Ашланд Прайс
Мира (18)

Глава 17

На четвъртия ден след като брат му, придружен от Астрид, напусна лагера, Блар О’Фейл бе повикан в палатката на Мак Кугън.

— Привет, вожде. Викал си ме? — поздрави той. Когато влезе под навеса, намери Наял облечен като за битка.

— Аха. Приготви няколко човека да тръгнат с мен.

— Но защо?

Мак Кугън, седнал на един от пътните си сандъци, за да си обуе сандалите, го изгледа намръщено. Не обичаше да му задават въпроси след изслушване на заповедите му.

— Защото човекът, когото вчера изпратих в укреплението, току-що се върна и ми съобщи, че Мира я няма и е изчезнала още през нощта, когато атакувахме лагера на викингите.

— Мислиш ли, че норвежците са я заловили?

— Мисля, че може и да е така, а ти?

— Но защо? Защо са я отвлекли, след като те наполовина са ирландци и искат да се установят в мир на този бряг?

Мак Кугън повдигна рамене.

— Предполагам — защото първо ние откраднахме едно тяхно момиче. Може би искат да я използват като заложник. Което означава, че трябва да минем през манастира на брат ти и да си вземем обратно тая проклета Астрид колкото е възможно по-скоро.

— Ама, предводителю, сигурен съм, че при Лон тя е на сигурно място.

— Може и така да е. Наближава денят на Вси Светии и като тръгне на обичайното си пътешествие до крепостта, не ми се иска моята пленница да пътува заедно с брат ти. Още повече толкова близо до брега където я заловихме.

След тези думи Мак Кугън се зае отново с приготовленията си.

— О, мисля, че Лон няма да направи такава глупост и да я изведе извън манастира, сир. При това там има и други духовници, на които би могъл да я повери.

Мак Кугън поклати глава.

— Не, тя или е в неговите ръце, или в нашите. Не вярвам на никой друг. И тъй като много е възможно нейните сънародници да са тръгнали да я търсят мисля, че е време и ние да тръгнем да търсим тях!

— Добре — отговори весело Блар. Макар понякога да му се струваше, че Наял е прекалено подозрителен. Изчезването на Мира, разбира се, бе нещо сериозно; той знаеше, че не може да разчита кротките хора от племето да тръгнат да я търсят така упорито, както войниците.

— И така, Блар?

— Добре, вожде — отвърна О’Фейл, обърна се и излезе от палатката.

— Приготви някакви завивки и ритуални костюми Може да ни потрябват по време на празника на Бдението на Самхейн. Не искам някой от хората ми да пострада.

Блар отново кимна в знак на съгласие и за пореден път се възхити на предвидливостта на предводителя си. Можеха да се натъкнат на всякакви опасности по време на деня на Вси Светии и предпазните мерки бяха оправдани.

— Конската глава е за тебе, нали господарю?

Мак Кугън се усмихна, поласкан от това, че щеше отново да изпълнява ролята на „Лер Бхан“ — свещената бяла кобила на Бога на слънцето, представляваща символа на плодородието.

— Естествено.

 

Астрид тежко въздъхна и потопи отново перото си в рога с черно мастило, което май правеше по десетки хиляди пъти на ден. Тя и отец Лон вече работеха пет часа без прекъсване в скрипториума и се чувстваше така уморена, че можеше да заспи веднага. Толкова зле, че може би щеше вече да загуби и съзнание. Виеше й се свят от недохранване и недоспиване, откакто бе дошла в манастира. Не знаеше кое от двете желаеше повече: да се нахрани или да се наспи.

Може би ако знаеше езика, на който преписваше, работата щеше да й се стори по-интересна. Лон, който чудесно знаеше латински, бе погълнат изцяло от преписването. Перото му обикновено летеше по страницата с такава бързина, че на Астрид й се струваше, че успява да обхване оригиналния текст само с няколко погледа.

За нея обаче работата бе по-скоро прерисуване на това, което виждаше. След дълго обучение и старание успя да постигне точно възпроизвеждане на всяка завъртулка от тези мистериозни букви.

Но всъщност в това се състоеше нейната истинска работа в манастира. За всичко друго тя просто се подчиняваше и го изпълняваше, без да разбира смисъла му.

Все още се надяваше, дори се молеше да бъде озарена от християнския бог. Но всичко, което й се случи беше, че отслабна страшно от изтощение и недоспиване.

Сериозно си мислеше за бягство. Небето й бе свидетел, че имаше възможност да направи това много често, когато Лон я оставяше заради други свои задължения. Но винаги нещо я спираше. Например това, че със сигурност щеше да се загуби веднага щом напусне манастирските стени. По никакъв начин не можеше да определи в коя посока се намира лагерът на нейния клан. Освен това май нещо друго я задържаше тук. Може би просто изпълненото с надежда намигване от страна на Лон, когато погледите им се срещаха. Той толкова явно изразяваше желанието си да я приобщи към вярата си, че тя просто не би могла да съкруши сърцето му с бягство. Никога никой не бе полагал такива грижи за нея и тя нямаше желание да се лиши от тях.

