрепи с ръка.

— Колко сме глупави! — каза през зъби тя. — Да се влачим в тъмното като два таралежа! Ще се радвам, когато приключим с всичко това.

Забележката й бе толкова загадъчна, че Мира се зачуди как да я изтълкува.

— Ами, едва ли ще ни отнеме повече от няколко минути. В края на краищата и двете ни е страх дълго да стоим навън. Сигурна съм, че той ще ти хареса.

— Недей да бъдеш толкова сигурна — троснато отговори Киарда, като започна да накуцва, сякаш си бе навехнала глезена, когато се спъна преди малко.

— Но той е мил и любезен. Кълна се — заяви Мира, твърдо решена да не отстъпва по този въпрос. — Днес се срещнах три пъти с него и нищо лошо не ми е направил.

Замълчаха, когато стигнаха вратата и я отвориха, за да излязат. Мира се обърна назад, за да се увери, че никой не ги я видял или проследил. За нейно облекчение нямаше признаци някой да ги е забелязал. Затвори вратата здраво зад себе си, за да не излезе някое от домашните животни. През това време Киарда я чакаше. Продължиха нататък, без да разговарят.

— Е, къде е? — попита нетърпеливо старицата и се огледа във всички посоки. — Не му ли каза да ни посрещне близо до вратата, както ти наредих?

— Не, мисис, съжалявам. Мислех, че е най-добре да се срещнем там горе — Мира посочи един гъсталак на няколко ярда на запад, който приличаше на прикритие.

— За него може би. Но не и за нас, глупаво момиче! Един господ знае само колко от неговите хора може да се крият в онези храсти. Защо не направи това, което ти казах? — попита тя, като разтърси силно Мира за рамото.

В този момент нещо странно тупна в краката им. Мира се дръпна назад и на светлината на факлата видя един нож, който бе изпаднал от пояса на старата жена.

— Боже господи! — задъха се тя, като се наведе да го вземе. — Нареди норвежецът да не бъде въоръжен, а самата ти носиш това!

— За самозащита — каза Киарда ядосано, после посегна с ръка да го вземе. — Ако наистина е сам и толкова благороден, колкото твърдиш, няма да се наложи да го използвам, нали? Сега ми го дай или веднага се връщам обратно.

Мира отстъпи, обърна ножа откъм плоската страна и го постави в ръката на Киарда.

— Наистина си много жестока — промълви тя.

— Пак е по-добре, отколкото да съм омагьосана като теб от едно норско чудовище — каза тя и скри ножа под престилката си, а после двете жени продължиха на запад.

— Не съм омагьосана, мисис, и не виждам с какво можеш да го докажеш! — каза Мира с тон, какъвто никога не бе държала по отношение на по-възрастен член от племето, но сега дързостта й се дължеше единствено на мрачните й предчувствия за предстоящата среща.

— Не е вярно! Ти си болна от любов като малко паленце. Обзалагам се, че даже и такъв чист човек като брат Лон го е забелязал в унесения ти поглед, когато си вечеряла с него.

Мира замръзна на място, като разбра, че това, което я караше така да настръхва, бе не само напрегнатостта на момента, то бе предизвикано преди всичко от бурните събития през целия този ден. От умора бе станала раздразнителна.

— Добре тогава, като си толкова сигурна, че ще се срещаме с магьосник, защо се съгласи да дойдеш?

Киарда спря на няколко крачки от нея, обърна се с лице към момичето и изсъска през зъби:

— Защото ако този мъж наистина е син на моята братовчедка, а аз изобщо не допускам това за възможно, заради нея и заради сестра си Тора съм длъжна да го изслушам. Дължа му това и нищо повече.

След тези думи старата жена се обърна рязко и продължи пътя си. Мира, естествено, я последва. Тя усещаше колко силно се бе влюбила вече в Брандър и не можеше да направи нищо друго. Всеки миг, всяка секунда, които можеше да бъде с него, бяха станали за нея по-ценни от злато.

— Извинявай, Киарда — промълви тя, когато я настигна. — Не трябваше да ти говоря толкова остро. Аз просто се чудя откъде можеш да бъдеш толкова сигурна, че съм омагьосана. Кажи ми, моля те, как се чувства човек, ако е омагьосан? Как може ти и брат Лон да виждате нещо, което аз не мога да видя?

