Ашланд Прайс
Мира (10)

Глава 9

Наял Мак Куган не си спомняше някога да е изпитвал удоволствие да напада и да отблъсква удари с меча си, но сегашният му противник истински го забавляваше. Тя наистина бе такова чудо, че той с изненада забеляза колко съсредоточено посрещаше ударите на меча й. През всичките тези години на борба срещу викингите никога не бе срещал такава жена между тях. Тя имаше огромен ръст, може би само с половин глава по-ниска от него и сигурно тежеше поне двеста фунта. Беше се появила от една палатка само преди минути. Задният подгъв на леко набраната й рокля бе пъхнат между краката й и пристегнат заедно с предния от две метални скоби, закрепени на престилката й. Това бе странен начин на обличане и на пръв поглед можеше да реши, че носи едни от онези широки и дълги до коленете бричове, които понякога можеха да се видят сред ирландските мъже. И въпреки всичко това бе единственото практично облекло, подходящо за едно момиче, твърдо решено да излезе насреща на една цяла банда от мъже.

Разбира се, Наял можеше да заповяда да я убият веднага. Въпреки че тя се оправяше удивително сръчно и бързо с меча, войниците дотолкова я превишаваха по брой, че веднага можеха да я заколят, ако той не бе слязъл от коня и не им бе заповядал да я оставят на мира. О, не, за бога! Тя им трябваше жива и невредима. В края на краищата това бе единственият им коз срещу останалите чуждоземци, които вече бяха далеч в морето.

Нещо повече, тази изключителна жена по някаква причина говореше доста добре ирландски и вече бе постъпила достатъчно глупаво, като е заявила с гордост, че е не само член на екипажа на норвежкия предводител, но и негова сестра.

Сърцето на Наял бе подскочило от радост при това разкритие. Той току-що бе видял този дявол да му се изплъзва от ръцете и да изчезва в морските дълбини. Но съдбата не бе го изиграла напълно. Сега държеше стръвта, с която да примами разбойника отново на сушата. А на твърда земя той можеше да го победи открито и честно.

— Защо те оставиха тук? — попита Мак Куган, като вдигна меча си откъм тъпата му страна, за да отклони удара на момичето.

Като пъшкаше като едър брахмански бик, тя плъзна тежкия си меч отдолу на неговия и замахна за миг зад себе си. След това, като изгрухтя, отново го завъртя нагоре и напред.

— Не са ме оставили. Аз реших да остана.

Той отново отби удара й. Общо взето, Наял се отбраняваше, но тъй като противникът му бе жена, едновременно с това и я предизвикваше. От 590 г. сл. Хр. не бяха виждали ирландски жени да се бият с оръжие и той знаеше, че случаят наистина е изключителен.

— Защо? — настояваше той, без да чувства някаква умора от двубоя.

— За да пазя чеиза си. Може да го вземеш само ако ме убиеш!

Докато казваше това, тя замахна към краката му и Наял осъзна предимството, което ниският й ръст й осигуряваше. Веднага парира удара и го отклони настрани.

— Ако ти взема зестрата, това би означавало и по вашия, и по нашия закон, да се нагърбя и с теб. Затова не искам и да я докосвам.

За огромно негово удоволствие всички мъже избухнаха в гръмогласен смях, който за нещастие разяри още повече неговата противничка. И сякаш в нея се отприщи някакъв нов източник на енергия. Тя изведнъж го надхитри с маневрите си и замахна с меча между краката му. Наял се опита да препречи удара й, но разбра, че е закъснял да й отговори с удар, и просто отскочи настрана. За да предпази най-уязвимото си място, той изви долната част на тялото си назад. Опитът му обаче се оказа безуспешен. Само след минути усети пареща болка в слабините. Като погледна надолу, видя, че тя бе успяла да разкъса не само панталоните му, но и една малка част от деликатната плът отдолу. Наял бе сигурен, че раната е повърхностна. Независимо от това болката и объркването, които изпита от тази малка нейна победа, го накараха да потърси с поглед Блар О’Файл, който бе следващият по чин. Без да се колебае повече, той му заповяда с поглед да повали в безсъзнание момичето.

Разбира се, Блар веднага изпълни заповедта. Той изтегли меча си от ножницата и я удари точно отзад по главата, преди още да е забелязала сигнала на Наял. В първия момент момичето изглеждаше само зашеметено от удара. След това, за облекчение на Наял, тя завъртя изпъкналите си сини очи и изгуби съзнание.

Мечът й я повлече надолу, краката й се огънаха под тежестта на тялото й и тя тежко се сгромоляса на пясъка.

Вече освободен от противника си, Мак Куган най накрая успя да разгледа чертите на лицето й. Макар че изглеждаше съвсем обикновена, тя имаше прекрасна гъста руса коса. Това поне не можеше да й се отрече.

