Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Viking Flame, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Ашланд Прайс. Мира
ИК „Евразия“, 1994
История
- — Добавяне
Пролог
Фермата Стор, Норвегия.
Късното лято на 840 г. от новата ера.
Брандър се отпусна на скамейката до първата маса и хвърли бегъл поглед към празненството, като се усмихна насила. Отляво се бяха събрали негови чичовци, които играеха хазартни игри. Отсреща се намираше дългото огнище, около което се бяха скупчили няколко готвачи и момичетата, които сервираха. От другата страна се намираше масата, на която режеха говеждото. Отдясно седяха гостите, които участваха във вечерните надпивания.
Голямата къща на баща му бе изпълнена с веселие. Това обаче бе привидно, тъй като техният род се приготвяше да си вземе по всяка вероятност последно сбогом с Брандър и по-младите родственици.
Брандър бе участвал в нападения заедно със своите чичовци от дванадесетгодишна възраст и вече бе присъствал на девет такива пиршества. Но сега разбра, че те бяха много по-различни. Другите бяха истински чествания, напълно заслужени възнаграждения за благополучното прибиране вкъщи с товар от съкровища. А събирането тази вечер бе всъщност истинска мъка. Това беше смело впускане в сравнително неизследваното начинание да се заселят върху земите на друг род. На Брандър му се прииска сбогуването да приключи, за да може заедно с екипажа си да се оттегли и да поспи преди заминаването на следващата сутрин.
Но дори и в този момент той хвърли кос поглед към съучастниците си в предстоящата рискована операция. Това бяха двамата му по-малки братя — Рурик и Ланг, които също бяха осъдени, от реда на тяхното раждане, да се простят с надеждата да придобият достатъчно обработваема земя в родната Норвегия. Брандър беше чул, че някога е имало достатъчно равнинни земи, за да стигнат както за първородните синове, така и за породените. Но поради преобладаващия планински терен и присвояването на толкова много обработваеми земи от поколения графове през миналия век единствената възможност сега за по-младите мъже във всяко семейство бе да се отправят към нови земи.
Крайната цел в дадения случай бе Ирландия, приказната страна Ерин. Брандър можеше свободно да говори местния език и достатъчно добре познаваше начина на живот на хората, за да поеме риска за установяване на постоянен лагер. Едно беше да нападаш и да бягаш всяка година, да пътуваш през море единствено за да плячкосваш и след това да се оттеглиш. Съвсем друго обаче бе да разтовариш всичките си вещи на същия този чужд бряг и да се опиташ да останеш там завинаги, без да предизвикваш враждебност у местното население.
През целия си живот Брандър се бе учил да се бие. Той беше започнал да мята копие и да си играе със сабя от четиригодишна възраст и в резултат на това бе усвоил хиляди начини, с които можеше да убие един човек. Това, което не беше научил и на което сега смяташе, че новият народ не може да го научи, бе как да се въздържи от боя, как да отстоява своето, без да грабва сабята или лъка, как да сключи мир с един народ, който нямаше никакво основание да приветства него и братята му и дори да понася присъствието им, и как да запази този мир.
Наистина Рурик и Ланг сега не изглеждаха по-спокойни от Брандър предвид предстоящото начинание. Но един вътрешен глас му напомни, че те винаги бяха знаели. Баща им никога не бе крил факта, че единственият им избор бе един ден да се отправят в търсене на собствени земи. Нещо повече, предводителят почти завиждаше на по-малките си синове на моменти и твърдеше, че докато породените синове са принудени да търсят другаде късмета си, най-големият е заставен да остане в Норвегия и да търпи безкрайния зимен мрак и студ, жестокостта и недоимъка. А това бе трън в очите на Стор, първороден син от предишното поколение. Очевидно графската титла, при всичките привилегии, които тя носеше, беше своего рода „ад“.
Брандър не се съмняваше в това. Баща му винаги бе казвал истината и когато говореше с наивно светнали очи за перспективата да се заселят завинаги на ирландското крайбрежие, окъпано в слънчева светлина и топли течения, той бе сигурен, че чувството му е искрено. Обаче това, което баща му пропускаше, бе несигурността. Защото въпреки трудностите, животът в Норвегия поне им беше ясен. От друга страна, Брандър се страхуваше дали изобщо ще им позволят, на него и на братята му, да слязат на брега на чуждата земя. Изложена на постоянни нападения от половин век насам, Ирландия вече имаше своите воини, които бяха в постоянна готовност. Народът й бе понаучил нещо за превъзходните оръжия и тактика на мъжете от Туле, за седемте краля, както и за нарастващите богатства на църквата. В Ирландия бяха наели големи бойни отряди, обучени да нападат и най-големия вражески кораб още при появата му.