— Тогава може и да не си омагьосана — отстъпи Киарда след малко. — Може просто да си увлечена по него. Но каквото и да е, предупреждавам те да внимаваш. Имай предвид, че като отхвърляш Наял Мак Куган, ти не отхвърляш когото и да е, а най-доверения човек на краля. И като влизаш в съгласие с такива разбойници, не излагаш на опасност само себе си, а всеки един от нас. В края на краищата не личните ни грижи са ни помогнали да оцелеем през вековете като народ, а общата грижа за всеки един поотделно. Гледай да не избягаш от нас и да се хвърлиш в ръцете на човек, който само претендира, че е добър. Който ще те изцеди и ще те захвърли, когато ти се насити.

Мира поклати замислено глава.

— О, не. Мисля, че Брандър е много по-благороден.

— Ще видим — отговори старицата студено.

— Но кажи как да разбера дали съм влюбена в него — продължи Мира, съзнавайки, че Киарда, колкото й да бе невежа в това отношение, все пак бе единствената жена от племето, с която се осмеляваше да говори за това. — Докажи ми… че съм влюбена.

— Какво? — подкани я старата жена, сякаш запъването на Мира я караше да губи търпение.

— Добре, как тогава, по какъв начин да спра тези чувства?

— Наистина не зная, дете. Никога не съм обичала мъж и се надявам това да не се случи. Но мисля, че трябва да престанеш с това. Заповядай на разума си да не допуска никакви мисли за него. И изгори всички чувства, както есенната слана попарва листата и тревата.

— Хм… — отвърна Мира, като отчасти обмисляше този разумен съвет и едновременно с това съзнаваше, че това бе единственото нещо, което жена като Киарда с нейното опустошено минало можеше да и каже. Изминаха останалата част от пътя в пълно мълчание.

— Заобиколи от онази страна — каза Киарда шепнешком когато пристигнаха. — Аз ще мина отдясно.

Въпреки че смяташе тази предпазна мярка за излишна, Мира бързо й се подчини. Тъй като светлината на факлата изчезна заедно със Киарда, момичето започна да опипва пътя си по южната страна на гъсталака и стигна до поляната в центъра едновременно със спътницата си.

И двете много се учудиха, като видяха, че Брандър лежи проснат на земята, а до него мъждука малък фенер. Изглеждаше точно така, както когато Мира го срещна следобеда на скалата. Лежеше небрежно по гръб с кръстосани крака и подпираше главата си с ръце.

— Брандър — извика Мира, без да крие учудването си от безметежната му поза.

Той се усмихна първо на нея, а след това и на Киарда също толкова подкупващо.

— Да, аз съм. Кого другиго очаквате?

Мира се засмя нервно.

— Ами никого. Само че… — Думите и секнаха и тя се опита да му даде знак с ръка да се изправи. — Ние… ние ставаме, когато по-възрастните са прави.

— Ама, разбира се. Колко глупаво от моя страна! — заяви той, изправи се на крака и отново погледна Киарда в лицето.

В отговор старата жена се дръпна назад на няколко крачки. След това втренчи поглед в него, сякаш не можеше да повярва, че от устата му може да излиза такъв добър ерски.

— Ти си Киарда Мак Айл, братовчедка на майка ми, нали? — попита той с предразполагащ тон и протегна ръка, сякаш искаше да поеме и целуне нейната.

Тя обаче се държеше на разстояние.

— Аз съм Киарда, внучка на Айл, но дали съм братовчедка на майка ти, още не е ясно.

Брандър свали ръката си, като очевидно се отказа да се ръкува за поздрав.

— Но, разбира се. Права си. И много ти благодаря, че се съгласи да се срещнем. Вярвам, че Мира ти е дала брошката на майка ми.

Киарда продължаваше да се оглежда внимателно, докато говореше. Тя сякаш искрено вярваше, че хората на Брандър са им устроили засада.

— Тя ми даде една брошка, но не съм склонна да приема, че е била на майка ти.

— Но, моля те, госпожо, откъде другаде бих могъл да взема.

Киарда вдигна рамене.

— Много от тях бяха изработени в рода ни, докато бях още млада. Може просто да си я намерил полузаровена на брега, където са я изгубили деца по време на игра преди тридесет години.

Мира се възползва от внезапната тишина, която настана между тях, и се приближи към Брандър, за да го вижда по-добре, докато разговаря със Киарда.