— Защо се би с нея, милорд? — попита озадачено Блар.

Наял вдигна рамене и внимателно издърпа надолу дъното на панталоните си.

— Мисля, че защото тя го желаеше — отговори той с усмивка, като се стараеше да изглежда напълно спокоен въпреки нараняването. — Беше предизвикателна, О’Файл. Тя е предизвикателна. Погрижи се да я завържат на някой кон и да я вземем за заложница. Обзалагам се, че брат й скоро ще се появи — „А тръгне ли веднъж по петите ни, той няма да има време повече да преговаря с моята Мира“ — искаше му се да каже, но предпочете да се държи благоприлично и да запази скритите си подбуди за себе си.

Блар кимна с глава и прехапа устната си, за да не се засмее садистично.

Наял остана още малко на брега, докато преместят отпуснатото тяло на момичето и вържат ръцете му отзад на гърба й. После, като заповяда на другите да вземат за плячка само това, което могат да носят, а останалото да запалят, той се измъкна по стръмния ляв склон, без никой да го вижда. За малко трябваше да остане сам, за да провери дали раната е сериозна. За щастие и на новата му пленница, всичко бе наред.

 

Гребците успяха да се справят със силното течение и задържаха лодката, която нямаше котва, почти на същото място, където Рурик и Ланг я оставиха. Вече се смрачаваше и дори и светлината, която идваше откъм опожарения лагер, не позволяваше на Брандър да разбере какво е станало с братята му.

Само допреди минути на брега се мяркаха сенките на десетки фигури. Хората на Мак Куган бяха измъкнали всичко ценно от скривалището и бързо се метнаха на конете си. Астрид също бе качена на един кон и откарана, независимо от това дали бе мъртва или не.

Нямаше и следа обаче от евентуалните й спасители. Брандър се опасяваше, че те са загубили смелост и в момента се намират някъде между лодката и сушата, и затова нареди на гребците да направят завой и да тръгнат назад към лагера.

Следващите няколко минути не се чуваше нищо освен ритмичните удари на греблата по повърхността на водата. Звуците приличаха на погребална песен. Те накараха Брандър да почувства колко печално изглеждаше всичко.

Нощният студ падаше заедно с мрака, и тръпките, които го побиха по цялото тяло, го накараха да си помисли, че това бе най-тъжният час в живота му. Сестра му току-що бе отвлечена. Братята му бяха изчезнали. И всичко, което бяха донесли със себе си, бе или откраднато, или гореше в пламъци.

Тъй като в миналото си бе участвал в много такива нападения, той много добре знаеше какъв данък плащаха жертвите. Досега бе смятал, че има известно понятие за това в какви зверства бе участвал. А всъщност всичко това достигна до съзнанието му едва сега, когато те бяха ограбените и бяха дали от тяхната плът и кръв. А може би той наистина бе заслужил този горчив жребий, нищо че норската религия винаги бе проповядвала, че пътят към техния рай, известен като Валхала, минава именно през такива неща.

— Никъде ги няма, капитане — наруши изведнъж тишината един от гребците, когато стигнаха на няколкостотин ярда от брега. — Да отиваме ли до сушата?

— Да — отговори Брандър, вече напълно убеден, че хората на Мак Куган бяха напуснали лагера. За нещастие обаче братята му очевидно бяха направили същото, защото и от тях нямаше следа. — Свинята поне ни е оставила огън да си запалим фенерите — измърмори той когато навлязоха в плитки води и лодката започна да задира в дъното. Въпреки че от все сърце искаше да слезе от лодката като другите, не бе сигурен дали може да го направи. Достатъчно мъчително щеше да бъде само да се изправи върху ранения си крак. И едва ли имаше смисъл да рискува и да изпадне в безсъзнание, като към страданията си прибави и болките, предизвикани от солената вода.

Във всеки случай хората му нямаха нужда от него, помисли си печално той. Без да дочакат заповедите му, те хукнаха към лагера и започнаха да събират дърва за факли. След това се пръснаха във всички посоки, за да търсят Рурик и Ланг.

— Дай да те нося — каза един от гребците, които изведнъж стана от пейката и закри видимостта на Брандър към брега с високия си ръст. За първи път Брандър се зарадва на вечерната тъмнина. Беше доволен, че никой не може да види как се е изчервил от унижение при това предложение.

— Nein. Всичко е наред, братовчеде. Мога и сам да се справя.

Брандър обаче отново загуби контрол и младият мъж реши да поеме нещата в свои ръце. Наведе се и го сграбчи с ръце, преди Брандър да може да протестира.

— Хайде, командире! Нека облекчим работата на другия гребец. Няма смисъл да си мокриш превръзката.

