Ашланд Прайс
Мира (2)

Глава 1

Югоизточното крайбрежие на Ерин

Един месец по-късно

Както береше ягоди, Мира Мак Игън изведнъж се изправи и хвърли смръщен поглед към огряното от слънцето Ирландско море. Тя бе доловила някакъв звук, който не можеше да определи. Макар и да й се стори, че идва някъде отдолу, тя се обърна назад към двете си по-малки сестри да види дали някоя от тях не е причина за това. Оказа се, че греши. И Кейлин, и Брияна бяха все още на няколко ярда зад нея на върха на скалата. Те се бяха привели прилежно над кошниците си и малките им пръсти избираха най-зрелите плодове със завидна скорост.

Все още намръщена, Мира разбра, че те не бяха чули нищо. Тайнственото скимтене, което според нея идваше от брега долу, очевидно не бе стигнало до тях.

Отново плъзна поглед по брега и внимателно го огледа за някакви признаци на живот. Не видя нищо. Едва ли бе взела за скимтене крясъка на някоя чайка.

Един вътрешен глас започна да протестира, че пак преувеличава. Бяха изминали цели три години, откакто я нападнаха на същата тази скала. Това бе вече четвъртото лято без други инциденти, даже и кораб на викингите не се беше мяркал, и въпреки това винаги, когато се отдалечаваше от племето, тя бе нащрек.

Понякога нощем, сгушена в безопасност на кревата и защитена както от семейната колиба, така и от укреплението, тя си мислеше за него, за онзи брутален рус норвежец, който тогава бе толкова застрашително близо до нея, докосваше я и я приковаваше към земята с огромните си силни ръце. Тогава си мислеше, че е обречена. Наистина се бе изплашила, че ще я обезчести, и мислеше, че това са последните й мигове. И въпреки че много добре си спомняше края на тази борба, ужасения и измъчен поглед на лицето му, когато един от мъжете на племето дойде и пусна една стрела в гърба му, макар да осъзнаваше, че не й е причинил нищо освен няколко мъчителни мига в живота й, кошмарите продължаваха. Като се сетеше колко близо е била до един от тези чужденци, които изнасилваха и убиваха, я обземаше паника, от която сърцето й спираше да бие. Страхът остави в душата й рана, която не спираше да боли.

„Но това е минало и никога няма да се повтори“ — каза си тя. Това бе нещо, което Киарда, една от старите жени в племето, я бе посъветвала да не забравя в такива моменти и безмълвно да си го повтаря като молитва или заклинание.

Киарда беше права, каза си Мира, и думите сякаш я пречистиха и й помогнаха да овладее лудия бяг на сърцето и да успокои дишането си. Спокойното и приятно съзнание, че миналото беше наистина отминало, й действаше като запалена факла, която прогонва призраците на страха. И кой можеше по-добре да знае това от тази мъдра старица, която сама бе пленявана от викингите преди около двадесет и пет години. Бедната Киарда не бе преживяла само няколко мрачни мига, а седмици наред в норвежкия лагер. Ден след ден са я принуждавали да работи като тяхна робиня и въпреки че християнското благоприличие не и позволяваше много да говори за това, нощ след нощ се бяха гаврили с тялото й в палатките си. Момченцето, което се бе родило осем месеца след бягството й от нашествениците, бе повече от доказателство за този горчив факт. И въпреки че Бог бе проявил достатъчно милост, като си бе прибрал обратно нечистокръвното дете секунди след раждането му, Мира знаеше, че болката никога нямаше да напусне старата жена.

Тя и Киарда можеха само да се надяват да се „опазят“ от спомените и за щастие именно това правеше сега Мира. Пое дълбоко въздух и се отдаде на лекия бриз който развяваше падналите кичури на прибраната й тъмна коса. Отново усети как издигналото се високо утринно слънце напича главата и гърба и. Внезапният вятър й се стори истинска благодат.

— Напълних си кошницата — извика Кейлин, когато Мира отново започна да бере ягоди. — Може ли да сляза на брега и да погазя във водата?

— Не — категорично отговори Мира. — Стои си там, докато ние с Брияна също свършим.

