Ашланд Прайс
Мира (21)

Глава 20

— Спрете ги! — извика Мак Кугън. Скочи светкавично на крака, повдигна полите на бялата си дреха и се хвана за сабята си. После се втурна напред, където хората му като настървени вълци вече бяха обградили групата просители и бяха насочили оръжието си срещу тях.

Като се хвърли в тълпата, викна на Блар да отиде и залости портата на крепостта отвътре. Мина през обкръжението, протегна ръка и сграбчи с трепереща ръка врата на най-малкия член на групата просители.

Ръката му се плъзна надолу по гърдите на „гоблина“, а с другата допря сабята си до гърлото му. Пръстите му обходиха добре оформената закръгленост и го убедиха в това, че „той“ всъщност е „тя“.

Дали това беше точно Мира или не, тепърва щеше да се разбере. Или по-скоро — да се чуе, защото се надяваше тя да издаде вик на болка от неговата грубост.

— Вървете към тунелите — викна той на Блар, който се бе върнал преди малко, след като бе залостил вратите на крепостта. — Двамата викинги не са вече вързани за стълба, затова нека войниците веднага да обходят всички къщи и тунели под тях!

Хората му се разпръснаха да изпълнят заповедта, а Мак Кугън инстинктивно отстъпи назад, влачейки след себе си новия си пленник.

— Защо ни нападаш, добри човече? — попита умолително водачът с конската маска. — Не знаеш ли каква зла съдба те очаква заради нападение срещу поклонници на Мак Оула.

— Вие може да сте такива, а може и да не сте — изръмжа Мак Кугън, все още не можейки за най-голямо свое огорчение да определи дали в думите на странника има чуждестранен акцент или не.

— Пуснете момичето, сир — продължи другият, — и вместо нея се заемете с мен. Защото тя просто е моята малка дъщеря и можете да й причините нещо лошо, като се отнасяте така с нея.

Мак Кугън, разбира се, не го послуша. Току-що по мистериозен начин бяха изчезнали двама негови скъпо спечелени пленници, и то само заради суматохата край тези просители, и той нямаше намерение да ги пусне просто така!

Той притисна острата сабя по-силно до гърлото й. И още по-силно. И още по-силно, докато най-сетне дочака слаб вик от нейна страна. И, о-хо, помисли си той триумфиращо, гласът със сигурност беше на Мира!

Всичко съвпадаше: височината, ръстът, наклонът на раменете й, нежният допир на ръцете, които се бяха протегнали да отстранят сабята, допряна до гърлото и.

И точно когато се убеди окончателно, че това е неговото съкровище, долови зад себе си движение и усети нож, допрян в гърба му.

Следващото нещо, което го сполетя, бяха две здрави ръце, хванали го за гърлото. После нещо го прониза в ръката и той, ще не ще, пусна жертвата си. След това политна назад и се намери повален на земята.

С чувство на огромна паника се обърна по корем и запълзя за сабята си, която бе изпуснал, когато момичето се откъсна от него.

В този момент забеляза порязаната си ръка и успя да види през процепите на маската си как от вените му обилно шурти кръв.

Все още обаче можеше да се бори с другата си ръка, каза си сам и съжали до смърт за тази си глупост да изпрати всички свои хора в тунелите, за да преследват изчезналите викинги! Беше изпратил по един войник във всяка къща, така че нямаше друг избор. При това не му и мина през ум, че тези събирачи на милостиня можеха да бъдат въоръжени.

Поне един от тях беше въоръжен и той го бе изпитал на гърба си. Един от тях бе нарязал ръката му на парчета, при това с нещо, което бе много по-дълго от обикновен нож.

Но Блар не беше зает с търсенето, спомни си Наял с надежда, може би в този момент той щеше да му се притече на помощ. А дотогава, дори тежко ранен, той трябваше да успее да се справи и сам.

Когато най-сетне намери сабята си и се протегна да я вземе, някой я ритна надалеч.

