Ашланд Прайс
Мира (17)

Глава 16

С уморена въздишка Астрид се отпусна на една скамейка в манастирската кухня. До огнището беше горещо, а освен това почти цял ден бяха работили с Лон на близката нива. Сега им бе възложена далеч по-лесната задача да приготвят вечерята и тя с нетърпение чакаше да се подкрепи с малко хляб и масло, които лежаха на масата пред нея.

Челото и гърдите й бяха мокри от пот и тя инстинктивно посегна да свали плътната качулка на дрехата си. В края на краищата бяха сами — тя и монахът, който отговаряше за нея; така че не виждаше нищо страшно в това. Помаха с ръка пред лицето си, за да се разхлади. После, чувствайки, че почти й прималява от глад, се пресегна и отчупи голям комат от изпечения хляб. Намаза го с масло и мед, после го натъпка в устата си и го задъвка, преди да го преглътне.

Лон готвеше риба със зеленчуци на огнището, обърна се и погледна през рамо какво прави повереницата му. В продължение на два дни и две нощи имаше чувството, че се занимава с една непохватница. Всеки път, когато си обърнеше гърба към нея, Астрид сякаш нарочно се забъркваше в някаква каша. Когато в първия следобед я заведе в скрипториума да работи, успя да събори две гърненца с много скъпо и ценно синьо мастило и да залее една от най-ценните за отеца книги, която той съхраняваше в дълбока тайна: ръкописите на Овидий за любовното изкуство!

При всяко ядене тя лапаше като кон; и ако при посещенията й в църквата осем пъти на ден Лон не беше достатъчно бдителен, сигурно щеше след това да намери под леглото й някой златен кръст или сребърна верига.

Той, разбира се, не мислеше за нея като за закоравял крадец. Всъщност, тя просто се изумяваше винаги, когато видеше нещо неизвестно за нея и, изглежда, бе решила да замести открадната й зестра със скъпоценности от манастира.

Лон се бе опитал да й обясни, че и двамата са заплашени от смъртно наказание, ако тези кражби бъдат разкрити. Но тя изглеждаше странно лекомислена и безстрашна; Лон започваше да си мисли, че е било много глупаво от негова страна да тръгне да я спасява от ръцете на Мак Кугън.

— Астрид! Какво правиш? — извика той, като я видя сега. Заряза готвенето и се втурна към нея. Веднага покри отново русата й грива с качулката.

— Ям — повтори тя невинно и го изгледа с предизвикателно потрепване на брадичката.

Той грабна малкото, което бе останало от парчето хляб, и го премести далеч от нея.

— Ядеш? При това със свалена качулка! Ами ако някой дойде и те види така?

— Много ми е горещо с качулката на главата — простена тя.

— Уповавай се на Бога, дъще! С твоето безразсъдство можеш да причиниш смъртта и на двама ни! Колко пъти вече ти казах, че не можеш да ядеш винаги, когато ти скимне! Трябва да чакаш да дойде времето за това, да бъде прочетена молитвата — както правим всички ние!

— Но аз умирам от глад! Мак Кугън и брат ти ми даваха да ям само по два пъти на ден, но там не умирах от глад, както тук в манастира.

— В името на небето, недей да викаш така — изсъска той, — някой може да мине и да те чуе! А и това, което говориш, са глупости. Не умираш от глад. Пък и каквато си яка, можеш да изкараш цялата зима, без да хапнеш нищо! Погледни вън ония бедни души, които трябва да храним заради лошата реколта, и ще видиш какво значи глад, лакомо същество такова!

Тя го погледна изпод качулката толкова ядосано, че той помисли, че Астрид ей сега ще побеснее и ще го разкъса парче по парче. Знаеше, че трябва да се бои от нея; но знаеше също така, че не бива да го показва. Бъдещето и на двамата зависеше от това тя да остане незабелязана и послушна достатъчно дълго време зад стените на манастира.

Той я изгледа в очите.

— И тези работи със скриването на икони в ръкавите — продължи той тихо. — Да не мислиш, че не съм забелязал? Да не мислиш, че не съм разбрал за кражбите, които вършиш, откакто си тук? Тук, на това място, където всичко принадлежи на всички. Където никой не притежава нищо лично, дори и молив.