— Астрид, какво има? — внезапно попита Лон поглеждайки към нея от работното си място, явно разтревожен. — Какво те безпокои?

— Нищо — бързо отвърна тя, защото не бе сигурна че би намерила думи, за да изрази истинските си чувства.

Той се усмихна и леко кимна с глава от мястото си в другия край на стаята. Господи, колко хубава бе станала тя, може би скромната монашеска трапеза бе оказала такова очарователно въздействие върху нея. Бузите и се бяха посмъкнали, костите на лицето и брадичката и се очертаваха по-ясно.

Той не можеше да си представи, че трябва отново да я върне на Мак Кугън, макар че този съдбовен момент може би не беше много далеч. Трябваше обаче да я взима със себе си при посещенията си във военния лагер. В противен случай имаше опасност Наял да дойде в манастира, за да се поинтересува за нея. И тогава абатът несъмнено щеше да разбере, че новият послушник е жена. След това, разбира се, с кариерата на Лон щеше да бъде свършено. Всичките тия години на упорита работа и саможертва щяха да са напразни.

Просто не можеше да мисли за това. Достатъчно далеч бе стигнал в тази специална област, за да допусне по някаква причина да бъде откъснат от нея.

— Нищо? — повтори той, като се стараеше гласът му да не издаде чувствата му. — Сигурна ли си?

— Да, но май че има нещо, което трябва да ми обясниш.

Той се постара отново да се усмихне.

— И какво е то?

— Защо вашият Бог се грижи само за вашите хора? Защо не е изпратил своя син в моята страна, за да спаси и норвежците?

Лон вдигна вежди.

— О, мислех, че досега всичко това ти е станало ясно. Господ не е изпратил Сина си в Ерин, Той го е изпратил в Израел, страна, която е много далеч от тук, а ние сме научили за Него от мисионерството на Свети Патрик.

— А моите хора ще трябва да останат проклети, докато и за тях се намери някой покровител, така ли?

— Не. Това едва ли е нужно. В Туле са изпратени достатъчно много свещеници и мисионери да разпространяват Словото Божие. Не мисля, че сънародниците ти се нуждаят точно от светец.

— Защо ми се присмиваш така? — попита тя нападателно. — Толкова ли са смешни моите въпроси?

Той простена.

— О, Небеса, разбира се, не. Напротив, мисля, че те изразяват голям интерес и прозрение.

— Но аз… аз все още не разбирам вярата ви — призна си тя след малко и в гласа й се появиха странни нотки. — Искам да кажа, че се опитвах, Лон, но, страхувам се, че… не ми е съвсем ясно. Постоянно нещо ми се изплъзва.

— Разбира се, че не е така. Само така ти се струва, защото прекалено много се стараеш. Аз също отначало допуснах тази грешка. Търсех Бога в написаното, в молитвите, в псалмите, но Той не ми се яви. Тогава прозрях, че не бива да Го търся в думите или песнопенията, а в паузите между тях. Той присъства в очарователната тишина, която обгръща уморения от работа дух. Той е във всеки от нас, а ние просто сме прекалено заети със земни грижи и нямаме време да Го усетим.

Астрид се позамисли над това, после плесна с ръце.

— Виждаш ли? Точно това имах предвид. И ти, и всички тези безкрайни писания се изразявате винаги със загадки! Нищо чудно, че не намирам в себе си никакви изменения. Нищо чудно, че не съм се доближила ни най-малко до целта си да срещна мъж, който да се ожени за мен без зестра.

За нейно учудване отецът ни най-малко не се засегна от избухването й. Напротив, той съвсем доброжелателно й отговори:

— О, приближила си се, драга моя. Аз ще се оженя за тебе… по-скоро — бих се оженил. — Ужасеният му поглед изрази изумление от собствените му думи. — Искам да кажа, че бих се оженил за тебе, ако можех… Само че не съм свободен да го направя — добави той, като преглътна тежко и отривисто стана от мястото си.

— Къде отиваш? — запита го тя с още по-голямо изумление.

— В магерницата има нещо, което трябва да проверя. Наближава Денят на Вси Светии и трябва да се свършат още маса неща, преди да тръгна довечера към укреплението.

— О — каза тя и изгуби интерес. — Да дойда ли с теб?

— Не, не. Страшно е. На този ден хората стават много опасни. И ти, като не разбираш всичките им обичаи, сигурно ще бъдеш първата жертва.

— Глупости — заяви тя и присви очи. — Няма с пръст да ме пипнат в това облекло. Но даже и да го направят, все още имам достатъчно сили, за да се защитя. Ти просто се страхуваш от това, че ще бъдем сами по време на пътуването. Дори и в тоя момент те е страх, че може да пожелаеш да ме целунеш.

Той понижи гласа си до зловещ шепот:

— Астрид, нали се разбрахме никога повече да не говорим за това!

— Да, но май че сега се налага. Защото щом вече съм станала по-желана за съпруга, скоро ще дойде момент, когато това ще трябва да се разгласи и да бъде заведена сред мъже, които са свободни да си вземат жени.