Кейлин отговори, като престорено изохка, нещо, което напоследък бе станало част от репертоара и на десетгодишно момиченце.

— Но тук горе е горещо. И аз съм изморена. Заклевам се, че веднага се връщам.

Мира се изправи на колене и се обърна към нея, като я стрелна с пронизващ поглед.

— Казах не, малка досаднице, и говоря сериозно! Този груб отговор накара Кейлин по някаква причина да се плесне с две ръце по главата. След това изохка сърцераздирателно, повали се на една страна и започна да се търкаля в тревата край нея. Като че ли не бе на себе си. Като че ли я държаха в плен в собствената й, напечена от слънцето кожа. Тези дни бе станала неудържима и изобщо отказваше да се подчини на близките си независимо от това, че бяха много по-възрастни от нея.

— Правиш го само заради това, което ти се случи — избълва тя, като се успокои и отново се изправи. — Мислиш си, че след като един норс се е опитал да те хване тук наблизо, това може да се случи с всеки.

Мира присви очи и улови погледа на по-малката си сестра с изражение, което я предупреди да не казва нищо повече по този болезнен и деликатен въпрос, особено когато петгодишната Брияна бе толкова наблизо. Мира инстинктивно чувстваше, че не трябва да се поддава на молбата на сестра си, но грубата забележка на Кейлин я подтикна да остави всякакви грижи за безопасността й.

— О, върви тогава, щом ти се налага, дяволче такова! Но запомни, нито дума за това на мама!

Кейлин кимна в знак на съгласие с усмивка на уста и полетя като стрела надолу по десния склон на скалата. Изчезна бързо от погледа й, като остави кошницата с ягодите на сестра си, за да я прибере на връщане.

Мира се задъха от раздразнение и продължи да бере. „Проклето зверче! Нека се подхлъзне и да се пребие надолу по стръмната скала или да се удави в морето!“ Винаги изпитваше такова облекчение, когато можеше да се отърве от нея и постоянните й молби, че просто не можеше да си наложи да мисли какво прави сестра й в момента.

Но още докато осъзнаваше това и в яда си обмисляше решението да престане да мисли за нея, което заседна като буца на гърлото й, тя чу сподавен писък, който дойде откъм посоката, в която бе изчезнала Кейлин. Скочи бързо на крака, за да се притече на помощ на сестра си.

— Кейлин! — извика тя, когато стигна до склона, по който се бе спуснало момиченцето.

За нейно облекчение не бе паднала, а лежеше просната на издатината точно под нея и притискаше пръст към устните си.

— Шшт — свирепо заповяда тя, като сочеше надолу.

След това продължи с приглушен глас:

— Виж, Мира. Само погледни там долу.

Мира седна на обраслия с трева ръб на платото и внимателно се наведе към издатината, на която лежеше сестра й. След това, пристъпвайки пред Кейлин, тя коленичи и надникна към онази част от брега, която почти не се виждаше от вдлъбнатата основа на скалата.

— Света Богородице! — възкликна тя.

Устата й увисна от ужас, като видя, както и се стори на пръв поглед, няколко десетки светлокоси мъже и жени, които се суетяха около малка купчина палатки, стотина метра по-надолу.

— Това е лагер. Истински лагер на викинги! Точно под нас през цялото това време!

— Но къде им е корабът? — прошепна Кейлин в отговор. — Защо не сме ги видели да идват?

Мира внимателно огледа пространството от брега и морето пред тях и потвърди, че нищо не се вижда. Единственият извод, до който можа да стигне, бе, че са пуснали котва встрани, на север, зад вдадените в морето скали, които скриваха тяхното укрепление от погледа на мореплавателите.

— Трябва да тръгваме веднага — предупреди тя, като избута Кейлин назад и се изправи на крака. — Преди да са ни видели и те случайно.

За нейно учудване десетгодишното момиченце гледаше така, сякаш последното нещо, което смяташе да направи, бе да се оттегли. Всъщност тя ни най-малко не се бе изплашила и буквално се ухили от любопитство.

— О, не можем ли просто да останем тук и малко да ги погледаме? Те са толкова различни от нас, нали? — отбеляза тя, като проточи шия.