След няколко унизителни минути Брандър се озова на сушата. Веднага щом се изправи на крака, той освободи самоназначилия се помощник, въпреки че изобщо не беше сигурен дали ще може да върви сам. Очите му се напълниха със сълзи от болка, когато пристъпи напред и за първи път се опита да пренесе тежестта си върху ранения крак. През целия му гръб, от прасеца до мозъка му, премина пореща болка. Той обаче осъзна, че повече го тревожеше не болката, а обстоятелствата.

— Облегнете се на това, милорд — каза един от сънародниците му, който дотича от лагера със запалена факла в едната си ръка и меч в другата. — Случайно се оказа, че е на сестра ви. Намерих го само на няколко крачки от горящата й палатка.

Брандър взе меча и го заби в пясъка, разкъсван между облекчението и мъката да използва измежду всички възможни неща именно тази импровизирана подпора, предложена му в такъв тежък момент.

— Благодаря ти — сковано каза той.

Преди да може да направи други мъчителни крачки напред, някой извика загрижено от скалата над него. Той застина на място и погледна нагоре.

— Ето ги тук горе, командире — извика един от мъжете на норвежки. — Братята ви са живи и здрави и са се опитали да проследят нападателите ни — приключи той, като поклащаше факлата, сякаш държеше победоносна реч.

— Добре, кажи им да слязат долу — изрева в отговор Брандър. — Няма да мога да стигна до там с моя крак.

После седна на брега, по-скоро от облекчение, отколкото от болка. Преди Рурик и Ланг да слязат при него, той провери дали раната още кърви и отново я превърза с туниката на брат си. Нещата обаче вървяха на зле. Беше изгубил много повече кръв, отколкото мислеше.

— Отвлякоха я, Брандър — съобщи Рурик, останал без дъх, след като слезе от скалата. — С Ланг видяхме как я удариха по главата и после я откараха с тях Сигурно са я взели в плен.

— Значи е жива?

— Jа. От водата не се виждаше много, но тя като чели само загуби съзнание от удара.

— Опитахме се да ги проследим — обади се Ланг; който също слезе от скалата и застана пред Брандър. — Но пеша не можахме да стигнем далеч, а и в тъмното ги изгубихме.

— Както и да е, тръгнаха на запад — добави Рурик, като се наведе и постави длани на коленете си, за да си поеме дъх.

— Можем да отидем до укреплението и да попитаме къде са я отвели — предложи Ланг.

Брандър въздъхна замислено.

— Ja. Може би. Но не зная дали това ще ни помогне, защото днес следобед те казаха, че няма да направят нищо срещу кралската армия в наша защита, а най-вероятно това бе самата тя.

— А братовчедката на мама, Киарда, или онова момиче Мира, с което се приятели? Не можем ли да ги убедим да ни кажат къде можем да намерим войниците? Не можеш ли да ги извикаш от форта като снощи?

— Може би — отговори Брандър и изведнъж се почувства леко замаян.

Откакто бе седнал на земята, болката в крака му значително бе намаляла. Най-вероятно главата му се въртеше от загубата на кръв.

— Бях горе на скалата с Мира, когато за първи път чух, че идват конници, и тя ми обеща да се върне за помощ при нейните хора, но навярно не е успяла да ги убеди.

— Колко жалко наистина! — нетърпеливо въздъхна Рурик. — И все пак, Брандър, не виждам защо с Ланг да не отидем сега във форта и да попитаме дали някой не знае къде може да се намира Астрид. В края на краищата ние също сме роднини на Киарда. Защо и с нас да не се отнесе така благосклонно?

Брандър вяло му махна с ръка да тръгва, защото в момента се чувстваше твърде слаб, за да измисли някаква причина, а и едва ли можеше да я назове.

— О, върви, ако мислиш, че това ще ни помогне. Но не настоявай много, братко — предупреди той през стиснати зъби. — Да не би и те да се обърнат срещу нас.

Като каза това, Брандър откопча брошката от наметката си и съблече дрехата си, за да я навие под главата като възглавница. Не можеше и дума да става, че ще тръгнат с лодката, преди да се върнат братята му. Така че той си помисли междувременно да легне и да открадне няколко минути сън, от който тялото му толкова много се нуждаеше.

 

Заедно със сестрите и майка си Мира седеше до огнището, заета с вечерните молитви, когато на вратата на укреплението се чу врява. Точно както обеща на Брандър, тя се бе прибрала по-рано и се бе опитала да убеди родствениците си да подкрепят норвежците.