— Не се доближавай толкова, дете, или скоро ще бъда принудена да те спасявам — предупреди я Киарда, като се ядоса.

Думите й извикаха лека усмивка върху устните на Брандър, която постепенно премина в кикот, който той успя да прикрие, като се изкашля в ръката си. Това накара и Мира също да се засмее. В негово присъствие тя се чувстваше по-удобно, по-сигурна, по-жизнена, така, както никога досега. И въпреки това не виждаше начин да убеди родственицата си в неговата добронамереност.

— Как смееш да ми се присмиваш, момче? — грубо го попита Киарда.

Брандър стана сериозен и закачливият блясък в очите му изчезна напълно.

— Не, не. Само на страха ти от мен. Знаеш, че просто нямаш причина да се страхуваш.

— О, така ли? — протестира тя и постави ръка върху устата си. — Тогава можеш ли честно да кажеш, че никога не си нападал тези брегове, върху които сега твърдиш, че искаш само да се заселиш?

Брандър стана още по-сериозен.

— Е, не. Наистина не мога.

— А можеш ли да кажеш, че не си убивал и изнасилвал при тези нападения?

Викингът сведе поглед към земята.

— Ами… не — отново се запъна той.

Киарда стрелна с очи Мира.

— Ето! Чуваш ли, момиче? Ето го благородният мъж, който ми обеща. Признат насилник и убиец като всички тях!

Като почувства, че тези думи започнаха да я глождят отвътре, Мира отново погледна Брандър. Беше просто немислимо, че този мъж, който с докосването си я бе накарал да изпита такъв магически екстаз, може някога да е използвал тази сила за нещо толкова долно като насилието.

— Вярно ли е това, Брандър? — попита тя с разтреперан глас.

Той бавно вдигна очи, пълни с разкаяние, и Мира можеше да се закълне, че дори и на тази слаба светлина, те блестяха със същото чувство като нейното.

— Да, вярно е — отговори той и преглътна. — Твоята родственица искаше истината и аз й я казах. Но, моля те, повярвай, че казвам истината и когато твърдя, че тези варварски дейния са вече зад гърба ми завинаги. Заклевам се, че от вашите хора искаме само мир!

— Е, ние пък може и да не искаме мир от вас — язвително му отвърна Киарда. — Хайде да тръгваме, Мира. Това, което чух, бе напълно достатъчно. Синът на моята братовчедка никога не би плячкосвал и убивал ирландци.

С тези думи старата жена се обърна да си ходи, а Мира, разкъсвана от мисълта чия страна да вземе, просто остана на мястото си ужасно объркана.

— Защото, ако прощаваш на хората техните прегрешения, небесният отец ще ти прости и на теб — каза изведнъж Брандър, като накара Киарда да застине на мястото си. — Не ви ли учи на това вашата църква, мисис?

— Магьосник! — избълва Киарда. — Не мой роднина те е научил да цитираш светите писания, а собствената ти дяволска дарба да четеш в ума на хората.

Очите на Брандър се разшириха от учудване. Той явно се забавляваше.

— Магьосник, така ли? Дявол да го вземе, какво ли не са ме наричали през живота ми, но точно това — никога!

Киарда се обърна и го погледна право в лицето.

— Можеш ли да докажеш, че не си такъв?

Брандър замълча за няколко секунди, сякаш се опитваше да измисли някакво доказателство.

— Магьосниците имат ли кръв? — попита той накрая.

— Мисля, че не — отговори тя.

Брандър отново протегна ръка, този път с дланта нагоре.

— Тогава ме порежи с ножа, който носиш, и ще се убедиш, че съм само човек.

Киарда присви очи и сурово го изгледа.

— Откъде знаеш, че нося нож?

— Защото току-що предупреди Мира да не се приближава до мен, тъй като ще бъдеш принудена да я спасяваш, а ти сигурно си твърде умна, за да не правиш това без оръжие. Още повече, че си била отвлечена от Ерл Сигурд през онова лято, когато фортът ви е бил нападнат, и става съвсем ясно, че никога не би се приближила до някой викинг без средство за самозащита.

— Всеки мъж или жена от племето и всички хора по това крайбрежие биха могли да ти кажат това, норвежецо. Не бих могла да го приема като доказателство за това, че майка ти е моя братовчедка.

