Ашланд Прайс
Мира (19)

Глава 18

Мира погледна назад, за да се убеди, че отец Лон не може да чуе думите им. Подсмивайки се тихичко, хвана Брандър за ръката и закачливо го задърпа.

— Просто не мога да повярвам как говореше той за сестра ти! Наистина си е загубил ума по нея — заяви тя, като въртеше очи и се смееше.

Брандър, тръгнал към мястото, където бяха вързали конете, също погледна назад и се засмя.

— Да. И аз никога не бях чувал такова нещо! Този ден със сигурност е най-щастливият в живота ми мила моя.

— Но ти не разбираш. Духовниците не бива да се влюбват. Това би било скандално.

— Много добре, че се е случило така — каза тихо той и закачливо я настигна, за да я плесне отзад. — Точно това е смекчило сърцето му и той се отнесе така благосклонно към нас.

Мира се изправи пред него с неочаквана срамежливост.

— Аз не съм изненадана. Ако сестра ти поне наполовина е толкова нападателна като тебе, добрият отец няма никакъв шанс.

Това беше комплимент, помисли си той. Май че за първи път, доколкото си спомняше, от момента на бягството й от него и братята му до днес. Големите й тъмни очи отново бляскаха от обожанието, което му бе показвала много пъти досега; и той щеше да бъде глупак, ако не се възползва от това да я целуне, преди да са стигнали при Рурик и Ланг.

Хвана я в ръцете си и се наведе над нея, без да го е грижа кой би могъл да ги види, впи устни в нейните, обхванат от горещото привличане, което винаги се появяваше само при мисълта за нея. После допря небръснатата си буза до ухото й и започна да шепне. Интимни, съкровени думи, които нямаха смисъл за никой друг и които едва ли биваха произнасяни при сватбените церемонии Но за него те бяха по-важни от всичко на света.

— Тази нощ когато си легнем край огъня, най-сетне ще бъдеш безвъзвратно моя. И тялото ми жадува за твоето повече, отколкото мога да изразя с думи.

Като усети твърдостта, с която той се притискаше до нея Мира внезапно съжали, че се съгласи да правят такива неща на толкова открито място. Това не ти беше някакво селско момченце, което тя само дразнеше. Беше мъж, два пъти по-голям от нея и няколко години по-възрастен, който вече й бе показал несъмнено колко сериозно нещо може да бъде любовната игра.

— А братята ти — каза тя и го погледна неспокойно. — Нали трябва да отидем при тях и да им съобщим хубавите новини.

Той леко размърда устни. После прехапа бузата си отвътре, като дете, обвинено, че губи времето на възрастните.

— Аха, вярно — каза с усмивка. Но очите му казваха, че не би могъл да бъде толкова лесно разубеден, когато отново останеха сами. — Едно поне е сигурно — че Рурик и Ланг ще бъдат по-приятелски настроени към тебе, когато научат, че сме намерили Астрид. — С тези думи той я поведе към вързания кон, помогна й да се качи на седлото и сам седна зад нея.

Мира се загледа в оранжевия залез, докато вървяха към края на гората, където трябваше да намерят братята на Брандър. Това съвсем не беше сватбеният и ден, какъвто си го бе представяла от ранно детство. През последните няколко дни бе захладяло, а листата на дърветата бяха помръкнали и вече не блестяха с оттенъците на червено и златно. Съвсем не беше свеж летен ден, който невестите биха избрали за сватбата си.

Тя преглътна горчиво и очите й отново се напълниха със сълзи. Скоро щеше да бъде омъжена, да се съедини с един мъж до края на живота си, а нейните мили родители нямаше да присъстват на сватбата!

Гърлото й се сви при тази мисъл. Може би това е мъката на порасналото момиче от раздялата. Да се отдели от родителите си. Да приеме името и навиците на рода на мъжа си.

Нали обаче щеше да има и свещеническа благословия за това съединение. Все пак Брандър не беше изцяло чужденец. Той бе наполовина ерс и законът позволяваше годеникът такъв да бъде. Майка му произлизаше от рода на милата стара Киарда. Като си даде сметка за това, Мира още по-силно обви ръце около него. Усети неговата топлина, чудесния му мъжки аромат, дългата му коса, която вятърът разпръскваше и увиваше и около нея.

„Всичко ще бъде наред“ — увери я един вътрешен глас. Докато съществува тяхната любов, няма да има трудности, които да не могат да преодолеят заедно. Търсенето на Астрид вече бе завършило. Така че след сватбената церемония те вече можеха да тръгнат направо при нейните роднини с благословията на Църквата. Сигурно когато нейните хора научат за случилото се, щяха да разрешат на викингите да се заселят при тях зад стените на крепостта, защитени от по-нататъшни преследвания от хората на краля.

