Ашланд Прайс
Мира (16)

Глава 15

Отец Лон успя да се върне в лагера на Мак Кугън едва след два дни и за негово облекчение брат му, Блар, го посрещна с известието, че викингската пленница е жива и здрава в затвора си.

— Получих разрешение от абата да я заведа в манастира още днес — обясни Лон тихо, докато вървяха към палатката на Мак Кугън. — Да се надяваме, че твоят началник също ще бъде толкова сговорчив.

— Разбира се, че можеш да опиташ да го убедиш — отговори брат му също тихо. — Но трябва да те предупредя, че Наял става все по-ядосан от факта, че брат й още не се е появил.

Лон преглътна тежко. През тези два дни бе мислил само за това как да вземе Астрид от военния лагер и да я заведе в манастира. На фона на скучната работа по преписването на ръкописи това негово желание се бе превърнало в главна задача. Не можеше да спи и прекарваше доста време в среднощни молитви за успешното изпълнение на плана си.

Но сега, сега, когато вече беше пред палатката и след миг щеше да застане очи в очи срещу нея, изведнъж се почувства неудобно. Сякаш бе един от първите християни, които е трябвало да се изправят пред римския трибунал. Ръцете му се навлажниха, гърлото му пресъхна и в този момент пред погледа му се очерта някакво странно видение: Мак Кугън, възседнал някакъв голям сандък, като на най-високия трон в света, белеше ябълка.

— Е, какво, отче, май че не можеш да живееш дълго без нас — поздрави Наял нелюбезно.

Лон се изсмя нервно.

— Сигурно е така, сир. Много съжалявам.

Все още без да поглежда посетителя, военачалникът изведнъж остава плода до себе си и се наведе, за да изчовърка нещо от сандала си със същия нож, с който току-що беше белил ябълката.

Отначало Лон допря юмрук до устата си, отново преглъщайки затруднено. В духовните среди бе свикнал на други отношения — при църковните диспути много голямо значение имаха такива начини на поведение като покашлянето или скърцането със зъби. Поради това Лон изобщо не можеше да свикне с грубостите на Мак Кугън и хората му.

— А, не се извинявай — отговори Наял с усмивка и отново се зае с ябълката. — Може би това означава, че започваме да ти ставаме все по-симпатични.

Изобщо не беше така. Но нямаше защо да му го казва. Вместо това Лон заяви:

— Наистина, сир. Днес не съм дошъл да спасявам души, а да те отърва от една неприятност.

Мак Кугън го погледна много изненадано.

— Каква неприятност.

— Тази, при която преди две нощи се опитаха да отрежат главите на тебе и на помощника т … Имам предвид жената-викинг — продължи Лон, като видя изумлението в погледа на Наял, — аз и абатът на нашия манастир се надяваме, че ще ни разрешиш да те отървем от нея за известно време. Ако я заведа в манастира, тя повече няма да представлява заплаха за тебе.

— Тя не е никаква заплаха — отговори Мак Кугън, отхапа един-два пъти от ябълката и я захвърли на земята. — Просто я държим вързана като диво животно в палатката на брат ти и изобщо не чуваме и звук изпод парцала върху устата и.

— Точно това имам предвид — отново започна Лон. Такава жена, явно привикнала на тежка работа и силна храна, скоро ще залинее и ще умре при такива условия. И ти ще трябва да поемеш върху съвестта си греха на безпомощната й душа. А ти навярно не желаеш да стане така.

— Може и да не желая — съгласи се Мак Кугън с половин уста. — Но брат ти трябва да ти е казал, че я пленихме с цел да подмамим братята и. И при това положение няма никакъв смисъл да идва с тебе.

Лон вдигна рамене.

— Да но от друга страна, братята й няма откъде да разберат, че е тръгнала с мен, нали? Освен това, когато и да нападнат вашия лагер, ти ще можеш по-добре да съсредоточиш всички сили в битката, вместо да мислиш, че биха могли да я отвлекат.

Военачалникът се наведе напред, сложи лакти върху коленете си и подпря брадичка на дланта си.