— Добре, тогава поне ме порежи, за да ти докажа, че не съм магьосник. Въпреки всичко тази вечер ще те убедя в това.

За учудване на Мира Киарда изведнъж се отказа от тази идея.

— Хайде, давай — подкани я Брандър с тон, които бе достатъчно язвителен, за да накара и Мира да се усъмни в собственото си доверие в него. — Сигурно в теб още има някаква ярост, останала от времето, когато си била толкова безпомощна в ръцете на онзи чужденец. Не помниш ли стария Сигурд? Как те бодеше небръснатата му брада и как воняха развалените му зъби, когато те насилваше в леглото си нощ след нощ. Не си ли спомняш виковете на сестра ти Тора, като се гърчеше под него и под синовете му в същата тази палатка? Как се кълнеше, че ако някога се измъкнеш от лагера им, никога вече няма да погледнеш с очи един норс. А сега стоиш тук като изхабено малко цвете. Продължаваш да стоиш с един норс!

Като видя как при мъчителния спомен лицето на Киарда се изкриви от болка, Мира настойчиво започна да моли Брандър да престане с презрителното си словоизлияние.

Беше вече късно. Киарда вдигна ръце, сякаш искаше да запуши ушите си, за да не чува ужасните думи. После, като че ли изведнъж обсебена от някакъв демон, тя извади ножа си изпод наметалото и го нападна като разбунтувала се морска вълна.

Мира се опита да я спре. Хвърли се напред и хвана китките на ръцете й, за да й попречи да намушка с ножа си Брандър в гърдите, където се целеше. Викингът обаче я бутна настрани, като изръмжа, и тя падна назад в гъстите храсталаци.

Когато минути по-късно успя да седне, Мира остана поразена от гледката пред нея. Киарда наистина бе успяла да го прободе. Дори на слабата светлина от факлата, която лежеше захвърлена на земята, можеше да се види една триинчова кървава рана в лявата плешка на Брандър. Оръжието се търкаляше в калта, където седеше и самият той.

Киарда обаче вече не можеше да вземе ножа, защото хълцаше неудържимо. Вероятно бе изпаднала в немощ, след като се бе освободила от толкова дълго потисканата в нея ярост. А Брандър я стискаше като обезумял в обятията си.

— Убийци! — продължаваше да вика Киарда със сърцераздирателен глас. — Твоите норвежци заклаха братята ми, а ти току-що ме превърна в убийца.

— Хайде, хайде — успокояваше я Брандър, като я люлееше в ръцете си като бебе. — Не си убийца. Аз съм още жив. Тогава е било едно, а сега е друго. Сега съм тук, за да те защитя, и няма да позволя на никой вече да стори зло на теб или хората ти.

Макар че Мира вече се бе поуспокоила, този обет й се стори малко самонадеян. Каква нужда имаше Киарда от протекциите на един чужденец, след като беше заобиколена от толкова много ирландци, които да я пазят? Киарда обаче не отхвърли предложението му, каквито и да бяха съображенията й. Тя просто остана да лежи отпуснато в ръцете му, а раменете и гърбът и се тресяха от плач.

— Спомняш ли си деня, когато трите, със сестра ти и майка ми, сте се правили, че работите нещо в дъното на хижата? — продължаваше Брандър, като шепнеше хипнотизиращо. — Деня, в който майка ми за първи път е била нападната от Стор, баща ми. Майка ми ти е разказала как той се къпел в потока, нали? А след това тихо сте си говорили за греха на голото тяло и сте се подхилквали. Вие трите сте били повече сестри, отколкото братовчедки. Заклели сте се никога да не издавате майка ми, а сестра ти Тора се е решела с гребена на моя баща викинг.

— Да, да. Точно така беше — потвърди Киарда и удивено го погледна в очите. — Боже Господи. Наистина са те изпратили Елана или Тора. Само те двете знаят какво сме си говорили през този ден.

— Разбира се. Нали ти казах. Моята майка Елана ми е разказвала много такива случки, за да мога да те убедя в родствената ни връзка.

Киарда продължаваше да се взира в очите му.

— Наистина приличаш на онзи предводител, който я искаше. Казваше се Стор, доколкото си спомням. Допускам, че е възможно да си син на братовчедка ми. Горе-долу изглеждаш на такава възраст… Но в теб няма нищо от рода на Айл.

