Ашланд Прайс
Мира (11)

Глава 10

Моля те, любов моя, не викай и не се дърпай — шепнеше й Брандър на ирландски.

Той знаеше, че дори и да се опита да вика за помощ, всичко щеше да бъде напразно, защото устата й бе здраво завързана с туниката на един от гребците. Но не можеше да понесе уплашения й поглед. Стана му противно, че след всичко, което бе направила за тях, за да им помогне, трябваше да прилагат сила, за да открият посоката, която толкова много им трябваше в момента.

Като потрепери от неспирната болка в крака, той успя да седне и постави ръцете си върху раменете й.

— Не разбираш ли, че по този начин не ти се противопоставяш на родителите си, а ние. Веднага след като ни заведеш при нашата сестра ще те върнем в укреплението. Няма да те задържаме миг повече. Кълна се, че аз и братята ми ще поемем цялата отговорност за твоето отвличане — завърши той и я погледна право в очите.

Въпреки че погледът му изразяваше цялата му любов към нея и гласът му бе мек като коприна, той с изненада забеляза, че всичко това просто не достигаше до нея. Вместо това тя повдигна рамене с явното желание да се освободи от ръцете му и присви очи, сякаш искаше да му покаже колко силно го мрази в момента.

— Ненавиждай ме тогава — продължи той, като свали ръце от раменете й и леко се дръпна назад. — Но аз ти обещавам добро обслужване. Ще ядеш, ще пиеш и ще спиш като нас, и с нищо няма да ти навредим.

Видът й показа, че малко се е успокоила. Но тя продължи да се мръщи насреща му, сякаш бе готова да се нахвърли върху него, ако ръцете й бяха свободни. Това дълбоко го засегна. Но тъй като не можа да измисли нищо друго, за да я успокои, той се обърна настрани и започна да дава нареждания на хората си.

— Рурик, конете на скалата ли ги остави? — попита той на норски.

Брат му кимна с глава.

— Тогава съберете с Ланг провизиите, които сте донесли, и ги завържете за седлата. Като приключите с това — продължи той и неловко се усмихна, — елате да вземете и нас с Мира… Останалите да се връщат на лодката и да карат към кораба. — Този път бе вече съвсем сериозен. — Ако някой от племето дойде за Мира, кажете му, че нищо не знаете за нея и че предводителят ви заедно с братята си е тръгнал да търси сестра си. И за да избегнете евентуален сблъсък, вдигнете котва и отплавайте оттук още преди да сме се върнали.

— Но, предводителю… — започна един от братовчедите му с явното намерение да му противопостави.

Брандър вдигна ръка, за да го спре.

— Nein. Никакви възражение. Правете каквото ви казвам. Тримата отвличаме момичето и само ние ще носим отговорност за това.

За щастие хората му се показаха достатъчно благоразумни и никой повече не възрази. Братята му вече се бяха качили горе на скалата, а останалите изтичаха при лодката и започнаха да я бутат обратно във водата съгласно нарежданията.

Наистина нямаше какво повече да се обсъжда. Едно беше лудата им сестра да постави братята си в опасност, и съвсем друго — да рискува целия екипаж заради нея. Ако се наложеше да отплуват с кораба, трябваше да го направят. Винаги бе по-важно да оцелее болшинството, а не малцинството. Този принцип дори и да не се отнасяше за норвежците, със сигурност важеше за всеки отговорен за екипажа си водач на кораб. И все пак, когато лодката започна да се отдалечава в морето, Брандър усети остра болка при мисълта, че може да остане сам на този бряг.

— Вероятно за последен път сме сами за следващите няколко дни, Мира — изведнъж проговори той за първи път на ирландски, откакто преди това бе говорил с нея. За нейно учудване Брандър не се обърна да я погледне. Вместо това следеше с поглед отдалечаващата се лодка. Тонът му обаче, както винаги, бе подкупващ. — И ако изобщо това те интересува, искам да знаеш, че нищо в момента не става по мое желание. Аз… аз вече съзнавам, че съм влюбен в теб колкото в никое друго момиче досега и съм готов да те защитя с живота си както от моите, така и от твоите хора.

Въпреки че в момента Мира не бе в състояние да му отговори, тя все пак успя да издаде едно скептично „хм“. Той обаче не се обърна да види иронично вдигнатите й вежди. Не я поглеждаше въобще. Не искаше да я гледа, защото това напълно би го объркало. Мира разбра това, без да й го обяснява.

Вероятно й казваше истината, помисли си тя. Сигурно решението да я вземат на това опасно преследване не бе негово. Но той също така не правеше нищо, за да го предотврати. Този факт също трябваше да се отбележи. И това тя нямаше да му прости никога.

След малко братята му дойдоха да ги вземат. Внимаваха да не забравят не само наметалото на Мира, но и торбичката със стипца и мяха с медовината, за да не оставят никакви следи. Рурик се наведе и помогна на брат си да се изправи, преметна дясната ръка на Брандър през рамото си и го поведе нагоре към скалата.

— Пренеси я — извика Брандър на Ланг. — Няма да може да се изкачи на върха с вързани ръце.