Това всъщност щеше да се случи. Не толкова сбъдване на мечтите на порасналото момиче за сватбения ден, а спасение за нейния любим и близките му. И при сватбата, за която винаги бе мечтала, тя щеше да получи съпруг, много по-хубав, смел и благороден, отколкото някога бе мислила.

И докато разсъждаваше за тези неща, за това как щеше да се изправи пред абата и да даде съгласието си, без никаква сянка на колебание, пред тях изникна някакво лице, като изскочило от преизподнята!

Когато заобиколиха дърветата, видяха Мак Кугън, заобиколен от хората си. Той беше облечен в дълга бяла туника и държеше в дясната си ръка странна маска на животно.

Той погледна към Мира. Дори от такова разстояние тя видя как очите му се свиха и се превърнаха в две остриета, после се заковаха върху нея.

Времето за нея спря в този миг. Гърлото й се сви тя сякаш се смали под тежестта на този ужасяващ поглед, който винаги я беше плашил, а сега бе вече поглед на кръвен враг.

— Предателка — извика й Мак Кугън и от тази подхвърлена тежка дума студени тръпки полазиха по гърба й. Това бе предназначено за нея. Не Астрид искаше той. Нито пък — някого от отряда на Брандър като пленник. Искаше нея. А сега, като я виждаше заедно с друг мъж, желаеше направо нейната смърт! Сякаш искаше да я смачка с тока на сандала си, за да не му се налага да се чувства неудобно друг път пред подчинените си!

— Господи — възкликна тя. — Това е Мак Кугън! Брандър, обръщай коня и да се връщаме в манастира!

За неин ужас обаче Брандър не я послуша, а продължи напред и се спря едва на половината път до групата на Наял.

— Моля те, скъпи — простена тя, протягайки ръце и мъчейки се да улови поводите на коня.

Но Брандър я отблъсна.

— Я погледни! Той е заловил братята ми. Не виждаш ли?

Тя надникна над рамото му и за свое най-голямо отчаяние наистина ги видя. Групата странно облечени хора бяха пленили Рурик и Ланг. Те седяха върху конете си в такива пози, които издаваха, че ръцете им са вързани отпред.

— Не забравяй, че си без оръжие — предупреди го тя отново шепнешком.

Като че Мак Кугън по някакъв магически начин долови думите й, вдигна глава и издаде силен демоничен смях към хладното небе. След това, без никакво колебание, нахлузи маската на лицето си и скочи върху коня.

Хората му, преоблечени като гоблини и дяволи, наобиколиха двамата братя. После по команда на водача си всички се отдалечиха в неравномерен галоп.

Брандър изръмжа и пришпори коня след тях.

— Недей — извика Мира зад гърба му.

— Този червей ни накара да тичаме след него заради сестра ми вече почти цяла седмица, така че проклет да съм, ако сега го оставя да отвлече и братята ми! Няма да го изпусна от поглед, иначе целият ми род ще ме прокълне!

— Но какво можем да направим, ако ги настигнем? Нали нямаш у себе си никакво оръжие, Брандър… Но — продължи тя да вика срещу силния вятър — аз зная накъде се е запътил Мак Кугън.

— Така ли: — недоверчиво се обади Брандър.

— Да.

— Откъде знаеш?

— Прочетох го в очите му. Довечера е празникът на Бдението на Самхейн и Мак Кугън е повел братята ти при моето племе с надеждата, че ще го последваме.

— Но защо?

— За да ме накаже пред всички за назидание. Аз бях неговата цел от самото начало — призна тя с накъсан глас. — За пръв път научи за вас покрай мен.

— Тогава ще го проследим до крепостта, щом си толкова сигурна, че е тръгнал натам.

— Не трябва. Той иска точно това, не разбираш ли? Щом ни накара да се отдалечим от манастира, под покривалото на нощта и без подходящо облекло, което да ни предпази от дяволските духове и бесове, които могат да обсебят телата ни, ще убеди хората от племето ни, че ние сме обсебени и трябва да бъдем убити.

— О, какви предразсъдъци. Никога не съм чувал за тях. Как е възможно твоят род да вярва в такива глупости.

— Но това е именно така, Брандър. Кълна ти се. Защото освен християнството, ние, ирландците, все още дълбоко в сърцата си сме езичници, прекланящи се пред слънцето.