— Тя е моя, не забравяй, отче. Аз я откраднах съвсем честно и почтено.

— Да Така е, сир. Ще можеш винаги да си я получиш обратно. Ние предлагаме просто да я скрием на по-добро място. После, когато пожелаеш да я видиш, обещавам ти, че ще установиш, че е сговорчива след възпитанието на Светата майка Църквата. А засега тя не е нищо повече от една дива котка.

— Я ми кажи какво толкова ти е притрябвала тази дивачка? — попита Мак Кугън настоятелно. Макар че явно се бе заинтересувал от предложението, все още искаше да поспори с духовника.

Лон не успя да отговори нищо друго, освен да повтори това, което беше казал на Блар:

— Защото вярвам, че ти ще се окажеш по-милосърден от викингите, ако съумееш да сдържиш гнева си и да не убиваш момичето.

— Защо?

— Защото обикновено норвежците не отвличат нашите жени и деца при нападенията си. Изглежда съвсем логично и ние да не правим това по отношение на техните.

За изненада на Лон домакинът само отметна глава назад и се изсмя, сякаш това, че някой може да си направи труда да съчини такива приказки, му беше много забавно.

— Добре, тогава. Взимай я, щом искаш. Тя ни създава само грижи… Но само при условие, че ще остане здраво вързана, докато не я заключиш зад здравите стени на манастира — добави той, внезапно станал сериозен. — Ако я оставиш да избяга, ще си имаш работа с моя гняв!

— Няма, за нищо на света няма да позволя това да се случи, сир — заяви Лон, гледайки военачалника право в очите.

— Радвам се — отговори Мак Кугън със студен поглед и Лон се убеди, че беше успял.

— И още нещо — започна полека духовникът.

— Какво?

— Бихте помолил ти и Блар да запазите в тайна това, защото според нашите правила в манастира могат да влизат само християни, а новината, че става дума за чужденка, при това жена, би могла да внесе смут в кръговете на духовенството.

Мак Кугън отегчено кимна.

— Добре де. Изобщо няма да говорим за това, нали, Блар?

— Да предводителю — бързо го увери братът на Лон.

— Моите благодарности за всичко, уважаеми господа. — При тези думи отецът си тръгна. Но след малко, припомнил си за зестрата на Астрид, се спря и отново се обърна към военачалника. — Остана още нещо — започна предпазливо той, като си даваше сметка, че шансовете му да успее вече са по-малки.

— Стига толкова — извика Мак Кугън и го заплаши с пръст. — Това ти е вече второто „нещо“, отче. Предупреждавам те, че си имам и друга работа.

Лон усети, че езикът му се парализира.

— Момичето казва, че вие сте взели, не… донесли, донесли сте тук и зестрата й, сир.

— Е, и какво?

— Мисля си… дали няма да е по-добре да скрием и нея на по-сигурно място?

— Не — сухо отговори Мак Кугън. — Стига ти и момичето. Няма защо да се ангажираш и с такава отговорност: зестрата може да подмами крадци. Освен това кажи на твоя абат, че хората ми са достатъчно надеждни, за да могат да отговарят за кралските съкровища. Нямаме нужда от помощ в това отношение.

Лон преглътна тежко при тези остри реплики. Твърдостта в думите на Наял бе несъмнена и показваше че е безсмислено да говори повече по тоя въпрос.

— Разбира се, сир, че е така. Извинявам се, ако тази моя молба е прозвучала сякаш и абатът, и аз се съмняваме в това.

— Тръгвай сега — заповяда Мак Кугън и му махна с ръка покровителствено. — Тръгвай, преди да съм си променил решението и си отидеш без момичето.

Лон веднага се подчини.

За негово облекчение Блар го последва. Без да каже и дума, той поведе Лон към палатката си. Още веднъж Лон се трогна от неговата съпричастност.

— Защо ти трябваше да говориш за зестрата? — попита Блар с тайнствена усмивка, когато стигнаха до палатката. — Мислех си, че си наясно, че не трябва да говориш с Наял за такива свещени за него неща, като златото.