Ланг веднага я грабна на ръце. Отначало Мира започна да се дърпа и да рита, като избълва в превръзката си цял поток проклятия на ирландски. Когато стигнаха скалата обаче, тя разбра, че ако не престане, можеха и двамата да пострадат при стръмното изкачване. Мина й през ума, че нещата биха могли да бъдат и по-лоши. Със същата вероятност тази задача би могла да се падне и на Рурик. А тя бе сигурна, че той пази още лошия спомен за това как му бе издрала лицето. По-рано погледът му определено излъчваше злоба. Нещо повече, тя бе абсолютно сигурна, че именно от него бе излязла идеята да я отвлекат. Сега, когато имаше време да обмисли всичко, тя си спомни, че пак той бе започнал да шепне на техния странен език само секунди преди да я вържат. Крепеше я единствено надеждата, че Брандър съзнава тази неприязън от страна на Рурик и ще направи всичко, за да я измъкне от ноктите на по-малкия си брат. Защото всъщност не бе само Брандър, който я отвличаше в момента, а и неговите братя. И ако, да пази Господ, нещо се случеше с Брандър по пътя, ако раната по-късно му изиграеше зла шега, или попаднеше в ръцете на Мак Куган, тя не мислеше, че ще се разбира добре сама с братята му.

— Нека язди с теб — каза Брандър на Ланг, когато всички вече бяха горе на скалата. — Страхувам се, че тази вечер няма да мога да я крепя на моето седло.

— Както кажеш — отговори Ланг, пусна Мира на земята и я повлече към един от трите коня.

Когато застана пред оседлания кон, Мира се закова на място. Никога не се бе опитвала да се качи върху кон без помощта на ръцете си и не знаеше какво точно трябва да направи. Ланг обаче навярно бе изтълкувал колебанието й като опит да му се противопостави, защото изръмжа, постави едната си ръка на лявото й рамо, а с другата я повдигна отдолу и я метна върху коня като чувал с картофи.

В този момент тя простена, защото гърдите и стомахът й се удариха в седлото и тя остана без въздух. Но преди да успее да направи нещо, за да се съвземе, усети, че викингът се качи до нея и отново я хвана. Сграбчи я за туниката и я повдигна, а след това я завъртя така, че да седне пред него. Все още не беше яхнала коня както трябва и двата й крака висяха надолу от дясната страна. Ръцете й оставаха вързани и тя си помисли, че през целия път ще трябва да моли се Ланг да не я изпусне.

— Дръж я по-здраво, братко. Да не настине — подвикна им Брандър, който също вече се бе настанил на гърба на коня. — Защото ако си пропуснал да забележиш, преди малко тя ми услужи с наметалото си.

Ланг я прегърна през кръста, като я притегли с големите си ръце към топлото си тяло. Мира вече не знаеше дали да се страхува, или да се отпусне. Тя се обърна към Брандър, за да му хвърли още един унищожителен поглед, но това вече нямаше смисъл. Той махна с ръка напред и пришпори коня си на запад.

Е, поне нямаше изгледи да падне. Ланг я държеше толкова здраво, че тя се опита да се успокои. Той едва ли щеше да позволи да й се случи нещо лошо, защото те се нуждаеха от помощта й. Нейната помощ, помисли си тя и поклати глава от удивление. Яздеха в тъмнината през местност, в която никога по-рано не й бяха разрешавали да пътува, но въпреки това единствено тя я познаваше най-добре.

Докато се отдалечаваха, Мира не можа да се въздържи и се обърна назад. Слабата светлина от факлите в укреплението все още се виждаше от това разстояние и тя съвсем естествено закопня за топлината и сигурността на бащиния си дом. Но благодарение на глупавите си действия и доверието й в един мъж, когото почти не познаваше, тя се бе оказала сама в нощта, въпреки желанието си. И единствените улики за това къде се намираше бяха една купчина дърва, покрити с одеялото й, и една угасена газена лампа, оставена в тревата.

Вероятно донякъде бе заслужила тази участ. И Киарда, и монахът я бяха предупредили за опасностите от едно такова силно и бързо влюбване. И наистина, при всякакви други обстоятелства тя пак би се оставила да бъде отвлечена от Брандър. Но не и по този начин, призна пред себе си тя. Не с вързани ръце и запушена уста, като робиня. Не и беззащитна в ръцете на трима яки мъже. Случаят само преди няколко лета, когато онзи норвежец за малко не я изнасили, бе все още твърде пресен в паметта й и затова сега я обзеха мрачни предчувствия.

 

Астрид затвори очи само миг след като ги бе отворила. Не можеше да разбере къде точно се намира. Съзнаваше само, че има ужасно главоболие и че всичко около нея се върти. Лежеше по гръб и усещаше, че ръцете й са вързани.

След малко направи повторен опит да отвори очите си. Този път успя да задържи погледа си нагоре достатъчно дълго време, за да разбере, че се намира в някакво слабо осветена палатка. И изведнъж в съзнанието й нахлуха всички подробности от нейното отвличане. Местната кралска армия бе атакувала. Тя се бе сражавала с техния предводител на брега пред собствения си лагер. Сънародниците й се бяха оттеглили на кораба, а тя бе останала, за да пази зестрата си.