Девет години хаотични набези бяха показали на Брандър, че хората от неговата родина се държат в положение на защита. И въпреки че, както твърдеше и пред баща си, в това той виждаше само малодушие, Брандър знаеше, че може много лесно да забрави вкуса на „топлите течения“ на Ирландия, докато се носи по корем със забито в гърба копие.
Той обаче искрено се надяваше, че това няма да се случи. Ако ирландците дадяха възможност на него и братята му да слязат на брега, той щеше да направи всичко възможно да влязат в новото общество по мирен и изгоден за всички заинтересовани страни начин. Брандър и братята му, които нарочно не се бяха обвързали с жени в Норвегия, щяха да направят всичко възможно да спечелят сърцата на ирландски момичета и да се оженят за тях. Щяха да влязат чрез женитба в най-първите родове и да отгледат децата си по подобаващ начин. Баща им смяташе, че могат да постигнат постоянен мир и съгласие единствено чрез смесване на кръвта, и Брандър бе склонен да се съгласи с него.
Следователно при пристигането си в новата родина трябваше да спечелят не само мир, но и любов. Не можеха просто да изнасилват и опустошават, както бяха правили досега, а всъщност трябваше да се заемат с деликатната работа да спечелят сърцата на чуждите жени
Като призна в себе си този факт още веднъж, Брандър отпи нервно една голяма глътка от виното и прехапа бузата си, докато потече кръв. Отмести поглед на другата страна и видя майка си и баща си, които продължаваха усмихнато да водят приглушения си разговор по време на вечерята. Те се бяха срещнали в Ирландия преди двадесет и пет години при обстоятелства, почти толкова враждебни, колкото и тези, пред които предстоеше да се изправят Брандър и братята му. Само преди две десетилетия тези обожаващи се съпрузи бяха врагове. Като продължаваше да ги наблюдава, Брандър не можа да се въздържи да не поклати леко глава.
Трудно можеше да си представи човек, че двама души, които толкова отдавна спяха в едно легло, някога са се сражавали един срещу друг, че толкова мила и крехка жена като скъпата му майка е могла да остави такъв голям белег на рамото на баща му. И все пак белегът беше там като свидетелство на тяхната вражда заедно с пламъка на тяхната любов, която грееше в очите им.
Годините бяха посребрили кестенявата някога коса на майка му, а русата коса на баща му бе станала снежнобяла, но тяхната привързаност все още озаряваше лицата им. В такива моменти в сините очи на Стор проблясваха живи пламъчета, които издаваха тайната на прераждането на врага в любовник и на лъвицата в агне.
Брандър осъзна, че това изкуство бе най-важното нещо, което той трябваше сега да научи от баща си. Не как да стане по-добър в управляването на кораб или по време на нападение, а как да ухажва и предразполага тези, които не проявяваха никаква наклонност към поражението. Това бе тайна, в която по правило един мъж трябваше да посвети синовете си, мислеше си Брандър, като погледна Стор със странна смесица от ревност и възмущение. И все пак той знаеше, че в стоически родове като тези в Норвегия темата за любовта почти винаги се избягваше. Любовта се смяташе за признак на слабост, а не за страшна сила, каквато всъщност беше.
„Има достатъчно недоразумения между мъжете и момичетата и от един народ“ — помисли си Брандър, като присви очи. Толкова бе трудно да се стигне до истината между казаното и премълчаното, между подразбираното и неразбраното, че едва ли беше възможно да се създадат истински връзки между чужденци, които даже не говореха на един и същ език!
Той отново отмести поглед от родителите си, като въздъхна раздразнено при мисълта, че от него се очаква да успее в решаването на такава задача без необходимото напътствие. И сякаш за да го вбеси, точно в този момент от дясната му страна се разигра сцена, която илюстрира същия този хаос между половете. По-малката му сестра Астрид, която имаше телосложение на млада мечка, бе завардила някакъв младеж от гостите и го насилваше да танцуват под веселите звуци на свирката. Те се въртяха във вихър около масите — тя и червендалестият й партньор. На фона на огромното и тяло той изглеждаше като джудже, а тя непрекъснато го буташе напред, като се смееше с глас, които показваше, че е изпила далеч повече бира, отколкото подхождаше на една неомъжена жена.
— Още веднъж ти благодаря, че се съгласи да я вземеш — чу Брандър баща си да казва шепнешком отляво.