— Освен сърцето ми, скъпа Киарда — заяви Брандър, хвана с две ръце лицето й, наведе се и я целуна по челото. — И буйния темперамент, с който те предизвиках преди малко. Наистина не трябваше толкова да се увличам, но не можех просто да те оставя да си отидеш и не виждах друг начин да стигна до теб.

— Никакъв друг начин, освен да ме предизвикаш да те намушкам с ножа? — попита тя, като от изумление повиши тон, после вдигна ръка към раната му, от която все още бликаше кръв. Брандър поклати глава.

— Това е само драскотина.

— Не, момче. Мисля, че това е кръвта на рода Айл. Едва ли те посрещнахме така, както милата ти майка е очаквала. Мира, ела да прегледаш раната — нареди тя. — Виждаш по-добре от мен в тази тъмница. Какво си седнала там в калта? Размърдай се и ела да помогнеш на човека.

Мира, поразена от внезапната промяна, настъпила в Киарда, се изправи с мъка на крака, като недоволно мърмореше:

— Колко съм глупава! Мислех, че помагам, когато застанах между него и ножа ти.

— Наистина не трябваше да го правиш, Мира — намеси се Брандър и сдържано се усмихна. — И сам можех да я хвана за ръцете, ако не ми се бе наложило да спасявам теб. Всъщност Киарда уцели лявата ми страна, когато трябваше да се обърна към теб, за да те избутам настрани.

Мира остана с отворена уста. Тя мислеше, че няма какво повече да я изненада през този пълен със събития ден, но явно бе сбъркала.

— Хиляди извинения тогава, сър! Следващия път ще зная, че просто трябва да си стоя настрана, когато някой друг от моите родственици се нахвърли да ви атакува.

Брандър отговори на това с тих смях, пълен с разбиране, но Мира отдавна вече бе изгубила всякакво чувство за хумор.

— Бих могла сега да си отида вкъщи, ако смятате, че все още заплашвам двама ви с нещо.

Усмивката му угасна и големите му сини очи се изпълниха с разкаяние.

— Не, не, скъпото ми момиче. Бих искал да останеш и да спреш болката ми с едно-единствено докосване на божествените си пръсти.

При тези думи Мира се разтопи от удоволствие, но не го показа. Не тук и не сега, в присъствието на Киарда и в такова уязвимо състояние.

— Много добре. Дай сега да видя колко е дълбока раната — каза тя, като се престори на ядосана и отиде при него.

Въпреки че продължаваше да хлипа, Киарда дойде на себе си и бързо се изправи, за да могат по-лесно да свалят наметалото и туниката на Брандър.

Мира застана зад него, за да хване наметката, когато той разкопча брошката, която я придържаше на раменете му. После му нареди да вдигне ръце, за да може да съблече и туниката.

При обичайни обстоятелства тя би се засрамила само при мисълта, че съблича един мъж и вижда полуголото му тяло. В Ирландия църквата заклеймяваше мъжете, които ходят голи от кръста нагоре, и затова рядко й се бе случвало да вижда някого в такова състояние. Но този път бе по-различно, помисли си тя стоически. Сега положението бе критично.

Като стисна зъби и пое дълбоко въздух поради силната болка, Брандър вдигна двете си ръце нагоре и Мира внимателно издърпа дрехата през главата му.

— Бяхте прав, сър. Раната е по-скоро само драскотина — съобщи тя, като вдигна нагоре фенера, за да може да я огледа на светло. — Но във всеки случай трябва да се зашие. Твоите хора могат ли да го направят.

Брандър тихо се засмя.

— О, да, скъпа моя. Как бихме тръгнали да нападаме, ако не знаехме.

За негово разочарование нито едно от събеседничките му не намери забележката му за духовита. Затова той отново стана сериозен.

— Просто притисни раната с туниката засега, а аз ще се погрижа за нея, когато се прибера в лагера.

Мира се зае да изпълни нареждането му, защото знаеше, че това всъщност бе най-добрият начин да спре кръвотечението. Това обаче не се оказа лесно. Охкането му преди малко бе пронизало болезнено сърцето й и сега, когато силно притискаше раната, не би издържала виковете му.

— Просто го направи, мила моя — подкани я той след малко. — Изведнъж, и край.