За негово учудване тя не само не възрази на увещанията му, а почти веднага се обля в сълзи! Сведе поглед и раменете й започнаха да се тресат от задавени ридания.

Той зяпна. Изобщо не беше си мислил, че при огромното си телосложение можеше изпитва такива чувства.

— Астрид — прошепна той, свлече се на колене пред и се опита да види лицето й — О, Небеса, ти плачеш!

— Аха — изхълца тя. — Просто не мога да повярвам в думите ти, че не бива да притежавам нищо, след като изгубих направо всичко. Всичко! Семейството си. Зестрата си. Дрехите си. Родния си език. Дори и пола си! Нищо не ми остана, след като вашата армия запали палатките ни. Аз съм дъщеря на благородник, а сега живея като слугиня? И за всичко това получавам по една риба сутрин, обед и вечер! „Астрид, недей да правиш това, недей да правиш онова!“ Няма ли поне малко милост у тебе?

Преди да успее да измисли какво да й отговори, Лон стана и я дръпна да се изправи.

— О, Господи, много съжалявам — извини се той, като държеше здраво главата и раменете й. — Нямах представа колко се измъчваш!

— Е, сега имаш, нали! Да ме накараш да се разплача по този начин! Не съм от онези женички, които само седят и реват, но ти успя да ме докараш до там! — С тези думи тя се дръпна и хукна навън от кухнята.

Лон си помисли, че трябва да я последва в това нейно разстроено състояние. Отиде бързо при огнището и свали от огъня вечерята. После излетя от кухнята и хукна към килията си, където може би тя бе отишла.

За негово облекчение беше точно така — намери я там. Беше се изтегнала на сламеника си и раменете й продължаваха да се тресат от необуздан плач.

— Астрид — прошепна той, прекоси стаята и седна до нея.

— О, върни се и довърши приготвянето на вечерята! Чух вече достатъчно за правилата на странната ви религия! Ти каза, че това ще ме накара да се чувствам щастлива, но съвсем сигурно е, че не съм!

— Не съм ти казал, че ще те направи щастлива, дъще. Казах ти, че ще облекчи духа ти, защото някой от ирландците може да те вземе за жена и без зестра.

Тя се обърна, после седна и се облегна на стената, като притисна възглавницата към корема си.

— Да ама не усещам никакво облекчение. Напротив, чувствам се натъжена и ядосана! Ядосана, защото съм се заблуждавала по отношение на религията ти. Мислех, че поне е по-милостива. Опора за слабите и немощните. Но не е така. Много, много по-лошо е, отче! Много е глупаво и безсмислено жестоко! Цялото това робуване, работа до изтощение, докато започнем да заспиваме по пътя към килиите! И за какво? Заради „страдащите“, заради просяците, които дори не познавам. Това е глупост!

Тя очакваше, че отецът отново ще се впусне в някоя от проповедите си. Но вместо това той кротко и се усмихна и я докосна по челото.

— Не е нужно да познаваме всеки един от тези хора, за да им помагаме.

— Аз искам да ги познавам!

— Не жено, защото, щом познаваш собствените си страдания, които преживя през последните няколко дни което разбрах от казаното от тебе в кухнята, ще можеш да разбереш и страданията и загубите на другите хора.

— И какво общо има това с твоя „любещ“ Господ? Къде е той, щом като реколтата на неговите последователи си остава лоша или ги наляга суша? Та нашият най-могъщ бог Фрей е много по-добър, защото ни дава много повече от тази твоя „всемогъща“ сила.

— Питаш — къде е Бог? Той е вътре в нас, Астрид. Той ни дава сила да издържим и да спасим душите си. И ако ти все още не си го разбрала, трябва да виниш за това не Него, а мен. Защото аз би трябвало да ти обясня съвсем просто, че ние не вършим всичко това по задължение, а от любов.

— От любов ли се отказвате от всички земни блага, бръснете главите си, работите от тъмно до тъмно, ядете по малко само два пъти дневно и стоите тук откъснати от света в този каменен затвор, който наричате свещен?

Той не успя да се въздържи да не се изсмее на този дълъг списък от дела в манастира.

— Да.

— Добре, но не това е моето разбиране за любовта!

Той се приближи до нея и приятелски обви ръка около раменете й.

— Да — прошепна той на ухото й, — но точно пък моето разбиране за любов ме накара да те спася от ръцете на Мак Кугън.