Но сега се чудеше къде се намира, докато се бореше със завързани ръце да се изправи в седнало положение. След няколко олюлявания напред най-накрая успя да седне. Също като освирепял сокол, тя потърси с поглед сватбените си богатства. От тях обаче нямаш и следа. По дяволите! „Не!“ — възкликна тя наум. Не бе възможно ирландците да са толкова глупави, че да ги изгорят. Можеше да разбере защо са оставили сватбеното й легло, което бе доста тежко и не можеше да се пренася. Но да оставят цял сандък, пълен със злато и скъпоценни накити, да изгори, бе направо непростимо и тя знаеше, че трябва веднага да разбере какво се е случило.

Бе сама в палатката, но до слуха й достигаше някакъв приглушен разговор, който се водеше навън. Гласовете бяха на мъже, които разговаряха на ирландски. Повече от това обаче не можеше да разбере. Очевидно бяха твърде далеч, за да чуе какво си говорят.

— По дяволите! Страхливи невестулки! — изръмжа тя на норвежки и силно опъна превръзката на китките си. — Искам си обратно зестрата! Елате да ми кажете какво сте направили с нея!

— Нашата затворничка е дошла в съзнание — съобщи на предводителя си Блар О’Фейл, както си седяха и пиеха до огъня с няколко войници.

— Да — отговори Мак Куган, като завъртя очи и се засмя, а после отпи още една глътка вино от мяха. — Така изглежда. Или е тя, или е някаква чудовищна вълчица от гората, защото не зная какво друго същество би могло да издаде такъв звук.

— Да дойда ли с теб, предводителю? — попита Блар, готов да скочи на крака.

Наял махна с ръка.

— Не. Сам ще се справя с нея.

Той стана удивително бързо за количеството вино, което бе изпил, и като успя да запази равновесие, подпирайки се на едно близко дърво, се запъти към импровизираната си квартира.

— Къде ми е зестрата? — попита го тя още при влизането му.

Очите му се разшириха от удивление при нейната дързост. Тя сигурно би доказала превъзходството си над всяка друга жена, ако държеше меч, но сега беше без оръжие. Бе вързана, както подобава на една пленничка, и със сигурност не бе в положение да продължава да се заяжда.

— Някъде отвън заедно с останалите неща, които взехме. Но сега е моя и това повече не те засяга.

Тя го изгледа продължително и настойчиво с изпъкналите си сини очи и Наял почти усети как го изпепелява с поглед.

— Ти заповяда да ме ударят по главата, нали, страхливецо? — процеди тя през зъби. — Щях да те победя на брега и ти го разбра. Затова накара някой от твоите помощници да ме ударят, нали? Огромна, смърдяща купчина оборска тор, това си ти!

Мак Куган дръпна главата си назад. Никога досега не бе чувал жена да говори толкова вулгарно и от изумление остана с отворена уста.

— Престани да ругаеш, защото ще ти запуша устата — отговори той след малко и се обърна да излиза. Вълненията през този ден му стигаха и нямаше никакво намерение да стои и да слуша ругатните на някаква уличница, при това чуждоземка.

— Но това е самата истина, нали? — продължи тя, без изобщо да се страхува от думите му. — Постоянно се измъкваш като страхливец, защото не можа да отговориш на ударите ми нито сега, нито тогава.

— Не съм страхливец, дебелано такава! Избий си го от главата! Още не си била родена, когато вече съм убивал викинги, и не желая повече да те слушам.

— Докажи го тогава! — предизвика го Астрид. — Виждам, че си сменил скъсаните бричове от последната ни схватка. Възможно ли е през това време и ти да си се променил от страхливец в себеуважаващ се воин?

Маг Куган загуби търпение, приближи се до нея и я зашлеви през лицето. Ударът му бе силен и въпреки това, за негово учудване, тя не само че остана права, но дори и не помръдна.

— Само ми развържи ръцете и опитай пак с това, пор такъв! — изсъска тя през стиснатите си зъби. — Залагам живота си, че се страхуваш да ми излезеш насреща. Вие, ирландците, по това си приличате, че всички сте страхливци!

Астрид кръстоса поглед с неговия, като го подтикваше с изражението си да я развърже. Усети, че ловджийският й нож е все още в калъфа на колана под престилката й. Очевидно глупавите й похитители, свикнали с меките обноски на техните овчедушни жени, даже не се бяха сетили да я претърсят за скрито оръжие, бе сигурна, че стига да успее да накара предводителя им да й освободи ръцете, веднага щеше да му пререже гърлото.

— Погледни се — продължи тя, когато той застана пред нея, като се клатушкаше както от ярост, така и от изпития алкохол. — Пиенето толкова ти е размътило мозъка, че дори не можеш да ме надприказваш на собствения си ужасен език. Аз, която съм само наполовина ирландка и съм прекарала живота си на стотици лиги от тук, всъщност говоря ирландски по-добре от теб.

— По дяволите! Трябваше да те убия още на брега. Защо ли си взех белята с теб? — изръмжа Мак Куган.