— Не! — Зъбите му се стегнаха силно, а ръцете му се свиха в юмруци. — В никакъв случай! Не искам и да чуя за това!

Тя прехапа устни, за да не изрази задоволството си от този отговор.

— Но защо? Нали затова ме доведе тук? Да бъда „просветлена“.

— Ти си пленница на Мак Кугън. И ако излезеш оттук, ще бъде само за да попаднеш отново в ръцете му.

Лон си даде сметка, че тя не беше толкова тъпа, както се опитваше да се представи. Напротив, сините й очи му хвърляха погледи, изпълнени с такова разбиране, че сърцето му започна да бие силно като на уплашен заек.

— Ще ме дадеш ли пак на него? — попита тя тихо и неуверено. — След като вече си ме опознал, би ли ме върнал обратно в ръцете на това животно?

— Е… не — измърмори той.

— Добре тогава, отче? Тогава, мисля, че имам право да зная, поне колкото тебе, каква съдба ме очаква.

— В името на Бога, млъкни! Не ме мъчи повече!

— Ти си страхливец, ето какво — изсъска тя. — При това си и глупак! Защото си мислиш, че можеш да заблудиш всички, включително и себе си, с това, че уж споделяш килията си с мъж. Но не е така — каза тя и скочи на крака. — Аз съм жена и ти никога не си успял да изхвърлиш тази истина от главата си, нали?

Тя заобиколи масата и започна да се разхожда пред него като разгневена лъвица.

— Астрид. Остани там, където си — заповяда той и протегна ръце напред. Макар че бе отслабнала от малкото храна, знаеше, че у нея има още достатъчно сили, почти колкото неговите. Но сега обаче той нямаше друг избор, освен да започне да отстъпва по-далеч от нея.

— Господи, не се приближавай — извика той, макар че знаеше, че е напразно. След миг тя го притисна до стената и започна да го целува с такъв плам, че дъхът му спря.

Това беше райско блаженство! Истинско и несъмнено! Топлият й аромат, усещането на нейните ръце върху раменете му! Умът му подсказваше, че трябва да направи нещо, за да я отдалечи от себе си, но тялото му не се подчиняваше. В края на краищата единственото, което успя да направи, бе да изръмжи от удоволствие и да осъзнае, че си е навлякъл грехове, които ще трябва да бъдат изкупувани много, много дълго време.

— О, Господи, Астрид, стига — успя да измърмори, когато най-сетне тя отлепи устните си от неговите и пренесе целувките си около лявото му ухо. Молбата му звучеше съвсем неубедителна и не я накара да мисли, че я изрича искрено.

— Така — дочу горещия й шепот. — Не се съпротивлявай. Нека грехът остане да тежи изцяло върху мен. Ще го понеса заради теб, любов моя. С най-голяма радост. Защото се привързах към тебе страшно много, откакто сме заедно. Обичам нежния ти глас, начина, по който стъпваш, изчервяването ти, когато си смутен. Харесвам как се превръщаш в плахо момче, когато се приближавам до тебе. Колко е хубаво точно така да влияеш на един мъж!

— Не, Астрид — извика той, като усети, че ръцете и бяха слезли надолу и започнаха да повдигат расото му.

Нейният горещ шепот над ухото му обаче не престана и той усети как краката му сякаш омекват.

— Защо? Вече за втори път ми разкриваш чувствата си. Тогава защо и аз да не направя същото? — Тя кротко се усмихна, а ръцете й в това време бяха успели да стигнат до голото му бедро. — Искаш да се покажеш ядосан. Но истината е, че никога не можеш да ми се разсърдиш, защото си твърде много привързан към мен. Всъщност би направил всичко за мен.

Света майко, помогни му! Той сякаш бе прозрачен за нея. Беше загубил всякакъв контрол върху нея и сега бе негов ред!

Като че ли в потвърждение на това ръката и се премести още по-нагоре и обхвана втвърдената му част. Твърдият захват го накара да усети едновременно удоволствие и болка.

— Господи — изстена той, отпуснат напълно върху стената със силно стиснати очи. — Това е лудост.

Астрид се засмя.

— Не е. Ако питаш мен, това е единственото нещо, което има смисъл измежду всички неща, които сме правили, откакто съм тук.

Отново се изсмя със задоволство. Беше видяла твърде малко голи мъже през живота си — повечето роднини или току-що излизащи от банята. Но никога не бе имала възможност да докосне някой от техните тайнствени израстъци и сега си даде сметка, че бе загубила твърде много.

Това беше толкова… толкова приятно топло, гладко и пулсиращо. При това сякаш оживяваше в ръцете й. Не висеше свободно, както в началото, когато го достигна с ръка, сега се бе насочило към нея в очакване на още ласки.

Лон, чувствайки се изцяло безпомощен, се смъкна покрай стената и неговият „послушник“ трябваше да коленичи, за да продължи занятията си. Това се случваше за пръв път в неговия двадесет и три годишен живот; намери го за приказно.