Тя вдигна вежди, опитвайки се да схване казаното. Ако тази „любов“, за която говореше, наистина го бе накарала да тръгне да я спасява, то май че щеше да бъде по-добре тя да се постарае да я разбере.

Но в този момент, докато той тихо шепнеше на ухото й, някакво странно усещане я прониза цялата и изведнъж започна да не разбира нищо. В главата й цареше пълна бъркотия.

Не мислеше, че причина за това беше приближаването на един мъж до една жена. Защото всъщност точно това бе направил той.

— Лон? — изрече тя с въпросителен тон и го погледна. Искаше да му каже какво се бе случило с нея. Мислеше, че ще е по-добре той да го знае, за да не го предизвиква за в бъдеще. Щом като един от неговите обети бе да се въздържа от връзки с жени, нейно задължение бе да го предпази и да му помогне в това.

Но преди да съумее да каже и една дума, неговите устни се намериха върху нейните! Той я целуваше и мърмореше за това колко много съжалява, че постоянно я е критикувал, и колко много му е станала близка през последните няколко дни!

Очите й се разшириха от ужас. Но не се дръпна, нито пък се опита да го целуне в отговор. А в това време ръката му се протегна зад рамото й и достигна до едната от вързаните й гърди. Едва тогава тя се осъзна и намери сили да го отблъсне.

Тогава си даде сметка, че той изглежда по-поразен и от нея заради собствената си постъпка.

— О, Господи — възкликна той и лицето му побледня.

— Не си ли допускал, че това ще се случи.

Той се дръпна далеч от нея и се изправи на крака.

— Разбира се, не.

— И това стана, защото започна да говориш за любовта, която те е накарала да ме спасиш от Мак Кугън.

Той оправи гънките на расото си и вдигна ръка, за да изтрие потното си чело.

— Да, зная какво си мислиш. И аз мислех същото. Но не бива никога да мислим за това, в никакъв случай — произнесе той твърдо, със затаен дъх. — Не бива да мислим за това нито заедно, нито поотделно, чуваш ли?… Чуваш ли? — настоя духовникът, когато тя не му отговори веднага.

— Добре, де. Разбирам. Но, преди всичко, не аз за почнах това.

— Зная много добре кой го започна, жено. И това може да се превърне в мое проклятие за остатъка от дните ми! Така че, моля те… умолявам те, нека никога не говорим отново за тези неща.

Гласът му бе толкова умолителен, лицето му — обзето от ужас. Тя нямаше друг избор, освен да се съгласи.

— Добре.

— Добре… добре — повтори той и застана пред писмената маса, после се насочи към вратата. — Ще се видим на вечеря. След няколко минути трябва да ударя камбаната.

След тези думи той излезе от килията.

От своя страна Астрид остана да поразмишлява върху толкова странната промяна в живота й.

 

Шест часа по-късно Лон с тежка въздишка скочи в съня си. Бе сънувал, че е в скрипториума и пробва мастило с нов цвят. Не такъв, какъвто използваха той и другите преписвани. Не беше истински цвят с червена, синя или жълта основа. Нито пък смес от всичките. Беше нещо като отсенка на червеното. С розов оттенък… Точно така, припомни си той. Розово на вид, с лек оттенък на кафяво.

Това беше чудесно. Всичко в съня беше чудесно до момента, когато натопи за пръв път перото в рога с мастило и се опита да напише нещо върху хартията. Но то не беше нито рамка на страница, нито заглавна буква в началото на глава. А представляваше, Господ да го пази, зърно на женска гърда.

С това, слава Богу, сънят му, или по-скоро кошмарът, свършваше. По някакъв чудесен начин той се бе събудил и се бе освободил от мъчението да сънува какво можеше да последва такъв непростим грях. И сега, вече съвсем буден, усети, че целият бе мокър от пот, а сърцето му биеше бясно.

Той се взря в тъмнината и се опита да различи очертанията на Астрид, която спеше в другия край на килията. Никога не бе сънувал подобни неща, докато не видя оголените й гърди оня ден. Всъщност, досега не беше виждал цвета на женските гърди. Беше ги срещал само като части на мраморно белите скулптури или като черно-бели илюстрации в някои старинни тайни книги. Така че не би могъл да си представи розовия цвят на техните зърна. Също като розови пъпки върху прясно навалял сняг.