— Да, ама не го направи. Защото искаше да подмамиш нашите хора след себе си, нали? Отвлече ме като булка въпреки твърдението, че нямаш такова намерение. А сега разбираш, че си се надценил и не можеш да се справиш. Не би могъл да ме опитомиш така, както не можеш да укротиш и вълните в морето. Дори не смееш да ме развържеш, камо ли да ме принудиш да стана твоя съпруга.

Той отново се наведе над нея и Астрид предвидливо затвори очи, като си мислеше, че отново ще я удари. За нейна изненада обаче почувства, че той издърпа тялото й напред, после подпря гърба й с крак, наведе се надолу и започна да реже въжето, с което бяха завързани ръцете й. „Наистина го реже“ — помисли си тя. След като не го развързваше, значи имаше също нож. Съвсем сигурно бе, че борбата щеше да бъде по-равностойна, отколкото бе предполагала. Очевидно бе оставил меча си заедно със скъсаните си панталони. Но това съвсем не означаваше, че не е въоръжен. И тя разбра, че бе точно толкова наивна да си помисли това, колкото и той.

— Ето, готово, огромен плещещ кит такъв — изсъска той, а Астрид най-накрая усети, че ръцете й са свободни. — Може би най-накрая ще си затвориш устата, за да може човек да пийне на спокойствие. Вързана или не, във всички случаи не можеш да стигнеш далеч. Не и в лагер, пълен с мъже, които не те изпускат от очи.

След като каза това, той се изправи, прибра ножа си и тръгна към вратата.

„Какъв надут пуяк!“ — помисли си Астрид и усети, че носът я боли от удара преди малко. Но това бе всичко, което помисли, преди да скочи от мястото си и да се хвърли на гърба му. Тя се метна отгоре му с такава сила, че и двамата полетяха напред и паднаха на мръсния под в палатката.

Астрид чу как жертвата й простена от удара. След това той така се задъха, сякаш бе успяла да му изкара всичкия въздух от дробовете. Наял протегна ръце за ножа си, но Астрид го изпревари. Преди да достигне с ръка калъфа, тя прикова китките му на пода и седна отгоре му като на възглавница.

— Хайде де, удари ме, грубиян такъв! Затова ще ти сваря ташаците на супа следващия път. И без това за малко щях да си ги взема там на брега, нали? Отговори ми! — повтори тя, като изви едната му ръка. — Хайде, отговаряй! — продължаваше тя през стиснатите си зъби, като при всяка сричка извиваше по-силно ръката му.

Наял се чудеше какво да направи. Никога досега на му се бе случвало да го нападне жена. Даже и през ум не му бе минавало. А още по-малко го бе очаквал от една пленничка, при толкова много негови хора наоколо. Но сега разбра, че бе сбъркал и в двата случая. Единственото нещо, което ясно съзнаваше в момента, бе, че двата изпити мяха с вино бяха замъглили съзнанието му и че дясната му китка го болеше ужасно от това, което правеше с нея тази фурия.

— Да — промърмори той с надеждата, че тази негова отстъпка ще я разубеди да му чупи ръката, защото имаше чувството, че това може да се случи всеки момент.

— Какво каза? — невинно попита Астрид. — Глуха съм с едното ухо, човече, затова, моля те, говори по-високо.

— Казах да — заяви той, ако не по-твърдо, то поне по-високо.

Тя се засмя победоносно.

— Този път разбрах.

Очевидно го бе чула, но за негово удивление продължаваше да терзае ръката му. Добре поне, че му спести унижението да продължи с исканията си.

— Протегни си лявата ръка и извади ножа — заповяда му тя, като освободи лявата му китка. — После бавно ми го подай с дръжката напред.

Наял се поколеба, защото дори и в опиянението си разбра колко опасно би било да я въоръжи.

— Преди да съм ти счупила китката като крилце на пиле — продължи тя, като се наведе и изръмжа в ухото му. През това време така силно изви дясната му ръка, че Наял тихо извика от болка пряко волята си. Това бе истински кошмар, помисли си той, като разбра, че няма друг изход, освен да й се подчини. Не можеше да вика за помощ, защото всички щяха да разберат, че е позволил на една жена да го победи. И тази участ му се стори дори по-лоша от перспективата да счупи китката му. „Дясната ми ръка“ — със съжаление си помисли той, тази, от която имаше най-голяма нужда, за да може отново да хване и върже това чудовище.

Реши да й даде проклетия нож. Или поне да си даде вид, че ще го направи. И когато тя тръгне да го взима, щеше някак си да прекатури масата върху нея.

Наял протегна ръка, за да покаже, че е готов да се подчини. С предпазливост, предназначена да отвлече вниманието й, той плъзна пръстите си надолу към кръста, напипа дръжката на ножа и го освободи от калъфа. Изглежда, че в този момент тя го гледаше съсредоточено, защото се бе изправила и го следеше с пронизващ поглед.

„Хвърли я — сякаш му подсказа някакъв вътрешен глас. — Тя те е яхнала като кон, извий се нагоре и я хвърли.“ Наял реши да послуша този глас. Без да мисли повече, той издърпа краката си напред, пое си дълбоко въздух и изтласка тялото си нагоре.