По-възрастните обаче решиха да не променят решението си и да не се намесват на тяхна страна срещу Мак Куган. И само след няколко минути, когато атаката започна, стана ясно, че това бяха воините на Наял. Така че, за удивления на Мира, хората от племето направиха единственото възможно нещо. Те просто наблюдаваха какво става. Скупчени на укреплението и съвсем близо до вратата, те видяха точно толкова от сблъсъка, колкото можеше да се види от такова голямо разстояние.

Накрая, за облекчение на всички, норвежките им съседи отплуваха в морето с двете си лодки и Мира прошепна една благодарствена молитва в чест на благополучния изход.

След това не се случи нищо особено. Мак Куган, след като бе успял да прогони чуждоземните от брега, вероятно щеше да подпали всичко останало в лагера и да се оттегли с хората си. Ирландците не водеха битки по вода, така че той нямаше да се върне, докато викингите не потърсят нов лагер.

Междувременно по настояване на Киарда бе взето решение няколко души от племето да отидат на сутринта при бъдещите си съседи и да им предложат провизии и питейна вода. А по-възрастните дори стигнаха дотам, че предложиха да откарат с лодка тези провизии на норвежкия кораб, който най-накрая бяха открили зад издадените в морето скали на изток, в случаи, че Брандър още не се е върнал с хората си на брега. Това, разбира се, щеше да стане при положение, че викингите не са отплавали да търсят друго място за заселване.

Мира обаче бе почти сигурна, че това няма да се случи защото вече бе обсъждала нашироко този въпрос с Брандър. Дори когато бяха чули зловещите звуци от приближаващите се конници, Брандър изглеждаше категоричен в решението си да остане близо до тяхното укрепление. Така че, с божията помощ, кризата бе преодоляна поне за момента. Брандър и неговите хора, изглежда, бяха вън от опасност. По шума, които се вдигна, те разбраха, че Наял се е върнал заедно с хората си в западния лагер, откъдето вероятно бе и тръгнал. Старейшините на племето бяха останали близо до вратата на укреплението да обсъждат какво още могат да направят за норвежците. Затова Мира не можеше да си представи кой удряше толкова настоятелно на вратата в момента. Те станаха бързо и се втурнаха да отворят. Миг след това тя с облекчение разбра, че тайнствените посетители не бяха от хората на Наял, а идваха от името на Брандър. В единия от тях успя да разпознае мъжа, който бе заедно с Брандър на скалата, когато тя и сестрите й беряха ягоди предишната сутрин. Брандър го бе нарекъл Рурик и Мира знаеше, че това е по-малкият му брат.

При други обстоятелства не би се приближила до него. Като си спомни как бе издраскала лицето му, тя реши, че е по-добре да стои настрани. Но самият факт, че не бе дошъл Брандър, а идваше брат му заедно с един друг мъж, накара сърцето й лудо да забие. Затова избърза напред, за да разбере какво се е случило с техния предводител.

— Ние сме синове на братовчедката на Киарда Мак Айл, а Брандър е наш брат — обясняваше Рурик, когато тя се приближи до старейшините, които малко преди нея бяха заобиколили посетителите.

Мира присви очи на светлината, която идваше от факлите, за да ги разгледа по-добре. Значи това бе другият брат на Брандър, когото той бе нарекъл Ланг. Те двамата определено си приличаха, за разлика от Рурик. Само дето Рурик и Ланг бяха малко по-ниски.

— В такъв случай аз съм жената, която търсите — обади се Киарда, като излезе пред останалите.

В продължение на няколко минути тя не каза нищо, защото явно ги разглеждаше от горе до долу. Изглежда, че приликата с Брандър най-накрая я убеди, че казват истината, и тя отново заговори.

— И двамата сте съвсем мокри — каза тя загрижено и донесе одеяла, за да не настинат от вечерния студ.

Това бе доста странен начин на посрещане за жена, която за първи път виждаше синовете на многообичаната си братовчедка. И въпреки това той напълно подхождаше на стоическата поза, която Киарда се стремеше да запази.

— Благодаря, милейди — отговори Рурик, като й се усмихна с благодарност. — Наложи се да доплуваме обратно на брега, когато ирландските войници хванаха сестра ни.

— Сестра ви! — възкликна Киарда и като чу, че скъпата дъщеря на братовчедка й е в опасност, тя се отказа от всякакви усилия да се въздържа повече. — Но ние мислехме, че всички сте се измъкнали благополучно. Видяхме ви да отплувате с лодките.

Рурик кимна в знак на съгласие.

— Така направихме, но когато се обърнахме, с изненада открихме, че сестра ни Астрид по някаква причина бе останала. А сега ирландските войници са я взели и не знаем къде да я търсим.

Като каза това, той вдигна умоляващ поглед към старата жена, сякаш се надяваше, че от загриженост за своята племенница тя веднага ще даде отговор на тази загадка.