— Момичето си го иска. Нали, Астрид? — попита Лон, поглеждайки към мястото, където тя продължава да лежи, плътно овързана, близо до леглото на Блар.

Тя кимна, колкото бе възможно.

— Добре — отвърна Блар и потърка ръце, все едно че измиваше от тях всякаква отговорност. — Обясни й, че не може да си го получи, братко. Това ще бъде твоята първа стъпка при посвещаването й. И, разбира се, желая ти всичко най-добро при тази жалка ситуация — завърши той и се обърна с гръб към Лон.

След това с недобър смях, сякаш изпитваше садистично удоволствие да види брат си подреден по този начин, излезе от палатката.

Още повече изнервен от това, Лон известно време остана загледан в платнището при отвора на палатката. После си пое дълбоко дъх и пристъпи към пленницата.

— Добро утро — поздрави той и коленичи, за да махне парцала от устата й.

— Добро утро — отговори Астрид с леко пресипнал глас, което без съмнение се дължеше на неколкодневното принудително мълчание.

— Дойдох да те отведа в нашия манастир — каза той направо.

Тя понечи да седне, Лон протегна ръце да й помогне и много се изненада от това колко много тежеше тя. Мак Кугън, въпреки всичките си недостатъци, може би беше прав да го предупреждава да не я развързва. И сега, когато усещаше в ръцете си огромната й тежест, си даде сметка, че сигурно лесно би се справила с него.

Тонът й бе учудващо решителен, когато произнесе:

— Няма да тръгна без зестрата.

Той дръпна ръцете си.

— Дъще моя, надявам се да се вслушаш в здравия разум. Животът ти е по-ценен от всякаква зестра. Поне аз така мисля. Бих искал и ти да бъдеш на това мнение.

— Не Никога — повтори тя и Лон си представи как, ако ръцете й не бяха вързани, в този момент щеше да ги кръстоса пред гърдите си.

— Но защо?

— Така!

— Какво така?

— Защото… защото без зестра никои мъж няма да иска да се ожени за мен и ще трябва да завърша дните си безродно — каза тя с треперещ глас.

Лон отново клекна до нея. Явно не бе очаквал да научи толкова скоро нейните мотиви; но определено се зарадва на това.

„Безродно“ — повтори си на ум с изумление. Как една жена с нейното телосложение можеше да се страда от такива неща? Не би могло да бъде заради страха че няма да може да се защити.

— Безродно? — повтори той на глас.

— Аха. Без обич — добави тя с някаква особена горчивина в гласа.

Лон кимна, вече разбрал.

— Да — обич.

— Аха Вие, духовниците, може и да не се нуждаете от това но на нас, норвежците, ни е нужна — увери го тя, макар че лично приемаше това повече като бреме, отколкото като необходимост.

Лон бащински постави ръка на раменете и.

— При всички случаи ти ще бъдеш обичана — каза той нежно.

Макар че Астрид беше трогната от неговия израз на чувства, беше достатъчно горда, за да го покаже.

— Но от кого?

— От Господа.

Тя го изгледа, все едно че бе луд.

— И какво хубаво има в това? Той не може да се ожени за мен, нали?

Отецът не се смути от този въпрос.

— Не. Разбира се, че не може.

— И не може да ме дари с дете?

При тези думи бузите на отеца се наляха с червенина, като че ли го бе ядосала с нещо. Но не разбираше с какво.

— Разбира се, че не — извика той.

— Че тогава за какво ми е?

— Дъще, нямаме право да питаме какво ще получим от Него. Но в момента, когато те видях, когато надникнах в сините ти като небето очи, разбрах, че Господ Бог ти е отредил по-добра съдба, отколкото да се оставиш да умреш в ръцете на Мак Кугън.

Астрид естествено прие това изявление доста подозрително.

— За каква съдба става дума?

— Не зная съвсем точно. Това трябва да разбереш ти самата. Зная само, че когато се оставиш на Божието упование, няма да ти е нужно злато, за да спечелиш някой мъж.