Тя беше като ангел, покорил го с могъщата си сила. И, Господ да му е на помощ, сега му доставяше такова удоволствие, което надминаваше всичките му духовни преживявания досега.

Той я обичаше. Господи, колко много я обичаше! И не можеше да се въздържи да не й прошепне това.

Когато ръката й почти го доведе до кулминационния момент и той бе достигнал върха на страстното изригване, след което искаше да изрази несъмненото си възхищение към нея, изведнъж ръцете й се сковаха и тя прошепна, че чува някой да идва.

Всичко след този миг представляваше кошмар от трескави движения. Тя трябваше да му помогне да се изправи на краката си, защото се бе отпуснал изцяло в ръцете й. След секунда на прага на скрипториума се появи един монах.

Новодошлият учудено повдигна вежди при вида на двамата свои колеги, безцелно подпрени до стената. Макар че в това нямаше нищо престъпно, все пак не бе съвсем редно; Лон беше сигурен, че по-късно той щеше да го попита. Но сега нямаше такава възможност, защото Лон събра достатъчно сили пръв да зададе въпрос:

— Какво има? — изрече той с достатъчно равен и служебен тон.

— Имате посетители, брат Лон. Жена на име Мира, която заявява, че е от вашето племе, и няколко мъже, които не ми казаха имената си.

— Мира? — извика Лон. — Какво прави тя тук!

Другият монах вдигна рамене.

— Не ми каза. Съжалявам, но тя заяви, че ще говори само с вас.

— Още ли са пред външната врата?

— Да. Аз не я познавам и не мога да гарантирам за нея.

— Добре. Сега ще отида там. Благодаря, братко.

Духовникът кимна леко с глава в знак на съгласие.

После се обърна и изчезна толкова бързо, колкото се беше появил.

— Остани тук, любов моя. Скоро ще се върна — прошепна Лон на Астрид когато се убедиха, че монахът е вече далеч. После залепи една целувка на бузата й и също напусна залата.

 

Вече около час Мак Кугън и Блар О’Фейл яздеха един до друг. От близкия хълм успяха да огледат много добре пространството пред манастирските стени.

— Май че преди нас са пристигнали и други посетители, вожде — забеляза Блар.

— Да. Това е норс. Личи си по външния му вид. Но все още сме твърде далеч, за да разберем дали и Мира е с него.

— Я погледни там долу — добави след малко Блар. Бе забелязал зад дърветата още двама викинги, които се изкачваха по хълма, т.е. право срещу тях.

Наял проследи жеста му и също видя двамата мъже. Не яздеха в момента и конете им бяха вързани за близките дървета, насочени към манастирската врата, сякаш в очакване на мъжа и жената, изправени пред портата.

— Водачът на викингите и двама от хората му — заключи Блар.

Мак Кугън кимна.

— И аз така мисля.

— Дошли са за Астрид може би.

— Ами. Как биха могли да научат, че тя е тук? Може би ги е повикал брат ти. А защо ли го е направил? — ядосано добави Наял.

— Едва ли — побърза да го разубеди Блар.

— Добре тогава, няма да се случи нищо лошо, ако малко се позабавим и разберем каква работа всъщност имат те там.

Макар че никога не изразяваше чувствата си, сега Наял наистина започна да се страхува, че жената с викинга бе Мира; защото не беше нито вързана, нито пък стоеше близо до него под заплахата на нож, издигнат над главата й. При вида на всичко това Мак Кугън си помисли, че неговата Мира — ако това наистина бе тя — е влязла в съглашение с норвежците; съвсем не това би искал той да види пред толкова тихо и свещено място като манастира.

Ако трябваше да играе ролята на изоставен любовник ако кървавият сблъсък между тях бе неизбежен, по-добре би било това да се случи пред крепостта, за назидание на всички, които изразят някакво съчувствие към нея.

— Ако успеят да си получат викингското момиче по някакъв начин, ще трябва да ги нападнем и отново да я пленим — продължи доверително Мак Кугън, след като преглътна личните си съображения. — Засега обаче само заповядай на хората да се разпръснат и да се приближат към гората съвсем тихо. А докато аз наблюдавам оттук веселието на ония двамата откачени викинги пред портата, те съвсем незабелязано ще се окажат в обкръжение.

Брандър безгрижно се бе подпрял от външната страна на високата манастирска стена и разсеяно си човъркаше ноктите.

— Значи мъжът, когото чакаме, е същият оня духовник, който видяхме в лагера на Мак Кугън?

Мира кимна нетърпеливо, защото вече му бе казала това.

— Да.

— Тогава той няма да е приятелски настроен към норвежците. Защо мислиш, че ще се съгласи да ни венчае?

— Той е единственият духовник, когото познавам. И ако Църквата въобще се съгласи да признае нашата женитба, това ще стане единствено с негово участие.

Брандър не отговори и продължи заниманието си.