След това, преди Мира да облече отново дрехата му, той се пресегна назад и хвана китката й, за да стане по-бързо. Тя усети как тежката му ръка притисна нейната към разкъсаната плът.

По начина, по който пръстите му трепереха върху нейните, Мира разбра колко силно го болеше. И въпреки това с учудване забеляза, че съумява да запази мълчание.

— О, Брандър, толкова съжалявам — прошепна тя в ухото му. — Само се опитвах да те предпазя.

— Зная — каза той също така тихо.

— Единствено дете ли си на братовчедка ми? — попита го Киарда с голям интерес, изведнъж обзета от желание, също както и Мира, да научи всичко, което можеше, за него.

Брандър й отговори, без да се колебае, сякаш се радваше на всичко, което помагаше да се разсее болката му.

— Не, мисис. Ние сме шестима. Аз съм втори поред, а най-големият, Ивар, остана в Норвегия, за да стане граф един ден. Всички останали, освен него и най-малкия от нас, са тук с мен, братята ми Рурик и Ланг, и нашата сестра Астрид.

— О, Елана имаше малко момиченце — отбеляза старата жена с радостен глас и очевидно отново трогната до сълзи от тази новина, тя вдигна ръце и избърса с ръкава на наметката сълзите, които рукнаха от очите й.

— Две малки момичета. Най-малкото дете от нас също е дъщеря, Ингрид.

— Приличат ли по нещо на красивата си майка?

— Не, страхувам се, че не. Всички приличаме повече на баща си.

— Хм — каза Киарда, като се опитваше да си представи как би изглеждала една дъщеря на предводителя на викингите.

— Ние всички с радост бихме те посрещнали, скъпа лейди — продължи Брандър, — ако желаеш да ни видиш.

— Разбира се. Разбира се, че искам — увери го Киарда. — Всички сте кръстени, нали?

Въпреки че въпросът й прозвуча повече като твърдение, Брандър се почувства задължен да отговори.

— Ами, не. Не че имаме нещо против това, просто то не е наш обичай и някои го възприемат, а други — не.

— Но сега сме в Ерин и така правят ирландците — твърдо каза Киарда. — Ще трябва веднага да се погрижим за това, ако нашите хора се съгласят да останете.

— О, да! — отговори Брандър, като не искаше да застрашава шансовете за мирно заселване, като й каже веднага, че някои хора от екипажа му категорично ще се противопоставят на такива опити за смяна на религията. Не на последно място, разбира се, бе неговата войнствена сестра Астрид, скъпоценното малко момиченце, както току-що я бе нарекла старата жена.

Що се отнася до собствените му чувства в тази насока, той просто никога не се бе замислял сериозно за това. Знаеше предварително, че ще трябва да направят всичко възможно, за да станат членове на ерското общество, но никога не му бе идвало на ум, че въпросът за тяхната религиозна принадлежност може да се окаже така съществен, както Киарда го бе поставила.

Той обаче трябваше да го очаква. Киарда бе от рода Айл и бе естествено да бъде поне толкова решителна, колкото скъпата й братовчедка Елана. Поклати глава и се усмихна. Стотици левги надалеч от къщи, отвъд морета и чужди брегове, и все още му се струваше, че и на йота не е избягал от ласкавата повеля на майка си.

— Христос е светлината и пътят — изведнъж се присъедини и Мира, като говореше в ухото му с ефирен дъх, от който по цялото му тяло преминаха пламенни тръпки.

— О, Господи, да. Не се съмнявам — отговори той, като положи неимоверни усилия да не покаже, че в момента гласът му трепери повече от страст, отколкото от болката, която не бе заглъхнала.

Разбра, че в края на краищата християнството бе може би наистина правилният път. За него въпросът по-скоро се заключаваше в това коя е жената, която се опитва да му въздейства. От устата на майка му или старата Киарда това звучеше твърде ограничено и пуританско. Но проповядвани от такова красиво цвете като Мира, принципите на християнството може би заслужаваха да бъдат изслушани искрено и внимателно. Тази малка ирландка, която вече му бе помогнала толкова много, можеше накрая да успее в нещо толкова изключително, като например това да го убеди да отхвърли норските си богове.

Вече бе открил колко са меки тялото и устните й. О, само да можеше сега да я отведе със себе си в уединението на палатката си и да изследва по-сладката и по-дълбока мекота вътре в нея, докато тя му шепне за милосърдието на своя бог.