Киарда обаче не каза нищо. Тя прехапа устни, сякаш бе потресена от новината. Обърна се към старейшините и започна развълнувано да си шепне нещо с тях.

— Къде е брат ви тогава? Онзи Брандър, с когото се срещнахме днес следобед? — попита един от дядовците на Мира.

— О, той е ранен, милорд. Една стрела го улучи, когато се изтегляхме, оставихме го с няколко души от нашите мъже до горящия лагер.

Като чу това, времето за Мира сякаш спря. Тя се успокои, като разбра, че Брандър бе само ранен, а не убит, но въпреки това се разтревожи силно. В края на краищата тя бе виновна за това, че брат Лон първо забеляза норвежкия лагер, а след това каза на Наял новината. Затова на нея не й оставаше вече нищо друго, освен да отиде бързо при Брандър и да види с какво може да му помогне.

Но какво си мислеше? Не можеше да отиде при него просто така. Беше вече тъмно и не можеше да се излиза от укреплението. Още повече, че на вратата вече се бе събрала тълпа от старейшини, които бяха блокирали изхода. „През подземните тунели“ — изведнъж се сети тя. Разбира се! Щеше да стигне до Брандър като миналата нощ. Ще вземе билки и успокояващи отвари, които успее да намери, и ще се измъкне от укреплението през подземните тунели. Ако, да пази Господ, раната на Брандър бе смъртоносна, мястото й сега бе до него и изобщо не я интересуваше каква бе цената, която щеше да заплати за това забранено излизане.

За момент се изкуши да остане при другите и да попита Рурик дали Брандър е ранен сериозно. Ако разбереше, че състоянието му не е толкова тежко, това можеше да й спести риска да ходи при него. Тя обаче не намери сили за този въпрос. Страхуваше се, че гласът й ще я издаде и всички ще разберат за силните й чувства към Брандър. Затова реши, че е по-разумно просто да се измъкне, отколкото да рискува родителите й да разберат колко е влюбена в него.

Сега трябваше да бърза, докато хората от клана бяха все още твърде заети с посетителите, за да забележат отсъствието й. Без да се колебае повече, тя се обърна и се измъкна крадешком към края на тълпата и оттам към семейната колиба.

Когато стигна хижата, вътре нямаше никой. Очевидно всички бяха още на площада. Без да губи време, тя отиде до лавицата с билките, която се намираше в дъното на стаята. За няколко секунди успя да прегледа всичко на светлината на огъня в огнището. Съдържанието на домашната аптека бе твърде оскъдно, защото баща й не изпълняваше функциите на лечител в укреплението, но все пак имаше торбичка с кръвоспиращо средство и един мях с медовина. Тя бързо пъхна всичко това под туниката си заедно с игла и конец за зашиване на рани. После, за да създаде впечатлението, че си е легнала рано, взе няколко цепеници от дървата за горене и ги отнесе на сламеника, който й служеше за легло. За да постигне по-голям ефект, й бе необходим още един наръч дърва. Необходими й бяха само броени минути, за да ги подреди така, че всичко да изглежда сякаш вече си е легнала.

Тъй като вълнението й пречеше да измисли още нещо, за да прикрие следите си, тя взе една от запалените лампи от масата за хранене и отиде до облечената в плат пейка, която закриваше капака над подземния изход. Отвори го и пропълзя в тунела. Като стигна до издълбаното долу дъно, тя се изправи и издърпа пейката обратно на мястото си. Лампата й угасна, но Мира все пак успя да мине през подземния проход. След няколко минути излезе от тунела и се озова на безопасно разстояние от укреплението. Въпреки това знаеше, че трябва да се движи предпазливо. Ако не вземеше мерки, при толкова много хора от племето, събрани на входа на укреплението, и на светлината на пълната луна, която осветяваше почти цялата околност, имаше голяма опасност някой да я забележи на път за скалите.

С тези мисли в главата тя остави изгасналата лампа на входа на тунела. След това загърна горното наметало около бялата си туника и остана наведена към земята, докато тръгна по заобиколния път, по който бе отишла до платото същия следобед, за да се срещне с Брандър. Оттам изпълзя надолу по стръмната страна на скалата до брега.

Пламъците от все още горящия лагер осветяваха до някъде пътя й надолу. Това поне бе нещо хубаво сред иначе взелите нещастен обрат събития. Като слезе още малко надолу, тя разбра, че оттук нейните хора повече не можеха да я забележат, но сега трябваше да вземе мерки и срещу хората на Брандър. Ако не им се разкриеше от самото начало, те можеха да я вземат за враг.

— Брандър! — извика тя още преди да е слязла долу — Брандър, аз съм. — Тя се спря в очакване на отговор. И наистина, говорещите допреди малко норвежци изведнъж млъкнаха, сякаш наострили уши да разберат откъде точно идва гласът. — Брандър! Не се страхувай. Сама съм — повтори тя.