Тя остана поразена от мисълта, че може да получи съпруг без зестра.

— Няма… няма да ми трябва? — промълви тя.

— Не. Съвсем не.

— А защо?

— Защото ще получиш Божието благоволение. Ще имаш дух, изпълнен с любов, и обещание за милосърдие, и смирение в сърцето си. И едва ли ще се намери мъж, който да устои на това.

Астрид продължи да го гледа с вдигнати вежди.

— Ами ако никой не ме вземе за жена?

Лон се позамисли.

— Тогава… ще те върна обратно на Мак Кугън и ще направя всичко възможно да си получиш от него зестрата. Но, повярвай ми, Астрид, в нашата страна зестрата на булката не е толкова важна, както зестрата на младоженеца.

Тя изръмжа при това изявление.

— Наистина — настоя той. — Тук младоженците дават на родителите на булката подаръци, а също и „утринен подарък“ на новата съпруга и така нататък.

Тя кимна мълчаливо, обмисляйки всичко това. Нито за момент не повярва на думите на духовника. За нея те бяха твърде абстрактни. Но трябваше да признае, че е срещнала човек, който се отнасяше към нея внимателно; всичко това беше много интригуващо. А в края на краищата може би пък след време би могла и да си върне зестрата.

— Хм — каза най-после тя. — Може и да се съглася с всичко това.

Лон се усмихна.

— Господи. Аз се молих цели два дни и две нощи за това да се съгласиш. Тогава да тръгваме, преди Мак Кугън да е променил решението си.

Тя се постара също да се усмихне, но установи, че изпитва срам; а точно това не й беше присъщо. Този духовник, той беше причината да се чувства като огромен, топъл огън. Видът му, близостта му, й дойдоха твърде много и тя сведе поглед, за да не бъде ослепена или изгорена.

Цели дни и нощи той се е молил за нейното съгласие? В името на боговете, не беше мислила, че нейната съдба е била толкова важна за него! Казано съвсем честно, не беше предполагала, че тя изобщо би могло да интересува някого?

По неизвестни причини братята й все още не бяха дошли да я спасят. И като знаеше как се отнасяха към нейното твърдоглавие, беше започнала да се съмнява дали изобщо щяха да дойдат.

Единственият човек, който се безпокоеше за нея, бе този слабичък глуповат монах; в този момент тя разбра каква голяма благодарност изпитва към нея.

Не споделяше нито вярата, нито мислите му. Нито пък беше сигурна, че би желала да ги сподели. Но, дявол го взел, той май наистина се тревожеше какво ще стане с нея; осъзнаването на това предизвика вълна от топлина, която нарастваше у нея.

Макар че не каза нищо през това време, по някакъв начин той долови нейните чувства. Може би защото не посмя да го погледне в очите. Но както и да е, когато отново заговори, в гласа му се долавяха някакви затворнически нотки.

— Ще ти развържа краката и тръгваме.

— Добре — съгласи се тя, изгубила търпение да напусне това място.

Макар че заемаше по-голямата част от седлото на неговия кон, докато го яздеха заедно, той не посмя да сложи ръце на кръста й, макар да седеше зад нея. За кратко време стигнаха до гората на изток.

— Искаш ли да спрем за малко? — попита отецът, като навлязоха навътре.

Дали има нужда да се облекчи — това имаше предвид той. Но в качеството си на човек в расо не можеше да си позволи да се изразява толкова вулгарно и Астрид само се усмихна на това.

— Не, но благодаря за предложението — отговори тя. — Брат ти се погрижи за това малко преди твоето идване.

Гласът на Лон учудено се извиси.

— Така ли? — Макар че отношението на Блар към нея беше далеч по-добро от това на Мак Кугън, едва ли той бе толкова внимателен и съпричастен.

— Да.

— Добре, тогава. Значи все още има надежда за него.

— Защо толкова се мразите един друг?

Лон потръпна от този въпрос. Наистина той и Блар не винаги успяваха да прикрият взаимното си раздразнение; но много се учуди, че тази чужденка бе доловила дълбочината на разделящата ги пропаст.