— Много по-опасни — сопна й се Мира, като полагаше огромни усилия да прикрие надигащата се в гласа й паника.

— Дрехите им също са много различни, нали. Виж как са облечени, с наметки и панталони.

— Кейлин, говоря сериозно. Трябва да ни няма, преди да са ни видели! Изглеждат малки като дялани фигурки оттук, от скалата, но, повярвай ми, не са толкова дребни! Те са много високи и едри. Хайде, тръгвай — добави тя, като се наведе и хвана отзад туниката на сестра си. — Дано да не ни забележат!

Докато все още упорито отказваше да се помръдне от своята наблюдателница, Кейлин благоволи да се обърне и удостои сестра си с един поглед.

— Ще има ли битка сега? — попита тя с очи, разширени от дръзко задоволство. — Ще дойде ли Наял Мак Куган да ги изколи, когато кажем на майка, че са тук?

Мира кимна с глава, като се опита да се успокои с мисълта, че ще се приберат в безопасност при тяхното племе и бойния отряд, който ги охраняваше.

— Да, ако норвежците откажат да напуснат, сигурна съм, че ще го направи.

Очарованото изражение на Кейлин изведнъж леко помръкна.

— Но там долу има няколко жени. Виждам ги, носят смешни шалове на главите си и престилки. Той няма да убие и тях, нали? — попита тя, като търсеше очите на сестра си.

— Нищо не разбираш! — каза Мира, като най-накрая успя да издърпа назад момичето и да го изправи на крака. — Викингите ни избиват от години наред. Преди да бъдем родени ние с теб, нашето укрепление е трябвало да бъде отново издигнато из основи заради тях. Така че да оставим Господ да си свърши работата. Не е наша работа да решаваме изхода, трябва само да предупредим хората от рода ни, че те са тук. Сега върви да вземеш Брияна и бързо да се връщаме във форта.

Изглежда, че по някаква причина Кейлин най-накрая схвана сериозността на положението. Обърна се кръгом и започна да се изкачва назад, а сестра й се наведе да я повдигне. Момиче на десет години, тя все още нямаше закръглените форми, които често правят една жена тромава, и Мира знаеше, че по-скоро Кейлин, отколкото тя самата може най-бързо да стигне до петгодишната им сестра и бързо да я отведе при племето в безопасност.

Преди някоя от тях обаче да успее да стъпи на здрава земя, малката Брияна вече стоеше над тях с пълна кошница ягоди.

— Приключих с брането — съобщи тя. — Не мислех, че просто ще си отидете и ще ме оставите сама.

— Зная, зная — промълви Мира с напрегната усмивка, която накара детето да млъкне. Брияна бе седнала в опасна близост до ръба на платото и Мира инстинктивно вдигна ръка, за да я бутне назад. — Не сме те изоставили, Бри, вярвай ми. А сега е време да се прибираме вкъщи.

Гласът на петгодишното дете отново застрашително се повиши:

— Мислех си, че каза, че можем да слезем долу на брега.

— Шт! Тихо, мъничката ми. Можем, но по-късно. Сега трябва да побързаме за вкъщи.

За щастие през това време Кейлин вече се бе изкачила обратно на върха на скалата и без да чака други указания от Мира, хвана Брияна и я издърпа назад от тревистия склон. В този момент обаче Брияна изпусна кошницата си и тя падна напред, като бутна Мира, която все още стоеше на долната издатина.

Мира се олюля, но успя да се задържи да не падне назад, като се хвана за една малка издатина в скалата пред нея.

Тя беше спасена. По-малките й сестри я наблюдаваха с разширени от ужас очи, но тя почувства здравата опора под краката си и разбра, че е избегнала нещастието. Облекчението й обаче бе съвсем краткотрайно, защото само след минута-две долови с крайчеца на лявото си око нещо да се движи. Когато се обърна, видя, че кошницата е паднала на самия ръб на издатината, беше се преобърнала и ягодите се изсипваха долу на брега.

— Тичайте! Господ да ни е на помощ! Кейлин, вземи Бри и бягайте вкъщи, докато не са ни пресрещнали от другата страна.