Миг след това долу, в основата на скалата, се появи един викинг със запалена факла в ръка.

— Астрид? — извика строго той, като присви очи, сякаш не можеше да различи фигурата на Мира.

— Не, аз съм Мира, от укреплението долу. Моля те, отведи ме при предводителя.

Огромният норвежец продължи да се мръщи насреща й, докато тя застана само на няколко крачки над него. После, след като очевидно бе успял да я познае, той обърна лицето си надясно и високо извика нещо на родния си език. След малко пристигнаха още няколко мъже и се вторачиха в нея. Тогава изведнъж Мира я обзе страх. Мина й през ум, че Брандър може да е умрял, и в пристъп на ярост, че ирландците са ранили предводителя им, викингите можеха да решат да си отмъстят на нея.

Но така й бе тръгнало още в мига, в който се бе запознала с норвежкия предводител. Тя просто бе забравила за предпазливостта, на която така усърдно я бяха учили родителите й. Толкова бе влюбена, че напълно беше загубила всякакво чувство за самосъхранение. И както бе намекнала старата Киарда, тя сигурно си бе заслужила ужасната участ, която я очакваше.

— Ja. Доведете я — високо извика някой на ирландски откъм скалата.

Мира въздъхна с облекчение. Гласът определено бе на Брандър. След толкова напрегнати моменти, прекарани с него, тя със сигурност можеше да познае гърления му глас. Дори вече го чуваше и в сънищата си.

— Брандър — възкликна тя, като забрави всякаква предпазливост, мина покрай мъжете и се втурна към склона. — Брандър, добре ли си?

Когато стигна до мястото, където лежеше Брандър, тя чу глух болезнен стон. В този момент забеляза някаква превръзка върху долната част на левия му крак. Това все пак малко я успокои, защото разбра, че не беше ранен на някое по-опасно място.

— Толкова, колкото може да се очаква.

Мира изтича до него и коленичи от дясната му страна. Без да обръща внимание на околните, тя пое тави ръце върху раменете му и склони глава на гърдите му.

— О, слава Богу, че си ранен само в крака! Когато братята ти дойдоха в укреплението и казаха, че един от мъжете на Наял те е пронизал със стрела, се уплаших, че си на прага на смъртта.

— Не. Само исках да бъда. Нали знаеш, че той отвлече сестра ми. Сякаш не му бе достатъчно, че разруши лагера ни.

Мира вдигна лице и го погледна в очите. На светлината на пожара те горяха с особен блясък. Горяха от болка и възбуда. Тя изпитваше нужда да му каже толкова много неща. От все сърце искаше да се извини, че е позволила на брат Лон да научи за техния лагер. Но знаеше, че най-голямото внимание, което можеше да му каже в момента, бе да се погрижи за раната му.

— Ти си мокър — забеляза тя и вдигна ръка, за да отметне от челото му няколко кичура от русата му коса. — Когато се връщахте на брега ли се измокри така? — продължи Мира, като едновременно с това откопча наметката си, за да го завие.

Той се усмихна измъчено с крайчеца на устните си.

— Не. Когато се изтегляхме. Видях го, Мира. Този Мак Куган, когото ми бе описала. Кръстосахме погледи и веднага се познахме. Това ми попречи да се качи на лодката веднага и трябваше да плувам, за да я настигна. А, не. Не ме покривай с това, мила моя — започна да протестира той, когато тя изпъна наметалото, за да го подпъхне под него. — Ти си много по-слаба от мен, за да хващаш настинка.

— Глупости! Мокър си до кости, глупчо такъв. Няма да можем да спрем кръвта от раната на крака ти, ако продължаваш да трепериш на вятъра.

В очите му проблесна явна признателност. Той я погледна едва ли не с обожание. Даже и преданите му сънародници не се бяха показали толкова великодушни, че да му направят такова предложение в тази студена нощ на късното лято. Но ако трябваше да бъде честен към тях, навярно не би им позволил да се суетят около него. Само на Мира би разрешил това, защото бе прекалено добра с него.

— Ето — заяви тя, като извади един малък мях от пояса си. — Ще успокоим болката с малко медовина — обясни му тя, като го подпря с ръка да седне, за да може да пие.

Брандър веднага я послуша. Той усети, че поради леката треска и неразположението си съвсем се бе отдал на грижите й.

— Изпий я — настоя тя. — Трябва да погледна раната. Ще й сложа малко стипца.

— Стипца? — повтори той, сякаш не знаеше тази дума на ирландски.

— Да спре кръвотечението. У вас не правите ли така? Брандър изпи от медовината толкова, колкото стомахът му можеше да поеме, и след това избута мяха.