— Да се мразим? Духовниците не мразят, Астрид. Ние обичаме всички.

За негово задоволство тя отговори само като се обърна назад и му хвърли една усмивка. Явно не се поддаваше лесно на внушението на думите.

— Да между мен и брат ми нещата стоят именно така — заяви той с известно колебание.

— Аха. И всичко е заради брат ти.

— Просто защото той и аз сме много различни.

— Е не чак толкова много. В края на краищата изпитвате едни и същи чувства един към друг.

— Астрид, да не говорим повече за това — отвърна той. — Не могат да се сравняват чувствата на един духовник с тези на човек, който прекарва дните си в битки за оцеляване!… А сега, тъй като пътят до манастира не е много дълъг, нека използваме времето си, за да те запозная с реда там.

— Защо?

— Защото ще трябва да спазваш известни правила, ако искаш да останеш сред нас.

— Добре — съгласи се тя с известно кокетство. — Но това не означава, че непременно трябва да стана християнка, нали?

— Предполагам, че не. Поне не от самото начало. Но ще трябва да се държиш като такава.

Астрид явно искаше да възрази нещо. Но след като беше прекарала вързана толкова дълго време в мръсната палатка на Блар, реши, че ще е по-добре просто да замълчи и да се наслаждава на гледката и свежия въздух наоколо.

— Слушаш ли ме? — настоятелно попита монахът.

Тя с половин уста промърмори: „Да“.

— Добре тогава. В началото ще бъдеш „послушник“. Те обслужват „новопокръстените“, така че трябва да научиш особеностите в живота на монасите.

— Аха — отговори Астрид, успяла да разбере само малко от това, което чу.

— Добре, първо, има точно определени часове за молитва. Тогава всички се събират в църквата за молитва и четене на Светото писание. От тебе няма да се очаква да участваш в произнасянето на молитвите, защото не знаеш нито да четеш, нито да говориш на латински, езика, на който са написани свещените книги. Но трябва да присъстваш задължително.

— Аха.

— Първата молитва е в два часа през нощта.

— Господи! Толкова рано?

— Астрид! Никога, никога не споменавай Божието име напразно, като сега. Абатът би се възмутил до смърт от това! Кой те научи да говориш така.

Тя вдигна рамене.

— Моите родители имаха роби от племето ерс. Повече от нас научиха езика ви, а също и от моята майка. Но не си спомням някой да е правил разлика между добри и лоши думи.

— Тогава аз ще ти обясня разликата, глупаво момиче, или ще трябва да те върна обратно на милостта на Мак Кугън!

Астрид въздъхна тежко. Явно й беше необходим по-голям опит, отколкото бе смятала отначало.

— Добре, де. Продължавай, ако обичаш — каза тя примирено.

— Следващата молитва е на разсъмване и…

— Боже Господи, та кога спят тия хора?

— Пак направи това!

— Кое?

— Спомена Божието име напразно. Не се ли чуваш, когато го произнасяш?

— Не. Май че не.

— Тогава… тогава изобщо не говори, като стигнем в манастира. Казах на абата, че си глухоняма. И сега разбирам колко правилно съм постъпил!

— Искаш да кажеш да не говоря дори и на тебе?

— Разбира се, би могла, но не и когато има други хора наоколо.

— Много често ли ще има други хора наоколо?

— Ако ме оставиш да довърша, ще ти обясня всичко… До къде бях стигнал? — разтревожи се Лон от прекъсната си мисъл. Беше с това странно момиче по-малко от час, а вече стомахът му се свиваше от пълния неуспех!

Може би Мак Кугън и Блар бяха прави, когато го предупреждаваха да внимава с нея.

Но не, каза си той твърдо. Беше решил още в началото да се бори за живота й и нямаше намерение да се отказва.

— На разсъмване — напомни момичето с усмивка.

— О, да. На разсъмване. После в шест часа сутринта, в девет, в дванайсет, в три, при залез слънце и накрая — преди лягане.