„Невъзможно!“ — разбра той, когато падна на земята, победен от убийствената й тежест. Усъмни се дали е успял да я повдигне дори и на сантиметър. В края на краищата той не се опитваше да отхвърли от себе си някакво си стофунтово момиче, а жена с размерите на огромен мъж.

Тя обаче не му отвърна с извиване на ръката, която като че ли все още бе здрава. Нещо повече, бе посрещнала действието му с вик на истинско задоволство. И все още продължаваше да издава някакви странни мъркащи звуци.

Боже господи! Той я бе възбудил! — проумя най-после Наял и усети, че го обзема някаква странна смесица от задоволство и ужас. По някакъв начин задникът му се бе наместил между меките части на разтворените й крака и вместо да й подейства отблъскващо, той й доставяше удоволствие.

Наял я бе преценил правилно още от самото начало. Това бе най-необикновената жена, която някога бе срещал, и той наистина не знаеше какво да прави по-нататък.

— Подай ми ножа! — отново заповяда тя и тонът и влезе в странен контраст с гласа й, който издаваше моминската й неопитност.

Мак Куган обаче не можеше да прецени дали всичко това бе реакция на една девственица или на една прекалено опитна уличница. Отдавна бе разбрал, че между двата типа имаше някаква много фина връзка, когато ставаше дума за такива неясни неща като този свенлив смях например. Вулгарните и подхвърляния отпреди малко сякаш я причисляваха към втория тип. От друга страна, ако викингите имаха същите представи за красота като ирландците, тя едва ли бе толкова приятна и крехка на вид, че да е предразположила към интимност много мъже.

— Сигурна ли си, че търсиш това? — попита той, като се опита да вложи в гласа си нещо като вежливост. Подозираше, че след като тя бе почти равна на него по физическа сила, най-добрият му ход за момента ще бъде да отклони вниманието й с някаква увертюра. — Останах с впечатлението, че искаш да извадя нещо друго, скъпа моя.

Астрид остана стъписана от този отговор, да не говорим за съблазнителния начин, по който бе поднесен. Тя се намръщи и без да изпуска китката му, впрегна цялата си умствена енергия, за да разбере какво става. Най-напред бе повдигнал задника си нагоре, като с това й бе доставил едно от най-приятните изживявания, които някога бе изпитвала. А в момента й говореше с глас, който сякаш я пронизваше цялата.

„Нещо друго“ — повтори тя наум. Но, за Бога! Той имаше предвид своя собствен член! Въпреки че досега нито един мъж не бе проявявал към нея такова внимание, познанията й в тази област бяха достатъчни, за да стигне до правилен извод. И тя изведнъж се почувства почти поласкана от този мъж, който само преди малко така яростно я бе ударил.

— Не. Първо ножа — отговори тя, без да изчерпва правото си на избор, и отново се върна към авторитетния си тон.

— Много добре — съгласи се Наял, като се опита гласът му да звучи закачливо. — Но тогава ще бъдеш ли така любезна да ми позволиш да се обърна, за да те видя още веднъж?

Той отново успя да постави Астрид натясно. Въздухът заседна в гърлото й и тя изведнъж се почувства омаломощена.

— Първо ножа — отново настоя тя, но вътрешно се тресеше като лъжица, пълна с желе от ягоди.

За щастие като че ли все още успяваше да се владее. Той й подаде ножа с дръжката напред и тя веднага го грабна от ръката му. След това го насочи с острието надолу към гърба му. Когато Астрид пусна дясната му ръка и се вдигна от него, той веднага се преобърна. Без да губи обаче нито минути за размисъл, Астрид тутакси го яхна както преди. След това прибра ножа му до нейния в пояса под престилката си.

С бързото си движение тя като че ли му причини лека болка. Но въпреки това Наял успя да й отвърне с любезна усмивка. Но не получи същото от нея. Тя го гледаше втренчено, изненадана от себе си, че бе успял да я съблазни, и потънала в очакване на следващите му действия.

— Е, и какво още имаш да ми предложиш? — попита тя след малко, като видя че той е неспособен нито да говори, нито да реагира.

— Ами, защо поне не ми кажеш името си? — попита той предпазливо.

Тя повдигна вежди, озадачена от въпроса му.

— Това има ли някакво значение?

Наял повдигна главата си нагоре, като полагаше усилия да не се засмее. Господи, тя наистина бе доста груба на моменти!

— Предполагам, че не. Просто един джентълмен предпочита да… — Наял спря, за да измисли по-убедителен отговор. — Иска да знае кое име да шепне във върховните моменти на страстта, нали разбираш!

— Хм… — отвърна му тя и присви очи, обзета от съмнение относно посоката, която поемаше техният разговор.

— Астрид — отговори най-накрая тя.

— Астрид? — повтори той, като се опита да скрие колко чуждо и смешно му прозвуча името й. — Ами то е… то е прекрасно! Какво означава, кажи ми. Сигурно говори за това, че си много красива.

Наял видя, че я накара да се изчерви, и изпита истински триумф. Този фарс, по време на който трябваше да си прехапе бузата, за да не се разсмее, бе свършил добра работа. Дори и на слабата светлина от газената лампа успя да забележи как бузите й се покриха с червени петна, признак за момински свян.

— Означава „силна в любовта“.