— И в какво се състои тази церемония? — попита той загрижено след малко. Знаеше, че женитбените обреди на норвежците понякога включваха такива странни ритуали като танци около фалоса на свещен кон и шеги, свързани с дефлорирането на невестата. Колкото и да желаеше да се ожени за Мира, не бе подготвен да участва в подобни дивашки церемонии в обкръжението на ирландци.

Тя притисна ръце до устата си.

— Да ти напомня ли, че това беше твоя идея. Ако имаш намерение да се откажеш, просто ме остави тук при отец Лон, той ще ме заведе вкъщи.

Брандър я погледна с чудесните си сини очи.

— О, Мира, добре знаеш, че не искам това.

— Тогава престани да мърмориш, мошеник такъв, и поеми заедно с мен тежестта на греховете, които заедно извършихме. Защото това е единственият начин да оправим нещата.

— Зная. Но се чудя точно какво трябва да правя. Какво се очаква от мен?

— Абатът или друг духовник ще ни каже няколко думи. После ще ни накара да ги повторим. После ще ни зададе въпроси, на които трябва да отговорим с „да“.

Брандър си отдъхна.

— И това ли е всичко?

— Аха.

Той учудено повдигна вежди.

— Но то е много лесно.

Тя кимна, но отново го прониза с поглед.

— Просто е да се направи, но не и да се развали, защото женитбата е за цял живот.

Той преглътна.

— За цял живот?

— Да. При вас не е ли същото?

Той поклати глава.

— Не винаги.

— Но как може? Това е заповед от Бога.

— Но не и в моята страна.

Мира бе обзета от внезапен страх, помисли си, че беше прекарала последните нощи с някакъв ужасен езичник.

— Какво? Искаш да кажеш, че вашите хора се женят толкова пъти, колкото си поискат?

Брандър се разсмя.

— Разбира се, че не. Защо трябва да го правят? При това след женитбата половината богатство на мъжа става собственост на жената!… Не. Не познавам някого, който да се е женил повече от два пъти през живота си.

Мира продължи да гледа намръщено.

— Но някои може би се женят дори и три пъти?

Той кимна.

— О, Господи, но това е светотатство! Това е оскърбление! Тук не сме чували за такова нещо. Да си го избиеш от главата, преди да влезеш заедно с мен в това свещено място!

— О, Мира — започна той с пресипнал глас; мина зад нея и постави ръце на раменете й. — Не мисля, че нашата женитба ще бъде край на нещо. Аз те обичам, малко глупаче. Не си ли го разбрала все още?

Горещият му шепот беше толкова убедителен, че тя не можа да се сдържи и се усмихна. За пръв път, откакто бе доловила онези ужасни думи на Рурик. Призна си, че така е много по-добре.

Добре беше и това, че макар и за малко двамата му братя бяха далеч. Като си даде сметка колко често манастирите на Ерин бяха нападани, тя предупреди Брандър, че би било неразумно Рурик и Ланг да се появят също пред вратата на манастира. Брандър послуша съвета й и заповяда на братята си да останат скрити в близката гора. Също така прояви благоразумие и остави при тях и оръжието си; така че Мира сега се надяваше отец Лон поне да се съгласи да ги изслуша.

Тя отново се усмихна и се обърна към него.

— Ако наистина имаш смелостта да преминеш през тази врата заедно с мен и да удържиш да обещанието си, ще повярвам на всичко — каза тя закачливо. — Ела да погледнем вътре. По-добре е такова свещено място да се разглежда, а не да се напада!

Брандър се засегна от тези думи и позволи да го хване за ръка и заведе до желязната манастирска врата.

— Виждаш ли оня голям кръст върху арката отгоре. Той проследи къде сочеше тя и видя кръста.

— Да.

— Надписът под него гласи, че които премине под него, вече е недостъпен за кралската власт, а попада под закрилата на църквата.

— И какво означава това?

— Означава, че си защитен от кралско наказание, колкото и страшно престъпление да си извършил. Виждаш ли колко миролюбиво място е това.

— И дори аз, чужденецът, ще бъда защитен? — попита Брандър невярващо.

— Предполагам, че да. Особено ако се съгласиш да останеш да живееш тук като монах.

Той поклати глава.

— Хм. Твърде висока цена според мен.

Мира вдигна рамене.

— Няма да мислиш така, ако кралските войници са по петите ти.

Брандър обезкуражено въздъхна.

— Докато Астрид е все още в ръцете им, нямам намерение да пробвам. Бихме могли…

— Шшт! Това е отец Лон — прекъсна го тя, защото в дъното на галерията видяха един слабичък монах.

Брандър млъкна и инстинктивно отстъпи назад. Точно този монах бе довел Мак Кугън в лагера на викингите! Ако можеше, веднага би му прерязал гърлото; но се почувства задължен към Мира и всички, които биха могли да допринесат за умиротворяване на страстите.

— Отец Лон — извика Мира с радостта на малко момиче, което среща воин след битка.

Брандър й хвърли намръщен поглед. За негова чест успя да запази за себе си войнствените си помисли. В това време духовникът се приближи.

— Мира? — въпросително каза монахът, изгледа под вежди Брандър и спря по-далеч от вратата. — Какво правиш тук? И кой е този с теб?