Не, за Бога, не, безмилостно се упрекваше той. Трябва да изтръгне от съзнанието си тези греховни представи, ако искаше да продължи кариерата си на духовник! Вече три нощи съзнанието му се бореше е тях и може би това се дължеше на неговото несъпротивление и нежелание да наложи волята си. В края на краищата, нали животът на един монах не е нищо друго освен непрекъсната битка за душата му — битка между прелъстяването от страна на жените и преданост, към Христа!

Той отметна одеялото, отхвърли всички тези мисли надалеч и излезе от килията, в която се намираха всичките тези съблазни.

Усети, че е без сандали, когато вече бе на двора под светлината на луната. За нищо на света нямаше да рискува заради тях да се върне обратно. Не и докато това норсово изкушение лежи там!

Всичко това не беше по нейна вина, припомни му някакъв вътрешен глас. Не беше нейна идеята да тръгне с него и съвсем сигурно не тя бе предложила да си вдигне роклята и гърдите й да бъдат обвързвани.

Единствено той беше виновен за сегашното си състояние, за помрачаването на ума му с представата за голотата, която би могъл никога да не зърне.

Какво беше казал абатът веднъж във връзка с това. Май преди четири години… Да. Бе казал, че „така действа мозъкът на всеки мъж. Може и да забрави нещо прочетено хиляда пъти, но няма да изгуби представата за някаква изпъкналост, видяна макар и само веднъж!“

В името на всички светии, колко беше вярно! Когато единият му бос крак стъпи на нещо остро и той се спря да види дали не се бе порязал, разбра колко прав бе неговият любим настойник.

Да, ами бедната Астрид, продължи да мисли Лон и отново тръгна напред. Горкото момиче изглеждаше, съвсем смутено преди вечеря. Сигурно я бе изплашил до смърт.

Ами. Той поклати глава. Ако мислеше трезво, съвсем не страх се бе изписал на лицето й. По-скоро учудване. Нито дори отвращение, слава на Небето. Само изумление.

А може би й беше приятно. И може би — също толкова, колкото и на него.

Страшно му се искаше това да беше така.

Но, за Бога, какво прави той, изуми се една част от него. Нали твърдо беше казал на момичето да изхвърли от главата си всички спомени за случилото се, а самият той седеше тук няколко часа по-късно и си припомняше всички подробности, докато от главата му изчезнаха всякакви други мисли.

Трябваше веднага да отиде в скрипториума и да се заеме с работа. Точно така щеше да направи и веднага се обърна натам. До първата литургия оставаха два часа, така че щеше да има достатъчно време да потисне мислите си, свързани с новия „послушник“, преди да му се наложи да я види отново.

Спря до кухнята, за да вземе от стената една факла, и после запали с нея масленицата на работната маса. След няколко минути стигна до скрипториума, но установи, че няма желание да пали светлина и да продължи писмената си работа.

Остави факлата в една поставка на стената и седна пред работната си маса. Подвързаният том, върху който работеше, си стоеше отворен. Загледа го под светлината на луната, която струеше през кръглия прозорец. Колко ярки бяха цветовете на илюстрациите на дневна светлина? Залавянето на Христос в Гетсиманската градина се открояваше в тъмночервено, златно, зелено и различни оттенъци на синьото.

Но сега под мътната лунна светлина, цветовете се сливаха един с друг. Без подходящо осветяване картината не му правеше такова впечатление, както преди. Неговото старание и мастила с различен цвят, които бе използвал, за да я нарисува, не струваха нищо без участието на слънцето или на ярък пламък от лампа, които да ги съживят.

А може би бе грешка от негова страна, дето се забърка с историята на Астрид. И че не го бе направил единствено подбуждан от добри намерения да я накара да приеме неговата вяра и монашеския живот. Да и покаже как Божията благодат може да й помогне да прозре.

Не можеше да се насилва повече да не мисли за нея. Не можеше да не се чувства отчаян от неуспеха си при първия си опит да покръсти някого. Трябваше да намери друг начин да я накара да прозре.

Той рязко се изправи и тръгна обратно към килията си.

— Астрид! — прошепна той, коленичейки до леглото й. Тя спеше с гръб към него; той я хвана за рамото и я разтърси. — Астрид, събуди се.

— Найн — измърмори тя на родния си език и замахна с юмрук към него.