 

Брандър стоеше на отвора на палатката си, когато от скалата върху него започнаха да валят малки камъчета. Две от парчетата меко удариха главата му със странен звук и той се отмести, като вдигна объркан поглед към брат си Рурик.

— Това наистина е „страна на изобилието“ — възкликна Рурик, като спря да точи ножа си и погледна надолу с усмивка. — Татко беше прав. Изглежда, тук наистина вместо дъжд, от небето падат ягоди.

Брандър се намръщи. Засенчи очите си с ръка и потърси с поглед да види откъде идва този порой.

— В крайна сметка откриха лагера ни.

Рурик кимна умислено.

— Да. Освен ако такива плодове тук не растат по дърветата.

— Който и да е бил, вероятно ще се върне в укреплението. Ще се покатеря на върха оттук, а ти заобиколи от другия склон. Трябва да си поговорим с разузнавача, преди да ни е връхлетяла цяла армия.

Останалите от групата изглеждаха твърде заети със сутрешните си занимания, за да забележат какво се бе случило току-що. Без да губят време и да вдигат тревога, двамата мъже забързано се отправиха в различни посоки.

Откакто бяха пристигнали, Брандър се бе изкачвал на скалата само веднъж, преди седмица, и чак сега, когато бързаше нагоре, забеляза колко стръмна и насечена е тя. Но като си помисли, че могат да избият всички, ако не направи нещо, той успя да намери сили и да преодолее разстоянието за удивително кратко време.

Като приближи върха, забеляза нещо, което сякаш му даваше знак. То бе жълтеникавокафяво на цвят и рязко се открояваше на фона на бялата скала. Брандър с нетърпение бързаше да види какво е то и какво може да разбере по него за този или тези, които са били там само преди няколко минути.

„Деца“ — мина му изведнъж през ума. Това би обяснило странното, почти шеговито усещане, което изпита при този инцидент. Може и някакви момчета да са минали случайно и без да разбират колко е опасно да се закачат с чужденци като него, да са решили да се позабавляват, като ги замерват с плодове. „Не, не!“ — отхвърли той предположението, покачи се на последната издатина и се озова на тревистото плато. Сламено-жълтият предмет, който бе забелязал преди това, се оказа дръжката на една преобърната кошница и той веднага разбра, че „закачката“ не е била нищо друго освен случайно изсипване на плодове.

В момента, в който се изкачи на върха, забеляза една женска фигура, която бягаше надолу по отсрещната страна на скалите и вече изчезваше от погледа му.

„Но това съвсем не е дете“ — каза си той. Това бе зряла девойка, облечена в бяла туника, дълга до коленете, която очертаваше фигурата й и отразяваше утринната светлина с ефирен блясък.

Брандър се усмихна. Чувстваше се като ловец, който е зърнал сърна. С умиление забеляза начина, по който непознатата носеше косата си — вдигната нагоре и украсена с ленти в стила на по-висшата класа в Ерин, което му напомни за майка му на младини. Въздъхна с облекчение. Беше срещнал първия от новите им съседи и той се бе оказал девойка за мамене, а не воин, с когото да се бие. Тази сутрин определено беше настроен повече да увещава, отколкото да отвръща на удара с удар. Като изчака една-две секунди, за да си поеме дъх, той се втурна след нея.

— Искам само да поговорим — съзнанието му вече бе превключило на техния език, — и ще те пуснем, мило момиче, да си ходиш здрава и читава като залог пред вашите хора, че търсим само мир.

Аха! Той наистина беше в превъзходна форма. Ирландският, на който го беше научила майка му, бе напълно в негова власт. Но когато премина от другата страна на върха и видя какво ставаше там, всичките му надежди да поговори приятелски с момичето се стопиха като пролетен сняг.

Брандър не можа да повярва на очите си. Очевидно девойката не бе излязла сама да бере ягоди, когато кошницата бе паднала, а с две по-малки момичета, които Рурик задържаше в момента. Той здраво стискаше децата по едно във всяка ръка, а по-голямото момиче, което явно смяташе, че той се кани да ги удуши, се бе нахвърлило върху него и дращеше с нокти лицето му.