— Това, разбира се, е норс, отче. Брандър, моят любим, за когото ти говорих онази нощ, когато бе дошъл при нашето племе… Е, приближи се, де — подкани го тя с тих смях, но той все още гледаше втренчено викинга. — Той е без оръжие. Кълна се, че е така.

Брандър изпита странен студ от погледа му. Изразът на лицето му бе странен и разбиращ. Съвсем не това очакваше от човек, който би трябвало да гледа на него и като на чужденец, и като на враг.

Като изгледа от глава до пети брата на милата си Астрид, Лон се обърна към Мира.

— Жено, а знаят ли твоите родители, че ти си тук заедно с него?

— О не… — призна тя. После, опитвайки се да прикрие това, че всъщност е била отвлечена от Брандър и братята му, успя да съчини малко по-приемливо обяснение. — Помагах на Брандър като водач, защото преди няколко дни Мак Кугън нападна техния лагер и отвлече сестра му. Разбира се, Брандър пожела да я спаси. Но не знае къде да намери армията. И аз му помагах в търсенето.

Брандър видя първоначалната изненада на духовника но отец Лон бързо сведе поглед. Явно от съвест! Каква друга причина би могла да смути този свят духовник.

Добре, да върви по дяволите. А Брандър имаше достатъчно основания да бъде тъжен, след като половината от хората му пострадаха от нападението.

— И сега сте дошли да разберете от мен къде е Мак Кугън? — попита отецът и вдигна поглед, в които явно се четеше, че няма намерение да отговори на този въпрос.

— Не отче. Макар че ми мина през ум, че сигурно знаеш… Така ли е? — добави тя обнадеждена.

Лон изпита голямо задоволство от нейната несигурност и тръсна глава. Налагаше се да прибави още един грях към веригата от лъжи, които бе изрекъл откакто срещна Астрид. Поне знаеше, че не бива да помага на тези чужденци да намерят войниците на Ерин. При това пленницата, която те търсеха, вече не беше при Мак Кугън а скрита на сигурно място при него. Тогава защо да по мага за осъществяването на техните опасни планове?

— Какво друго искате? — продължи Лон, смутен от това неочаквано посещение.

— Искаме да бъдем венчани — отговори Мира и се постара погледът й да изглежда най-невинен. — Надяваме се да помолиш абата да изпълни церемонията, защото обещах на този човек да се омъжа за него.

— Не е твоя работа да правиш такива уговорки, дъще. Това е работа на баща ти. Добре знаеш това.

— Да — потвърди Мира съвсем тихо. — Но аз вече съм достатъчно голяма, отче. Освен това вече се свърши… разбираш какво имам предвид.

Очите на отеца се разшириха и той въздъхна тежко.

— Господ да ни е на помощ — каза той, пристъпи напред и отвори вратата. — Тогава влизайте и двамата. Работата явно е сериозна, ако съм разбрал правилно.

Мира хвана Брандър за ръката и го задърпа след себе си.

— Да, вярно е — потвърди тя отново шепнешком.

Лон се справи с вратата и отново се обърна към тях, с усилие задържайки железните крила.

— О, Мира, каква беда — заяви той, клатейки глава. Но за нейно учудване в тона му нямаше упрек, както се боеше тя.

— Зная, отче. Но трябва да ми повярваш, че беше неизбежно. Ние с Брандър се влюбихме от пръв поглед. А поразените сърца не могат да разсъждават за такива неща като народност и клан.

Господи, колко добре Лон бе разбрал именно това през последните дни! Самият той се бе оказал в такова положение. При това къде по-лошо, защото щеше да остане непроменено до края на живота му.

— А родителите ти, дъще? Те знаят ли?

— Не. Няма как да разберат — отговори тя и установи, че не можеше повече да лъже духовника по неизвестни причини. Имаше нещо особено в очите му. Те бяха толкова различни от преди, когато го видя за последен път. Бяха се изпълнили внезапно с разбиране и съчувствие. — Отче, аз напуснах укреплението без разрешение. — Гласът й затрепери през плач и тя отново сведе поглед.

Погледът на духовника се пренесе върху мъжа — Брандър се учуди от неговата прямота.

— Спал ли си с нея? — тихо попята Лон.

— Да — отговори Брандър, защото не виждаше причини да лъже. Ако монахът искаше да говорят откровено като мъже, което, изглежда, наистина беше така, Брандър нямаше от какво да се срамува. И според правилата на норвежците пак нямаше от какво да се срамува. — Тя ми обеща, както вече каза, да ми стане жена.

Брандър искаше да добави, че ще я задържи за себе си, със или без проклетата християнска благословия, но реши, че това може да прозвучи твърде предизвикателно, особено като беше невъоръжен.

— И ти си готов да се откажеш от варварските си богове и да станеш християнин? — попита Лон. Не беше съвсем сигурно, че абатът щеше да настоява за това, защото в старанието си да защити от изоставяне обезчестените момичета Църквата често пъти извършваше брачни церемонии при партньори с далеч по-съмнително сходство във вярата. Блудството не биваше да се насърчава.