— Сигурно по-нататък ще продължим да обсъждаме този проблем — заяви изведнъж той, като стана. Раната му все още го наболяваше, а освен това се страхуваше от това, че е полугол и двете жени могат да забележат физическата му възбуда. Всичко това му подсказа, че за момента бе най-добре да си тръгне. — Ако бъдете така любезни да се върнете при хората от племето си и да разкажете за нас и за общата ни кръв, ние ще се постараем да отговорим на условията, които ни поставяте, каквито и да са те. Изпратете ни, моля ви, вестоносец, когато се приготвите за среща.

След тези думи Брандър се обърна да си вземе наметката и се сбогува.

— Моля те, отговори ми само на два въпроса — настоя Киарда, като го дръпна за подгъва на левия му ръкав.

— Да, мисис.

— Мислиш ли, че наистина си заченат от любов, момче? Искам да кажа, майка ти не винаги е лягала насила със Стор, нали?

Брандър не можа да скрие силното си объркване.

— Не, милейди. Точно обратното. Според думите на майка ми баща ми никога не я е насилвал. Тя твърде, че го обича. Обичала го е много преди да напуснат завинаги Ерин. И баща ми е чувствал същото. Не е била дълго негова робиня, а е станала негова съпруга и според норските, и според християнските обичаи. И за двадесет и пет години брак баща ми никога не е насилвал робиня, въпреки че като предводител е имал това право. Някои от нашите хора смятат, че е луд в това отношение, но истината е такава. Всеки един от нас може да каже, че баща ми обича твоята мила братовчедка повече от живота си.

Въпреки че остана дълбоко трогната от отговора му, Мира успя някак си да се съвземе, за да може да вникне в реакцията на Киарда. Както и предполагаше, тя бе много объркана. От една страна, старата жена изглеждаше доволна и естествено бе щастлива да чуе, че Елана, която й бе толкова скъпа, бе намерила любов и удовлетворение в толкова чужда и далечна страна. От друга — бе объркана, сякаш една друга част от нея просто не можеше да повярва, че един викинг е способен на такава преданост, на такива дълбоки чувства. След това тя изведнъж отново се затвори в себе си.

— А какво… какво стана със сестра ми? — задавено попита тя. — Запазих най-мъчителния си въпрос за края. Досега нищо не спомена за нея. Откупи ли я изобщо баща ти от Сигурд? Сигурно е говорел за това, нали?

Брандър кимна с глава.

— Да. И го е направил. Тя изживя дните си като съпруга на един от освободените му хора. Но мисля, че, за съжаление, почина. Помина се от треска, преди да може да роди деца. И я погребахме според християнския обичай. Както виждаш, ние имаме свещеници в нашата страна. В търговските ни градове има католически мисионери, които идват до стопанствата и извършват погребения.

Новината бе лоша, дори трагична, но въпреки това благият и утешителен тон, с който Брандър я съобщи, увери Мира, че той бе направил всичко, за да смекчи въздействието й.

— Съжалявам — промълви той, взе едната ръка на Киарда, след това я притисна до гърдите си и започна да я гали.

Киарда хапеше долната си устна, а брадичката й силно затрепери. Явно старата жена се бореше със себе си, за да не избухне в нов пристъп на плач.

— Няма нищо — хлипаше тя. — В края на краищата ти не си виновен. Аз просто трябваше да знам какво се е случило с нея. Чаках само някакво уверение, че е изпитала поне малко щастие, след като напусна Ерин.

— О, да — потвърди Брандър. — Майка ми се бе погрижила да се отнасят много добре към нея в нашия род.

— А ние… — Киарда пое дълбоко въздух, като се задъхваше и все още се бореше да овладее чувствата си. — Ние ще се опитаме сега да върнем тази благосклонност на децата на Елана, нали, Мира?

— О, да, мисис. Ще го направим от сърце и душа.

В гласа й прозвуча голямо облекчение, че нещата бяха потръгнали най-накрая. Киарда бе повярвала в твърденията на Брандър и изглеждаше напълно готова да действа като негов защитник. Наистина бе преживяла твърде много през този ден, но като че ли той отиваше към успешен край. И въпреки че копнееше да тръгне с Брандър, когато той се обърна и най-накрая се запъти към лагера си, Мира бе щастлива да се задоволи засега и с толкова.