— Можеш да я вземеш само ако я използваш срещу мене — чу той мъжкия глас изпод конската маска. — Няма да допусна да бъде ранен някой друг от хората ми.

Наял погледна нагоре, доколкото му позволяваше маската, и видя противника си. Вторият „Лер Бхан“ държеше сабя, която очевидно го бе наранила и довела до това окаяно положение.

От своя страна, Мак Кугън можеше само да се проклина за това, че бе постъпил толкова глупаво, като се остави на алкохола, който бе отслабил до такава степен рефлексите му.

— Вземи я, животно такова — продължи непознатият, вдигна крак и ритна оръжието към него. — Точно това желаех от самото начало, така че ставай и се бори с мен до смърт, ако все още можеш! Само ти и аз. Моите хора ще стоят настрани и за тебе това ще бъде първата ти честна битка от години насам!

Ръцете на Мак Кугън обгърнаха дръжката на сабята, тълпата отстъпи и му направи място да се изправи.

— Значи ти си главатарят на викингите? — попита Мак Кугън и морето от маскирани лица се завъртя пред очите му.

Свещената бяла кобила остана неподвижно пред него и му подхвърли право в лицето:

— Естествено. Не си ли го разбрал досега?

Като се бореше едновременно с болката в ръката си и виенето на свят от бързото изправяне, Мак Кугън успя някак да се задържи на крака и да замахне с тежката сабя, за да изпревари удара на викинга.

Отец Лон извика от ужас, когато видя Мак Кугън и Брандър да кръстосват саби по средата на площада в укреплението.

— В името на Бога, спрете! Веднага спрете, маниаци такива — извика той и се втурна да ги разтървава. — Всичко може да се уреди и без кръв, уважаеми господа!

Току-що бе успял да организира бягството на двамата пленени викинги и да ги спасил от огнена смърт, а сега това! Този ужасяващ поврат на нещата, който без неговата намеса можеше да доведе до трагедия!

Успя да събере смелост и да се хвърли между биещите се в един от редките мигове, когато остриетата на сабите им не бяха допрени. Но когато отвори уста отново да ги прикани към помирение, усети, че някой го държи за расото и го дърпа назад. Това забавяне се оказа напълно достатъчно и двамата мъже отново се нахвърлиха един срещу друг!

— Стой настрана, отче — дочу той женски глас над ухото си. Беше Астрид. Неговата Астрид го държеше здраво за качулката и така се бе вкопчила в него, че измъкването изглеждаше невъзможно. — Брандър заповяда никой да не застава между тях, а аз не искам да пострадаш, мили.

Въпреки че маската на главата й пречеше, тя все пак успя междувременно да залепи една целувка на бузата му; едната й ръка продължаваше да го държи здраво, а другата се плъзна надолу и се обви около кръста му. Той разбра, че нямаше никаква възможност да се освободи и да се опита отново да раздели биещите се.

Блар се появи и духовникът въздъхна с облекчение. Видя брат си да тича с извадена сабя; може би той щеше да успее да прекрати безсмисления бой!

Блар беше побеснял. Когато тръгна да изпълни заповедта и изпрати войниците в подземията, трябваше да си даде сметка, че оставя сам срещу групата чужденци началника си, който винаги налиташе на бой!

Трябваше да спре боя! Пияният Мак Кугън едва се държеше на крака и нямаше сили да се бие. Блар трябваше да раздели противниците или след малко щеше да види началника си убит!

Той се втурна към биещите се, но за миг се спря и се поколеба. Двамата мъже бяха еднакво високи и много си приличаха с белите маскарадни облекла и конски маски на главите, не се спираха нито за миг и Блар не можа веднага да определи кой от тях беше Наял.

Кой от тях? Кой? Мозъкът му упорито търсеше отговора, а двамата почти еднакви мъже продължаваха яростно да се нападат в мрака. Как, за Бога, би могъл да разпознае кой от тях е Наял?

„По сабите“ — внезапно се досети той с чувство на триумф. Сабята на Мак Кугън беше ерска изработка, а тази на чужденеца беше по-различна.