Астрид без малко не изрази следващото си учудване, но се въздържа. Колкото и странни да й се струваха правилата на малкия мъж, все още признаваше, че той беше единственият й защитник и нямаше защо да го ядосва повече.

— Осем пъти на ден, така ли? А кога успявате да се наспите, да се нахраните и да свършите разни други неща?

— Успяваме. Дните са дълги, но, когато вършиш нещо в името на Бога, Той ти дава сили за това. Ще видиш.

На Астрид не й се искаше да „вижда“! Достатъчно дълго беше работила на нивите на баща си, за да разбере, че такъв тежък труд си струваше, само ако работиш на собствената си земя. Всичко друго беше самозаробване; и дъщерята на един благородник не би могла да приеме това!

— Колкото до другите правила — продължи монахът, — най-важно е да не закъсняваш за молитвите. Нито пък да се усмихваш, докато те продължават. И да си с добре подрязани нокти, когато отиваш на меса.

— Меса?

— Службата, на която се приема Светото причастие — това е кръв от кръвта и плът от плътта на Христос.

Астрид кимна и в този миг си спомни как майка й винаги настояваше за това причастие пред всеки минаващ духовник.

— О, да. Вино и хляб. Спомням си.

— И още, да не си посмяла да заспиш по време на служба!

— Пфу! Извинете, отче, но никога ли не ви хваща яд на всичките тези глупави разпореждания?

— Яд?… Разбира се, че не. Тяхното спазване е добро за нашите души.

— Души?

— Аха. Тази част от човека, която продължава да живее и след смъртта му… Можеш ли някога нарочно да си напъхаш пръста в пламъците на силен огън?

Тя се обърна и вдигна вежди, като помисли, че той се шегува.

— Разбира се, че не.

— Тогава сигурно не искаш да оставиш и душата си да гори в пламъците на ада.

— О, ада… — повтори тя с внезапно просветление. — Ние, норвежците, също вярваме в него. Но не мислим, че е изпълнен с огън. Напротив, това е страшно студено и тъмно място.

— Както и да е, дъще моя, надявам се, че искаш да се запазиш далеч от него.

Доколкото можеше да съди по описанията на отеца, Астрид си помисли, че май че приближава до точно такова място. Но реши, че би било много грубо да му го каже. Ще се въздържи да казва каквото и да било по въпроса.

Продължиха да яздят нататък. После, за изненада на Астрид, отецът спря коня.

— Мога ли да ти имам доверие, ако развържа ръцете ти? — попита той с официален тон, когато тя обърна глава към него.

— Да.

— Заклеваш ли се?

— Да — повтори тя искрено. Поне засега — да. Все още беше силно заинтригувана от предложението му да стане привлекателна за мъжете от племето ерс, и не искаше все още да се опитва да бяга. При това бе съвсем сигурна, че ще може винаги да се измъкне от този манастир, към който я водеше той, стига да поиска. А засега нямаше защо да му създава неприятности.

— Ако сме спрели за това, можеш да ме развържеш.

— Не — отговори той и все още с поводите в ръце, скочи от седлото. Все пак не трябваше да оставя коня на тази дива жена — краката й бяха развързани. — Спряхме да те приведем в подходящ вид.

Тя повдигна вежди, когато той протегна ръце, за да й помогне да слезе.

— Подходящ вид?

О, богове! Какво искаше да каже? Нима този образован човек си бе наумил да приложи някакво насилие спрямо нея? Не й се струваше възможно, но не можеше да бъде съвсем сигурна.

— Да. Трябва да се облечеш като хората от манастира, щом ще се движиш между тях — обясни той, когато тя стъпи на земята. Посегна към торбата на седлото и извади едно монашеско расо и сандали, които много приличаха на неговите.

— А не мога ли да си остана с моите дрехи?

— Не, Астрид. Това е много важно, за да можеш да влезеш в манастира. Ако настояваш да си останеш с твоите дрехи, ще трябва да те върна обратно.

— Добре тогава. Но категорично отказвам да си режа косите и да си бръсна главата.