Брандър свъси вежди. Искаше му се да каже веднъж завинаги колко потиснат се чувства, като му налага да вземе със себе си недодяланата си сестра на тази твърде рискована експедиция. Но като премисли, разбра, че няма да постигне нищо, като се оплаква, защото вече е твърде късно. Макар и да знаеше, че ще бъде трудно да контролира Астрид занапред, той наистина се бе съгласил да освободи родителите си от нея, а един истински норвежец никога не се отмяташе от дадената дума.
В края на краищата каква ли надежда и оставаше тук в Норвегия? За грубите й маниери вече без съмнение бяха научили всички подходящи за женитба мъже в техния район и осемнадесетгодишната и възраст застрашително намаляваше шансовете й да се омъжи. Дори зестрата й, далеч надвишаваща средната, не бе довела до нищо повече от случайни запитвания на местните ергени. Така че при тези неуспехи вероятно единственият изход за нея бе едно ново начало в нова страна.
Независимо от това Брандър искаше да каже на баща си и още по-силно желаеше да изтъкне, че пускането на свобода на една такава селяндурка като Астрид в страна, където не я очакваха, едва ли би им помогнало да установят там мирни взаимоотношения. И въпреки това всеки път през последните няколко седмици, когато се бе опитвал да формулира молбата си така, че да не прозвучи обидно, езикът му се бе връзвал на фльонга. Астрид беше, освен всичко друго, първородна дъщеря на баща си, момиче от рода на викингите, което толкова много обичаше баща си, че бе заприличало повече на неговите синове воини, отколкото на едно обикновено момиче, което не беше от толкова голямо значение за рода. Затова когато стигнеше до критика, баща им заемаше силна отбранителна позиция. Той твърдеше, че независимо от мъжките си маниери тя щеше непременно да спечели някой ирландец с русата си коса и сините си очи. Родителите им бързаха да потвърдят, че това са най-търсените черти сред ирландците, често истинска новост, и при достатъчно време и злато за зестра бяха сигурни, че ще спечелят някакво „предложение“ за момичето.
Брандър обаче се съмняваше в това. Той беше достатъчно близо до нея по възраст, за да може да разбере колко успешно отблъскваше мъжете, които той и братята му бяха канили в стопанството. Нещо повече, беше прекарал достатъчно време с нея извън обсега на успокояващите я погледи на родителите им, за да знае, че те всички ще бъдат големи късметлии, ако нейният неуправляем нрав не доведе до избухването на истинска война веднага щом пристигнат в Ирландия.
С всички тези мисли в главата си Брандър все пак успя да отвърне на усмивката на баща си и да му кимне любезно. Тази, както всеки от тях знаеше, бе последната им вечер заедно със семейството и проклет да бъде, ако допуснеше да я развали с неуместен разговор. Защото, с каквото и бреме да го натоварваха, родителите му несъмнено го бяха дарили с живот и го бяха научили на повечето умения, от които се нуждаеше, за да живее. В края на краищата те бяха вече пораснали, той и по-малките му братя и сестри. Бяха достатъчно големи, за да напуснат гнездото и облекчат бремето на остарелите си родители, и Брандър нямаше да се отблагодари за изпълнените им с любов усилия с нито една дума на несъгласие.
Може би изходът щеше да бъде по-щастлив, отколкото очакваше. Може би като стигнат земите на тези, които са останали от ирландския род на майка му, ще ги посрещнат с отворени обятия и това ще облекчи заселването им. Той смяташе, че това не надхвърля границите на възможното. Ако братовчедката на майка му, Киарда, беше все още жива, щеше да се опита да докаже кръвна връзка с нея по майчина линия.
Това обаче нямаше да бъде лесно. Единственият от рода с тъмен ирландски тен бе по-големият му брат Ивар. Каква жестока ирония! Той бе единственият син, длъжен да остане в Норвегия. Очевидно Брандър не можеше да очаква твърдението му да бъде доказано само от прилика във външния вид.
Трябваше да намери начин да поговори със Киарда, да я убеди, че отдавна изгубената й братовчедка е неговата майка, че той и неговите братя и сестри са плът от нейната собствена плът и не искат да направят нищо лошо на нея и на хората й. Нещо повече, това послание трябваше по някакъв начин да натежи над един живот, изпълнен с атаки на норвежците, най-голямото изпитание в който е било нейното собствено пленяване и заробване от викинги, сънародници на баща му. И като премисли всичко това и отпи обезсърчено още една глътка от виното, което родът му бе откраднал от един ирландски манастир миналото лято, Брандър стигна до заключението, че сигурно очакваше твърде много.