— Не си прави труд, братко, моля те — извика Рурик, а главата му се тресеше над момичето, сякаш се давеше в развълнувано море. — Все пак ще имам едно ляво око при положение, че тя успее да ми вземе дясното.

Очевидно неспособен в такова обсадно положение да общува на език, който момичето можеше да разбере, той произнесе цялата тази реч на норски.

Във всеки случай Брандър говореше по-добре майчиния си език и като излезе на сцената, го използва с цел да обезоръжи нападателката.

— Моля те, само искаме да поговорим с теб! — извика той. — Нищо друго не искаме, заклевам се!

Девойката замръзна на място. Тя явно бе изненадана да чуе собствения си език, говорен с местния за този район акцент, и като преустанови атаката, погледна безизразно Брандър през рамо. Това обаче не бе достатъчно. Като видя светлите му, чужди за нея черти и огромния му ръст, тя, изглежда, разбра, че няма начин той да й бъде сънародник, затова се обърна назад и продължи яростно да се бори, за да освободи двете момичета.

От своя страна, Брандър бе принуден да направи това, което се надяваше да избегне. Спусна ръка надолу към кръста си и изтегли ловджийския нож от калъфа. Сега, след като бе направил всичко, което му бе дошло на ума, за да я успокои, проявата на сила изглеждаше неизбежна.

— Престани, побъркано момиче! — изръмжа той и скочи зад гърба й, изви ръцете й назад и притисна острието на ножа до гърлото й. — Казах ти, че просто искаме да поговорим! Толкова много ли искаме от теб, за да спреш да дереш с нокти и да слушаш.

В този момент Брандър с учудване усети, че тя не се извиваше в хватката му, а трепереше. Не беше чак толкова ядосана от срещата, а по-скоро ужасена, и когато най-накрая проговори, гласът й я издаде колко много е уплашена.

— Първо пуснете сестрите ми да си вървят!

„Сестрите й“ — осъзна Брандър. Да, това обясняваше силната й ярост. Тя бе най-голямата сестра тук и носеше отговорност за всичко, което можеше да се случи. Изведнъж почувства странна симпатия към нея и осъзна колко много общо имаха помежду си в тежката участ да станат съседи.

— Ти си най-голямата, нали? — промълви той, като отстъпи малко назад, за да я огледа по-добре. — Аз също съм най-големият сред моите хора.

— Тогава ги пусни да си вървят, Моля те! Те са само деца и не трябва да гледат какво ще ми направиш — приключи тя, като накъсваше думите си.

За учудване на Брандър тя затвори очи, когато той продължи да изучава нежните й черти, и една самотна сълза се претърколи по бузата й.

Боже Господи, тя мислеше, че иска да я изнасили. Въпреки усилията му да говори на нейния език и уверенията, тя все още искрено вярваше, че те с Рурик й мислят лошото. Нещо повече, всъщност в момента тя се предлагаше като жертвено агне, за да бъдат освободени сестрите й. След всичко, което й бе казал, това беше абсурден отговор. И въпреки това, от позицията на по-силния, Брандър наистина й се възхити.

— Не, не. Слушай, момиче! Тук сме с миролюбиви намерения — обясни той, като се опитваше да прикрие нетърпението си. — Как мога да те убедя в това? — попита Брандър след няколко секунди, когато тя продължаваше да мълчи и да стои със затворени очи.

Тя помълча още малко, след което кафявите й очи отново се отвориха, този път премрежени от сълзи.

— Като ни пуснеш да си отидем, господарю. Сигурно ще умра от страх, ако ме задържиш още малко.

Даже и да не беше разбрал, по очите и гласа й той почувства, че говори истината. В този момент бе поставил ръката си на гърдите й и усети, че сърцето й бие до пръсване. Сякаш не я държеше друго човешко същество, а около нея се бе увило някакво морско чудовище. Без да се колебае, Брандър я пусна, прибра оръжието си и просто я остави да избере сама дали да избяга или да остане.

— Луд ли си? — изкрещя Рурик на норски, като продължаваше да държи другите две момичета. — Тя ще изтърчи и до един час ще доведе цяла армия.