— Да, правим. Но това едва ли е необходимо сега, Мира. Превръзката е достатъчно стегната, а и аз лежа неподвижно, откакто братята ми тръгнаха.

— Глупости! Все едно, ще я погледна — заяви Мира, като запуши мяха и се премести от лявата му страна.

Тонът й отново стана назидателен като на майка, която говори на непослушното си момченце. Насъбралите се около Брандър мъже едва се въздържаха да не се засмеят на повелителния тон по отношение на един толкова властен мъж, какъвто бе техният предводител. Като забеляза това, Брандър прехапа устни, за да не покаже колко много се забавлява и самият той.

Но когато Мира започна да сваля превръзката му болката, която усети, бе толкова силна, че бързо уби желанието му да се смее.

— Трудно е да се определи на тази слаба светлина — заяви тя, като въздъхна съчувствено, — но аз наистина смятам, че трябва да се зашие.

— Или дайте на дамата една от вашите факли, или се дръпнете от светлината — рязко се обърна към мъжете Брандър на норвежки.

В отговор един от тях коленичи до Мира и освети с факлата си ранения му крак.

— О да още кърви — каза Мира, като го погледна със съжаление. — Ще трябва да го зашия, ако ми позволиш. Но преди това ще го поръся с този прах.

— Ще пари ли? — попита Брандър, като настръхна в очакване на най-лошото.

Този детски въпрос силно изненада Мира. Той й прозвуча доста странно поради това, че бе зададен от един голям и силен мъж. Но като си помисли колко ужасна бе за него тази вечер, й стана жал и реши да не го дразни повече.

— Не, Брандър. Нищо няма да усетиш. Лек е като паяжина и в същото време действа успокоително.

Той наистина почувства облекчение, когато тя посипа раната и започна внимателно да я зашива.

— Е скъпа моя. Какво ще ме посъветваш? Мога ли да остана в Ерин още една нощ? Защото след тази рана сега и другата от ножа снощи, следващата сигурно ще доведе до среща със смъртта.

Мира заши раната и отново превърза крака. Носле седна до него и го хвана за ръката.

— За всичко съм виновна аз — призна тя. — Брат Лон случайно ви е видял снощи, когато идвах в лагера. От своя страна, той сигурно е казал на Наял.

— Не обвинявай себе си, любов моя. Рано или късно това щеше да се случи. Може и да е за добро, че всичко стана толкова бързо.

— Само да не беше отвлякъл сестра ти.

— Да.

— Но как е станало това? Ние видяхме, че жените ви се бяха качили още на първата лодка.

— Уви, не всички, скъпа моя, защото нашата Астрид се е скрила в палатката си и е останала в лагера.

— Но защо? Защо й е трябвало да го прави?

Брандър тъжно се усмихна.

— Не я познаваш, затова няма да ме разбереш. Мисля, че го е направила, за да запази зестрата си — добави той, като поклати сериозно глава и въздъхна тежко. — Сватбените й дарове бяха всичко за нея, разбираш ли?

— Повече от живота? От свободата? — Мира го погледна с недоверие. — О, Брандър, нима това е възможно?

Той сви рамене.

— Не зная. Сигурен съм обаче, че Мак Куган я отвлече само заради мен, иначе просто щеше да я убие. Аз го познах, Мира. Вече ти казах. По точното ти описание. Той също ме позна.

— Това е невъзможно! Брат Лон едва ли е успял да те разгледа от скалата, а аз никога не бих те описала пред него, повярвай ми.

— Не мога да ти го обясня. Знам само, че негодникът ме позна от пръв поглед и отвлече сестра ми, за да се върна на сушата и да тръгна след него. След толкова много битки, в които е участвал, един воин долавя тези неща по интуиция. Запомни това.

— Вярвам ти — увери го тя.

— Рурик и Ланг се опитаха да ги проследят и да спасят Астрид, но без коне са ги изгубили.

— Нашите хора щяха да ви дадат коне. Само трябваше да ги помолите.

— И след това да попитаме къде можем да намерим Мак Куган и неговите хора, нали, скъпа? Защото в тази тъмнина вече не можем да ги намерим. Кажи ми, скъпа, дали ще ни помогнат вашите хора? — попита предпазливо той, защото нещо му подсказваше, че племето ще отхвърли молбата им.

Преди Мира да може да му отговори, отдясно на скалата се вдигна шум и войниците на Брандър се втурнаха натам, за да видят какво става. Един мъжки глас извика нещо на норвежки и Брандър отговори.

— Това са Рурик и Ланг — обясни той на Мира. — Казват, че носят провизии от укреплението.

— Да, зная. Старейшините взеха това решение още като започна атаката.