При това Мира отдавна беше навършила петнадесет години, така че презвитерът щеше да я признае за пълнолетна и способна да вземе решение за женитбата си, независимо от обстоятелствата. Но въпреки това Лон искаше да се убеди напълно в сериозните намерения на норса, преди да отиде при абата.

Брандър кимна без колебание. За него нямаше никакво значение каква религия трябваше да изповядва, щом той и Мира щяха да бъдат заедно.

За негово учудване монахът изглеждаше не само доволен от това, ами почти щастлив. Само преди една седмица искаше да види Брандър и братята му разбити, а сега изглеждаше съвсем променен! Но Брандър отново си повтори, че не бива да изкушава съдбата.

— Добре тогава — отговори Лон с доброжелателна усмивка. — Ще се постарая да убедя абата, че трябва да се ожените.

— О, отче — възкликна Мира, пристъпи напред и обви ръце около врата му. — Благодаря ги! От цялото си сърце ти благодаря.

Лон отстъпи назад и се освободи от прегръдката й.

— Жено, нали вече говорихме за тия неща — упрекна я той и крадешком се огледа назад да не би някой от другите монаси да е видял как го докосва тази жена.

— Ох, съжалявам — отвърна с детинско подчинение Мира и скри ръцете си зад гърба.

— Не прави друг път така — повтори той и тръгна към вътрешността на манастира.

„Трябваше да им кажеш сега“ — обади се вътрешния му глас. Сега, преди абатът да е разбрал за присъствието им тук. Можеше и да няма друга възможност да остане насаме с тях, а трябваше да им признае, че е скрил Астрид; просто не беше човешко да остави брата да продължава да се безпокои за сестра си.

Беше изминал няколко крачки. После, играейки си с колана на расото, отново се обърна към тях.

— Какво има, отче? — попита Мира с безпокойство. Внезапно я обхвана страх, че Лон е изменил решението си да отиде при абата.

Той вдигна вежди и отново измина разстоянието до тях, така че да могат да доловят шепота му.

— Вие двамата можете ли да пазите тайна? Защото се отнася до моя живот, ако всичко това се узнае.

— Да, разбира се — увери го Мира. — Дори ще се радваме, ако такъв достоен мъж като тебе ни се довери. Нали, любими? — попита тя и сръга закачливо с лакът Брандър.

— Да — съгласи се и той, защото нямаше друг избор.

Лон се поколеба и внезапно му дойде на ум, че при новината викингът просто можеше да избухне. Без да поиска да чуе никакви обяснения, можеше направо да нахълта в манастира да спасява сестра си.

Но не бива да мисли така, реши Лон. Ако се постарае да обясни всичко спокойно, може би норсът щеше да се убеди, че всичко трябва да остане в тайна. Сигурността на Астрид зависеше единствено от това никой да не разбере за нея и да не може да й попречи, ако тя реши да се върне при близките си. А точно такъв избор беше й приготвил самият той, спасявайки я от Мак Кугън.

Да върви всичко по дяволите! Той лъжеше сега дори самия себе си! Всъщност съдбата, която би желал за нея, бе да остане при него.

Колко трудно би могло да се уреди това: да получи разрешение от папата и да напусне завинаги манастира. А как би искал да бъде с нея по същия начин като тези двама млади хора. С официална благословия.

Господи, какво да направи? При това трябваше да бърза! Трябваше да реши дали им каже истината, или да остави милата Мира и нейният годеник, след като напуснат манастира, да продължат безсмисленото си търсене.

— Тя е при мен — чу се да казва накрая; и, Господи, какво облекчение изпита, когато най-сетне сподели тайната си с някого.

Мира вдигна вежди.

— Какво? Коя е при тебе?

— Астрид — призна той с глух глас и тръгна към викинга.

Брандър широко отвори очи.

— Астрид? Добре ли чух, Мира?

Тя вдигна рамене, все още невярваща на ушите си.

— Да, точно това казах, човече. Сестра ти е при мен.

Брандър протегна ръце и го сграбчи за раменете.

— Какво? Тук? В манастира ли?

— Да. Шшт. Обещахте да пазите тайна, нали?

— Добре де, но къде е? Може ли да я видя?

Лон кимна.

— Можеш. Но трябва да те предупредя, че е облечена като всички други монаси. Единственият начин да получа разрешение от абата и да я спася от Мак Кугън бе да я представя за мъж.

За изумление на Лон сега мъжът започна да го прегръща. С признателност Брандър обви огромните си ръце около него и го повдигна от земята!

— Нека боговете те благословят!

— О, пусни ме, в името на Господа, дивако! Нямам нищо общо с твоите ужасни богове!

Все още преизпълнен с радост, за да може да възрази срещу тази нападка, великанът норс го пусна на пътеката.

— Но как си успял да я измъкнеш, отче? — попита Мира. — Сигурно си я откраднал тайно от войнишкия лагер.