Той имаше вече опит в събуждането й за ранните молитви и при това рязко движение се отдръпна назад.

Ръката й, която не бе успяла да удари нищо, отново легна до нея, и тя издаде звук, наподобяващ наполовина хъркане, наполовина ръмжене. След това се обърна по гръб, но от устата й продължиха да се разнасят нечленоразделни звуци.

Лон прехапа устни и се опита да сдържи смеха си. Все пак лицето му се разтегли в усмивка. Толкова беше чудесна в своята невинност! При движението на устните й на дясната буза се очертаваше една трапчинка, после следваше преглъщане и примляскване. След това устните й спряха да се движат, като на доволно куче.

Но най-чудесното от нейна страна обаче бе как тя повдигна ръка и започна да се бие, както си знаеше. Един удар, още един, все едно че се предпазваше от досадни мухи. При втория удар пръстите й се заплетоха в една къдрица на косата й и останаха там да си лежат спокойно покрай бузата й.

Тя беше преди всичко жена. Не му беше необходимо да вижда копринената й, златна коса, за да се увери в това! Макар че бе забулена в расото от груба кафява вълна, ден след ден той се убеждаваше в нейната привлекателност.

А причината за неговите кошмари не беше единствено в това, че я бе видял разголена. Още когато я целуваше преди няколко часа по влажните устни, си даде сметка, че го привлича всяка част от нея. Усмивката й. Смехът й. Игривите й погледи по време на месите. Силата й, когато работеше. Смелостта й да му отказва толкова често. Гладът й за хляб с масло и мед. Всичко. Велики Боже, помогни му, защото нямаше нищо нейно, което той да не харесва.

Можеше да остане така и просто да седи край нея, да изучава лицето й, ръцете й, маниерите й, чак до края на света. Толкова чудно беше странното и великолепно влияние, което тя оказваше върху него.

Когато уловеше върху себе си неговия поглед, ставаше непослушна и вършеше бели. Но, за свое огромно изумление, той не можеше да си представи живота си без нея.

 

Вече пети ден Мира и нейните спътници-викинги напразно обикаляха в търсене на лагера на Мак Кугън. Започна да я обзема паника. Макар че ни най-малко не съжаляваше за решението си остане с Брандър — особено след изпълнените с нежност нощи, които бе прекарала с него, — братята му ставаха все по-намръщени от нейната безпомощност да ги заведе при сестра им. Единствените мигове, когато се бе почувствала с леко сърце, бяха, когато се оттегляше в храсталаците при спирането им да напоят конете.

Сега тъкмо се връщаше от такова усамотяване, когато дочу Рурик да говори подозрително тихо.

Тя спря и си даде сметка, че още не я бяха усетили, че се приближава, от мястото им на брега на реката. Наостри уши да чуе какво казваше Рурик. Той говореше на ерс и въпреки тишината наоколо произнесе такива думи, които я покъртиха до дъното на душата й.

— Най-добре ще е да се спазарим и я разменим срещу Астрид. Нали такъв беше планът ни още от самото начало? Нали за това говорихме през нощта, преди да я отвлечем.

— Рурик, в името на боговете, говори на норс, когато обсъждаш такива неща — изръмжа Брандър. — Рискуваш тя да чуе!

— Та нали по твоя заповед говорим само на ерс. Нали ти ни нареди това още при слизането на този бряг: „Говорете само на тукашния език или мълчете“?

— Наистина, така беше. Разбира се. Но помисли какво щеше да стане с нас без нейната помощ? Ами ако сега тя чуе и се откаже да ни води?

— Води — повтори Ланг с упрек. — Към какво ни води, моля? Откъде да знаем дали не се въртим в кръг! Яздим вече дни наред и не сме намерили и следа от проклетата армия!

Брандър побърза да му отговори.

— Всъщност намерихме. Колко сутрини се натъквахме на техните току-що изоставени лагери и утъпкани места от палатките. Може би техният коварен военачалник е решил да ни разиграва. Отначало малко да ни потормози, преди да се изпречи пред нас и да ни убие в бой. Или може би се опасява от нападение на някое друго тукашно племе и затова е решил да се премести на по-спокойно място. Но каквато и да е причината за това, братлета, не можете да отречете, че това не е по вина на Мира, а заради нашия лош късмет.