Това бе едното от двете възможни значения на името й и Астрид реши, че то бе по-подходящо за случая.

Наял бавно поклати глава и се опита да си придаде изражение, което едновременно да показва и удивление, и точно премерена закачливост. Доколкото можеше да си спомни, тази комбинация винаги бе въздействала върху ирландките, с които бе имал нещо общо. Затова реши, че и тук ще постигне същия ефект.

— О! Тогава остава да ми покажеш дали си силна в любовта. Защото в другите области вече ми го показа.

Като продължи да се изчервява, тя просто вдигна рамене. Той изобрази върху лицето си една широка усмивка. След това поклати глава покровителствено, сякаш говореше на малко момиченце.

— Не знаеш ли?

— Мисля, че не.

— Тогава ще ми позволиш ли да ти помогна, за да можеш да разбереш? — Наял не остана да чака отговор на въпроса си. Най-накрая бе събрал достатъчно информация за себе си, за да разбере, че въпреки грубостта й тя бе от втория тип — девственица. Той просто плъзна ръцете си нагоре, бавно и внимателно, докато напипа с пръстите си едрите й, тежки гърди. Тогава, без никакво предупреждение, получи силен светкавичен удар по лицето.

— О! Господи! Исусе! — извика той и веднага издърпа ръцете си, а после опипа устата си. Тази бясна кучка не само че го бе ударила, но и беше разкървавила долната му устна. Усещаше лепкава влага по пръстите си и като погледна, ясно видя червените петна от кръв. — За Бога! Защо го направи? — попита той, като попиваше раната с ръкава си.

— Помислих, че протягаш ръце за ножа си — отговори тя в своя защита. — Стори ми се, че искаш да си го вземеш обратно.

— Господи, не! — „Луда глава такава!“ — искаше му се да извика в яда си, но за щастие успя да се овладее. — Протегнах ръце само за да те докосна, скъпа Астрид. По начина, по който един мъж докосва една жена в нежни моменти като този.

— Добре тогава. Извинявай… И все пак си го заслужи заради ударите преди това. Не е честно да удряш някого, който е вързан, нали? Затова смятам да те ударя още веднъж.

Макар и да знаеше, че не постъпва особено храбро, Наял инстинктивно вдигна ръка към лицето си, за да се предпази. Направи го несъзнателно заради удара, който току-що бе получил.

— Недей, моля те! Страхувам се, че ако го направиш, устата ми така ще се подуе, че няма да чувствам твоята, като те целувам.

Както и беше очаквал, молбата му я накара повторно да се изчерви.

— Да се целуваме? Добре. Това би ми харесало.

— Не така — каза той, като предпазливо вдигна ръка и постави пръст върху устните й да мълчи. — Моля те, викай ми Наял. Толкова беше любезна да ми кажеш твоето име.

— Наял. Хм. Мисля, че е приятно за ухото — добави тя и поклати глава, като се усмихна.

В този момент Мак Куган забеляза, че върху топчестите й бузи се появиха доста симпатични трапчинки. Тя бе по свой начин привлекателна, реши той. Определено. Особено ако успееше да се откаже от едно-две яденета на ден, така че от масивната й плът да изплуват повече от чертите й.

Докато си мислеше обаче, че май започваше да се убеждава, че би могъл да продължи да я ухажва, без да се отвращава от нея, тя изведнъж го хвана за ушите с изненадваща недодяланост.

— Харесваш ми — заяви Астрид и се засмя от удоволствие, после повдигна главата му и започна да я бие в пода. — Братята ми не искат да се борят с мен, откакто ми пораснаха гърди, и това ужасно ми липсва.

Безцеремонният й намек за тялото й сигурно щеше да шокира Наял, ако в този момент не бе почувствал, че ушите му започват да горят от силното дърпане. Тъкмо си бе помислил, че е на път да я съблазни, когато разбра, че тя в действителност се забавлява с него като с някаква играчка. Изобщо не го възприемаше като мъж, който може да й бъде партньор в леглото. За нея той бе някакъв тренировъчен чувал от човешка плът, някой, когото можеше да удря и върху когото да излива яда си. И той разбра, че докато продължаваше да лежи заклещен под нея, положението ставаше все по-опасно. Определено трябваше да смени тактиката.

— Не, не, Астрид — строго каза той и махна ръцете й от главата си. — Хайде да оставим борбата за друг път и да се възползваме от уединението си.

— Какво? Да не би да ми предлагаш да се целуваме? — попита тя, като повдигна заинтригувано вежди.

— Именно.

Астрид реши да не го отблъсква. Въпреки че бе настроена повече за борба, тя разбра, че е крайно време да се научи да се целува. А и в края на краищата един Господ знаеше кога ще й се отвори друга такава възможност.

Просто я ужасяваше вероятността, че може да се окаже неспособна. През всичките тези години бе положила неимоверни усилия да се научи изкусно да борави с меча и да владее всеки друг начин на борба, и перспективата отново да се окаже в положението на начинаещ силно я объркваше. Не че нямаше никакво понятие в тази област. Въпреки че за нея едва ли можеше да се каже, че е експанзивна натура, обикновено тя се подчиняваше на родителите си, когато искаха да я целунат по бузата. Предчувстваше обаче, че това, което щеше да се случи сега, едва ли е същото.