— Nein. Грешиш! — предпазливо възрази Брандър, като понижи глас.

Момичето отстъпи на безопасно разстояние и започна заднешком да се отдалечава.

— Не забравяй, че все още държиш сестрите и. Освен това ако припадне от страх в ръцете ми, техните воини ще се забавят още повече. Не, не — продължи той, като шепнеше умиротворяващо.

Без да откъсва поглед от бившата си пленница, Брандър отново заговори на ерски:

— Мисля че тя ще остане още малко, за да чуе какво ще й кажем. И ще научи, че ние, по всяка вероятност, сме потомци на нейния род, че сме синове на Елана Мак Айл, братовчедка на тяхната сънародничка Киарда, и сме дошли тук да се заселим, а не да воюваме.

Като чу имената на Киарда и Мак Айл, очите на момичето светнаха и Брандър се хвана за това. За нея вече бе късно да се преструва, че не ги познава. По очите й разбра как думите му потъват дълбоко в съзнанието й и почувства, че най-накрая бе постигнал целта си.

— Как ти е името? — чу се той изведнъж да пита толкова тихо, че момичето разбра, че въпросът му е предназначен само за нея.

Първата й реакция бе да сключи вежди, сякаш искаше да покаже, че е изненадана. След това сведе поглед към краката си, този път, изглежда, повече от свян, отколкото от страх.

— Мира.

Брандър едва доловимо се усмихна.

— Мира — повтори той толкова внимателно, сякаш галеше с глас звуците на името й. — Радост. Името ти означава радост, нали?

Тя се усмихна с крайчеца на устните си въпреки усилието да се владее. Погледът й обаче остана сведен надолу, сякаш не можеше да издържи неговия.

— Да.

— Чудя се… дали това име ти подхожда — продължи Брандър и усети, че започва да го обзема някакво странно, необяснимо чувство на неудобство. — Защо твоите родители не са ти дали име, което да говори за руменината на дивите рози или дълбочината на тъмните ти очи?

Тя сви рамене. Брандър някак си разбра, че трябва да престане да говори. Той отмести поглед от нея и се обърна към брат си с молба да освободи другите момичета.

— Не трябва — възрази Рурик и му хвърли бърз поглед, сякаш още веднъж искаше да оспори здравия му разсъдък.

Брандър му кимна уверено.

— Ja. Трябва. Нали им казахме всичко! Или имаш и нещо друго да добавиш?

Рурик сключи вежди, сякаш претърсваше ума си за отговор. Замисленото изражение на брат му го озадачи и той се чудеше какво има предвид. Нямаше и съмнение, че от тях двамата Брандър имаше по-голям опит с жените. И именно поради тази причина той не можеше да разбере кое точно, кой поглед или реплика от страна на момичето бе накарало брат му да повярва, че по някакъв начин те сега са наясно с обитателите на съседното укрепление.

— Nein — отговори той колебливо, като продължаваше да гледа проницателно брат си с присвити очи.

— И ако сега се покажем благосклонни — Брандър нарочно продължи на норски, — няма ли и те да ни отвърнат със същото? Би ли могла, красива лейди, да им предадеш всичко, което ти казахме? Не усети ли със сърцето си, че никога не съм имал намерение да те нападам и да те плаша, че по-скоро бих умрял, отколкото да направя това? — добави той, като отправи дързък поглед към Мира.

Гърлото й беше пресъхнало и тя шумно преглътна в настъпилата изведнъж тишина на слънчевото утро. Когато Рурик пусна сестрите й, тя протегна ръце, за да ги поеме, като не сваляше очи от Брандър.

Притисна ги в прегръдките си и обви ръце като майка над тях. После прехапа долната си устна, сякаш се разкъсваше от това, което искаха от нея, и се обърна да си върви.

Отдалечиха се с бърза крачка. Не тичаха, но беше ясно, че нямат намерение и да се бавят. Само пред секунди бяха петима, събрани от случая на среща, която имаше важно значение — три сестри от народа на ирландците и двама братя викинги. У Брандър обаче остана усещането, а същото подозираше и Мира, че в действителност са били само двамата.