Това изявление смути Лон. Беше решил, че е обмислил всяка подробност през последните два дни, но сега разбра, че бе пропуснал някои неща.

— Добре. Тогава… тогава просто ги прибери назад и ги покрий с качулката и не я сваляй изобщо. — После извади от торбата и един нож. — А сега се обърни да ти развържа ръцете.

Астрид се подчини, разбира се, нали повече от всичко желаеше да усети ръцете си свободни след безкрайните часове и дни във вързано състояние.

Лон й подаде расото и сандалите, когато тя отново се обърна с лице към него.

— Много добре. Вземи това, иди зад някое дърво и се преоблечи.

— В това? — попита тя, хвана качулката и я загледа учудено. — А няма ли отгоре наметало?

— Не. Само расото, както съм облечен аз — каза той и разпери ръце, за да може тя да огледа по-добре облеклото му.

— Но не ти ли е студено само така?

— Това е страната Ерин, дъще моя. Не е твоята студена Туле. Е, през зимата и ние се обличаме по-добре. Но сега все още е лято.

— Не. Вече е есен. Трудно време, отче. Поне в моята земя.

Лон затруднено преглътна при тази забележка.

— Но не и тук. Тук има само лято и зима, и аз те уверявам, че лятото ще продължи поне още една седмица. До деня на Вси Светии.

— Хм. Не си спомням майка ми да е споменавала за това.

— Астрид В името на Небето, моля те, престани да се заяждаш и иди се преоблечи! Аз скоро трябва да бъда в манастира!

Тя с негодувание отхвърли глава назад при тези думи. Отецът обикновено говореше толкова кротко, и това му избухване я учуди.

— Добре — съгласи се тя, все още възмутена. Тайно обаче се надяваше, че все пак той няма на ум нещо друго освен преобличането й.

Направи това, което искаше от нея, отиде при близките дървета. Но когато се появи пред него облечена в расото, той пак изглеждаше недоволен.

— Какво има? Какво не е наред?

За нейно учудваме загриженият му израз се замени с възхищение.

— Тези… тези твои гърди. Никак не изглеждаш като мъж с тези изпъкналости отпред.

— Като мъж.

— Да не мислиш, че абатът ще разреши на една жена да се разхожда между монасите?

Очите й се присвиха, тя вдигна ръка и отметна назад качулката.

— Отче помогнете ми да се оправя с това. Значи трябва да бъда не само няма и глуха, но при това и мъж?

Лицето на Лон пребледня.

— Да… точно така. Страхувам се, че няма друг начин. Съжалявам.

Тя скръсти ръце пред гърдите си, а кракът й нервно потупваше в прахта.

— И какво да направя сега? Трябва ли да си отрежа гърдите.

Лицето на духовника отново се заля от червенина, и то до такава степен, че Астрид си помисли, че би могла да изпържи яйце върху него.

Лон разбираше много малко от тези неща, по обясними причини, затова се намери натясно.

— Е, не можеш ли… не можеш ли да ги привържеш по някакъв начин и да ги сплескаш?

— Да ги сплескам?!

— Аха. Ти знаеш как… да ги направиш плоски. — Зави му се свят от огорчение. Ако тези неназоваеми неща не бяха толкова големи, расото сигурно щеше да ги прикрие. Но двете възвишения толкова ясно се очертаваха и показваха, че Астрид е не само жена, но и огромна жена. И той просто досега не си беше давал сметка колко много проблеми възникваха от това.

Тя го изгледа с поглед, достатъчно яростен, за да го събори.

— Можеш ти да си „сплескваш“ твоите части, грубиян такъв — извика тя и Лон, който никога не беше чувал някой да му говори по този начин, съвсем се смути.

— Но, чуй ме, момиче — започна той отново с дипломатичен тон. — Няма никаква полза от това да се обиждаме един друг. Трябва да работим съвместно за общата цел или това ще означава край и за двама ни.

Както винаги, гласът му, този тих и спокоен глас, отново я вразуми.