Решил какво да прави, Блар решително тръгна напред, за да възстанови реда.

Изминаха още няколко мъчителни минути. Едва тогава той улучи удобен момент да застане сам срещу нападателя на Наял.

Успя да го издебне! Замахна с все сила, точно когато противникът беше с гръб към него. Чудесна възможност не само да го улучи, но и да го прониже!

Но в това време се случи нещо ужасно. Някой предупредително извика към чужденеца, който светкавично отстъпи встрани и сабята на Блар срещна тялото на Мак Кугън!

Дишането на Блар спря, а тълпата наоколо, която явно не одобряваше неговата намеса, заплашително замълча.

Наял изпусна оръжието си, израненото му тяло потрепери още няколко мига и се смъкна на земята, когато Блар изтегли сабята си от него.

Без да помисли за собствената си безопасност, Блар захвърли оръжието и коленичи до началника си. Наведе глава на гърдите му и с надежда се вслуша в биенето на сърцето му.

За най-голям негов ужас то беше спряло!

Прииска му се да се разплаче! Да зарови лице в неподвижното тяло на Наял и да се разхълца като дете. Успя все пак да се въздържи и да не постъпи толкова срамно. Достатъчно беше и това, че извърши такова ужасно дело! Нямаше да унижава себе си и честта на кралската войска с проявата на подобна слабост.

Позволи си само да изръмжи с нисък глас, изпълнен с отчаяние. След това отново хвана сабята си и се изправи с намерение да потърси врага, който бе станал причина за това нещастие!

Не му се наложи дълго да се оглежда. Мъжът в бяло стоеше неподвижно, с готово оръжие в ръка.

— Приготви се да се сражаваш с мен — предложи Блар и размаха острието заплашително. — Смъртта на моя началник не бива да остане ненаказана!

Не успя обаче да нападне. Някой изви ръката му отзад и след малко няколко човека от тълпата го хванаха и го държаха здраво.

— Стига толкова, братко — прошепна на ухото му Лон. — Защото ти искаш да се биеш не с чужденец, а с човек от твоя род! От клана на Ейли.

Блар се опита да се откъсне от многото ръце, които го възпираха.

— Но това е водачът на норвежците — процеди през зъби. — Чудесно зная кой е този мръсник и наистина искам да го видя мъртъв!

— Да, но ние го искаме жив — възрази Лон. — И аз, и Мира, и Киарда. Повечето от нас искат той да живее. Послушай ме, Блар! Моля те! Ти току-що промуши собствения си началник. Кралят едва ли би могъл да ти прости това, макар че ти не го искаше. При това хората ти не са тук, за да потвърдят твоята невинност. Нито един от тях, защото ги изпрати в подземията. Така че ако желаеш Негово величество изобщо да не научи за станалото и след време да заемеш достойно мястото на Мак Кугън, приеми нашите уверения, че ще запазим в тайна всичко, при условие че веднага се укротиш!

Блар изстена измъчено, бе започнал да си дава сметка колко вярно беше казаното от брат му.

— Да, но как… как бих могъл да обясня неговата смърт?

— Може би… че е загинал от ръцете на случаен разбойник, който е бил хванат от племето и за отмъщение е бил изгорен тази вечер на жертвените клади… — добави Лон с колебание. — Мога само да те уверя, че тук не присъства човек, който да отрече каквато и история да решиш да разкажеш пред Негово величество. Прав ли съм? — попита той и се огледа наоколо.

Разбира се, че беше прав. Въпросът му срещна одобрение и множество възгласи „да“, и нито един глас не се възпротиви.

— Добре — съгласи се и Блар след няколко мига, прекарани в мрачни размишления.

Щяха да са му нужни дълги часове да се съвземе от преживяната трагедия. И дни — за да събере достатъчно смелост и се нагърби с командването на армията.

Но с течение на времето самият той щеше почти да повярва в историята, съчинена от брат му. И в интерес на запазването на мира, не само участниците в събитията от тази съдбовна нощ, но и всички останали щяха да приемат неговото водачество.