Този мъж, този чужденец, не само искаше целувка, а очевидно очакваше да я получи по устата. Затова когато той продължи да я дърпа надолу и устата й все повече се приближаваше към неговата, тя не можа да се въздържа повече и преглътна.

Това бе същото като да хвърляш копие или стрела за първи път, помисли си тя. Просто трябваше да се хвърли с главата надолу и да разбере дали има талант за това. С тази мисъл тя най-накрая скъси разстоянието между тях. Знаеше, че винаги по-трудно бе мъчителното очакване, а не самото действие, и затова залепи устните си до неговите и остави природата да продължи нататък.

Когато Астрид започна да го целува, Мак Куган болезнено простена. Устата му още го болеше от удара и той се страхуваше, че няма да може да диша през носа, притиснат от топчестото й лице.

Лудата жена обаче го правеше с истинско удоволствие. Не можеше да й го отрече. Имаше големи и месести устни, към които мъжете обикновено изпитваха необяснимо влечение и в момента ги притискаше в неговите с такова увлечение, което сякаш наистина говореше за страст. Тук действително имаше неограничени възможности за правене на любов. Беше повече от очевидно. Но проклет да бъде, ако решеше да я поощрява. Той просто искаше да завърже отново тази луда и да я затвори в някое отдалечено място на лагера, за да може да добие контрол над живота си.

Наял реши да й пусне език. Това обикновено шокираше момичетата, когато беше с тях, и нямаше начин да не я обърка. Извади езика си, прокара го покрай зъбите и устните си и го изви около нейния в очакване тя да се стресне.

Тя обаче изобщо не реагира по този начин, а изписка приглушено и се остави той да продължи изследванията на устата й.

„Ръцете“ — сети се той. Време беше да ги свали от врата й и предпазливо да ги спусне към кръста й, където бе прибрала ножа. Той прокара пръстите си надолу по вълнената наметка, която покриваше огромните й рамене и издутия й корем. После стигна до основата на гръбнака й. Като продължаваше внимателно да я целува, той ловко мушна дясната си ръка под престилката й, за да може да напипа ножа.

Макар че почти бе изключил тази възможност заради многото дрехи, които носеше, тя очевидно усети накъде бе насочил ръката си. И преди той да предприеме нещо в своя защита, тя дръпна устните си от неговите, хвана го за ръцете и ги изви до краката му.

— Опитваш се да ме измамиш — каза тя с леден тон. — Този път търсеше ножа, нали?

Наял се опита да я разубеди. Започна да твърди, че е бъркал под дрехите й само като любовник и нищо повече. Астрид обаче не го остави дълго да й обяснява, защото в следващия момент го вдигна нагоре и го хвърли на пода с такава сила, че той се сгромоляса по лице с чувството, че си е изпотрошил костите.

Това бе всичко. Последният удар. Пиян или не, трябваше да престане с опитите си да измами тази демонична жена и да овладее положението. Направи съзнателно усилие да излезе от вцепенението, за което бе виновно изпитото вино. Скочи на крака и застана лице в лице с нея, като вдигна ръце и изви тялото си, заемайки поза на закален боец. Сега беше моментът да се реши кой от двамата ще спечели и той не можеше повече да си позволи да изчаква само защото тя бе жена.

Астрид вече бе готова да му излезе насреща. С още по-разярен вид отпреди, когато бяха на брега, тя зае същата бойна поза и се хвърли срещу него като стенобойна машина. Срещнаха дланите си и ги сключиха в схватка, като той едва се удържа върху несигурните си крака.

В продължение на няколко минути се бориха като две настръхнали мечки. Най-накрая Мак Куган бе принуден да отстъпи една-две крачки назад по мръсния под. Тя определено взимаше надмощие над него. Но той се въздържаше да вика за помощ, защото го беше срам. В края на краищата сам си бе виновен, че пусна тази маниачка на свобода, и сега бе твърдо решен отново да я върже.

Решението наистина бе справедливо. Тъй като бе заповядал да я вземат в плен, едва ли щеше да бъде честно от негова страна да извика Блар или някой друг от мъжете и да позволи на тази разбесняла се кучка да го разкъса. Защото раната, която току-що му бе нанесла с ръце, така жестоко пулсираше на лицето му, че трябваше да минат дни, преди да зарасне и да избледнее.

Тя изведнъж бе станала неудържима. Въпреки че Наял полагаше неимоверни усилия да остане спокоен, яростният поглед върху лицето й и пламналият огън в очите й сякаш го поглъщаха. И преди още да е успял да спечели срещу нея и инч преднина, тя здраво стисна ръцете му. След това, като се завъртя на пети, тя го повлече със себе си и го метна на пода. Наял полетя назад, главата му се удари в дървените сандъци и той потъна в непрогледен мрак.

Астрид изтри потта от челото си и остана на място, за да си поеме дъх. След малко се почувства отново в състояние да излезе срещу ирландеца и бавно и предпазливо отиде до него. След това се наведе, за да разбере дали той наистина е в безсъзнание, или само се преструва, за да може отново да я измами.