Рурик му отговори на норвежки и Мира не можеше повече да следи разговора. Но всъщност отдавна бе престанала да слуша. Когато разбра, бе Брандър не възрази на предложението да я разменят с Мак Кугън срещу Астрид, сърцето й почти спря да бие и я обхвана студ от главата до петите.

Няколко безкрайни минути тя седя като вкаменена и мислеше да побегне още сега пеша към къщи. Чувстваше се предадена от най-близкия си човек и бягството и се струваше най-подходящо в случая, независимо от опасностите по пътя.

Но не! — запротестира някакъв вътрешен глас у нея. Този Брандър, този „годеник“, на когото толкова се бе доверила, че му беше отдала невинността си, не биваше да се отърве толкова лесно!

Несъмнено трябваше да му покаже, че знае. Че беше чула техния план да я използват като разменна монета и че никога нямаше да му прости за това, че спечели сърцето й, за да го разбие по такъв коварен начин!

Трябваше да върви, повтори си тя, макар че все още усещаше цялото си тяло вкаменено. Трябваше да пристъпи към тях и да хвърли на Брандър такъв поглед, какъвто той нямаше да може да забрави скоро.

Тя тръгна напред и се опита да вдига достатъчно шум. Когато стигна на открито, откъдето вече виждаше тримата насядали около реката братя, спря и сложи ръце на устата си. Най-много от всичко на света в този момент желаеше да успее да успокои дишането и ударите на сърцето си.

— Брандър — обърна се към по-големия си брат Ланг, който я забеляза пръв.

Очите на Брандър проследиха ръката му и се спряха на лицето на Мира. Той се опита да се усмихне, но веднага улови леда в кафявите й очи, после побледня и стана.

Мира веднага се обърна. Ако трябваше нещо да говорят, за нищо на света не искаше братята му да чуят.

— Мира, какво има? — извика Брандър след нея, защото тя вече бе побягнала обратно към дърветата, откъдето току-що се беше появила. — Какво те безпокои?

Тя чу как той побягна след нея. Вече заздравяващият му крак не му пречеше и скоро той успя да я настигне; тогава тя изпита рояк противоречиви чувства.

От една страна, би трябвало да бъде ядосана и обидена, когато я настигнеше. Но от друга — усети, че сърцето й щеше да се пръсне от мъка, ако той бе останал при братята си.

— Мира, моля те, спри веднага! Престани да бягаш — викаше той. — Как да разбера какво е станало, ако не спреш и не ми кажеш?

Когато бяха вече достатъчно прикрити от дърветата, тя спря и се обърна към него със свити юмруци.

— Не! Сега ти спри! Не се приближавай към мен, проклето изчадие на ада! Знаеш много добре за какво става дума. Скроили сте план да ме размените за вашата сестра, нали, червей такъв! Такъв край сте ми подготвили, значи, а при това ти падна достатъчно ниско да ме убеждаваш, че ме обичаш и желаеш да се венчаеш за мен! Пфу, Брандър, заслужаваш да те обесят за такава измама!

Той не само спря при нейната заповед, но дори отстъпи малко назад под ударите на проклятията й.

— О, Мира… значи си чула какво каза Рурик. Но това не е…

— Не! Дръж си проклетата лъжлива уста затворена, докато свърша, или ще усетиш зъбите ми върху врата си! Ще бъда кратка, обещавам ти. Искам само да знаеш, че най-сетне научих, че има съдба по-жестока от отвличането, и това е да покориш сърцето на някого и да го предадеш! Трябваше да се досетя за това, като видях как се отнесохте с бедната Киарда още първата нощ, на какви жестокости сте способни. Още преди да я срещнете, тя беше ми казала: „Той ще те превърне в прах и ще те разпилее по вятъра, след като повече не си му нужна“. И Бог ми е свидетел колко права е била!… Сега, ако не възразяваш, ще взема единия от конете които ви дадоха моите хора, и ще поема пътя обратно към тях.

След тези думи тя тръгна наляво, за да го заобиколи и излезе от горичката. Но и двамата знаеха, че старанията и са напразни. Брандър, който бе също толкова бърз, просто не можеше да я остави да си тръгне в такова състояние.

Той пристъпи към нея, хвана я за ръцете и я долепи с гръб към близкото дърво.