— Добре тогава — отговори тя и сложи ръце на устата си. — Какво предлагаш да направя?

— Можем да накъсаме роклята ти или плаща на ивици и да овържем здраво… горната част на тялото ти.

Астрид въздъхна. Всичко ставаше все по-непоносимо.

— Надявам се да си ги нося един ден все пак.

— О, Небеса. В манастира ще намерим достатъчно дрехи.

Като въздъхна още веднъж, Астрид се обърна и отново тръгна към дърветата, където се бе преоблякла преди малко.

— Ето, отче — подаде плаща си на Лон, след като се върна. — Можеш да нарежеш това, щом мислиш, че се налага. Но останалото ще си го запазя — завърши тя и посочи престилката, обувките и роклята.

— Благодаря — отговори той, отиде при един камък и започна да реже с ножа дрехата на ивици.

Когато приготви три достатъчно дълги ленти, стана и й ги подаде.

— Дево Марийо, няма да можеш да направиш това сама, нали? — запита той.

Астрид поклати глава.

— Добре тогава. Иди отново на скритото си място, съблечи си роклята и аз ще дойда да ти помогна.

Това, разбира се, беше и за двамата твърде неприятна работа. Когато тя съблече дрехите си през главата, той се намери в затруднено положение, защото обектите на неговото внимание се оказаха на показ пред изумения му поглед!

Те, разбира се, бяха великолепни: тези тайнствени придатъци, които Лон никога не бе имал възможност да види в действителност. Беше ги виждал само на еротичните картинки и скулптури, и трябваше да признае, че независимо от всички заплахи и предупреждения на Църквата да не се гледат такива неща, изпита непреодолимо възхищение.

Трябваше да престане да я зяпа така, защото момичето вече се опитваше да се справи само и да измъкне дрехите през главата си.

— О, извинявай! Обърни се, Астрид. Аз… аз трябваше още отначало да те помоля да направиш това — измърмори той. Само че това беше негова, а не нейна грешка.

Астрид дълбоко си пое дъх, когато най-после освободи главата, после една по една и ръцете. Толкова дълго беше търпяла парцала около устата си в лагера на Мак Кугън, че вече не можеше да допусне още нещо да стои омотано около лицето й.

Макар че предната част на тялото й вече бе скрита от погледа на духовника, тя се учуди колко малко срам изпита от това, че бе видял гърдите й голи. Винаги се бе гордяла с тях. Макар че мъничко я затрудняваха при боя със саби или юмруци, другите жени й бяха казвали — когато бяха заедно в банята, — че те са твърде добре оформени. И тя бе склонна да приеме, че това е така. Монахът взе в ръка една от ивиците плат.

— Ето, поеми това, сложи си го отпред, после ми го подай отзад.

Тя направи това и след малко се усети толкова стегната, че не можеше да си поеме дъх. В името на боговете, той се оказа доста силен за хилавото си тяло.

— Не толкова стегнато, че да не мога да дишам — предупреди го тя и тръгна към най-близкото дърво, на което можеше да се подпре.

Духовникът я последва, разбира се; и имайки на ум предупреждението й, обви следващата намотка малко по-хлабаво. Третата беше още по-хлабава; и когато накрая тя отново облече расото, съвсем приличаше на мълчалив послушник и не беше нужно още стягане.

— Става ли така? — попита тя, обръщайки се към него с надежда.

Той кимна, но все още се колебаеше за нещо.

— Да. Така мисля. Но все пак… все пак опитай се да се прегърбваш колкото можеш повече.

По дяволите, за колко неща трябваше непрекъснато да внимава! Качулката — отгоре. Главата и раменете — надолу. Никакви приказки и никакъв вид, че може да чува. Всяка минута и всеки ден? Как можеше този човек да очаква, че тя ще запомни всичко това.

Май че не беше много лесна работа да изглеждаш като мъж, помисли си тъжно тя. През целия си живот я бяха упреквали за твърде мъжкото й поведение. Но сега, за нейно най-голямо учудване, тя се оказа в положение да не изглежда достатъчно мъжествена.