Брандър бе започнал вече да губи търпение.

— Какво общо, по дяволите, има слънцето с всичко това?

— Майка ти не ти ли е казвала? Днес е денят, когато лятото в Ерин свършва и хората се разделят със слънцето за тази година. И тогава Самхейн, нашият Бог на смъртта, а също и на зимата, идва и заема мястото си за времето до завръщането на слънцето. А началото на царуването на Самхейн може да бъде много страшно. Това е прекъсване на течението на времето, границата между света на живите и този на мъртвите, когато всички умрели през последната година биха могли да се върнат обратно и да се опитат да обсебят нечие тяло А това е много опасно! Повярвай ми — завърши тя и очите и отново се изпълниха със сълзи от безпомощност пред неговото недоверие и нежелание да прекъснат преследването.

— Тогава какво предлагаш? — изрева той. — Да се върнем обратно в манастира за подходящи костюми?

— Да, точно така. И за оръжие. И да си осигурим подкрепа от страна на духовниците.

— Но как биха могли да ни помогнат те? Нали са само Божии служители, Мира.

— Но те не вярват в Самхейн. Църквата се старае вече столетия да отмени този празник. И точно те могат да ни помогнат сега. Моите хора ще се вслушат в думите на отец Лон или на абата, дори и ако не искат да чуят нито дума от нас. — За облекчение на Мира Брандър започна да придържа коня. — Аз… аз трябваше да предвидя нуждата от костюми — виновно започна тя. — Но толкова дълго вървяхме из пущинаците, че просто изгубих представа от времето.

— Господи, жено — извика Брандър и си помисли колко кратка беше радостта му от намирането на сестра му. — Дано да си права за всичко това!

Когато насочи коня обратно към манастира, тя си отдъхна.

— Права съм. Ако Мак Кугън искаше просто да ни убие, нищо нямаше да му попречи да изпрати към нас рояк стрели, а и братята ти нямаше да са все още живи. Но явно, че е съставил някакъв дяволски план, можеш да бъдеш сигурен. Той знае за кръвната ви връзка с нашето племе и иска да бъде сигурен в това, че моите хора няма да изразят някаква симпатия към вас, когато ви избие накрая. Всичко това прочетох в очите му преди малко. Вярвай ми, никога не бих могла да забравя този поглед!

 

Отец Лон и Астрид бяха застанали пред манастирската врата в очакване на Брандър и Мира. Абатът бе достатъчно любезен да приеме да извърши брачната церемония и Астрид се бе съгласила да остане незабелязана по време на посещението на тримата си братя. Така че всичко се нареждаше чудесно, дори надминаваше надеждите на отеца.

Най-сетне доловиха конски стъпки, но когато излязоха вън, видяха че Рурик и Ланг не придружават младоженците, и Лон се досети, че се е случило нещо лошо.

— Брандър — възкликна Астрид и се завтече към него с отворени обятия.

Лон обаче се страхуваше да не ги види някой друг откъм манастирския двор, хвана я за колана на расото и я дръпна обратно.

— Забрави ли какво ти казах? — шепнешком й се скара.

Широката усмивка на Астрид веднага се стопи и с отчаян поглед тя остави ръцете си да паднат безсилно надолу.

Макар че не бе виждала избраницата на брат си, спомни си, че я беше зърнала край лагера им на брега да разговаря с Брандър и изпита огромна радост заради предстоящата им венчавка. Преди всичко това щеше да заздрави връзките между викингите и рода на майка им, и Астрид призна предимствата на този брак.

— Но къде са братята ти? — попита Лон, когато конят спря до него.

С тъжно и обезкуражено поклащане на главата Брандър слезе от коня и протегна ръка да свали Мира.

— Мак Кугън ги плени — обясни той и се опита да успокои дъха си при вида на преоблечената си сестра.

— Мак Кугън? — повтори Астрид. — Мак Кугън е пленил Рурик и Ланг? Тая змия! Само да имах сабя и кон, веднага щях да тръгна да ги освободя — завърши тя, като пристъпи напред и започна да навива ръкави.

— Астрид! — предупредително извика отецът с тон на наставник, който се кара на непослушно пале.

Брандър загледа с учудване как сестра му, обикновено скандалджийка, при това подвикване послушно отпусна ръце и сведе поглед към земята. Какво, за Бога, беше направил отецът, за да я превърне в послушно агънце? Толкова години Брандър бе свидетел на това как Астрид постоянно беше наказвана от родителите им за непослушание и неподчинение, че просто не му се вярваше, че някой би могъл да я укроти.