— Ти си предназначена за мене, ако си пропуснала да забележиш тоя факт, и ще останеш с мен — заяви той, стискайки силно зъби.

За негово учудване на лицето й се появи иронична усмивка.

— А, значи ще използваш огромната си сила? И какво ще направиш? Ще ме изнасилиш. Не си прави труда. Не можеш да ми сториш нищо по-лошо от това, което вече направи, уверявам те.

Гласът му отново стана умолителен.

— Мира, престани! Дори не ми даваш възможност да ти обясня.

— Не. Няма нужда от обяснения. Рурик го направи достатъчно убедително. Така че сигурно ще продължаваш с лъжите си, които досега достатъчно ми наприказва.

— Мира, той говореше за това, което той и Ланг предложиха онази нощ на брега, преди да те отвлечем. А в това време аз умирах от болка заради раната си, не помниш ли. Дори не чух всичките им кроежи. Как бих могъл да се намеся?

— Да, но преди малко не възрази на същия този план!

— Да, знам, че трябваше да го направя — призна той. — Но бях толкова зает да мисля за това да не би ти да чуеш и да се засегнеш от острите им езици, че просто не го направих.

— Брат ти предложи да изтъргувате годеницата ти за сестра ви и ти не намери възможност да му кажеш „не“? — отвърна тя с огромно недоверие.

— Е, щях да го направя. Мила моя, трябва да знаеш, че няма да позволя на никого, роднина или не, да постъпи по този начин.

За пръв път тя го погледна право в очите. И за нейно учудване очите й не бяха изпълнени нито със сълзи, нито с възхищение към него, както ставаше досега. Тя бе твърде засегната от чутото; и покрусата я накара да мисли единствено за собствените си нужди и желания. Сигурно твърдият й глас щеше да го убеди в това:

— Не зная нищо за тебе, Брандър! Смятах, че зная. Вярвах, че постепенно ще те опозная толкова, колкото въобще една жена би могла да опознае един мъж. Но съм се заблуждавала и ще си изплащам тази грешка през всичките дни, които ми остават.

През това време той не беше дори трепнал, проклетникът! Вперил очи в нейните, продължаваше да я държи притисната към дървото. Но дори и от такова близко разстояние тя не можеше да прочете нищо по лицето му. Не можеше да разбере дали беше ядосан, решителен или просто отегчен от внезапното й прозрение.

— Добре, така да бъде! — отрони той най-накрая. — Не съм някаква играчка, която да бъде прехвърляна между тебе и братята ми! Сега тръгваш с мен, за да изясним всичко това веднъж завинаги.

Преди Мира да успее да възрази, той я сграбчи и я метна през рамо като чувал със зърно. Гласът й беше пресипнал:

— О! Само ако посмееш да ме замъкнеш обратно при онези твои ужасни братя, да знаеш, че ще се изплюя в лицата им, кълна се!

Тя го блъскаше и риташе по пътя. Чувстваше се като риба в мрежа, но все пак успя да го ухапе по рамото, докато той я мъкнеше по пътеката към реката.

Брандър обаче не обръщаше внимание на съпротивата й. С внимателни стъпки я носеше при спътниците си и спря само за да им заповяда:

— Качвайте се на конете и да тръгваме веднага — тонът му не търпеше възражения. — Мира спомена по-рано, че на няколко левги на юг има манастир. Така че тръгваме натам, за да бъдем венчани, аз и тя!

— Но какво… какво ще стане с търсенето на Астрид! — каза Рурик очевидно поразен.

— Просто ще трябва да почака още няколко часа, защото сега Мира е по-важна за мен и винаги ще остане такава.

— Това не може да стане — запротестира Мира. — Не искам вече да се омъжвам за тебе, животно такова! Не мога дори да те гледам!

— Не е вярно, жено. Ти ме обожаваш, също както и аз тебе. И щом е така, остава само да се закълнем час по-скоро пред някого от вашите духовници.

— Но ти не можеш да насилваш едно момиче, грубиянино! Това трябва да бъде и нейно желание — отбеляза тя, а в това време Брандър беше стигнал при коня си и я натовари на седлото.

— О, така ще стане, любов моя, защото аз ще те задържа при себе си със или без сватбена церемония. Няма да се връщаш вкъщи. Нито пък при Мак Кугън. Или при който и да било друг мъж! Обеща ми да бъдеш моя и това решава всичко!