Сърцето му продължаваше да бие. Тя вдигна една от китките му, за да провери пулса, и като се убеди, че е нормален, отново я пусна на пода. И все пак вътрешно си призна, че това я успокои. Ако го бе убила, това още повече би застрашило и нея, и сънародниците й. Освен това целувките му й бяха доставили истинско удоволствие и за нея би било истински позор да се лиши от друга такава възможност просто така по невнимание.

Реши да го завърже и да запуши устата му. При други обстоятелства би му прерязала гърлото още докато лежеше на пода. Но при положение, че трябваше да остане в лагера, докато намери сандъка със зестрата си, изглежда, че бе най-добре да не му прави нищо повече. И без това само един Господ знаеше къде точно се намира. По време на пътуването до тази чужда база тя бе останала в безсъзнание и затова нямаше никаква представа дали може да се върне обратно нито пък колко време щеше да й бъде необходимо да направи това. Жалко, че не бе успяла да разбере от предводителя къде точно се намираха златото и накитите и. Ако знаеше, това би й помогнало неимоверно много в този момент. Стигна до печалния извод че трябва да се измъкне от палатката и сама да ги потърси И все пак негодникът поне я бе научил малко да се целува, така че срещата им не се бе оказала напълно безполезна.

Астрид се изправи на крака и вдигна ръка, за да разтрие една разтегната жила на врата си. Обикновено понасяше безболезнено всякакъв вид борба, но при последния удар, с който бе повалила предводителя, леко си бе изкривила врата. Освен това подозираше, че и ударът в главата й на брега също бе допринесъл за неразположението й в момента.

Но тези неща бяха неизбежни, каза си тя стоически. Още от самото начало знаеше, че няма да бъде много лесно да се засели в родината на майка си, и тя бе благодарна за всички приключения и вълнения, които вече бе преживяла.

Започна да се оглежда за меча на предводителя Тъй като никога не можеше да се предположи със сигурност за колко време един противник ще остане в безсъзнание след такъв удар, тя знаеше, че трябва да се въоръжи и да се измъкне от палатката, докато все още можеше да го направи.

Астрид забеляза някакви дрехи на една пейка в срещуположния ъгъл на палатката и тръгна нататък, защото си помисли, че оръжието му може да е под тях. Преди да стигне там, чу, че някой се приближава и бързо застана в очакване отляво на входа.

Като наближи жилището на предводителя си, Блар О’Фейл намали крачка. Виковете и пиянските песни на войниците му пречеха да чува добре, но въпреки това бе сигурен, че преди малко бе доловил някакъв звук в палатката на Мак Куган. Затова сметна за най-добре да провери лично.

Винаги бяха спазвали известни правила с предводителя. Единият от тях оставаше относително трезвен, докато другият пиеше. Нямаше смисъл да ги нападнат в тъмното и да ги заварят и двамата пияни. Единият трябваше да бъде винаги готов да поведе другите на бой. Тази вечер се бе паднало на Блар да бъде въздържател. И неговият в общи линии твърде трезв разум му подсказваше, че нещо не е наред в палатката на предводителя.

За съжаление успя много скоро да се убеди в това. Извика високо името на Мак Куган и отметна платнището на входа. Като прекрачи прага обаче, видя, че той лежи на пода или мъртъв, или в безсъзнание. Главата му бе опряна в един сандък на другия край на палатката, а пленницата, която бяха взели, не се виждаше никъде.

„Тя го е убила“ — помисли си той. Тази отлично владееща меча уличница бе успяла някак да се развърже, да удари Мак Куган по главата и да избяга в нощта. Но като влезе по-навътре и усети, че някой го хвана отзад той разбра, че изводът му не бе съвсем правилен.

— Къде ми е зестрата? — попита го груб женски глас и едновременно с това усети на гърлото си острие на нож.

Блар не отговори. От една страна, той бе твърде изненадан, а от друга — просто не знаеше отговора. В действителност не бе надзиравал разтоварването на плячката, затова не можеше да каже къде точно се намира нейният сандък.

— Не зная — успя да каже накрая той.

Тя притисна ножа още по-силно към гърлото му. Още малко и щеше да го пререже.

— Кажи ми веднага, да те вземат дяволите, или ще останеш там, където си.

При тази заплаха Блар изгуби всякаква предпазливост. Донякъде наистина се страхуваше, че може да го заколи. Но самата мисъл да умре от ръцете на някаква ужасна чуждоземка след толкова много години служба в редиците на кралската армия, бе просто непоносима за него. Без да мисли повече, той вдигна ръка и изви ръката й, която се бе увила около врата му. Приложи такава сила, че оръжието й падна на пода.

Преди тя да се наведе да го вдигне, той се извъртя и я хвана здраво за китките. След това със сетни сили отхвърли ръцете й над главата и я прикова към стената на палатката.

— Хайде, извади ми ножа — изсъска той и като вдигна коляно, я удари с всичка сила в корема.

Тя се задъха, сякаш бе успял да изкара всичкия въздух от гърдите и. Астрид продължи да се бори за въздух и той разбра, че вече може да я пусне. Преди това обаче стовари юмрука си върху лицето й и за втори път тази вечер тя изгуби съзнание.