Брандър се възползва от това, че за момент бяха останали сами, хвана Мира за ръката и се наведе напред да я целуне.

— Не можехме дори и да си мечтаем за такова отношение.

— Но те искат да станем съседи, Брандър. Те вярват във връзката ви с рода Мак Айл. Само че не е възможно да се противопоставим на нашия крал, разбираш ли? — завърши шепнешком тя, защото братята му вече бяха пристигнали.

— Дадоха ни одеяла, храна, чиста вода и дори три коня за да можем да потърсим Астрид — съобщи Рурик, останал без дъх. След това постави товара си до Брандър.

— Ja. Всичко — потвърди Ланг, като се приближи от лявата страна на Брандър и остави своя товар. — Всичко, с изключение на каквито и да било указания за това къде можем да намерим Астрид. Тъпи и упорити говеда! — завърши той, като яростно удари с крак в пясъка под краката си, а после възмутено се тръшна долу на земята.

— Добре — меко започна Брандър, като се опита да го успокои. — Ще почакаме до сутринта и тогава…

— Чакай малко — прекъсна го Ланг и се вторачи в Мира, сякаш едва сега я забелязваше. — Ти какво правиш тук? Не беше ли преди малко в укреплението?

Мира се сепна от явното подозрение в гласа му.

— Хм… да.

— Добре, как си успяла да се измъкнеш, без да те забележим.

— Хайде, стига вече, Ланг — сопна се Брандър. — Тя е тук, защото се тревожеше за мен, и друго не ти трябва да знаеш.

— Nein. Обзалагам се, че има още нещо, братко, защото входът на укреплението бе блокиран от нашите посрещачи и тя не би могла да се измъкне, без да я забележим.

— Аз… аз се прехвърлих отзад — заяви Мира, твърдо решена да не им казва за подземните изходи.

— Така ли? — попита Рурик, който също я наблюдаваше много внимателно.

— Хайде, престанете! — заповяда Брандър. — Откакто я срещнахме, тя само ни е помагала и няма да позволя да си изкарвате яда върху нея.

— Не, Брандър. Те са прави — кротко започна тя. — Прави са, че излизането ми от укреплението е подозрително, защото наистина го направих без съгласието на родителите си. Дори така оправих леглото си, че да си помислят, че спя. Исках само да разбера колко сериозно си ранен.

— Каква саможертва за нашия предводител! — зачуди се Рурик и в очите му проблесна отмъстително пламъче. — Ако чувствата ти към брат ни са толкова силни, не можеш ли да ни кажеш къде можем да намерим войниците?

— Рурик, моля те, престани! — възкликна Брандър. — Тя е като всички останали момичета от тази страна и навярно не е ходила по-далеч от тези скали. Откъде може да знае такива неща?

— О, не… зная — прошепна тя, като се колебаеше — Зная малко от картите на този район, които направиха старейшините. Поне мога да ви кажа, че ако искате да намерите Мак Куган, трябва да го потърсите на няколко места. Защото армията идва тук през лятото и първо построява един лагер, после друг. Така се разполагат в сезона на слънцето, защото предпочитат лагерния живот на открито пред задушната зимна крепост.

— Значи, в кой от тези лагери може да се намират в момента? — продължаваше Рурик със скептичен тон.

Мира вдигна рамене.

— Точно там е работата, че не зная. Затова е толкова трудно да се проследят хората на Мак Куган, защото те винаги са в движение. Ако ми разрешат, бих могла да ви заведа до някои от предпочитаните от него места. Мисля, добре бих се ориентирала, въпреки че никога не съм ходила там. Но за съжаление нямам право да ви предложа помощта си. Родителите ми никога не биха се съгласили на това. Какво пък? Те може и вече да са забелязали, че съм излязла без тяхно разрешение.

— Тогава предлагам да я вземем с нас — прошепна Рурик на норвежки. — Като залог за Астрид. Да я отведем бързо на запад, преди хората от укреплението да са дошли да я търсят. А ти прати останалите да се върнат бързо на кораба, за да не ги обвинят за нейното изчезване.

— Ja, Брандър — изказа съгласието си Ланг на техния роден език. — Сега имаме малко провизии, така че няма защо да се връщаме на кораба. А момичето само казва, че е взело мерки да не разберат за нейното отсъствие. Не бихме и могли да намерим по-сгоден случай, нали?

Мира не можа да разбере чуждите думи, които те така набързо размениха с Брандър. Долови само, че в началото Брандър се смути, а след това силно се разколеба.

— Nein — сякаш простена той.

След това тя изведнъж усети, че някой я хвана отзад. Само с едно движение завързаха китките на гърба й и запушиха устата й. В този момент осъзна, че въпреки усилията си да бъде предпазлива, тя вече бе казала на тези чуждоземци твърде много.