— Не. Причината беше в това, че тя е напердашила самия Мак Кугън. После се опитала да пререже гърлото на брат ми…

— Такава си е нашата Астрид — подметна Брандър със сух смях.

— Така че, като знаех, че някой ден в яда си Мак Кугън може да я убие, ако не я махна оттам, убедих го да ми я повери и да я доведа в манастира на по-сигурно място. Това беше преди четири дни и оттогава тя е тук уж като послушник.

— Гръм и мълния, чуваш ли, Мира? — възкликна Брандър и за облекчение на Лон се хвърли към нея, за да задоволи желанието си да прегръща някого. — Тази новина е най-добрият сватбен подарък. Тогава ще я вземем с нас — продължи след малко Брандър и отново се обърна към духовника с щастлива усмивка на лице. Отецът се намръщи.

— Няма да е възможно, сир. Не помните ли какво ви казах? Ако тя излезе с вас посред бял ден, абатът ще се досети, че има нещо нередно и аз ще си изпатя.

— Той е прав, мили — съгласи се Мира. — Добрият отец може да бъде изгонен от църквата за такова нещо и не бива ние да ставаме причина за това! След като е направил толкова много за сестра ти.

— Май че си права — измърмори Брандър. — Добре тогава но кога тя ще може да се върне при нас.

Монахът сведе очи. После, когато отново вдигна поглед, Брандър беше изумен да види очите му, пълни със сълзи.

— Но какво има? — попита той, разтревожен не на шега. — Тя не е пострадала от Мак Кугън, нали.

Лон сложи ръка върху неговата. Ясно бе обаче, че направи това, за да успокои повече себе си, а не толкова викинга.

— Не. Това е… това е просто, защото тя е толкова симпатична.

Брандър учудено вдигна вежди.

— Астрид?

— Аха.

— Господи, отче, сигурен ли си, че говорим за едно и също момиче?

— Да. Високо. Русокосо. С чудесни сини очи. С трапчинки на бузите. Тя е толкова мила, че аз просто… просто не зная как бих могъл да остана без нея — изтърси.

Мира изхълца от изумление. После, поразена от искреното му страдание, млъкна и прехапа устни.

Брандър, от своя страна, продължи да нарежда, също толкова изумен:

— Да ме вземе Валхала, човече, говориш така, сякаш неистина си влюбен в нея!

— Точно така е.

— Но това просто не може да бъде.

Лон знаеше, че е длъжен да намери сили и да го погледне в очите — най-старшия роднина, единствения, който имаше право да дава ръката на Астрид на когото и да било.

— Зная, добри ми човече. Наистина на монасите не се полага да изпитват такива чувства. Но то просто връхлетя върху мен по същия начин, както се е случило с тебе и Мира. В края на краищата и ние, духовниците, сме просто хора.

— Не, отче. Нямам предвид твоето положение. Просто исках да кажа, че мъжете изобщо не се влюбват в Астрид. Никога. Всъщност те бягат от нея презглава. Така че не мога да повярвам, че говориш наистина за нея.

— Да, но е точно така. Още от момента, когато я видях за първи път в лагера на Мак Кугън.

— И тя не се ли опита да те нарани или да те убие? — Лон поклати глава. — И нямаш нито една драскотина по лицето или по други места.

При тези думи монахът се изчерви. Разбира се, че тя го бе докоснала по някои места. Само няколко минути по-рано. Но резултатът от това едва ли можеше да се нарече „драскотина“.

— Не — отговори уверено той.

Брандър въздъхна дълбоко и потърка брадата си.

— Поразен съм, признавам. Може би ще трябва да я оставим тук по-дълго време, щом си оказал толкова благотворно влияние върху нея. — Той поклати глава.

— Пък аз си мислех, че за това време сигурно е успяла да ти избоде поне едното око.

Лон отново го потупа по ръката.

— Човече, ти явно не познаваш добре сестра си. Ще се убедиш с очите си колко нежна жена може да бъде, когато я доведа като свидетел на вашата венчавка. Разбира се, ако абатът се съгласи да ви венчае… О, но в такъв случай май че тя не би могла да бъде свидетел. Страхувам се, че той ще поиска от вас да си намерите друг сънародник за свидетел. Имате ли някой предвид? Защото Мак Кугън беше сигурен, че имате и други сънародници.

Брандър кимна.

— Братята ми, Рурик и Ланг. Оставихме ги в гората, защото мислехме, че няма да отворите вратата пред толкова много хора. Да отидем ли да ги повикаме.

Лон утвърдително кимна с глава.

— А аз ще заведа Астрид в най-тъмното място на църквата, за да не я познаят. Разбира се, по-късно ще им кажете за нея. Но не говорете за това, преди да се отдалечите достатъчно от манастира!

— Няма — обеща Мира.

— Тогава да тръгвам. Молете се да сваря презвитера в добро настроение. Ще се върна обратно при вас тук, при вратата, много бързо, надявам се.

Той веднага се завтече към вътрешния двор. А Мира и Брандър — с олекнали сърца след неговото изумително признание — поеха в обратна посока.