— Какво? — отзова се Астрид с виновен глас.

Лон остана хладнокръвен, но твърд.

— Какво ти казах за убийството? Дори и на враг?

— Че това е лошо, сир, нали? Че това е грях?

Монахът кимна.

— Точно така. Затова не бива да го забравяш. — После решил, че е завършил възпитателната си мисия, се обърна отново към Брандър с голяма тревога. — Сигурни ли сте, че именно Мак Кугън ги е пленил?

— Да — намеси се Мира.

— Да — потвърди и Брандър. — Трябваше да го видиш, отче. Облечен в някакви дрехи, напомнящи кон, а хората му — като други животни. Би било забавно и смешно, ако не беше отвлякъл братята ми!

Лон си пое дълбоко въздух през зъби.

— Светата Майка Богородица да ни е на помощ!

— И вашите молитви, отче — закачливо добави Мира. — Наял е подкарал Рурик и Ланг към крепостта. Ще ги остави на другите да ги изгорят живи заради това, че са били без предпазни костюми; при това се старае да подмами в същата посока и мен заедно с Брандър.

— Как можеш да си толкова сигурна?

— Прочетох това в очите му. Той ме обвинява в предателство и явно иска да ме разобличи пред всички, това е целта му.

Лон кимна.

— Да. Доколкото познавам Мак Кугън, възможно е това да е вярно. Но с какво мога да помогна, освен да дойда заедно с вас?

— Трябват ни костюми, отче. Знаеш какво ни чака през тази ужасна нощ. Искам да кажа, че ти може и да си защитен от вярата си, но останалите — не.

— Да, но ти знаеш как се отнася абатът към това варварство. Той се съгласи да ви ожени, но се съмнявам, че ще ви даде костюми и маски на демони.

— Добре тогава. Не би ли могъл поне… да ни заведеш в оръжейната? Там Брандър и аз ще се справим сами. Кълна се.

Лон изръмжа и обърна очи нагоре.

— О, небеса, отначало тайна венчавка, а сега църквата да ви снабди с костюми, за да уважите езическия Бог на слънцето? Мира, благодари за това, че сме роднини, иначе досега да съм ви изхвърлил оттук!… Хайде, влезте вътре — продължи той — и да видим какво може да се направи. Страхувам се, че си права. Дори придружени от монах, не сте в безопасност през такава нощ.

— Няма ли… няма ли да е възможно да дойде още някой с теб? — запита Мира, докато Брандър завързваше коня за едно близко дърво и след това тръгна към вратата. — А също и да получим от тук някакво оръжие. Брандър остави неговото при братята си още преди да дойдем тук за първи път и сега остана без него.

Лон се спря и потърка брадичката си, разсъждавайки върху всичко това.

— Оръжие? Може. Имаме сърпове и коси, и други такива неща. Но колкото до хората, съмнявам се, че ще може да се уреди.

— Аз ще дойда с вас — предложи Астрид, стараейки се да не издава радостта си от възможността да участва в някаква битка.

— А, отново нашата Астрид — каза Брандър с лека усмивка. Той имаше намерение да се скара на сестра си за тази нейна странна връзка, но се отказа, защото това щеше да нарани всички. — Макар че няма да го одобрите, отче, с гордост ще ви съобщя, че тя струва почти колкото двама мъже в битка.

— Да, но може ли да шие? — натъртено попита Мира, когато отецът ги въведе в манастирския двор. — Защото това най-много ни е нужно сега.

— Да. Мога дори да ти зашия устата, ерска гарго рошава — измърмори си Астрид под нос, засегната дълбоко от предположението, че може и да не е усвоила най-основните женски умения.

— Астрид — едновременно й викнаха Лон и Брандър. Но тя, разбира се, се вслуша на първо място в забележката на монаха.

Той се беше спрял и строго погледна назад към нея, след него спряха всички. Лицето на Астрид пламна от горчивото разочарование, която тя долови в любимите очи.

— Извинявай, Мира — измърмори тя след малко. — Моля те да ми простиш.

Мира, която изведнъж се бе почувствала се като ухапана от любимо куче, също се беше изчервила от внезапното избухване на бъдещата си роднина. Все още не възприела начините на общуване в манастира, Астрид едва ли беше желана роднина. Какво толкова бе намерил у нея внимателният духовник — можеше само да се гадае!

„Но — утешително се обади вътрешният й глас — трябва да благодарим на Бога за нейния боен дух и физическа сила точно през такава нощ.“

— Всичко е наред, Астрид — увери я тя.